Р Е Ш Е Н И
Е №260226
гр.Пазарджик,
08.12.2021 год.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Пазарджишки окръжен съд, гражданска
колегия, в открито съдебно заседание на
двадесет и осми септември, през
две хиляди и двадесет и първа година в състав:
ОКРЪЖЕН
СЪДИЯ: Илиана Димитрова-Васева
при секретаря Ана Ненчева като разгледа докладваното от съдия
Димитрова гр.д. №748 описа за 2019 г.,
за да се произнесе взе предвид следното
:
Предявен е иск с цена
28 583,51 лв. с правно основание чл.49 във вр. с чл. 45 от ЗЗД – за
заплащане на обезщетение за имуществени вреди в полза на ищцата Д.Т.П., ЕГН **********
*** от страна на ответника Районен съд – Пловдив. Цената на иска е определена
след частичното прекратяване на делото с разпореждане № 1108/24.06.2020 г.,
което е съобщено на страните и влязло в сила, поради необжалването му в срок.
Искът е родово подсъден на окръжен
съд и е бил предявен в Окръжен съд – Пловдив по седалището на ответника, но
след отвод на всички работещи в него съдии на осн. чл.23,ал.3 ГПК Окръжен съд –
Пазарджик е определен да разгледа делото.
Обстоятелствата, на които ищцата
основа иска, след неколкократно оставяне на исковата молба без движение и
направени от нея уточнения и допълнения, се свеждат до следното:
Ищцата била уволнена веднъж
дисциплинарно, но въз основа на влязло в сила съдебно решение и нейно заявление
от 16.05.2014 г. – възстановена на работа на длъжност „***“ в РС-П.. Тя
страдала от заболявания, поради които имало издадени предписания на ТЕЛК и НЕЛК
за трудоустрояването й, според които можела да изпълнява посочената
длъжност „при облекчени условия“,
съгласно Наредба № РД -07-1 от 02.02.2012 г., издадена на основание чл. 80,
ал.1,т.1 от ЗСВ.
Ищцата твърди, че процедура по
трудоустрояването й не била започната, вместо което ръководителят на съда И.К.,
който имал „лично отношение“ към нея и твърдо намерение да я уволни, наредил тя
да изпълнява функцията „***“ „временно – до приключване на процедурата по
трудоустрояване“. Тъй като това било извършено в нарушение на предписанията на
лекарските комисии, ищцата отказала на подпише Заповед №431/28.05.2014 г., с
която и се възлагали функциите на ***, но все пак започнала да ги изпълнява,
доколкото и позволявало здравословното й състояние.
Вместо да изпълни предписанията на
ТЕЛК, съдържащи се в Решение № 2073 от 11.06.2014 г. ръководителят на съда
депозирал жалба срещу него, която не била допусната до разглеждане, с мотив, че
съдържа предписания, които имат характера на мнения, които обаче следва да се
спазват от работодателя, до когото са адресирани.
С нова заповед от 07.07.2014 г.
председателят на съда определил районът, който трябвало да почиства, при което
обемът на работата бил такъв, че били налице всички противопоказания, съгласно
експертното решение на ТЕЛК. Тези действия на от страна на председателя на
Районен съд – Пловдив били извършени „съзнателно и тенденциозно“, като целта на
председателя на съда била ищцата да бъде отстранена от длъжността „***“ в
нарушение на закона.
В тази връзка ищцата се позовава на
обстоятелствата, че били използвани от него в нарушение на закона охранителните
камери, в опит да се докаже неспазване на трудовата дисциплина от нейна страна,
след което макар да е наясно с процедурата по уволнение на лице с намалена
работоспособност, съзнателно не преодолял защитата по чл.333 КТ и я уволнил дисциплинарно с със
Заповед № 1403/13.12.2014 г.
