РЕШЕНИЕ
№ 26
гр. Бургас , 15.06.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – БУРГАС в публично заседание на двадесет и осми
април, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Събина Н. Христова
Диамандиева
Членове:Калина Ст. Пенева
Кремена Ил. Лазарова
при участието на секретаря МАРИНА Д. ДИМОВА
като разгледа докладваното от Събина Н. Христова Диамандиева Въззивно
гражданско дело № 20212000500111 по описа за 2021 година
за да се произнесе, взе предвид следното
Производството по в.гр.дело № 111/2021г. по описа на Апелативен съд –
Бургас е по реда на чл.258 ГПК.
Образувано е по въззивната жалба на адв.К., пълномощник на Ю. А. Ч.,
против решение №260001/06.01.2021г. по описа на Сливенския окръжен съд в
отхвърлителната му част. Иска се отмяната му като неправилна и
незаконосъобразно и постановяването на решение, с което искът да бъде
уважен. Навеждат се оплаквания, че неоснователно с решението е прието, че
погасяването е извършено по реда на чл.76, ал.2 ЗЗД и не са разгледани
възраженията за неправилно разпределяне на постъпвалите през годините
суми за погасяване на задължението. Поддържа, че погасяването е извършено
в нарушение на закона в поредността разноски, лихви, главница. От
заключението на вещото лице се установява, че ищцата е заплащала
неустойка върху просрочена лихва и общо заплатената сума е в размер от
9924,12 лв. Заплатена е и сумата от 4 099, 50 лв. като лихва върху просрочена
1
главница, формирана от договорна възнаградителна лихва и надбавка от 15%
годишно, имаща характер на обезщетение или неустойка. Посочените суми не
се отнасят към компонентите на вземането и направеното от кредитора
разпределение с тях не съответства на закона. Компонентите, дължими на
Банката по т.5.3 и т.5.4 от договора имат обезщетителен характер и не следва
да бъдат погасявани преди главницата, дори при прилагането на чл.76, ал.2
ЗЗД. Нормата на чл.76, ал.2 ЗЗД не е императивна и няма пречка страните да
договорят друга поредност на погасяване, но в случая такава договореност
няма. Съгласие относно реда за погасяване може да се съдържа в раздел V,
чл.16, б.“г“ от договора, която разпоредба също не съответства на
приложената от банката поредност при погасяването. Посредством
неправилното и незаконосъобразно погасяване, извършено в ущърб на
ищцата, банката недобросъвестно се е обогатила за нейна сметка. Частичната
недължимост на главницата се установява и от обстоятелството, че
независимо от изтичане на срока на договора, въззивницата продължава да
внася суми по него – до момента 5 вноски по 190 лв., което следва да бъде
взето предвид при постановяване на решението. По изложените доводи
решението е неправилно и в частта, с която е включена текущата натрупана
лихва от 0,04 лв. и лихва върху просрочена главница в размер на 583,24лв.
Според страната, съгласно заключението на вещото лице по делото,към
25.12.2019 г. дължими са сумата от 325,34 лв. главница и лихва в размер на
4,03 лв., изплатени понастоящем. Поддържа се възражението за нищожност
на чл.5.3 от договора, по което липсва произнасяне в обжалваното решение.
Според страната, договорената с тази разпоредба надбавка има характер на
неустойка и действителността и следва да бъде разгледана в съответствие с
критериите, установени в т.3 на т.д№1/2009 г. на ОСТК на ВКС. Спорната
уговорка отговоря на присъщата й съгласно чл.93, ал.1 ЗЗД обезпечителна
функция, но тази функция е загубена, тъй като прекомерността й е
надхвърлила справедливия размер и не съответства на вредата, търпяна от
кредитора. Налице е и друго нарушение на добрите нрави. Вземането е
обезпечено с вписана в полза на банката ипотека и със Запис на заповед,
авалиран от съпруга на кредитополучателката. На следващо място, съдът не
се е произнесъл по твърденията на ищцата за неравноправност на клаузата, с
която е договорена неустойка по смисъла на чл.143 ЗЗП. Решението е неясно
и неправилно в частта, с която е отхвърлена претенцията за недължимост на
2
лихви, тъй като съдът едновременно е приел, че се касае за договорна лихва и
същевременно – на основание чл.5.3 от договора .
