РЕШЕНИЕ
№ 16
гр. Велико Търново , 26.01.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО в публично заседание на двадесет
и шести октомври, през две хиляди и двадесета година в следния състав:
Председател:Ивелина Солакова
Членове:Ирена Колева
Лилия Ненова
при участието на секретаря Красимира П. Борисова
като разгледа докладваното от Ивелина Солакова Въззивно гражданско дело
№ 20204100500637 по описа за 2020 година
За да се произнесе, съобрази:
Производството по делото е образувано въз основа на депозирана от Д.
Й. Д. въззивна жалба против Решение № 37-26008/02.07.2020г., постановено
по гр. д. № 247/2019г. по описа на Районен съд – Елена. С постановеното
решение е отхвърлен предявеният от Д. Д. против Е. Й. Н. иск с правно
основание чл. 108 от ЗС за признаване собствеността и предаване на
владението на ½ идеална част от недвижим имот в с. К., община Е.,
представляващ част от ПИ пл. № 380 по плана на селото, подробно описан в
решението. В жалбата са наведени оплаквания за неправилност и
незаконосъобразност на обжалваното решение, и са изложени съображения в
тази насока. За неправилен, незаконосъобразен и несъответстващ със
събраните по делото доказателства жалбоподателката намира извода на съда,
че ответницата е отблъснала владението на ищцата (сега жалбоподател) през
2007-2008г. чрез смяна на входна врата и непредоставяне на ключ от същата.
Счита, че не е следвало съдът да кредитира показанията на св. Н.- дъщеря на
ответницата, които не се подкрепят от другите доказателства. От показанията
1
на останалите свидетели по делото не се установява ответницата да е
отблъснала владението на ищцата. При подробен анализ на показанията на
свидетелите, жалбоподателката намира, че липсват доказателства за изтекла
придобивна давност. Моли съда да отмени обжалваното решение и да уважи
предявения иск.
В постъпил в законоустановения срок отговор на въззивната жалба от
ответника по същата, се заема становище за нейната неоснователност.
Развиват се доводи по оплакванията в жалбата. Посочва се, че
наследодателите на страните не са демонстрирали намерение да своят
процесния имот, поради което след тяхната смърт владението върху същия е
установено само от ответницата по жалба. Развиват се доводи относно
доказаните по делото факти. Отправя се искане към съда да потвърди
постановеното от първоинстанционния съд решение.
Великотърновският Окръжен съд в качеството си на въззивна
инстанция, като взе предвид наведените в жалбата оплаквания и като прецени
събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност,
приема за установено следното:
Жалбата е подадена в срок, от легитимирана страна, против обжалваем
съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
Преценявайки обжалваното решение по реда на чл.271, ал.1,
изречение първо, предложения първо и второ от ГПК и съобразявайки се с
правомощията си, визирани в чл.269, ал.1, изречение първо от ГПК,
въззивният съд констатира, че решението е валидно и допустимо.
Относно валидността:
Постановено е от надлежен орган, функциониращ в надлежен състав, в
пределите на правораздавателната власт на съда, в писмена форма и е
подписано, като волята на съда е изразена по начин, който позволява да се
изведе нейното съдържание.
Относно допустимостта:
Решението отговаря на изискванията, при които делото може да се
2
реши по същество и съдът се е произнесъл по спорното право, така, както е
въведено с исковата молба.
Преценявайки обжалваното решение по реда на чл.271, ал.1,
изречение първо, предложение трето от ГПК и съобразявайки се с
правомощията си, визирани в чл.269, ал.1, изречение второ от ГПК,
въззивният съд счита решението за правилно.
Съображенията за този извод са следните:
Първоинстанционното производство е образувано въз основа на искова
молба, подадена от ищцата Д. Й. Д. против Е. Й. Н., чрез която се предявява
иск с правно основание чл. 108 от ЗС и се иска да бъде признато за
установено по отношение на ответницата, че ищцата е собственик на ½ (една
втора) идеални части от недвижим имот, находящ се в село К., община Е.
област Велико Търново, а именно: Дворно място, цялото с площ от 1990 кв.
м., съставляващо част от поземлен имот пл. № 380 по плана на селото, при
граници на частта от поземления имот: улица, поземлен имот пл. № 381,
земеделска земя и поземлен имот пл. № 379, за който е отреден УПИ ХУП-
380 в кв. 51 по регулационния план на селото, заедно с построените в него
жилищна сграда, лятна кухня и плевник и ответницата да бъде осъдена да
предаде владението върху посочените идеални части. В исковата молба се
твърди, че страните са сестри и че техните родители Й. И. К. и М. Т. К. им
оставили в наследство процесния недвижим имот, находящ се в с. К., общ.
Е.. Излагат се твърдения, че родителите на страните са владели описания
недвижим имот повече от 50 години и били записани като негови
собственици в разписния лист на Община Елена. Твърди се, че на името на
баща им бил издаден Протокол № 15/09.03.1939 г. на Районен съд -
Елена, който доказвал собствеността им. Излагат се твърдения, че
родителите им през 50-те години на миналия век построили в дворното място
описаните по-горе сгради. Твърди се, че ищцата и ответницата са израснали в
имота и до смъртта си родителите им непрекъснато живеели в него,
поддържали сградите и обработвали земята. Твърди се, че след смъртта на
майка им през 1994г. и двете страни имали ключове за имота и го ползвали
главно през летния сезон. Твърди се, че ищцата до преди една година от
предявяване на исковата претенция имала свободен достъп до имота и
3
ответницата никога не оспорвала правата й върху него и поддържали връзка
по телефона. Твърди се, че двете имали уговорка да си уредят отношенията
във връзка с имота, като същата била потвърдена от ответницата преди две
години. Твърди се, че ищцата е посещавала имота, когато пожелае, като
същият бил посещаван и от нейния син със съпругата си, а ответницата
никога не е отказвала да ползват имота и не е твърдяла, че е единствен
собственик на процесния имот. Сочи се, че ищцата била декларирала в
Община Елена идеалната си част от имота и през годините плащала данъците.
Ответницата на 23.08.2018 г. се снабдила с констативен НА № 1, том III, рег.
№ 1792, дело № 287/23.08.2018 г. на нотариус Й. Ц. с № 321 в регистъра на
Нотариалната камара и с район на действие Районен съд - Елена за право на
собственост върху целия имот, като основание на придобиването в
нотариалния акт било записано давностно владение. Ищцата счита, че
давностно владение в конкретния случай не е налице, тъй като ответницата не
е упражнявала самостоятелно фактическа власт върху нейните идеални части
от процесния имот в продължение на 10 години. Освен това последната по
никакъв начин не демонстрирала пред нея като съсобственик евентуалното си
намерение да владее и нейната част от имота, въпреки че поддържали
постоянна връзка и нищо в нейното поведение не показвало, че игнорира
правото й на съсобственик. Ищцата счита, че не е налице давностно владение
продължило повече от 10 години и по тази причина ответницата не е могла да
стане собственик на нейните идеални части, а констативният нотариален акт е
издаден при невярно установена фактическа обстановка и ответницата не е
придобила нейната идеална част от имота на основание давностно владение.
Сочи се, че към момента на подаване на исковата молба процесният имот се
владее от ответницата, която държи ключовете за него и ищцата няма достъп
до него.
По делото е депозиран отговор от Е. Й. Н., в който изразява становище
за допустимост, но неоснователност на иска. Твърди, че противно на
посоченото в исковата молба родителите й държали процесния имот до
смъртта си, построили наличните постройки в него, но оспорва твърдението,
че са били собственици на имота към момента на смъртта си, тъй като
липсвало от тяхна страна обективираното волеизявление за такова
придобиване. Твърди се, че след 1994 г. и категорично в последните
4
петнадесет години само ответницата със свои близки се грижела за
опазването и поддръжката на имота, въпреки че ищцата също притежавала
ключ от него, като се изключат последните две години. Твърди се, че
само ответницата и нейните близки обработвали поземления имот и събирали
в своя полза плодовете от дворното място. Твърди се, че след 1994 г.
ответницата поканила ищцата да си делят разходите за ремонтите на
къщата, но срещнала категоричен и еднозначен отказ, като ищцата
заявила, че не разполага със средства и процесният имот не я интересува.
Твърди се, че ответницата и нейният съпруг установили върху целия имот,
включително и върху дела на ищцата, владение за себе си, като започнали
да извършват многобройни действия, показващи еднозначно намерението
им да своят целия имот: извършили значителни по обем и стойност
строително-монтажни работи, съставляващи подобрения, необходими
и полезни разноски за общата вещ. Твърди се, че през периода 2007 г. -
2008 г., когато ответницата сменила входните врати, ищцата поискала да
получи отново ключ за имота, за да може да го ползва по своя преценка, но
предвид отказа й да заплати половината от разходите по извършените
ремонти, такъв свободен достъп с предоставяне на ключ категорично й бил
отказан, като от този момент ответницата владее изцяло имота като свой.
Ответницата не спори факта, че ищцата и нейните родственици са
посещавали и след това имота, но пребивавали като нейни гости.
Ищцата и близките й не участвали в ремонтите и поддръжката на имота,
заплащането на консумативите за ток и вода, тъй като делът на ищцата бил
завладян от нейната сестра - ответницата по делото. Твърди се, че към средата
на 2018 г. ответницата станала собственик на имота в резултат на изтекла в
нейна полза придобивна давност на основание чл. 79 от ЗС. Моли съда да
приеме, че ищцата не притежава право на собственост по отношение на
процесния имот и да постанови решение, с което да отхвърли предявения иск.
Претендира направените разноски по делото.
Настоящият състав на Окръжен съд- Велико Търново намира, че
първоинстанционният съд е съобразил събраните по делото доказателства,
обсъдил е същите подробно и всестранно. Правилно е изяснена фактическата
обстановка по делото, която настоящият състав на съда възприема, поради
което не намира за нужно да я възпроизвежда.
5
Въз основа на така установената фактическа обстановка въззивният
съд направи следните правни изводи:
Предявен е иск с правно основание чл. 108 от ЗС.
Настоящият състав не може да възприеме изцяло правните изводи на
първоинстанционния съд, формирани въз основа на установената от този съд
фактическа обстановка. Действително намира, че постановеното решение е
правилно и следва да бъде потвърдено, но поради невъзприемане изцяло на
изложените от първоинстанционния съд мотиви, следва да бъдат изложени
мотиви от въззивния състав.
Противно на достигнатия от първоинстанционния съд правен извод,
родителите на страните по настоящото дело: Й. И. К. и М. Т. К. не са били
собственици на процесния имот, находящ се в с. К., общ. .. Както е посочено и
в Тълкувателно решение №4/17.12.2012г. по тълк. д. № 4/2012г. на ОСГК на
ВКС принцип в гражданското ни законодателство е, че вещните права се
придобиват въз основа на обективирано волеизявление за това.
Придобиването на право на собственост върху определена вещ или имот или
друго вещно право не настъпва автоматично с изтичане на установен в закона
срок. Владението е съзнателен акт, от което следва, че придобивната давност
е сложен юридически факт от категорията на правомерните юридическите
действия, които по определение обхващат като свой елемент наличието на
представи и желания, насочени към установяването, придобиването,
прехвърлянето, изменението и погасяването на права и задължения
/представляващи субективния елемент от предметното им съдържание/, както
и тяхното обективиране чрез волево изявление/представляващо обективния
елемент от предметното им съдържание/. В настоящото производство не са
представени доказателства за изразено волево изявление от страна на Й. и М.
К. за придобиване на процесния имот, от което следва, че собствеността
върху имота, находящ се в с. Константин, не е преминала в техния
патримониум. Ищцата сочи, че на Й. К. е бил издаден Протокол №
15/09.05.1939г. на РС- Елена, който доказва собствеността върху имота, но
страната не успя да представи това доказателство пред съда. Към
доказателствата по делото е приета данъчна декларация, в която се сочи, че
процесният имот е придобит като наследство от нея и ответницата, като се
6
позовава и препис от Разписен лист, в който е посочено, че Й. И. К. – техен
баща- е бил вписан като собственик на имот под номер 380 по плана на
селото. Извършеното отбелязване обаче не доказва владение върху имота. То
може да служи за доказателство единствено, че към определен момент К. е
имал фактическа власт над посочения имот, но от представения препис не
може да бъде изведено заключение кога е направено вписването. Също така, в
него не са описани документи, удостоверяващи правото на собственост,
поради което в процесния случай вписването в разписния лист се явява
ирелевантно. Доколкото имотът не е бил собствен на наследодателите на
страните в настоящото дело, то същият не е бил част от наследствената маса
и страните не са придобили същия по наследство.
На следващо място следва да се обсъдят твърденията, че
наследодателите на страните са владели процесния имот, макар и без да са го
придобили по силата на придобивната давност. Това би дало основание да се
обсъди хипотезата, при която едно лице, което е владяло недвижим имот в
изискуемия по чл. 79 от ЗС срок, но е починало преди да се позове на
последиците от придобивната давност, то в наследството се включва
владението върху имота, както и правото на наследниците да се позоват на
изтекла в полза на наследодателя им придобивна давност, щом са
продължили владението. Както беше посочено, по делото не са представени
доказателства, от които да се приеме, че Й. и М. К. са владели имота, а не са
го държали на друго правно основание. Доколкото не може да бъде доказано,
че техните наследодатели са своили процесния имот, не може и да се приеме,
че след смъртта им върху техните наследници е преминало правото да се
позоват на изтекла придобивна давност.
Установено е въз основа на твърденията и на двете страни, както и на
събраните по делото гласни доказателства чрез разпит на свидетели, че
процесният имот е бил техен рожден дом и след смъртта на тяхната майка
през 1994г. между ищцата и ответницата са били проведени разговори във
връзка с последващите им стъпки по отношение на имота. Доколкото съдът
приема за доказано въз основа на събраните по делото доказателства, че Е. Й.
Н. е потърсила съдействието на сестра си за поддържане на имота, находящ се
в с. К., то може да се приеме, че същата е целяла завладяване на имота заедно
със сестра си. Същото би било лесно обяснимо, имайки предвид
7
емоционалната обвързаност на двете страни с дома, в който са израснали.