Уволнението било признато за
незаконно и отменено с влязло в сила решение № 161 г. по гр. д. № 33/2017 г. на
ВКС,постановено на 02.01.2018 г. като е постановено и възстановяване на ищцата
на длъжността „***“. В исковата молба не посочено от която дата фактически е
извършено възстановяването на длъжността и ищцата е започнала отново работа в
съда, но това обстоятелство не е от съществено значение, защото периодът за
който искът за обезщетение за имуществени вреди под формата на пропуснати ползи
е предявен е ограничен до 31.12.2017 г.
Пропуснати ползи, за които
ответникът й дължи обезщетение според ищцата се дължат на невъзможността да
получава доходи от работата си като *** в Районен съд – Пловдив, като общият им
размер бил 28 583,51 лв. за периода от 14.06.2015 г. до 31.12.2017 г.
За периода от уволнението, считано
от 13.12.2014 г. до 13.06.2015 г. ищцата е предявила иск по чл.225 от КТ, който
е бил отхвърлен с влязло в сила съдебно решение. Подробни съображения за
недопустимост на претенция за обезщетение на общо деликтно основание, която се
основава на неполучено доходи поради незаконното уволнение на ищцата от
длъжността „***“ са изложени при частичното прекратяване на делото.
Единствената работа по трудово отношение, която твърди да е намерила след
уволнението си в края на 2014 г. е била в началото на този 6-месечен период –
от 26.01.2015 г. до 02.02.2015 г. След това до края до възстановяването й на
работа като не работела, а не получавала и обезщетение като безработна, поради
това, че е била уволнена дисциплинарно.
За това претендира да й бъде
заплатено обезщетение за пропуснати ползи за периода 14.06.2015 г. до
31.12.2017 г. в посочения размер, представляващ сбор от това, което би получила
на длъжностна „***“ през всеки от месеците като основна заплата + ранг+ стаж +
СБКО, както и полагащите се за тази длъжност ежегодно суми за облекло и за
неползван платен годишен отпуск, които посочва по размер съответно за 2015 г.,
2016 г. и 2017 г.
Счита, че юридическото лице –
ответник и дължи това обезщетение, за времето, в което е била без работа поради
признатото за незаконно уволнение /след 6-месечния период, за който се
предвижда обезщетение по чл.225 от КТ/, тъй като при извършването на това
уволнение ръководителят на съда използвал недобросъвестно служебното си
положение, за постигане на неслужебни цели. Същият при липсващо основание за
уволнение и при съзнателно неизпълнение на предписанията за трудоустрояването
й, първо я преназначил на длъжността ***, след като бил наясно, че тя не следва
да изпълнява такива трудови задължения поради заболяването си, вместо да
осигури съответните 5% места за заемате от трудоустроени лица. А после
използвал неправомерно охранителни камери, за да организира и проведе следене
на ищцата за неспазване на работното време. Като краен резултат, според
твърденията на ищцата, председателят на РС-П. издал виновно заповед за
незаконосъобразно дисциплинарното уволнение на ищцата,съзнавайки
неправомерността на действията си, като му било известно, че не е спазил
процедурата по отношение на лице с 50% намалена работоспособност, страдащо от
заболявания и трудоустроено. Като пряка и непосредствена последица от тези
действия на ръководителя на съда-ответник ищцата претърпяла имуществените си
вреди, изразяващи се в обективната невъзможност да получи описаните в исковата
молба суми, които биха й се полагали при работа на длъжността „***“.
Ответникът е подал писмени отговор в
законния срок с вх. № 1354/07.02.2020 г., който е допълнен със „становище“ вх.
№ 7102/07.08.2020 г., по повод молба-уточнение след първото оставяне на
исковата молба без движение. С последните молби от 12.02.2021 г. и 04.03.2021
г. не внасят нови обстоятелства, нито доводи за пасивната легитимация на
ответника, различни от изложените по-рано. Единственото съществено уточнение е,
че не се претендират пропуснати ползи от невъзможността ищцата да се регистрира
като безработна поради дисциплинарния характер на уволнението, а този факт се
сочел, за да стане ясно, че не е получавала никакви доходи през процесния
период, т. е. - да се обоснове размера на претендираното обезщетение. Ето защо
препис от тези молби ще бъде връчен на ответника заедно с определението за
насрочване на делото, като за да се гарантират процесуалните му права ще има
възможност да изложи становище във връзка с тях в първото открито съдебно
заседание по делото.