Моли за отмяна на решението в обжалваната част и постановяването на
друго, с което исковете да бъдат уважени. Претендира разноските в
настоящото производство.
Ответната страна, редовно уведомена, не изпраща становище по
въззивната жалба, не се явява и не се представлява.
Бургаският апелативен съд в рамките на въззивните оплаквания и въз
основа на собствен анализ на събраните по делото доказателства приема
следното:
С обжалваното решение окръжният съд, по предявените отрицателни
установителни искове на въззивницата приел, че не дължи главница по
договор за кредит до размера на 1 054лв., 24 848,63лв. договорни лихви на
основание чл. 5,т.3 от същия Договор за кредит, прогласил на основание чл.
26, ал.1 пр. 3 ЗЗД за нищожна клаузата по чл. 5,т.4 от същия договор, като
признал, че ищцата не дължи и сумата в размер на 340, 80лв. като задължение
по нищожна клауза от договора за кредит. В останалите части отхвърлил
исковете като неоснователни.
Поради липса на жалба против решението от страна на банката-
въззиваем, решението в тази част е влязло в законна сила.
За да произнесе решение в този смисъл съдът изложил съображения, че
Договорът за кредит не е потребителски по смисъла на па. 4 от ПЗР на ЗКНИ
и по ЗПК, защото е сключен преди приемането им, поради което разгледал
исковете на основание чл. 124 ал.1 ГПК във вр. с чл. 79 ЗЗД. По отношение на
главницата съдът приел, че ищцата не е доказала възражението си за
приложение на чл. 76, ал.1 ЗЗД, поради което е останала задължена и със
сумата от 2 063,78лв. лихви върху просрочената главница, приел, че клаузата
по чл. 5,т.3 от договора не е нищожна поради противоречие с добрите нрави,
поради което и ищцата има задължение по силата на тази клауза.
Така постановеното решение е неправилно в обжалваната част по
следните съображения:
3
На първо място следва да бъде изяснен характера на сключения между
страните договор, с оглед приложимостта на избраната от ищцата защита,
като се отговори и на въпроса за наличието на правен интерес от водене на
отрицателните установителни искове, предвид направеното оспорване от
ответната страна в този смисъл с отговора на исковата молба.
По делото е установено, че страните са сключили договор за кредит
„Жилище“ № ***г. за предоставяне на 17 000лв. за основен ремонт със срок
на погасяване 25.12.2019г., на равни месечни вноски, определени в размер на
171,85лв. в погасителен план (Приложение № 2 към Договора на л. 10 от
делото).
За обезпечение на вземането е сключен договор за ипотека на недвижим
имот на кредитополучателя, подписан е и запис на заповед, авалиран от
съпруга й и кредитополучател. Банката си е запазила правото при възникване
на икономически условия за това да поиска и друго обезпечение.
При преценка на съществените условия на договора за кредит съдът
приема, че кредитополучателите и банката са съответно потребители и
търговец по смисъла на пар.13, т.1 и 2 от ЗЗП и по отношение на ищцата са
приложими инструментите за защита на правата й като потребител по този
закон, което окръжният съд е следвало да съобрази при определяне на
правната квалификация на възраженията й за нищожност на отделни клаузи
от договора.
В частност от нейна страна са направени възражения, че изискуеми от
банката суми, като нейни задължения по договора за кредит, са начислявани
на основание неравноправни клаузи и е поискала обявяването им за
нищожни, както и че вследствие на начислени по този начин задължения
неправомерно е увеличен дълга, а платените от нейна страна вноски реално са
погасили действителните задължения.
