Р Е Ш Е Н И Е
№ III –34 14.04.2021г. град Бургас
В ИМЕТО
НА НАРОДА
БУРГАСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, трети въззивен граждански състав
На втори март през две хиляди и двадесет и първа година,
В публично заседание, в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСЕН ПАРАШКЕВОВ
ЧЛЕНОВЕ: ЙОРДАНКА
МАЙСКА
РАДОСТИНА ПЕТКОВА
Секретар Жанета Граматикова
като разгледа докладваното от съдия Р.Петкова
въззивно
гражданско дело номер 240 по описа за 2021 година,
за да се
произнесе взе предвид следното:
Производството по делото е по реда
на чл.258 и сл. ГПК и е образувано пред
настоящата съдебна инстанция по повод въззивна жалба на ищеца „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ С.А. Париж, рег. № *********, чрез ‚БНП Париба Пърсънъл
Файненс“ С.А., клон България, с ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление гр. София, ж.к. Младост 4, Бизнес Парк София, сгр.14, представляван
от Димитър Димитров, действащ чрез
упълномощения си процесуален представител
юрисконсулт Николета Матева, против решение № 260088 от 17.12.2020 г., постановено по гр. дело № 11/2020 г. по описа на РС- Айтос, в частта, с която първоинстанционният съд е отхвърлил предявените срещу ответника М.М.М., ЕГН: **********,
с адрес: с. С., община Р., обл. Б. искове по чл. 422 от ГПК
за дължимост на сумите по сключен помежду им договор №
PLUS-11320032 от 30.06.2015 г. за потребителски
паричен кредит, отпускане на револвиращ потребителски кредит, издаване и
ползване на кредитна карта PLUS-11320032, явяващи се разликата над уважената главница от 2 748. 20лв. до претендираната главница от 4 654. 90 лв., за сумата от 1 219. 54 лв., представляваща претендирана възнаградителна лихва за периода от 05.05.2017 г. до 05.04.2020 г. и за сумата от 1113.86
лв., представляваща мораторна лихва за забава за периода от 05.06.2017 г. до 11.10.2019 г.
В жалбата се изразява недоволство от
обжалваното решението, като се излагат съображения, че не са налице нарушения
на чл. 10, ал. 1, т. 10, т. 11, и т. 12 от
ЗПК, поради които районният съд е приел договора за кредит за недействителен по
смисъла на чл. 22 от ЗПК. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение размер на 100
лв. Не са направени доказателствени искания. Моли
за отмяна на решението в обжалваната отхвърлителна част и постановяване на
ново, с което отхвърлените от районният съд искови претенции бъдат уважени
изцяло. В съдебно заседание въззивното дружество, редовно призовано не изпраща
представител. Депозира писмено становище, в което заявява, че поддържа
въззивната жалба, като претендира присъждане на разноските и в двете съдебни
инстанции.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК въззиваемият –ответник М.М.М., чрез назначения му на
основание чл. 47, ал. 6 от ГПК особен процесуален представител – адв. Иван Танев
е депозирал писмен отговор, в който излага подробни съображения за неоснователност на
въззивната жалба, както и споделя мотивите на първоинстанционния съд за
недействителност на договора за кредит, поради сочените нарушения на чл. 11,
ал. 1, т. 10, т.11 и т. 12 от ЗПК. Моли за потвърждаване на решението на АРС в
обжалваната му отхвърлителна част. Не са направени доказателствени искания.
Бургаският окръжен съд като взе предвид направените оплаквания с жалбата, изложените доводи и съображения на страните, както и събраните по делото доказателства намира за установено следното:
Производството пред районният съд е образувано по предявени искове по чл.422
от ГПК вр. чл. 9 от ЗПК вр. чл. 79 и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за приемане за установено по отношение на ответника, че същият дължи на
ищцовото дружество вземанията, произтичащи от сключения помежду им договор за
потребителски кредит № PLUS-14405720 от 12.01.2017 г., за които ищецът се е
снабдил със заповед за изпълнение на задължение по чл. 410 от ГПК, издадена по
ч.гр.д. № 106/2019 г. по описа на РС-Айтос.