В отговора на исковата молба и
допълващото го становище от 07.08.2020 г. ответникът оспорва иска, като прави
следните възражения:
1.За нередовност на исковата молба,
което съдът намира за неоснователно след проведената процедура по
неколкократното й оставяне без движение. В последна сметка обстоятелствата
съответстват на заявения петитум и позволяват за се определи правното основание
на иска като такъв по чл.49 ЗЗД за реализиране на гаранционно-обезпечителната
отговорност юридическото лице-възложител на работата, за виновни
незаконосъобразни действия на физическото лице, издало заповедта за уволнението
на ищцата в качеството на ръководител на съда и негов законен представител.
2.За недопустимост на иска, които
също за неоснователни, след като производството е прекратено частично с влязло
в сила определение по отношение на претенцията за периода от 13.12.2014 г. до
13.06.2015 г. , а прекратяването в останалата му част е намерено за
неоснователно от въззивния съд по повод на подадената частна жалба от ищцата.
Следвайки задължителните указания на горестоящия съд по приложението на
процесуалния закон настоящият състав следва да приеме, че искът е допустим и не
се констатира липсата на процесуална легитимация на посочения ответник,
доколкото от въведените от ищцата твърдения и заявения петитум се извежда
такава именно на Районен съд – Пловдив, като възложител на работата. След като
е уточнено и че се претендира репариране на твърдените да са настъпили вреди от
незаконното уволнение в размер и период над предвидените в чл. 225 КТ, то няма
основание искът по чл. 49 от ЗЗД да не се разгледа като допустим, като въпросът
за материалното правната легитимация на Районен съд – Пловдив по този иск ще
бъде разгледан при постановяване на решението по делото.
3.За неоснователност на иска:
3.1.Основното съображение е, че за
вреди от незаконно уволнение, надхвърлящи предвиденото в чл.225 КТ, можело да
се претендират единствено от прекия причинител на непозволеното увреждане, на
но е и от юридическо лице, в случая – от Районен съд-Пловдив. Доколкото ставало
дума за вреди от незаконосъобразно прекратяване на трудовото правоотношение,
т.е. от неизпълнение на задължения, произтичащо от трудов договор, нормата на
специалния закон, а имено чл.225 КТ дерогира
приложението на общите норми на ЗЗД, поради което отговорността на съда
за вреди от незаконното уволнение била нормативно ограничена до размера на
брутното трудово възнаграждение за 6 месеца, считано от датата на прекратяване
на трудовото правоотношение. Според ответникът само на това основание искът
следвало да бъде отхвърлен изцяло, без да се излагат каквито и да било други
съображения.
3.2. Дори да се приемело, че в
конкретния иск юридическото лице-ответник би могло да отговоря на осн. чл.49 ЗЗД за чужди противоправни действия като възложител, то искът би следвало да се
отхвърли поради липса на вина у конкретния изпълнител, т.е. на ръководителя,
извършил уволнението. Иначе казано, за да се ангажира отговорност за
имуществени вреди от непозволено увреждане във връзка с незаконно уволнение,
надхвърлящи предвиденото в чл.225 КТ, следвало да се установи, че ръководителя
на съда недобросъвестно е използвал служебното си положение, за да постигне
лични или други неслужебни цели или когато му е било известно, че липсват основанията
за уволнение и въпреки това е издал съответната заповед. За това ответникът
противопоставя и възражения за неосъществяване от фактическа страна на
твърдяното от ищцата виновно поведение от страна на административния
ръководител на съда. В тази връзка се позова на докладна записка на
административния секретар на съда до неговия председател относно оплакване на
граждани за занижено ниво на хигиената и изготвен след това доклад от същия
служител за резултатите от възложената му и извършена проверка на достоверността
на изнесеното в тези оплаквания. Твърди, че нарушения от страна на ищцата били
установени, поради което и председателят на съда открил дисциплинарно
производство.