Що се отнася до правния интерес от воденето на отрицателните
установителни искове за признаване, че конкретните вземания не
съществуват съдът приема, че такъв безусловно е налице предвид
обстоятелството, че след крайния срок на договора, на ищцата са предявени
банкови удостоверения през 2019 и 2020г., в които са начислени като
4
непогасени задължения в исковия размер.
От фактическа страна се установява, че в срока на погасяване на кредита,
ищцата е допуснала различни по времетраене забавяния при заплащане на
редовните погасителни вноски (справка начислени, платени и неплатени
задължения, л. 222) По повод забавата, банката е поискала писмено(л. 12) и
работодателят на ищцата се е съгласил, вноските да се удържат от трудовото
й възнаграждение. В приложеното писмо на банката се съдържа едностранно
увеличение на месечната погасителна вноска от 171,85лв. на 190лв. месечно.
Към този момент по справка от банката просрочените вземания са в размер на
404,90лв., което с оглед увеличената погасителна вноска дава възможност на
Банката да покрие дълга в рамките на 22 месеца с разликата от 18лв. месечно.
От представените от ищцата справки от работодателя се установява, че
отчисленията от трудовото й възнаграждение са правени сравнително
ритмично (л.13 и сл.) до 2013г.
От представените извлечения от сметката на ищцата (л. 23 и сл.) се
установява, че с постъпилите погасителни вноски банката е погасявала на
първо място и в най-голям размер задължението за неустойка върху
просрочени лихви, след това лихви върху просрочена главница, след това
редовна лихва и редовна главница. По този начин, в края на срока на договора
ищцата и до 29.06.2020г. е внесла общо 29 033,69лв. но е останала задължена
по сметки на банката с 35 345,88лв. (заключение на СИЕ, л. 217 и сл.)
Установено е по делото, че в срока на договора банката е променяла
базовия лихвен процент в лева общо 3 пъти като от 8,1% при сключване на
договора е нараснал до 8,9% към 2009г.
Според вещото лице вследствие на тези промени възнаградителната
лихва по погасителен план от 15.12.2006г. от 9 808,44лв. е нараснала на 11
205,45лв. или с 1 397,01лв.( заключение на л.276).
Договорът за кредит е двустранен възмезден договор за предоставяне на
определена парична сума от страна на банката срещу възнаграждение, което
се определя от уговорената между страните по него лихва.
Съгласно чл. 5.1 от Договора към момента на сключването му банката е
прилагала лихва от 7,6%, формирана от 8,1%БЛП с надбавка от -0,5 пункта на
5
годишна база. Правото на банката едностранно и безусловно да променя
лихвата е предвидено в чл. 6 и чл. 8 от договора, по съображения „ако
преобладаващите пазарни условия налагат това“ , като е предвидено, че след
приемането на новите лихвени нива от УС на Банката те стават задължителни
за страните по договора, а кредитополучателят се счита уведомен с поставяне
на уведомление в салоните на банката.
Съгласно чл. 5.3 от Договора при забава на кредитополучателя за
изплащане на главницата, банката начислява и събира в допълнение към
възнаградителната (договорната) лихва и наказателна надбавка от 15 пункта
на годишна база върху просрочената сума.
По заключението на СИЕ по този ред е събрана от банката сумата от 4
099,50лв.(л.214)
Съгласно чл. 5.4 от Договора начислените, но неплатени в срок лихви се
отнасят в отделна сметка, като кредитополучателят дължи на банката
неустойка в размер на 15% месечно върху начисленията до окончателното им
плащане. По този ред банката е събрала сумата от 9 924,12лв. (пак там)
Уговорено е кредита да се погасява чрез погасителни вноски, като в чл.
10.3 и чл. 11 и от Договора е споменато, че погасителните вноски са
определени за погасяване на главница и лихви, а в чл. 13.1 и чл. 16 към тези
задължения са прибавени и комисионните, таксите, разноските и неустойките,
за които е предвидено да се събират служебно от банката от разплащателната
сметка на кредитополучателя.
