Р Е Ш Е Н И Е
№І-127 28.10.2019 година, гр.Бургас
В ИМЕТО НА НАРОДА
Бургаският окръжен съд, гражданско
отделение, в публичното заседание на шестнадесети октомври през две хиляди и деветнадесета година, в
открито заседание в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Таня
Русева-Маркова
ЧЛЕНОВЕ: 1.
Пламена Върбанова
2.мл.с.Марина Мавродиева
Прокурора………….
При
секретаря Ани Цветанова,
като
разгледа докладваното от съдия Пламена Върбанова въззивно гражданско дело №
1185 по описа за 2019 година на Бургаски Окръжен съд, за да се произнесе , взе
предвид следното:
Производството
по делото пред настоящата съдебна инстанция е образувано по въззивна жалба на „ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД с ЕИК:
********* със седалище и адрес на управление: гр.София, бул.“България“ №49,
бл.53Е,вх.В, чрез пълномощник юрисконсулт Радина И. Илиева, против Решение № 119/11.06.2019г., постановено по
гр.д.№ 993/2018г. по описа на РС-Карнобат в частта, с която е отхвърлен
установителния иск спрямо ответниците Р.Р.С. и А.А.К. над сумата от 2861,96 лева до претендираната
сума от 5837,93 лева ,като съдът е счел, че е нищожна клаузата за предоставяне
на пакет от допълнителни услуги като противоречаща на чл.10а,ал.4 ЗПК; за така
отхвърлената парична сума е издадена заповед за изпълнение № 321/15.05.2018г. по ч.гр.д.№ 491/2018г. по описа на
РС-Карнобат; присъдени са съдебно-деловодни разноски.
Във въззивната
жалба се твърди, че решението в
отхвърлителната му част е неправилно, като се сочи, че страните изрично
били уговорили пакета от допълнителни услуги; на длъжника била дадена
възможност да се откаже от този пакет услуги без да дължи неустойка, но С. не
направила това.В жалбата са развити подробни съображения за това- че клаузите
за закупет пакет допълнителни услуги не били недействителни и не противоречали
на добрите нрави; излага аргументи, основани на принципа за свободно договаряне
чл.9 ЗЗД, както и за това, че добрите нрави
при кредитиране от небанкови
институции били спазени, за което в тази връзка излага доводи и за размера на
възнаградителната лихва и на законната лихва към момента на сключване на
конкретния договор за кредит.Моли отмяна на
решението в обжалваната част.В проведеното пред БОС открито съдебно
заседание въззивното дружество не се представлява; с нарочна молба се поддържа
въззивната жалба, заявено е искане за присъждане на разноските и се представя
списък по чл.80 ГПК.
Постъпил е
писмен отговор по въззивната жалба, предявен от адв. Гергана Христова Иванова –назначена
от съда особен представител на Р.С. и на А.К., в който заявява становище за
неоснователност на въззивната жалба , като за това цитира и съдебна практика
.Моли за потвърждаване на решението в обжалваната част, както и за определяне
на възнаграждението й като процесуален представител в производството. В
проведеното пред БОС открито съдебно заседание процесуалния представител на въззиваемите-назначения
особоне представител адвокат Гергана Иванова, моли потвърждаване на решението и
оставяне на въззивната жалба без уважение.
Производството е с правно основание чл.422 ГПК.
Обжалваното решение е
валидно и процесуално допустимо, а в обжалваната му част-правилно, поради което
следва да бъде потвърдено, като въззивният съд изцяло препраща към мотивите на
първоинстанционния съд, като по този начин ги прави свои мотиви, без да е нужно
да ги преповтаря - съгласно процесуалната възможност за това, изрично
установена с разпоредбата на чл.272 ГПК
във вр. с чл.235 от ГПК.
В допълнение към мотивите на районния съд, към които въззивната инстанция
на основание чл.272 ГПК препраща,както и в отговор на доводите на
жалбоподателя,заявени във въззивната жалба,Бургаският Окръжен съд намира за
необходимо да изложи само следното:
На първо място следва да се отбележи, че с оглед
качеството на кредитодателя „ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД и вида на сключения договор, приложение
следва да намерят разпоредбите на Закона за потребителския кредит (ЗПК) и
Закона за задълженията и договорите (ЗЗД) относно договорите за заем за
потребление (чл.240 - 241 ЗЗД).