Не била налице и недобросъвестност,
нито умишлено постановяване на уволнение, в разред със закона. Председателят на
съда бил поискал мнение на ТЕЛК преди уволнението на ищцата и такова било
дадено, като според ответника направеното тълкуване от ВКС в решението за
отмяна на уволнението, не водело до извода, че той е бил наясно, че не следва
да издава уволнителна заповед. Той бил действал в рамките на закона и
поведението му не можело да се квалифицира като виновно. Сезирането на различни
институции, в частност на НЕЛК с жалба, не можело да се определи като
неправомерно, поради разбирането, че упражняването на права, чрез търсенето на
защита от компетентни органи, е правомерно действие по принцип.
При преназначаване на длъжността ***
и *** работодателят изцяло се съобразил с препоръките на здравния орган по
повод заболяванията на ищцата.Работата била единствената подходяща в съда с
оглед здравословното й състояние, а районът който и бил определен бил с
„облекчени условия за полагане на труд, в сравнение с останалите лица,
изпълняващи същата длъжност“.
3.3.Оспорва се размера на
претендираното обезщетение за неимуществени вреди, тъй като не ставало ясно как
и защо са изчислени по изложения от ищцата начин и не било доказано, че
възлизат именно на съответната стойност, поради непосочване на доказателства установяване
размера на твърдяните пропуснати ползи.
3.4.Ако искът все пак се приемел за
основателен, се прави възражение по чл. 51,ал.2 ЗЗД за съпричиняване от страна
на ищцата, поради което се иска намаляване размера на обезщетението, което би
определил съда. Съпричиняването се изразявало във виновното неизпълнение на
задълженията на ищцата по спазване на трудовата дисциплина, с което бил даден
законен повод за образуване на дисциплинарното производство.
Съдът се е произнесъл по всички предварителни въпроси с определение по чл.140 ГПК, включително и по направените доказателствени искания, като и други доказателства са допуснати по-късно в открито съдебно заседание след доклад по делото и направени искания във връзка с разпределение на доказателствената тежест.
Безспорно установени са следните факти, имащи съществено значение за решаване на спора.
Ищцата Д.П. е била уволнена дисциплинарно със заповед на Председателя на Пловдивския районен съд №1403 от 13.12.2014 г., но това уволнение е оспорено от нея по съдебен ред, признато е за незаконно и е отменено с решение на ВКС, постановено на 02.01.2018 г. по гр. д. № 33/2017 г. на касационния съд.
Със същото решение служителката е възстановена на заеманата преди уволнението длъжност „***“, с временно възлагане поради трудоустрояване на изпълнението на трудовите функции на длъжността „***“, като последното е изрично посочено в диспозитива на касационното решение.
Потвърдено е решението на въззивния съд в частта му относно отхвърляне на иска по чл.344,ал.1, т. 3 от КТ.
След оставяне на исковата молба без движение стана ясно, че ищца претендира в настоящия процес обезщетение за имуществени вреди във връзка с действията на председателя на съда, издал заповедта за незаконното й обвинение, като основава претенцията си на това, че след изтичане на 6-те месеца, за които чл. 225 КТ предвижда право на обезщетение, е останала без работа до самото й възстановяване на основание горепосоченото решение на ВКС.
Т. е. уволнената служителка иска да ангажира отговорността на юридическото лице /Районен съд- Пловдив/ за вредите, изразяващи се в пропусканите на доходи от трудово възнаграждение и полагаеми за заемана преди уволнението длъжност допълнителни плащания във връзка с трудовия договор, твърдейки че са налице основания за ангажиране на гаранционно-обезпечителната отговорност на този юридически субект на осн. чл. 49 от ЗЗД.
С разпореждане от 24.06.2020 г- съдът указа на ищцата на уточни срещу кой ответник предявява иска да вреди от незаконното уволнение, извън и над тези, подлежащи на обезщетяване по чл. 225 от КТ и с молба от 14.07.2020 г. тя изрично заявява, че търси деликтна отговорност на работодателя, т.е от съда, за извършеното незаконно уволнение от председателя му, който бил ползвал недобросъвестно служебното си положение за постигане на неслужебна цел.