Спорът между страните на първо място е за реда при погасяване на
задълженията по договора за кредит, като се твърди от страна на ищцата, че
при погасяване на задълженията й банката едностранно се е
облагодетелствала, като несъразмерно е погасявала едни задължения за
сметка на други, като по този начин е нарушила законни права на
кредитополучателя по чл. 76 ал.1 ЗЗД. На следващо място са оспорени
клаузите на чл. 5.3 и чл. 5.4 от Договора ,като неравноправни по смисъла на
чл. 143, ал.2 ЗЗП, поискано прогласяването им за нищожни на това
основание, а платените по тях суми за отклонени неправомерно от целта, за
която са внасяни, а именно за погасяване на главница и договорни лихви.
6
Относно нарушението на чл. 76 ЗЗД.
В договора, както се посочи, не е упоменат изричен ред за погасяване на
задълженията по кредита, което отнася въпроса за разрешаване по
разпоредбата на закона. Без да е изрично посочено в договора, може да се
направи извод, че погасителната вноска за която се говори е анюитетна
(изчислява сумата на лихвените плащания и главницата за целия период на
кредита и го разделя на броя периоди, за които е подписан договор,
респективно вноските в абсолютна стойност са еднакви за целия период) До
този извод съдът достига от съдържанието на погасителния план към
договора, в който е уговорена вноска от 171,85лв. месечно за целия период и
общ размер на задължението по кредита 13х12х 171,85 лв., общо 26 808,60
лв.
От ищцата са направени общо 150 вноски в срока на договора до
16.12.2019г. в общ размер 27 882,68лв., с които са погасени от банката
главница 6 430,89лв., възнаградителни лихви – 7421,56лв., мораторни лихви
върху просрочена главница по чл. 5.3 от Договора -4 098,50 неустойка по чл.
5.4 от Договора 9 924,12лв. и такси -7,61лв.
С направено плащане след срока на договора до 29.06.2020г. са погасени
главница и такси,като общо е погасен дълг за 7 519,10 лв. главница,
възнаградителни лихви 7421,56лв., мораторни лихви върху просрочена
главница по чл. 5.3 от Договора - 4 099,50лв., неустойка по чл. 5.4 от
Договора 9 924,12лв. и такси -69,41лв.
Направените от ищцата плащания към банката по кредита възлизат на
29 033,69лв.
При този ред на погасяване на задълженията от страна на банката може
да се заключи, че не е спазен реда на чл. 76, ал.1, изр. 2 и 3 ЗЗД, приложим
при липса на изрична уговорка в договора.
Този извод следва след като според въззивният съд банката не е
пристъпила към погасяване на по - обременителното задължение, нито е
погасявала съразмерно еднакво обременителните задължения.
Според възприетото в съдебната практика разбиране по-обременително е
7
това задължение на длъжника, чието неизпълнение се отразява по-тежко и
по-неблагоприятно върху неговата имуществена сфера и преценката трябва
да се извърши конкретно по време на изпълнението. След като в случая
задължението за заплащане на главница и възнаградителни лихви, като
основни задължения по договора за кредит са основа за образуване и
начисляване на следващите (обезщетяващи кредитора) задължения (по чл. 5.3
и чл. 5.4 от договора), то те са по-обременителни, а видно от справките са
несъразмерно на тежестта си погасени, което от своя страна е дало основание
на банката да начислява по-големи задължения за просрочена главница и
неустойка за просрочени лихви.
Вещото лице пояснява, че ако банката не е погасявала по избрания от нея
начин, а е следвала погасителния план при сключване на договора и
правилото на чл. 76, ал.1 ЗЗД, с общо платените наказателни лихви и
неустойки в размер на 14 023,62лв., би се погасила главница от още
10 243,76лв. и възнаградителна лихва от 3 779,86лв. в резултат на което би
останал дълг към 25.12.19г. в размер на главница 325, 34лв. и договорна лихва
от 4,03лв. Този остатък би се погасил с направените плащания до м. юни
2020г.