В тази връзка неоснователно е изтъкнатото на първо
място във въззивната жалба съображение- че след като потребителя по договора за кредит Р.С. е била
предварително запозната и е сключила Договора
за кредит със споразумението за
предоставяне на допълнителен пакет от
услуги, то тази клауза не била нищожна, както счел първоинстанционния съд в
обжалваното решение.
Съгласно представеното към договора Споразумение за
предоставяне на пакет от допълнителни услуги, заплащането на уговореното възнаграждение
се дължи при предоставяне от кредитора на една или всички от
посочените услуги, а именно: 1) приоритетно разглеждане и изплащане на
потребителския кредит; 2) възможност за отлагане на определен брой погасителни
вноски; 3) възможност за намаляване на определен брой погасителни вноски; 4)
възможност за смяна на дата на падеж и 5) улеснена процедура за получаване на
допълнителни парични средства.
Възможността за събиране от потребителя на такси и комисионни
за допълнителни услуги, свързани с договора, е регламентирана в разпоредбата на
чл.10а, ал.1 ЗПК (нов – ДВ, бл.35 от 2014 г., в сила от 23.07.2014 г.).
Законът обаче не допуска кредиторът да изисква заплащането на
такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и управление на кредита –
чл.10а, ал.2 ЗПК. Макар законът, а също и сключения между страните договор да
не съдържа легално определение по отношение на понятията „такса за управление
на кредита” и „такса за усвояване на кредита”, съдът намира, че първата от
уговорените услуги попада именно под обхвата на втората посочена такса. Затова
и тази уговорка противоречи на разпоредбата на чл.10а, ал.2 ЗПК.
Освен това, с уговарянето на допълнително възнаграждение в
размер на 2437,44лв. съдът намира, че се заобикаля разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК, касаеща ограничение в размера на ГПР. На основание чл.21, ал. ЗПК всяка
клауза в договора за потребителски кредит, имаща за цел или резултат
заобикаляне на изискванията на закона, е нищожна,за която съдът е длъжен
служебно да следи. Затова, поради недействителност на уговорката за възнаграждение за закупен пакет
допълнителни услуги в размер на 2437,44
лева, установителният иск за същия паричен размер сума е неоснователен и като такъв следва да се
отхвърли.
На второ място, неоснователно е твърдението във въззивната
жалба, с което се оспорва извода на първоинстанционния съд за нищожност на
договореното договорно възнаграждение/възнаградителна лихва/ на основание чл.26,ал.1, предл.3 от ЗЗД.Съображенията на въззивната инстанция
за това са следните:
Във
всеки конкретен случай, с оглед обстоятелствата по делото, е възможно да се
достигне до заключение, че една клауза е сключена при условия, накърняващи добрите нрави.
Определени по този начин ГПР в размер на 49,90% и
годишната възнаградителна лихва в размер на 41,17% се явяват такива, уговорени в нарушение на
добрите нрави, което е основание за нищожност по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр.
3 от ЗЗД.
За да стигне до този извод,
настоящият съдебен състав намира от правна страна следното:Във всеки конкретен случай, с оглед обстоятелствата по делото, е
възможно да се достигне до заключение, че една клауза е сключена при условия,
накърняващи добрите нрави. Добрите нрави са морални норми, на които законът е
придал правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е
приравнена с тази на противоречието на договора със закона (чл. 26, ал. 1 ЗЗД).
В случая клаузата, с която се договаря възнаградителната лихва ,е нищожна
,тъй като с нея се нарушава
принципът на справедливостта в гражданските правоотношения, поради което с нея
се накърняват добрите нрави.В
този смисъл заплащане на възнаградителна
лихва в размер на 41,17 годишно,което е
близо до 50%, противоречи на добрите
нрави .
Трайно е прието в съдебната практика , че няма пречка страните по
договор да уговарят заплащане на възнаградителна лихва над размера на законната
лихва. Максималният размер на договорната лихва ( била възнаградителна или за
забава) е ограничен винаги от чл. 9 ЗЗД, съгласно който страните могат свободно
да определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на добрите
нрави. За противоречащи на добрите нрави се считат сделки, с които
неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота, използува се
недостиг на материални средства на един субект за облагодетелствуване на друг и
пр. Прието е, че противно на добрите нрави е да се уговаря лихва за забава, надвишаваща трикратния
размер на законната лихва, а когато възнаградителна лихва е уговорена по
обезпечен и по друг начин заем (напр. ипотека,залог
), противно на добрите нрави е да се уговаря лихва за
забава, надвишаваща двукратния размер на законната лихва.В тази насока е практиката на ВКС,
обективирана в Решение № 906/30.12.2004 г. по Г. д. 1106/2003 г. на ВКС, 2 г.
о.; Решение № 378/18.05. 2006 г. по Г. д. № 315/2005 г. на ВКС, 2 г. о.;
Решение № 1270/09.01.2009 г. по Г. д. № 5093/2007 г. на ВКС, 2 г. о.;
Определение № 901/10.07.2015 г. по Г. д. № 6295/2014 г. на ВКС, 4 г. о.
В процесния договор
уговорените размери на фиксиран годишен лихвен процент по заема (ГЛП) и годишен
процент на разходите (ГПР) многократно и значително надвишават трикратния
размер на законната лихва. По делото не се установява, не се и твърди наличие
на обстоятелства, които да дават основание за очакване на завишен размер на
вреди за заемодателя от неизпълнение задължения на заемателя.
Следователно, уговарянето на възнаградителна лихва в размер неколкократно
над законната значително надхвърля размера на действителните вреди. Предвид
характера на предоставяната по договора услуга (предполагащ недостиг на парични
средства у едната от страните), следва да се приеме, че процесните уговорки не
съответстват на изискванията за добросъвестност, присъщи на нормалните
договорни правоотношения и равнопоставеността на съконтрагентите.В тези случаи се дължи само законната лихва.
Освен
изложеното обаче следва да се отчете и обстоятелството,
че принципно няма пречка страните да уговарят възнаградителна лихва или
неустойка за забавено плащане на парични задължения над размера на законната
лихва и тяхната свобода на договаряне не е ограничена от разпоредбата на чл. 10, ал. 2 ЗЗД.
С ПМС №
72/08.04.1994 г. е определен само размерът на законната лихва, като
със заключителната разпоредба § 1 е отменено ПМС № 1238/25.06.1951 г. - за
определяне на максималния процент на договорните лихви, без да бъде определен
нов максимален размер. С § 6 на ЗИД на ЗПК,
ДВ бр. 35/2014 г., ЗПК бе изменен и с разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК
се въведе ограничението-„ Годишният процент на разходите не може да бъде
по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в
левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на
Република България“.
Законната лихва
по реда на чл. 86, ал. 2 от ЗЗД се определя по следния начин: към основния лихвен процент на БНБ, плюс 10
пункта надбавка.
Към момента на сключване на договора на 16.04.2015г. основният лихвен процент /ОЛП/ на БНБ е бил
0,02 % , от 01.08.2015г. до 01.01.2016 – 0,01%
и от там нататък до началото на 2019г. -0,00%. Поради това най-високата
стойност, която е имала законната лихва за периода на действие на договора от
момента на сключването му – 16.04.2015г. е 10,02%. Уговореният ГПР по договора
надвишава над 4 пъти размера на
най-високата законна лихва, действала за периода на договора. Уговореният
годишен лихвен процент от 41,17 % надвишава
4 пъти този размер на законната
лихва.
С оглед на
приетото по-горе, уговорката за размера на годишен лихвен процент накърнява
добрите нрави и е нищожна по смисъла на чл. 26, ал. 1,
предл. 3 от ЗЗД. Същата не може да бъде заместена от друга
разпоредба на закона, доколкото липсва акт по смисъла на чл. 10, ал. 2 от ЗЗД, който да определя размера на договорна лихва по сключени между
страните договори, а законната лихва по чл. 86 от ЗЗД
има различни функции от възнаградителната лихва.Разпоредбата на
чл.26,ал.1,предл.3 ГПК е обща законова разпоредба, уреждаща основание за
недействителност на сделките, която намира приложение и за търговските сделки,
доколкото липсва специална разпоредба, която да изключва приложението й по
отношение на тях. Обратното - чл. 288 от ТЗ
сочи, че за неуредените в него положения за търговските сделки се прилагат
разпоредбите на гражданското законодателство, а при непълнота и в него –
търговските обичаи. Това изрично е посочено в решение № 88/22.06.2010 г.,
постановено по т. д. № 911/2009 г. на ВКС, ТК, I т. о. С оглед на това е
неоснователно твърдението на въззивника- че тъй като разпоредбата на чл. 430, ал. 2 от ТЗ не ограничавала изрично размера на лихвата чрез поставяне на
изискванията за съответствие с добрите нрави, това основание за нищожност не
можело да намери приложение по отношение на сключения между него и К. договор за кредит.
Съгласно чл. 19,ал. 4 от ЗПК годишният процент на разходите не може да
бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва .Според чл. 19,ал. 1 ЗПК
той включва всички настоящи и бъдещи разходи /лихви ,други преки или косвени
разходи ,комисионни ,възнаграждения от всякакъв вид,в. т.ч. дължими на
посредници при сключване на договора /,изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. В
случая ответницата е получила 758,02
лева по посочена от нея банкова сметка на Кредилайн ЕООД и остатъчната сума от
2491,98 лв.,т.е. общо 3250 лева заем при ГПР 49,90% и годишен лихвен процент
от 41,17% ,поради което и на осн.чл. 19 ал. 5 от ЗПК договорките в тази насока също са нищожни .
Разпоредбата на чл. 24 ЗПК
изрично препраща към разпоредбите на чл. 143
- 146 ЗЗП,
уреждащи неравноправност на договорни клаузи, които водят до тяхната нищожност.
Съгласно разпоредбата на чл. 143 ЗЗП
неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова
вреда, която не отговаря на изискванията за добросъвестност и води до
значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и
потребителя.
Неравноправните
клаузи не са обвързващи за потребителя - по арг. от чл. 6, параграф 1
от Директива 93/13/ЕИО. Неравноправният характер на клаузи в
потребителския договор, които обосновават тяхната нищожност, съдът е длъжен да
преценява служебно.
Съгласно
разпоредбата на чл. 146, ал. 1 ЗЗП
неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако са уговорени
индивидуално.
Следователно, за да
се приложи разпоредбата на чл. 146, ал. 1 ЗЗП,
което да доведе до нищожност, освен че клаузата трябва да е неравнопоставена,
трябва да не е индивидуално уговорена между страните по договора.
По аргумент от
противното на чл. 146, ал. 2 ЗЗП,
индивидуално уговорени клаузи са тези, които не са били изготвени предварително
и потребителят е имал възможност да влияе върху съдържанието им. Съгласно
разпоредбата на чл. 146, ал. 4 ЗЗП,
тежестта за установяване на обстоятелството, че договорна клауза е индивидуално
уговорена, е върху кредитора. В процесният случай ищецът не е ангажирал никакви
доказателства в тази посока, поради което съдът е ограничен в преценката си от
представените такива.
По
изложените съображения въззивната жалба
на „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД в отхвърлящата иска част е неоснователна.
С
оглед изхода по делото на въззивната страна не следва да се присъждат разноски.
По
изложените съображения решението на първоинстанционния съд в обжалваната част
следва да се потвърди, с оглед на което Бургаският Окръжен съд
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА против Решение № 119/11.06.2019г., постановено по гр.д.№ 993/2018г. по описа
на РС-Карнобат в частта, с която е отхвърлен установителния иск спрямо
ответниците Р.Р.С. и А.А.К. над сумата
от 2861,96 лева до претендираната сума от 5837,93 лева.
Решението на основание чл.280,ал.3 ГПК е окончателно и не подлежи на
касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1/
2/мл.с.