За това и като ответник е призован и участвал именно Районен съд- Пловдив и със съдебния акт следва да се даде отговор на въпроса дали това юридическо лице дължи претендираното от ищцата обезщетение.
Отговорът на
този въпрос е отрицател, поради основателността на основното възражение, което
прави ответникът, а именно, че вреди
от незаконно уволнение, надхвърлящи предвиденото в чл.225 КТ, могат да се
претендират единствено от прекия причинител на непозволеното увреждане, но дори
да са причинени такива, за тях не отговоря юридическото лице, в качеството на
чийто ръководител евентуалния деликвент е уволнил увредения работник/служител.
Настоящият състав намира за уместно да цитира част от мотивите на постановен по същия въпрос акт на ВКС, тъй като изложеното в тях напълно съответства на вътрешното му убеждение и на правните аргументи за това, че Районен съд – Пловдив не е пасивно легитимиран от материално правна гледна точка, да отговаря за репариране на твърдяните от ищцата вреди. Решението е № 343/2018 г. по гр. д. № 428/2017 г. на ВКС и в мотивите му се чете следното:
“Съгласно чл. 225, ал.1 КТ, при отмяна на уволнението като незаконно, за времето, през което работникът е останал без социално осигурен доход, работодателят дължи обезщетение, без да се изследва причинната връзка между уволнението и оставането му без работа, като размерът на вредите е фингиран от закона в размер на месечното му възнаграждение за шест месеца. Целта на предвиденото в КТ обезщетение е възмездяване на щетите, понесени от работника от оставането му без доходи поради незаконното прекратяване на трудовия договор за период, обичайно необходим за устройването му с друга работа, с оглед на което в закона е определен както начина на определяне размера на обезщетението – въз основа на брутното трудово възнаграждение на работника, така и срокът, за който се дължи обезщетение или времето през което работникът е останал без работа, но не за повече от шест месеца. Изхождайки от характерната престация по трудовия договор – предоставянето на работна сила, законодателят е ограничил размера на обезщетението за дължими от работодателя вреди в предвидим размер, обусловен от разумния срок, необходим за възникване на ново трудово правоотношение. Определеният в КТ режим на обезщетяване в отклонение от общите правила за неизпълнение на договорите, обуславя извод, че обезщетение над предвидения в чл. 225, ал.1 КТ размер не се дължи, независимо дали след уволнението работникът е останал без работа за по-дълъг период. Работникът може да претендира вреди от уволнението в размер над предвидения в чл. 225, ал.1 КТ само в случаите, когато вредите са настъпили в резултат на непозволено увреждане, съставляващо действие извън предвидената в КТ възможност за прекратяване на трудовото правоотношение от страна на работодателя. Когато ръководителят на предприятието работодател, въпреки че му е било известно, че липсват основания за уволнение на работника, е издал уволнителна заповед, ползвайки недобросъвестно служебното си положение, за да постигне лични или други неслужебни цели, то той дължи на работника обезщетение по чл. 45 ЗЗД за действително причинените вреди – в този смисъл Постановление № 4 от 30.10.1975 г. на Пленума на ВС НР. Спорът не е трудов, а ответник по иска с правно основание чл. 45 ЗЗД е съответният ръководител на предприятието работодател, извършил незаконното уволнение. Гаранционно-обезпечителната отговорност на работодателя по чл. 49 ЗЗД не е ангажирана. Действително, отговорността по чл. 49 ЗЗД възниква за лицето, което е възложило работата другиму, когато вредите са причинени виновно от лицето, на което е възложена работата чрез действия, съставляващи извършване на възложената работа или са пряко свързани с нея или чрез бездействия за изпълнение на задължения – в този смисъл Постановление № 9 от 28.12.1966 г. на Пленума на ВС НР, но с влизане в сила на Кодекса на труда (ДВ, бр. 26 от 1.04.1986 г.), обективната отговорност на предприятието работодател за вреди от незаконно уволнение е ограничена до размера, предвиден в чл. 225, ал.1 КТ. Над този размер отговорността е само на извършилия незаконно уволнение ръководител, ползвал недобросъвестно служебното положение за постигане на неслужебна цел.“
В допълнение следва да се посочи, че между юридическото лице- ответник и уволнения служител отношенията се уреждат от договор /трудовия договор/, съответно от специалния нормативен акт – Кодекса на труда, в който има Глава десета „Имуществена отговорност и други видове обезщетения“, в която детайлно и пълно са уредени всички хипотези, при които работодателят отговоря за различни видове неизпълнение на своите задължения, вкл. – за вреди причинени от негов работник или служител /чл.200 КТ/. В тази глава е предвидена подробно обсъдената в цитираните мотиви на ВКС отговорност на работодателя при незаконно уволнение.