Възниква на следващо място въпроса дължими ли са и в събрания от
банката размер задълженията по чл. 6 във вр. чл. 5.1, чл. 5.3 и чл. 5.4 от
Договора, който следва да се разгледа в контекста на направеното от ищцата
възражение за нищожност поради неравноправност на клаузите.
Предпоставките, които се извеждат от утвърдената съдебна практика по
прилагането на ЗЗП за определяне, че една договорна клауза е неравноправна,
са следните: 1/ клаузата да не е индивидуално уговорена; 2/ да е сключена в
нарушение на принципа на добросъвестността; 3/ да създава значителна
неравнопоставеност между страните относно правата и задълженията –
съществено и необосновано несъответствие между правата и задълженията на
страните; 4/ да е сключена във вреда на потребителя.
Прието е, че основният критерий за приложимост на изключението по
чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП е изменението на цената (в конкретния случай цената е
възнаградителната лихва, посочена в чл. 5.1, а се изменя при условията на чл.
6) да се дължи на външни причини, които не зависят от търговеца или
8
доставчика на финансови услуги, а са породени от въздействието на
свободния пазар и/ или от държавния регулатор. Само тогава
търговецът/доставчикът на финансови услуги не може да се счита за
недобросъвестен по смисъла на общата дефиниция за неравноправна клауза,
съдържаща се в чл.143, ал.1 ЗЗП, тъй като увеличението на престацията,
макар и едностранно, не зависи пряко от неговата воля.
За да се прецени дали конкретните договорни клаузи отговарят на този
критерий за изключване на общия принцип, въведен с чл.143, ал.1 ЗЗП, те
трябва да бъдат формулирани по ясен и недвусмислен начин , както и
потребителят предварително да е получил достатъчно конкретна
информация как търговецът на финансови услуги може едностранно да
промени цената, за да може на свой ред да реагира по най–уместния начин.
По смисъла на утвърденото разбиране уговорката в договор за банков кредит,
предвиждаща възможност на банката за едностранна промяна на договорения
лихвен процент въз основа на непредвидено в самия договор ясно и
предвидимо основание и когато такова договорено изменение не е свързано
с обективни обстоятелства, които са извън контрола на доставчика на
услугата, е неравноправна с оглед общата дефиниция на чл.143 ЗЗП.
Съгласно решение № 95/13.09.2016г. по т. дело № 240/2015г. на ВКС,
ТК, II т. о. методът на изчисляване на съответния лихвен процент трябва да
съдържа ясна и конкретно разписана изчислителна процедура, посочваща
вида, количествените изражения и относителната тежест на всеки от
отделните компоненти – пазарни индекси и/или индикатори.
Съобразно правната природа на договора за банков кредит, безспорна е и
необходимостта от постигнато между съконтрахентите съгласие за начина
на формиране на възнаграждението на кредитодателя, т. е. да е налице
конкретна формула за определяне на възнаградителната лихва – съществен
елемент от съдържанието на този вид банкови сделки. Когато потребителят
не е получил предварително достатъчно конкретна информация за начина,
метода, по който кредитодателят може едностранно да промени цената на
доставената му финансова услуга, както и когато методологията, създадена от
банката – кредитор, например с нейни вътрешни правила, не е част от
договора за кредит, банката не може да се счита за добросъвестна по смисъла
на общата дефиниция за неравноправна клауза по чл. 143 ЗЗП, за да е
9
приложимо правилото на чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП.
В решение № 165/02.12.2016г. по т. дело № 1777/2015г. на ВКС, ТК, I т.
о. е прието, че когато не е указано нито в договора, нито в общите условия
как и поради какви причини, стоящи извън контрола на банката, тя има право
да увеличи базовия лихвен процент, когато липсват критерии, по които
банката да увеличава възнаградителната лихва, разпоредбата на чл. 144, ал. 2
ЗЗП не може да бъде приложена.
В решение № 205/07.11.2016г. по т. дело № 154/2016г. на ВКС, ТК, I т. о.