Това обаче не представлява продължаване на владението, започнато от
техните родители, а завладяване на един имот без установен собственик.
Безспорно е, че ищцата не е участвала в последващите грижи за имота, както
и за подобренията на същия, като св. М. Д. и св. В. С. твърдят, че ищцата
(тяхна свекърва) е предлагала да заплати част от направените ремонти, като
това е било отказано от ответницата. Св. Н. (дъщеря на ответницата) и св. Г.
твърдят, че ищцата Д. е заявила, че няма средства и няма да участва в
извършването и заплащането на строително-монтажни дейности.
Разглеждайки събраните гласни доказателства съгласно разпоредбата на чл.
172 от ГПК, съдът дава вяра на твърденията на ответницата, потвърдени и от
показанията на свидетелите И. Н. и Е. Г., доколкото свидетелката Г. има в
еднаква степен взаимоотношения и с двете страни, както и приемайки
показанията на свидетелите Н. и Г. за последователни и непротиворечиви.
Установява се, че през годините са извършени множество ремонтни дейности,
довели до поддръжката и подобренията на имота, които са били на
значителна стойност, като те са били изцяло за сметка на ответницата и
нейния съпруг.
Ищцата представя документи, удостоверяващи, че е декларирала
собственост на ½ идеални части от процесния имот, както и че е плащала част
от дължимите за имота данъци и такси. В съдебната практика е прието, че
декларирането на имота и заплащането на данъци по принцип е годно да
удостовери намерение за своене на имота, но при отсъствие на убедителни
доказателства за осъществяването на обективния елемент от фактическия
състав на владението, само по себе си това обстоятелство не е достатъчно да
обоснове извод за придобиване по давност. Следва да се приеме, че
декларирането на имота не доказва владение, тъй като то е действие в
изпълнение на задължение по закон и не е фактическо проявление на своенето
на вещта.
От показанията на всички разпитани свидетели може да се изведе
заключението, че дори и Д. Д. да е владяла първоначално имота заедно с
ответницата, то нейното владение е било отблъснато по явен и недвусмислен
начин, когато входната врата на имота е била сменена заедно със
заключващия механизъм и ключ за новата врата е отказан на ищцата (през
8
2007 и 2008г). За смяната на ключалките и отблъскването на владението на Д.
свидетелстват и свидетелите на ищцата- М. Д. и В. С. Веднага след
разбиването на заключващия механизъм, същият е бил подменен от съпруга
на ответницата и е отказано да бъде даден ключ на ищцата, като по този
начин Н. е възстановила своето владение върху имота. С това свое действие
Н. си е възстановила постоянното, непрекъснато, несъмнително, спокойно и
явно владение върху процесния имот в периода до 2018г., като несъмнено от
отблъскването на владението на ищцата са изминали десет години, поради
което на основание чл. 79 от ЗС ответницата правомерно е придобила имота в
с. К. на основание давностно владение.
Установява се също, че ищцата няма свои вещи в къщата, както и че
не е събирала плодовете от имота. Действително семействата на синовете на
ищцата са посещавали няколкократно имота, но от събраните по делото
доказателства не може да се изведе извод, че са го посещавали като свой, а не
като гости на своята роднина- леля си по майчина линия, което би
съответствало на традицията, етичните и морални норми в българското
общество.
Изложеното дотук дава отговор и на твърденията за порочност на
съдебното решение, наведени в депозираната въззивна жалба, които
настоящият състав намира за неоснователни, поради което жалбата следва да
бъде оставена без уважение.
Въз основа на изложеното, настоящият състав намира за правилно
решението на първоинстанционния съд, с което отхвърля предявения от Д. Д.
срещу Е. Н. иск с правно основание чл. 108 от ЗС като неоснователен и
недоказан.
На основание чл. 78, ал. 3 от ГПК на ответника по делото следва да
бъдат присъдени претендираните разноски за адвокатско възнаграждение, за
които е приложен списък по чл. 80 от ГПК, в размер на 1200 лв.
Въз основа на изложеното, настоящият състав на Окръжен съд –
Велико Търново:
9
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 37-26008/02.07.2020г., постановено по
гр.д. № 247/2019г. по описа на Районен съд- Елена.
ОСЪЖДА Д. Й. Д., с ЕГН: ********** от гр. Я., ул. „К. И.“ №., ап. . от
ДА ЗАПЛАТИ на Е. Й. Н., с ЕГН: **********, от гр. В., ул. „Г. М.“ № ., вх. .
ап. .. сумата в размер на 1200(хиляда и двеста) лева, представляваща
направени по делото разноски за заплатено адвокатско възнаграждение.
Решението подлежи на обжалване пред Върховен касационен съд в
едномесечен срок от връчването на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10