Ето защо разпоредбата на чл. 49 от ЗЗД не може да се приложи в отношенията между незаконно уволнения служител и работодателя, при настъпили вреди от уволнението надхвърлящи тези по чл. 225 от КТ. Остава открит въпроса за отговорността на физическото лице, издало конкретната заповед за уволнение, които по принцип би могло да отговаря на такъв род вреди на основание чл. 45 ЗЗД. Поради липсата на договорна връзка между него и увредения между тях може да възникне правоотношение на извъдоговорно/деликтно основание, но това правоотношение не следва да се изследва в настоящия процес, защото няма предявен иск срещу твърдяния пряк причинител на вредите.
Въпреки, че съдът допусна редица доказателства, за да не наруши правата на страните в настоящия процес, повечето от тях на практика се оказват ирелевантни за разрешаване на спора и не следва да бъдат обсъждани.
Следва да се отбележи още, че доколкото има доводи за това, че работодателят не е изпълнил задълженията си трудоустрояване на ищцата, във връзка с издаденото предписание на ТЕЛК, злоупотребил е с праната си и пр. тези обстоятелствата биха имали значение за отговорността му по чл. 217 КТ, и по никакъв начин не могат да се свържат пряко с вредите от незаконното уволнение, дори да можеше да се търси отговорност за тях от работодателя извън случаите по чл. 225 КТ.
Ето защо фактите свързани с предписанието за трудоустрояване, заболяванията, от които страда ищцата, свободните щатни длъжности към момента на трудоустрояването й и действията на председателя на съда по повод същото/възлагане функциите на ***, обжалване решението на ТЕЛК и пр./ не биха могли да релевират върху правните изводи за това претърпяла ли е вреди във връзка с незаконното уволнение ищцата, които да подлежат на обезщетяване на деликтно основание.
От изложеното до тук се налага изводът, че искът за ангажиране отговорността на Районен съд – Пловдив за виновни противоправни действия на неговия председател И.К., изразяващи се в съзнателното и тенденциозното уволнение на ищцата в нарушение на закона със Заповед №1403 от 13.12.2014 г., следва да бъде отхвърлен изцяло като неоснователен.
По изложените съображения Пазарджишкия окръжен съд
Р Е Ш И :
Отхвърля иска, предявен от Д.Т.П., с ЕГН ********** *** за осъждане на ответника Районен съд – Пловдив, със седалище и
адрес: гр. Пловдив, бул. „Шести септември“ № 167, да й заплати обезщетение в
размер на 28 583,51 лв. за
имуществени вреди – пропуснати ползи, поради неполучаване на трудово
възнаграждение и други плащания, които би получила в качеството на служител на
съда, за периода от 14.06.2015 г. до 31.12.2017 г., след като е била незаконно
уволнена със Заповед №1403 от
13.12.2014 г. на Председателя на Районен съд – Пловдив, както и искането за заплащане на
законни лихви върху главницата.
Решението подлежи на обжалване пред Пловдивския апелативен съд в 2-седмичен срок от получаване на препис от страните.
ОКРЪЖЕН СЪДИЯ: