Р
Е Ш Е Н И Е
гр.
София, 18.07.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, III-Б въззивен състав, в публичното заседание на двадесет и трети април през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТЕМЕНУЖКА СИМЕОНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ХРИПСИМЕ МЪГЪРДИЧЯН
ПЛАМЕН ГЕНЕВ
при секретаря Нина
Светославова, като разгледа докладваното от мл. съдия Генев гр. дело № 16524 по описа за 2018 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда
на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № 477190 от 27.08.2018 г.,
постановено по гр. д. № 90132/2017 г., по описа на Софийски районен съд, ГО, 51
състав, е признато за установено по предявения от М.П.Р., ЕГН **********, с
адрес: ***, срещу „У.Б.“ АД, с ЕИК ****, със седалище и адрес на управление ***,
пл. „****, иск по чл. 146, ал. 1 ЗЗП, че клаузата на чл. 3.09, ал. 8, б. „б“ от
общите бизнес условия, приложими към договор за ипотечен кредит от 25.09.2006
г., сключен между М.П.Р. и „Е.В.Б.Б.“ АД, е нищожна поради неравноправност по
смисъла на чл. 143, т. 10 ЗЗП. Осъден е ответникът „У.Б.“ АД да заплати М.П.Р.,
на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД сумата 2634.64 швейцарски франка -
получена без основание възнаградителна лихва за периода от 21.05.2015 г. до
21.12.2017 г. по договор за ипотечен кредит от 25.09.2006 г., сключен
между М.П.Р. и „Е.В.Б.Б.“ АД ведно със законната лихва от 28.12.2017 г. до
окончателното погасяване на задължението, като е отхвърлен иска за разликата над 2634.64
швейцарски франка до претендираните 2681.92 швейцарски франка. С решението е
осъден ответникът „У.Б.“ АД да заплати на М.П.Р., на основание 78, ал. 1 ГПК
сумата 1879, 27 лева - съдебни разноски. Също така е осъден М.П.Р. да заплати
на „У.Б.“ АД на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата
7, 93 лева - съдебни разноски.
Срещу решението е подадена въззивна
жалба от „У.Б.“ АД, чрез адв. С.Ш., като са изложени съображения необоснованост
на решението, като същото било постановено при съществени нарушения на
материалния закон. Въззивникът посочва, че неправилно първоинстанционният съд бил
приел, че клаузата на чл. 3.09, ал. 8, б. „б“ от ОБУ била неравноправна, защото
относно разходите на ликвидността имало наредба на БНБ, която била
задължителна. В решението било налице присъждане на по-голяма сума от
претендираната от ищеца, поради погрешно възприета теза от ищеца. За банката не
е съществувало задължение да намалява лихвата, като съдът не се бил съобразил,
че с търсела разликата между първоначално договореното и действително
платеното, поради което присъдената сума е следвало да бъде в размер на 237.83
швейцарски франка. Пред въззивния съд процесуалните представители на страната
поддържа въззивната жалба и претендира разноски, за което представя списък по
чл. 80 от ГПК, прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение
на насрещната страна.
Въззиваемата страна М.П.Р., чрез адв. Я.С.
изразява становище по жалбата в срока по чл. 263, ал.
1 ГПК, като счита същата за
неоснователна. Посочва, че жалбоподателят не оспорвал, че договорът не бил сключен при
индивидуални условия, като по делото било безспорно установено наличието на
премия която банката била прибавяна незаконно и без основание към размера на
възнаградителната лихва. Установяването, че клаузата била индивидуално уговорена
било в тежест на банката, като в случая не било доказано, че клаузата била
индивидуално уговорена, поради което била нищожна. По делото не било спорно, че
банката едностранно била включила допълнителна компонента „премия“ в
структурата на БЛП, а оттам и на ГЛП. Лихвата се формирала от два компонента
първият бил фиксиран в 0.366 процента пункта, а вторият бил индекса LIBOR, като при намаляване на LIBOR е следвал ода се намали и лихвата. Посочва се, че не бил договорен лихвен
процент от 6.62%, като това била лихвата към момента на сключване на договора,
като банката едностранно включила допълнителен компонент „премия“, който не бил
договорен с ищеца. Пред въззивния съд процесуалният
представител на страната поддържа отговора
на въззивната жалба и претендира разноски, прави възражение по отношение на размера на
адвокатското възнаграждение.
Софийски градски
съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на
страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и
правна страна следното:
Жалбата на „У.Б.“ АД е подадена в
срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.
Според уредените в чл. 269 от ГПК
правомощия на въззивния съд той се произнася служебно по валидността на цялото
решение, а по допустимостта – в обжалваната му част. Следователно относно
проверката на правилността на обжалваното решение въззивният съд е ограничен от
посоченото в жалбата.
Настоящата въззивна инстанция намира
постановеното от СРС, 51 състав, решение за валидно, допустимо, а по отношение
на правилността и във връзка с изложените твърдения във въззивната жалба настоящият
състав намира следното:
Предявени са искове от М.П.Р. срещу „У.Б.“
АД, с правно основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП, че клаузата на чл. 3.09, ал. 8, б. „б“
от общите бизнес условия, приложими към договор за ипотечен кредит от 25.09.2006
г., сключен между М.П.Р. и „Е.В.Б.Б.“ АД, е нищожна поради неравноправност по
смисъла на чл. 143, т. 10 ЗЗП, както и иск с правно основание чл. 55, ал. 1,
предл. 1 от ЗЗД, с която се иска осъждането на ответника
да заплати на ищеца сумата от 2634.64 швейцарски франка - получена без
основание възнаградителна лихва за периода от 21.05.2015 г. до
21.12.2017 г. по договор за ипотечен кредит от 25.09.2006 г., сключен
между М.П.Р. и „Е.В.Б.Б.“ АД ведно със законната лихва от 28.12.2017 г. до
окончателното погасяване на задължението.
По делото са обявени за безспорни
между страните обстоятелствата, че между ищеца и „Е.В.Б.Б.“ АД е бил сключен
процесния договор за ипотечен кредит, към който са приложими Общите бизнес
условия, включително чл. 3.09, ал. 8, б. „б“, както и че „У.Б.“ АД е
правоприемник на „Е.В.Б.Б.“ АД, встъпил в правата и задълженията му по
договора.
По делото е представен договор за
ипотечен кредит № 555/25.09.2006 г., сключен между „Е.В.Б.Б.“ АД и М.П.Р. в
качеството му на кредитополучател, съгласно който банката е предоставила на
кредитополучателя кредит в размер на 54500 швейцарски франка за лично и семейно
ползване. Съгласно чл. 9, ал. 1 от договора за усвоените суми по кредита
кредитополучателят заплаща на банката през първите 12 месеца, считано от
21.10.2006 г. до 21.09.2007 г., съгласно чл. 4, ал. 3, фиксирана лихва в размер
на 2.9% на годишна база. В ал. 2 е предвидени, че за останалия период, след
този посочен в ал. 1, до окончателното погасяване на кредита,
кредитополучателят заплаща на банката, лихва, определена на база променлив, в
хода на изпълнение на договора годишен лихвен процент, образуван от Базовия лихвен
процент /БЛП/ на банката намален с 0.366 процента пункта. Към момента на
подписване на договора БЛП за швейцарски франка е в размер на 6.62 %.
Представени са общи условия на „Е.В.Б.Б.“
АД в сила на 01.09.2006 г. В раздел III от тези общи условия чл. 3.09, ал. 1 е
уредено, че при олихвяването на кредитните продукти банката използвала базови
лихвени проценти, съответни в български левове, евро, щатски долари и
швейцарски франкове. Базовите лихвени проценти в различните валути
представляват сумата от два компонента:пазарен индекс и надбавка. Съгласно чл.
3.09, ал. 5 от общите условия базовият лихвен процент в швейцарски франкове се
формира от сумата на тримесечни LIBOR за швейцарски франкове и
надбавка от 5.10%. Съобразно чл. 3.09, ал. 8, б. „а“ дължимата от клиента лихва
по ползвания кредит се формирала от сбора на БЛП за съответната валута на
кредита и определената надбавка в процентни пункта. В чл. 3.09, ал. 8, б. „б“ е
посочено, че в случай, че разходите по ликвидността при 10-годишно финансиране
се увеличат в сравнение с размера им към датата на сключване на договора за
кредит, банката имала право едностранно да увеличи първоначално определената над
базовия лихвен процент надбавка с размер на увеличените разходи. Всяка
последваща промяна в надбавката се извършва на основание последното извършено
по реда на разпоредбата изменение.
С писмо с изх. № 16-001909 от
22.04.2015 г. изпратено до ищеца, ответникът е посочил, че на основание чл.
3.09, ал. 8, б. „б“ от общите условия, тъй като кредитът е с договорен срок, по
дълъг от 10 години, банката била извършила промени в стойността на БЛП, като
била извършила следните завишения – считано от 13.11.2008 г. – с 1 процентен
пункт, считано от 09.03.2009 г., с още един пункт и считано от 15.06.2009 г., с
още един процентен пункт, като в писмото в табличен вид е посочено промяната на
лихвения процент към договора.
По делото е представен и лихвен лист
за кредит по процесния договор за банков кредит на ищеца за периода от
25.09.2006 г. до 12.03.2015 г., както и лихвен лист за периода 21.05.2015 г. до
21.12.2017 г.
По делото е представен протокол № 8 от
14.10.2008 г. от заседание на управителния съвет на „У.Б.“ АД, от който е
видно, че при кредити в чуждестранна валута – при съответните базови лихвени проценти
едноседмичен /едномесечен/ тримесечен/ шестмесечен EURIBOR, LIBOR, прилагани на международните кредитни пазари за определения от банката
срок плюс премия установена от ГОД или овластено от него лице. По делото е
представен протокол № 9 от 26.02.2009 г. от заседание на управителния съвет на
„У.Б.“ АД, от който е видно, че е одобрено предложение за повишаване на
надбавката към основния лихвен процент от 1% на 2 % за група непогасени кредити
на физически лица в евро и швейцарски франкове, като промяната влизала в сила
от 09.03.2009 г. Представен е и протокол № 14 от 01.04.2009 г. от заседание на
управителния съвет на „У.Б.“ АД, съгласно който е одобрена политика за промяна
на ценообразуването на кредитите на физически лица, като се повиши премията
като компонент на базовия лихвен процент по кредитите на физически лица,
считано от 01.04.2009 г. Представен е и протокол № 25 от 05.06.2009 г. от
заседание на управителния съвет на „У.Б.“ АД съгласно, който е взето решение да
се повиши премията като компонента на базовия лихвен процент със 100 базисни
пункта за определени непогасени кредити на физически лица.
По делото е приета и
съдебно-счетоводна експертиза, съгласно което изчислената на възнаградителната
лихва по процесния кредит при ГЛП формиран като сбор от стойността на 3 –
месечния Либор за швейцарски франк + надбавка от 5.10 % за периода 21.05.2015
г. – 21.12.2017 г. възлиза на 3442.60 швейцарски франка. Изчислението е било
извършено съобразно чл. 9, ал. 1 от договора за кредит относно компонентите
формиращи ГЛП, както и на чл. 9, ал. 4 относно броя на дните включени в един
лихвен период, като при изчисляването било съобразено условието по т. 309, ал.
5 и ал. 6, като бил съобразен и прага за промяна от 0.3 процента пункта
определен в чл. 3.09 на общите условия. Изчислената стойност от платената
възнаградителна лихва отнасяща се за „премията“ е 2634.64 швейцарски франка.
Съгласно заключението изчислената възнаградителна лихва била в размер на
3499.99 швейцарски франка, като платените суми за възнаградителна лихва по
кредита за процесния период били в размер на 6142.73 швейцарски франка. Получената
разлика от 2642.74 швейцарски франка се дължала на включения компонент „премия“
в структурата на БЛП, а оттам и в прилагания ГЛП по процесния договор за кредит
– за частта от разликата съответстваща на 2634.64 швейцарски франка. Вещото
лице посочва, че при изчислена възнаградителна лихва при ГЛП от 6.62 % за
периода 21.05.2015 г. – 21.12.2017 г. е 5904.90 швейцарски франка, като
предвид, че констатираните плащания били в размер на 6142.73 швейцарски франка,
изчислена по този начин възнаградителната лихва платена в повече възлизала на
237.83 швейцарски франка.
В настоящият случай ищеца се позовава
на неоснователно обогатяване поради изначална липса на основание за банката да
получи определена сума, представляваща недължимо платена възнаградителна лихва
по сключения договор за кредит, като по така предявения иск е с правно
основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД. Фактическият състав на чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД
изисква предаване, съответно получаване, на нещо при начална липса на
основание, т.е., когато още при самото получаване липсва основание за
преминаване на блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго като
основанието трябва да липсва не само при получаване на имуществената ценност,
но и при предявяване на претенцията за реституция на даденото. Съгласно
правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК в тежест на ищцата е било да установи при
условията на пълно и главно доказване факта на плащането на процесната сума, а
ответникът – да докаже, че е налице основание за получаването, съответно
задържане на полученото.
След анализ на описаните разпоредби от
договора за кредит и общите условия въззивният съд намира, че страните са
уговорили базовия лихвен индекс като променлив компонент от годишния лихвен
процент. Съгласно чл. 9, ал. 2 от договора за кредит за усвоените суми по
кредита кредитополучателят заплаща на банката за периода след първите 12 месеца
/21.10.2006 г. до 21.09.2007/, до окончателното погасяване на кредита, лихва,
определена на база променлив, в хода на изпълнение на договора годишен лихвен
процент, образуван от Базовия лихвен процент /БЛП/ на банката намален с 0.366
процента пункта., като към момента на подписване на договора БЛП за швейцарски
франка е в размер на 6.62 %. Съгласно чл. 3.09, ал. 5 от общите условия
базовият лихвен процент в швейцарски франкове се формира от сумата на
тримесечни LIBOR за швейцарски франкове и надбавка от 5.10%, като в
ал. 6 е предвидено, че актуализацията на базовите лихвени проценти по кредитни
продукти в различни валути се осъществява автоматично в първия календарен ден
на месеца при промяна на стойността на съответния пазарен индекс към последната
дата на предходния месец. С оглед на горното посоченият размер на годишния
лихвен процент от 6.62 %. отразява неговата стойност към датата на подписване
на договора за кредит, тъй като в него е включена променливата моментна
стойност на базовия лихвен индекс. Този извод се подкрепя от чл. 9, ал. 2, изр.
2 от договора за кредит, където е посочено, че базовия лихвен процент „към
момента на подписване на настоящия договор“ с оглед на което отразява
моментната стойност на променливия компонент базовия лихвен индекс, който
отразява тримесечния LIBOR и се прилага тримесечно, следователно
неговата стойност се мени съгласно уговореното в договора. В този смисъл неоснователни
се явяват оплакванията във въззивната жалба, че посоченият лихвен процент от
6.62 % бил минимално определен.
От представения по делото лихвен лист
също се установява, че стойността на базовия лихвен индекс се променя. От приетите
по делото съдебно-счетоводна експертиза е видно, че за периода 21.05.2015 г. –
21.12.2017 г. банката е прилагала базов лихвен процент в сравнително непроменлив
размер, въпреки че неговата стойност съгласно уговореното в договора за кредит
и общите условия, равна на тримесечния LIBOR,
е била много по-ниска. Поради прилагането на такъв непроменлив размер на
базовия лихвен процент при сумирането му с непроменливата надбавка, така както
е уговорена между страните в размер на 5.10%, за целия период годишният лихвен
процент е останал сравнително непроменен и в стойности близки до първоначално
определения размер от 6.62 %. При прилагането на тези стойности за процесния
период ищеца е заплатил възнаградителна лихва в общ размер 6142.72 швейцарски франка.
Съгласно заключението на вещото лице платената лихва от ищеца над договорената възнаградителната
лихва по процесния кредит при ГЛП формиран като сбор от стойността на 3 –
месечния Либор за швейцарски франк + надбавка от 5.10 % за периода 21.05.2015
г. – 21.12.2017 г. възлиза на 3442.60 швейцарски франка е в размер на 2634.64
швейцарски франка.
Настоящият съдебен състав приема, че
ищеца се ползва от защитата на потребителите, предвидена в ЗЗП, който в частта,
касаеща регламентацията на неравноправните клаузи в потребителските договори,
въвежда разпоредбите на Директива 93/13/ЕИО на Съвета. Съгласно чл. 143, ал. 1
ЗЗП, чрез която в българското законодателство е транспониран чл. 3 от Директива
93/13/ ЕИО на Съвета относно неравноправните клаузи в потребителските договори,
неравноправна клауза в договор, сключен с потребител е всяка уговорка в негова
вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя,
при определените неизчерпателно посочени от законодателя хипотези, между които
– предвидената от търговеца възможност да променя едностранно условията по
договора въз основа на непредвидено в него основание. По силата на чл. 146, ал.
1 ЗЗП неравноправните клаузи в договорите с потребител са нищожни, освен ако са
уговорени индивидуално.
Защитата на по слабата страна – т.
нар. потребителска защита е изключена в хипотезата, когато клаузата е
индивидуално уговорена с потребителя – арг. чл. 146, ал. 1 ЗЗП. Съгласно
разпоредбата на чл. 146, ал. 2 ЗЗП не са индивидуално уговорени клаузите, които
са били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал възможност
да влияе върху съдържанието им, особено в случаите на договор при общи условия,
като когато търговецът или доставчикът твърди, че определено условие от
договора е индивидуално уговорено, тежестта за доказването пада върху него.