Предмет на въззивно
обжалване е решение № 260088 от 17.12.2020 г., постановено по гр. дело № 11/2020 г. по
описа на РС- Айтос, в
отхвърлителната му част, с която районният съд е отхвърлил предявените срещу ответника искове за дължимост
на сумите по горепосочения договор за кредит, както следва: за сумата
над уважената
главница от 2748.20 лв. до претендираната
главница от 4 654. 90 лв., за сумата от 1 219. 54 лв., представляваща претендирана възнаградителна лихва за периода от 05.05.2017 г. до 05.04.2020 г. и за сумата от 1113.86
лв., представляваща мораторна лихва за забава за периода от 05.06.2017 г. до 11.10.2019 г.
При
извършена на основание чл. 269 от ГПК служебна проверка на обжалваното решение
въззивният
съд не установи
съществуването на основания за нищожност или недопустимост на същото, поради
което намира, че то е валидно и допустимо. По съществото на спора, с оглед
изложените в жалбата оплаквания съдът намира следното:
От приложения договор за потребителски паричен кредит № PLUS-14405720 от 12.01.2017
г. се установява, че между страните е възникнало заемно правоотношение, по
силата на което
кредитодателят се е задължил да предостави в заем на ответника сумата в размер
на 6500лв., при такса ангажимент 227.50 лв. Уговорен е фиксиран
лихвен процент от 15.97 % и ГПР от 18.97%. От данните в договора е видно, че ответникът се е
задължил да върне на кредитодателя обща сума в размер на 9301.26 лв. на 57
равни месечни анюитетни месечни вноски от по 163.18 лв. всяка за периода от
05.08.2015г. до 05.04.2020г. съгласно инкорпорирания в договора погасителен план,
съдържащ номер и точен размер на всяка месечна погасителна вноска, с посочване
на падежната й дата и оставащата главница след всяко погашение. С исковата
молба е приложено извлечение от задълженията на ответника по кредита, съдържащ подробен погасителен план актуален към 30.12.2019г.,
изготвен и подписан единствено от ищеца.
Безспорно е, че
процесният договор за паричен заем има характеристиките на договор за
потребителски кредит по смисъла на чл. 9 от ЗПК, поради
което за
спорното правоотношение са приложими разпоредбите на този закон.
Районният съд като е приел, че са
нарушени изискванията на чл. 11, т. 10, т. 11 и т. 12 от ЗПК е обявил договора
за кредит за недействителен на основание чл. 22 от ЗПК и съобразно заключението
на вещото лице е посочил, че съгласно чл. 23 от ЗПК ответникът дължи на ищеца
само остатъчната стойност на чистата главница от получената в заем сума.
С оглед направените в жалбата оплаквания за неправилно приложение на
материалния закон с оглед изискванията на горепосочените разпоредби, съдът намира следното:
По отношение на приложението на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК:
Посочената норма поставя изискване в договора за
кредит да се съдържа годишния
процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат
взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на
разходите по определения в приложение № 1 начин.
Настоящата съдебна инстанция не споделя изводите в обжалваното решение, че в
договора за кредит не е ясно посочено как е формиран ГПР, тъй като видно от съдържанието му - в
раздел „Параметри и условия“ е посочен изрично размера на ГПР – 18.97 %, както
и какъв е конкретния размер на
сумата,
представляваща „общата стойност на плащанията“, която следва да бъде върната – 9301.26лв. Посочено е, че последната е изчислена
към момента на сключване на договора съобразно предвижданията в чл. 3 от договора, който
установява, че началната дата на изчисляване на ГПР е датата на подписване на
договора, като се приема, че годината има 365 дни, независимо дали е високосна
при условие, че договорът е валиден за целия му срок като страните изпълняват
точно задълженията си по него.
Предвид горното настоящият
състав счита, че е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК за посочване на годишния процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към
момента на сключване на договора за кредит, поради което е основателно оплакването в жалбата, че в
случая не е налице недействителност на договора за кредит по смисъла на чл. 22
от ЗПК.
По отношение изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 11 и т. 12 от ЗПК, районният съд
е приел, че е налице нарушение, тъй като в договора липсва разпределение на
отделните суми във вноските и не са посочени компонентите на всяка от тях.
Съгласно разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 11 от ЗПК
договорът за кредит следва да съдържа условията за
издължаване на кредита от потребителя, включително погасителен план, съдържащ
информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните
вноски, последователността на разпределение на вноските между различните
неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на
погасяването, а разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 12
от ЗПК изисква договорът да съдържа информация за правото на потребителя при
погасяване на главницата по срочен договор за кредит да получи при поискване и
безвъзмездно, във всеки един момент от изпълнението на договора, извлечение по
сметка под формата на погасителен план за извършените и предстоящите плащания;
погасителният план посочва дължимите плащания и сроковете и условията за
извършването на тези плащания; планът
съдържа разбивка на всяка погасителна вноска, показваща погасяването на
главницата, лихвата, изчислена на базата на лихвения процент, и когато е приложимо,
допълнителните разходи.
Досежно горните изисквания съдът намира за основателно позоваването на
Директива 2008/48/ЕО на Европейския Парламент и на Съвета от 23 април 2008г.
относно договорите за потребителски кредити. Следва да се посочи, че т. 11 и т.
12 на ал. 1 на чл. 11 от ЗПК са въведени от законодателя именно в изпълнение на
задължението му за транспониране на Директива 2008/48/ЕО и за отмяна на
Директива 87/102/ЕИО на Съвета. Текстовете на т. 11 и т. 12 от нормата на чл.
11, ал. 1 от националния закон - ЗПК почти изцяло пресъздават тези на чл. 10,
пар. 2, букви „з“ и „и“ от Директивата. Съобразно член 10, параграф 2, буква и/
и параграф 3 от Директива 2008/48/ЕО, само при наличие на искане от потребителя
- което може да бъде направено през целия срок на действие на договора -
кредитодателят е длъжен безплатно да му предостави извлечение под формата на
погасителен план. Директивата не предвижда изискване договорът за кредит
изначално да съдържа подобно извлечение под формата на погасителен план. Такова
изискване не е предвидено и в националната правна уредба, доколкото ал. 3 на
чл. 11 разяснява ал. 1, т. 12, в смисъл, че кредиторът предоставя на
потребителя при поискване и безвъзмездно, във всеки един момент на договора,
извлечение по сметка под формата на погасителен план за извършените и
предстоящите плащания. С Решение на СЕС от 9 ноември 2016 година по дело
C-42/15 /Home Credit Slovakia a.s. срещу Klára
Bíróová/ е прието, че член 10, параграф 2, букви з/ и и/
от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в смисъл, че в срочния договор за
кредит, предвиждащ погасяването на главницата чрез последователни вноски не
трябва да се уточнява под формата на погасителен план каква част от съответната
вноска е предназначена за погасяването на тази главница. Тези разпоредби,
тълкувани във връзка с член 22, параграф 1 от тази директива, не допускат
държавата членка да предвижда такова изискване в националната си правна уредба.
С оглед гореизложеното, следва да се отбележи, че в
случая в погасителния план, инкорпориран в договора за кредит, макар Директива 2008/48/ЕО да не поставя такова
изискване са посочени всички 57 анюитетни погасителни вноски, при фиксиран
лихвен процент, като всяка вноска е с посочен пореден номер, размер и валута,
падежна дата и оставаща дължима главница след плащането. Това означава, че в
случая в договора е вписана информация за размера, броя, периодичността и
датите на плащане на погасителните вноски, съобразно законовото изискване на
чл. 11, ал. 1, т. 11 от ЗПК, което води до извод за липса на нарушение на тази
норма.
По отношение на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 12,
предл. първо от ЗПК, в чл. 7 от договора изрично е вписано правото на
потребителя да получи при поискване безплатно информацията по предложение първо
от посочената норма. Що се касае до
изискването на предл. второ от чл. 11, ал. 1, т. 12 от ЗПК следва да се отбележи, че доколкото за целия срок на договора е уговорен фиксиран лихвен процент, както и еднакъв размер на погасителната вноска
/същата е анюитетна/ по гореизложените съображения липсва задължение погасителния план да
съдържа информация за последователността на разпределение на вноските между
различните неизплатени суми. Такова изискване
има в случаите, когато потребителят
погаси предсрочно главницата по срочен договор за кредит. Тогава за него се поражда право да поиска да получи нов погасителен план, и в този само случай
планът трябва да съдържа разбивка на всяка погасителна вноска, показваща
погасяването на главницата и лихвата, изчислена на базата на лихвения процент. Именно в тази връзка е и разпоредбата на чл. 11, ал. 3 от ЗПК, според която когато се прилага чл. 11, ал. 1, т. 12 от ЗПК, кредиторът предоставя на потребителя при
поискване и безвъзмездно, във всеки един момент на договора извлечение по
сметка под формата на погасителен план за извършените и предстоящи плащания. В тази връзка основателно се
явява оплакването в жалбата, че хипотезите
на чл. 11, ал. 1, т. 11 и т. 12 от ЗПК са различни и не следва да се
смесват,
още повече, че по делото се установи, че
изискванията
по чл. 11, ал. 1, т. 11 от ЗПК са спазени.
С
оглед на горното въззивната инстанция намира, че в случая не са налице
допуснати нарушения на чл. 11, ал. 1, т. 11 и т. 12 от ЗПК, водещи до
недействителност на договора на основание чл. 22 от ЗПК и до приложение на чл.
23 от ЗПК, поради което счита, че същият валидно е обвързал страните.
Досежно твърдяната от
ищеца предсрочна изискуемост на кредита, настоящата съдебна инстанция констатира,
че няма данни такава да е надлежно съобщена на длъжника извънсъдебно. Затова
съгласно трайната съдебна практика по този въпрос, тъй като това писмено
изявление на кредитора е приложено към исковата молба, следва да се приеме, че в предсрочната
изискуемост се счита за надлежно
съобщена на ответника, чрез назначения му на основание
чл. 47, ал. 6 от ГПК особен представител, с връчване на препис
от исковата молба и с разпореждането по чл. 131 от ГПК в настоящото исково производство, извършено на
24.06.2020г. /в т. см.решение
№ 198/18.01.2019 г. по т.д. № 193/2018 г. на I-во т.отд. на ВКС и
решение № 10 от 25.02.2020 г. по т.д. №16/2019 г. на ВКС,II т.отд./. Този факт, настъпил в хода на делото
пред първата инстанция следва да бъде взет предвид от съда на основание чл. 235, ал. 3 от ГПК, като в случая следва да се има
предвид, че към датата на обявяване на предсрочната изискуемост всички вноски
съгласно погасителния план са падежирали, т.е. дължими са поради настъпил краен
падеж по договора на 05.04.2020г.
От извършената в
първата инстанция съдебно-икономическа експертиза се установява, че кредитът е
усвоен, като преведената на ответника заемна сума е в размер на 6272.50лв.,
след приспадане на дължимата такса ангажимент в размер на 227.50 лв. Вещото
лице е посочило, че последното
плащане по договора е на 18.04.2017г., като по договора са платени първите 21
погасителни вноски, последната с падеж на 05.04.2017г., възлизащи в общ размер на 3524.30 лв.,
от която сумата от 1845.10 лв.- главница и сумата от 1581.72 лв. –договорна
възнаградителна лихва. Изчислено е, че
дължимия остатък от останалите вноски е в общ размер от 5874.44 лв., от който
непогасена главница в размер на 4654.90 лв. и непогасена договорна лихва в размер
на 1219.54 лв.
Въпреки доказателствената тежест, която носи ответникът не доказа, че е
погасил задълженията си към кредитора за остатъка на дължимите вноски по
договора за кредит в гореустановения им размер за главница и възнаградителна
лихва, поради което исковете за дължимостта им се явяват изцяло основателни.
Що се отнася до претендираната мораторна лихва за забава, съгласно чл. 5 от
договора такава е уговорена за периода от забавата на всяка погасителна вноска
в размер на законната лихва. В случая такава се претендира върху непогасената главница за период,
считано от 05.06.2017 г. до 11.10.2019г., т.е. от начален момент следващ забавата, поради което на
основание чл. 84, ал. 1, изр. първо от ЗЗД вр. с чл. 5 от договора за кредит съдът
намира за доказана тази претенция по основание. Що се касае до размера й, след
служебно изчисление по реда на чл. 162 от ГПК съдът намира, че дължимото
обезщетение за забава съответства на претендирания от ищеца размер от 1 219. 60 лв., което налага извод за основателност и на този иск.
С оглед несъвпадане
на изводите на настоящата въззивна инстанция с тези на районния съд, обжалваното
решение следва да бъде отменено в обжалваната му отхвърлителна част за сумата над уважената главница от
2 748. 20лв. до претендираната главница от 4 654. 90лв., за сумата от 1 219. 54 лв.,
представляваща претендирана възнаградителна лихва за
периода от 05.05.2017 г. до 05.04.2020 г. и за сумата от 1113.86 лв.,
представляваща мораторна
лихва за забава за периода от 05.06.2017 г. до
11.10.2019 г.
На основание чл. 78, ал. 1 и ал. 8 от ГПК в полза на
ищеца следва да се присъдят останалата част от направените в заповедното и в
исковото производство пред първата инстанция разноски и юрисконсултско
възнаграждение по НЗПП, възлизащи в общ размер на сумата от 722.51 лв., както и
изцяло разноските, направени във въззивното производство и претендираното за
въззивната инстанция юрисконсултско възнаграждение по НЗЗП, възлизащи в общ
размер от 488.13 лв.
Мотивиран от изложеното, Бургаският окръжен съд
Р Е Ш
И :
ОТМЕНЯ решение № 260088 от 17.12.2020 г., постановено по гр. дело № 11/2020 г. по описа на РС- Айтос, В ЧАСТТА, с която са отхвърлени
установителните искове за разликата над уважената главница от 2 748. 20лв. до претендираната главница от 4 654. 90 лв., за сумата от 1 219. 54 лв., представляваща претендирана възнаградителна лихва за периода от 05.05.2017 г. до 05.04.2020 г. и за сумата от 1113.86
лв., представляваща мораторна лихва за забава за периода от 05.06.2017 г. до 11.10.2019 г., като
вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на М.М.М. с ЕГН: **********,
с адрес: с. С., община Р., обл. Б., че на основание чл.422 от ГПК вр. чл. 9 от ЗПК вр. чл. 79 и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, че същият ДЪЛЖИ
на „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ С.А. Париж, рег. № *********, чрез ‚БНП Париба
Пърсънъл Файненс“ С.А., клон България, с ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ж.к. „Младост 4“, Бизнес Парк София, сгр.14,
представляван от Димитър Димитров, съгласно
сключен помежду им договор № PLUS-11320032 от 30.06.2015 г. за потребителски паричен кредит, отпускане на
револвиращ потребителски кредит, издаване и ползване на кредитна карта
PLUS-11320032, за разликата над уважената главница от 2 748. 20лв. до претендираната главница от 4 654. 90 лв., сумата от 1 219. 54 лв., представляваща претендирана възнаградителна лихва за периода от 05.05.2017 г. до 05.04.2020 г. и сумата от 1113.86
лв., представляваща мораторна лихва за забава за периода от 05.06.2017 г. до 11.10.2019 г., за които вземания
ищецът се е снабдил със заповед за изпълнение на задължение по чл. 410 от ГПК,
издадена по ч.гр.д. № 106/2019 г. по описа на РС-Айтос.
ОСЪЖДА М.М.М.,
ЕГН: **********, с адрес: с. С., община Р., обл. Б. ДА
ЗАПЛАТИ на „БНП Париба Пърсънъл
Файненс“ С.А. Париж, рег. №
*********, чрез ‚БНП Париба Пърсънъл Файненс“ С.А., клон България, с ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление гр. София, ж.к. „Младост 4“,
Бизнес Парк София, сгр.14, представляван от Димитър Димитров, на основание
чл. 78, ал. 1 и ал. 8 от ГПК останалата част от направените в
заповедното и в исковото производство пред първата инстанция разноски и
юрисконсултско възнаграждение по НЗПП, възлизащи в общ размер на сумата от 722.51 лв., както и изцяло разноските,
направени във въззивното производство и претендираното за въззивната инстанция
юрисконсултско възнаграждение по НЗЗП, възлизащи в общ размер от 488.13 лв..
Решението е окончателно и не подлежи на касационно
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.