е направен извод, че уговорената неиндивидуално в договора за кредит
възможност за едностранно увеличаване от страна на банката на
първоначално съгласувания размер на базовия лихвен процент, при
необявени предварително и невключени като част от съдържанието на
договора ясни правила за условията и методиката, при които този размер
може да се променя до пълното погасяване на кредита, не отговаря на
изискването за добросъвестност, поради което по отношение на тази клауза
изключението по чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП е неприложимо. Посочените
разрешения, дадени от ВКС в цитираните решения определят своеобразен
стандарт при извършване на преценката за неравноправност на клаузите в
договорите, сключени с потребител.
Изложеното изцяло е относимо към оспорената от ищцата с
допълнителната искова молба клауза на чл. 5.1 във вр. с чл.6 от Договора.
Правото на банката по чл. 6 едностранно, безусловно и задължително за
кредитополучателя по договора да променя БЛП и в резултат на това размера
на възнаградителната лихва по чл. 5.1 от Договора произтича от
неравноправна клауза по смисъла на чл.143, ал.2 т. 10,11 и 13 ЗЗП, която на
основание чл.146, ал.1 ЗЗП е нищожна. В резултат на приложението на
нищожната клауза за възнаградителни лихви са начислени 1 397,01лв.
повече, които не са дължими на това основание.
Посочването на задължение за лихва в размер уговорен при сключване
на договора не нарушава изискването за добросъвестност и не води до
значително неравновесие между правата и задълженията на банката и на
заемополучателя, поради което в частта на чл. 5.1 изр.първо, и трето от
10
Договора клаузата не е неравноправна и уговорената лихва от 8,1% и - 0,50
пункта надбавка или 7,6% за целия срок на договора е дължима.
Уговорено е заплащане на обезщетение за забавено изпълнение по чл.5.3
от договора по отношение на главницата. Само по себе си уговарянето на
лихвени надбавки върху просрочени падежирали вноски за главница по
договор за кредит не е автоматично неравноправно. Преценката за характера
на подобна клауза следва да се направи с оглед конкретното й проявление в
срока на изпълнение и като се изследва възможността на двете страни по
договора да упражняват въздействие върху нейното прилагане с оглед
конкретния интерес на всяка от тях. В случая в срока на договора банката е
прилагала 22,60% годишна лихва по чл. 5.3 при сключване на договора, като
процентът е нараснал до 23,9% в края на срока. Тъй като разликата се дължи
на приетата за неравноправна и поради това нищожна клауза за едностранно
променяне на БЛП, следва да се приеме за действаща за целия срок на
договора лихва от 22, 60%.
Според вещото лице, разликата между първоначално определената лихва
и нарастващата по време на договора е от 267,26лв. за целия срок, като след
приспадане на погасената част са останали дължими при непроменен лихвен
процент от 22, 60% общо 1 796,52лв., от които се претендират за недължими
583,24лв.
Не може да бъде споделена тезата на ищцата, че клаузата по чл. 5.3 е
неравноправна поради прекомерност на лихвените нива, напускане на
обезпечителния характер на неустойката, каквото всъщност представлява
това задължение и поради прекомерността на задължението. При всички
случаи вещото лице е констатирало съществена забава (справка на л.222 и сл.)
при изплащане на месечните погасителни вноски особено след 2013г. В
случая обаче размерът на непогасената част от главницата не се дължи
единствено на забавата на ищцата, а на едностранно взетото решение на
банката да погасява и задължения по чл. 5.4 от Договора. Банката не е
изпълнила задължението си по договора да посочи в извлеченията си по
сметката на кредитополучателя каква част от месечната вноска за главница
отнася като просрочена, периода на просрочие и общ размер на
задължението, поради което вземане в исковия размер от 583,24лв. по
11
Банково удостоверение от 26.11.2019г., представляващо лихви върху
просрочена главница не е доказано по делото от страна на банката, а
представените от нея банково удостоверение и извлечение от сметка на
кредитополучателя не удостоверяват задължението по размер и основание.