Кредитополучателят /потребителят/ е в
положението на по-слаба страна в отношенията си с кредитора, както от гледна
точка на позицията му в преговорите, така и на степента на информираност –
положение, което го принуждава да се съгласява с установените предварително
условия, без да може да повлияе на съдържанието им. Клаузите на договорите за
кредити, както и Общите условия към тях, не следва да нарушават основни
принципи, в т.ч. и този на равнопоставеност, на който се основават отношенията
между кредитора и потребителя, както и императивни разпоредби на закона.
Въззивният съд споделя извода на
районния съд за неравноправност и нищожност на клаузата на чл. 3.09, ал. 8, б.
„б“ от Общите условия, тъй като в този текст е уредено в случай, че разходите
по ликвидността при 10-годишно финансиране се увеличат в сравнение с размера им
към датата на сключване на договора за кредит, банката едностранно да увеличи
първоначално определената над базовия лихвен процент надбавка с размер на
увеличените разходи, като оплакванията във въззивната жалба в тази насока са
неоснователни. Посочената разпоредба от общите условия предвижда единствено
задължително увеличение на годишния лихвен процент при увеличаване разходите по
ликвидността, не и обратната зависимост в посока на неговото намаляване. Не е
предвиден никакъв механизъм или алгоритъм и докато увеличението на годишния
лихвен процент е уредено императивно при увеличаване на базовия лихвен индекс,
то намаляването е само възможност, по преценка на банката. По този начин
банката е обезпечила за себе си правото произволно да увеличава базовия лихвен
процент с цел реализиране на търговска печалба. Същевременно не е предвидена
възможност за кредитополучателя да се откаже от договора за кредит, ако
вследствие на увеличаването стойността на годишния лихвен процент,
окончателната сума е значително завишена в сравнение с уговорената при сключването
на договора. Тази уговорка не отговаря на изискването за добросъвестност и води
до значително неравновесие между правата и задълженията на банката и
кредитополучателя. Съобразно разясненията, дадени в Решение № 236 от 20.12.2016
г. по т.д. № 3082/2015 г. на ВКС, II Т.О., клауза, при която е предвидена
единствено възможност за нарастване на цената на финансовата услуга при
увеличаване на лихвения процент без да включва възможността за намаляване на
същата в случай на спадане на лихвения процент /при същата методика, по която
се извършва увеличението на цената/, би могла да доведе до значително
неравновесие между правата на потребителя и тези на търговеца. При силни
инфлационни процеси базовият лихвен индекс би могъл да нарасне значително, с
което да се увеличи значително и цената на услугата по банковия кредит, дължима
от потребителя. Ако тази цена бъде запазена при последващо намаляване на
базовия лихвен индекс, то това би довело до несправедливо обогатяване на
търговеца за сметка на потребителя. В цитираното решение е посочено още, че
неравноправността на такава клауза произтича от липсата на реципрочност за
намаляване на цената на услугата, като според върховния съд възраженията на
банката, че с подобни уговорки се цели единствено да бъде гарантирано заплащането
на минимално фиксирано с договора възнаграждение, както и че клаузата само
разпределя риска между страните по договора от промяна на лихвения процент, са
неприемливи.
В конкретния случай разпоредбата на чл.
3.09, ал. 8, б. „б“ не предвижда достатъчно ясен механизъм как се извършва
едностранното увеличаване на годишния лихвен процент и в този смисъл на
потребителя не е предоставена предварително достатъчно ясна и конкретна
информация за методологията на увеличението. Такива са и разясненията в Решение
№ 95/13.09.2016 г. по т.д. № 240/2015 г. на ВКС, II Т.О., в което е посочено,
че с чл. 58, ал. 1, т. 2 ЗКИ е въведено изискване общите условия на банката да
уреждат метода за изчисляване на лихвата, предвид възмездния характер на
договора за банков кредит, както и условията, при които може да се променя
последната до пълното погасяване задължението на кредитополучателя.