Съгласно клаузата по чл.5.4 от Договора, прогласена за нищожна с
обжалваното решение, просрочените договорни лихви се отнасят в отделна
сметка и се олихвяват с 15 % месечна лихва. По този начин, на задължението
за заплащане на възнаградителна (договорна) лихва се придава значение на
втора главница по договора, което представлява по механизма си на
начисляване на дълга анатоцизъм, забранен в отношенията с физически лица
по действащото законодателство - чл.10, ал.3 ЗЗД и Наредба № 13 на БНБ.
Клаузата, с която не се зачитат законни положения, създаващи права на
потребителя на основание чл.143, ал.2,т. ЗЗП е неравноправна и поради това
нищожна на основание чл. 146, ал.1 ЗЗП. Решението в частта в която същата е
прогласена за нищожна на друго основание не е обжалвано и е влязло в сила,
поради което настоящата инстанция обсъжда въпроса единствено за
прецизност в контекста на годността на договорното основание да породи
задължения, за които банката е събрала част от погасителните вноски.
Последното се налага, за да се обсъди въпроса, незасегнат в обжалваното
решение за дължимостта на внесените на това основание средства.
По този ред Банката е събрала от погасителните вноски и е отнесла за
погасяване на несъществуващ дълг общо 9 924,12лв., които не са дължими,
защото представляват лихви върху начислено задължение за просрочени
възнаградителни лихви в размер на 3783,89лв. (л. 219 – заключение на вещото
лице)
В крайна сметка, задължение на ищцата в обжалвания размер от 9
480,90лв. от общо предявен отрицателен установителен иск за вземане от 10
534, 90лв., представляващо главница не съществува, защото е погасено с
направени от ищцата плащания, с които банката, без основание е погасила
несъществуващ дълг на ищцата в по-голям размер - от 9 924,12лв. по клауза
от договора, обявена за нищожна, а остатъкът от 443,22лв. е надвзет.
Вземане на банката за просрочени лихви в размер на 28 632,52лв., а в
обжалваната част от 3 783,89лв. не съществува, защото по погасителен план
12
общият размер на договорните (възнаградителните) лихви възлиза на 9
808,60лв., от тях са погасени 7 421,56лв., неправилно са начислени други 1
397,01лв.(от едностранно увеличение на БЛП), надвзети са 267,26 лв. по чл.
5.3 от Договора (от увеличение на наказателната надбавка вследствие на
едностранното увеличение на БЛП) и 443,22лв. за задължение по нищожна
клауза, а според вещото лице, при начисляване на задълженията съобразно
договора и погасителния план от 2006г., а не както е направено по
счетоводните записвания би останало вземане за договорни лихви от
4,03лв.,което е погасено с плащането на 5 вноски през 2020г.
Не се установява и вземане в размер на 0, 04лв. текуща лихва.
По изложените съображения въззивният съд достига до крайни изводи
по основателността на предявените искове, които изцяло не съвпадат с
обжалваните части на решението на окръжния съд, поради което го отменява
като неправилно , а предявените искове уважава, ведно с последиците по
закон.
Мотивиран от изложеното Апелативен съд – Бургас, граждански съст ав
РЕШИ:
Отменява решение № 260001/06.01.2021 г. по описа на Сливенския
окръжен съд, , като вместо него ПОСТАНОВЯВА:
Признава за установено по отношение на „АлианцБанк България“АД,
седалище гр.С., че Ю. А. Ч. от гр.С., не дължи по договор за кредит №
***/***г. сумата над размера на присъдените 1 054 лв. до размера на 10
534,90 лв. или разликата от 9 480,90лв., представляваща главница на
задължение по договора; сумата 583,24лв., лихви върху просрочена главница
и 0, 04лв. текуща главница и сумата 3 783,89лв. представляваща договорни
лихви.
ОСЪЖДА „АлианцБанк България“ АД, седалище гр.С. да заплати на Ю.
13
А. Ч. от гр.С 957 лв. разноски за настоящата инстанция.
Решението може да бъде обжалвано пред ВКС в едномесечен срок от
връчването му на страните с касационна жалба.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
14