Следователно за банката съществува изрично законово задължение в общите условия
да се съдържат кумулативно два елемента – методиката /метод/ за изчисляване на
съответната лихва и предпоставките за нейната промяна през времетраенето на
договора. Методът на изчисляване на съответния лихвен процент трябва да съдържа
ясна и конкретно разписана изчислителна процедура, посочваща вида, количествените
изражения и относителната тежест на всеки от отделните компоненти – пазарни
индекси и/или индикатори, като между страните трябва е постигнато съгласие за
начина на формиране възнаграждението на кредитодателя, т.е относно конкретната
формула за определяне възнаградителната лихва - съществен елемент от
съдържанието на този вид банкова сделка. Липсата на яснота относно методиката и
математическия алгоритъм за начина на формиране на едностранно променената
лихва, както и липсата на възможност за реципрочно намаляване на лихвата при
понижаване на индекса LIBOR, води до неравноправност на съответната
клауза.
Следва да бъде обърнато внимание и на
разясненията, дадени в Решение № 95/13.09.2016 г. по т.д. № 240/2015 г. на ВКС,
II Т.О., съгласно които договорът за банков кредит като разновидност на
договора за заем представлява двустранен, каузален, възмезден, консенсуален и
формален договор с легално определените в чл.3 от Закона за пазарите на
финансови инструменти /ДВ, бр. 52/ 2007 г./, финансовите инструменти, възприети
по същия начин и в § 1, т.2 от ДР на Закона за публично предлагане на ценни
книжа /ДВ бр.114/99г./ и в т. 50, б. „а” –б. „д” на чл.3 от Регламент/ЕС/ №
575/2013 г. на ЕП и на Съвета, което дава основание да се приеме, че договорът
за жилищен ипотечен кредит не е сделка, имаща за предмет финансови инструменти,
поради което за него не важи ограничението на чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП, поради
което оплакванията във въззивната жалба в тази връзка са неоснователни.
В цитираното Решение № 95/13.09.2016 г.
по т.д. № 240/2015 г. на ВКС, II Т.О. също е посочено още, че когато за банката
не е уредено задължение за намаляване на лихвения процент при намаляване на
приложимия индекс, съответните договорни клаузи не съответстват на общото
изискване за добросъвестност, като в тази връзка върховният съд отчита
двустранния възмезден характер на банковия кредит с кредитополучатели физически
лица. В решението изрично е отбелязано, аналогично на процесния случай, че от
неоспореното заключение на съдебно-икономическа експертиза, в съответния
процесен период релевантните индекси са се изменяли не само в посока на тяхното
увеличение, но и в посока намаляване, но
това обстоятелство не е било взето предвид от банката.
С оглед приетата по-горе
недействителност на процесните клаузи въззивният съд счита, че ищеца е заплатил
без основание сумата от 2634.64 швейцарски франка, равняваща се на разликата между
заплатената от него възнаградителна лихва за процесния период и сумата на
възнаградителната лихва, която би се получила, ако се отчете действителната
стойност на базовия лихвен процент (тримесечния LIBOR)
съобразно заключението на вещото лице по съдебно-счетоводната експертиза. В
този смисъл неоснователно се явява оплакването във въззивната жалба, че била
присъдена по-голяма сума от претендираната от ищеца, тъй като в исковата молба
се искала разликата между първоначално договореното и реално заплатеното, като
според въззивника първоначално договореното било лихвения процент към момента
на сключването на договора, доколкото съгласно настоящият състав претенцията на
ищеца всъщност е за първоначално договорения начин за формиране на лихвата, а
не за конкретния лихвен процент към момента на сключването на договора.
Предвид изложеното поради
съвпадането на крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния
съд по отношение на предявените искове, въззивната жалба следва да бъдат
оставени без уважение като неоснователни, а решението на СРС – потвърдено като
правилно.
При този изход на спора с неоснователността
на въззивната жалба на въззивника не следва да бъдат присъждани разноски. На въззиваемата страна с
оглед неоснователността на въззивната жалба на
основание чл. 78, ал. 1 от ГПК следва да бъдат присъдени направените разноски от 1000 лв., която сума
представлява заплатено в брой адвокатско възнаграждение. Настоящият състав
намира за основателно възражението на въззивникът за прекомерност на възнаграждението по чл. 78,
ал. 5 ГПК, поради което на основание чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредбата за
минималните размери на адвокатските възнаграждения намалява същото до 555.32 лв.
Воден от
горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение
№ 477190 от 27.08.2018 г., постановено по гр. д. № 90132/2017 г., по описа на
Софийски районен съд, ГО, 51 състав.
ОСЪЖДА „У.Б.“ АД, с ЕИК ****, със седалище и адрес на управление ***, пл. „**** да заплати на М.П.Р., ЕГН **********, с адрес: ***, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 555.32 лв. съдебни разноски във въззивното производство.
Решението може
да бъде обжалвано пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от
връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.