Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 20.09.2022
г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІI Б въззивен
състав, в публичното съдебно заседание на дванадесети април две хиляди двадесет и
втора година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТЕМЕНУЖКА СИМЕОНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ХРИПСИМЕ МЪГЪРДИЧЯН
мл. с. ДЕСИСЛАВА АЛЕКСИЕВА
при участието на секретаря Михаела
Митова, като разгледа докладваното от съдия Десислава Алексиева гр. дело № 3862 по описа за 2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение № 20231601 от 21.10.2020 г. по гр. д. № 52531/2018
г., СРС, ІІ ГО, 75-ти с-в е осъден „С.П.“ ЕООД, ЕИК ******** да заплати на „М.ц.2.“ ЕООД, ЕИК ********на
основание чл.232, ал.2, предл. 1 сумата от 1200
лева /хиляда и двеста лева/, представляваща дължима наемна цена за месец 03,
04, и 05.2018 год., за недвижим имот-офис, находящ се в гр. Варна, ул. „********,
на основание чл.45, ал.1 от ЗЗД сумата от 3417,05
лева /три хиляди четиристотин и седемнадесет лева и пет стотинки/,
представляваща имуществени вреди, като е отхвърлен иска за разликата до пълния
предявен размер от 4072 лева, като неоснователен, ведно със законната лихва
върху главниците считано от 08.08.2018 год. до окончателното плащане.
С решението е осъден „С.П.“ ЕООД ЕИК ******** да заплати
на „М.ц.2.“ ЕООД, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, сумата от 979,70 лева /деветстотин седемдесет и
девет лева и седемдесет стотинки/, представляваща сторените в настоящото
производство разноски.
С решението е осъден „М.ц.2.“ ЕООД да заплати на С.П. ЕООД, на основание чл. 78, ал.3 от ГПК,
сумата от 89,45 лева /осемдесет и
девет лева и четиридесет и пет стотинки/, представляваща сторените в производството
разноски.
Срещу решението в частта, с която исковете са уважени е
подадена въззивна жалба от ответника „С.П.“ ЕООД. Счита, че първоинстанционното
решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост.
Твърди, че по делото не е доказано наемно правоотношение между страните, а
между ответника и трето лице за спора. Поддържа, че не е доказана
причинно-следствената връзка между вредите и действия на ответника. Оспорена е
представителната власт на лицето, подписало приемо-предавателния протокол от
името на „С.П.“ ЕООД. По делото не е доказано първоначалното състояние на
имота. Предвид приетото от първоинстанционния съд за наличие на два договора за
наем с различни наемодатели е следвало да бъде доказано по делото към кой
период са причинени вредите – по време на първия или втория договор за наем,
тъй за да се установи кой е материално легитимиран да предяви иска. Ищецът не
може да претендира вреди, настъпили по времето на предходния договор за наем.
Не са представени доказателства за размера на повредите, а само СТЕ. Освен
това, част от вредите били за сметка на наемодателя, тъй като се дължат на
обичайно захабавяне на вещта. Отправя искане за отмяна на първоинстанционното
решение и отхвърляне на исковете, както и претендира разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на
въззивната жалба от „Медицински център - В.***“ ЕООД. Твърди, че
първоинстанционното решение е правилно. Не са оспорени събраните по делото
доказателства. Наемателят е плащал наемните цени на ищеца по делото до м.
февруари 2018 г. Правилно е кредитирано СТЕ от съда, установен е фактът на
причиняване на вредите от „С.П.“, тъй като последният е бил единствен ползвател
на имота. Ето защо моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено и да му
бъдат присъдени разноски.
Решението, в
частта, с която предявеният от „Медицински център – В.***“ ЕООД срещу „С.П.“
ЕООД иск за имуществени вреди е отхвърлен за разликата над 3 417,05 лева до
пълния предявен размер от 4 072 лева е влязло
в сила като необжалвано.
Съдът, след
като обсъди по реда на чл. 236, ал. 2 ГПК събраните по делото доказателства и
становища на страните, приема за установено от фактическа и правна страна
следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК от надлежна страна и е процесуално допустима.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно
по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалвана му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и
допустимо, поради което въззивният съд дължи произнасяне по отношение на
правилността му.
Предявени са искове с правно основание чл. 232, ал. 2,
предл. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати неплатени наемни цени за
месеци март, април и май 2018 г., както и с правна квалификация чл. 233, ал. 1 ЗЗД за осъждане
на ответника да заплати обезщетение за имуществени вреди, причинени по време на
ползване на наетия офис, а не дадената от първоинстанционния съд такава по чл.
45, ал. 1 ЗЗД. Погрешната правна квалификация не води до недопустимост на
решението, тъй като основанието на един иск не е правната му квалификация, а
фактите на които се основава и които в случая правилно са били преценени от
първоинстанционния съд / т.е. липсва нарушение на диспозитивното начало в гражданския
процес/.
Спорен във въззивното производство е въпросът за наличие
на облигационно отношение по договор за наем между страните по делото.
От представен договор за наем от 2010 г. се установява,
че „В.“ ЕООД в качеството му на наемодател е отдал под наем на „С.П.“ ООД
процесния офис, находящ се в гр. Варна. От нотариален акт от 15.06.2015 г. се
установява, че „В.“ ЕООД е продал офиса на ищеца по делото „М.ц.В.2.“ ЕООД. Макар
по делото да не е приобщен писмен договор за наем между страните по делото, то
следва да бъде съобразено, че договорът за наем е неформален, поради което
писмената форма не е такава за неговата действителност.
При съвкупната преценка на събраните по делото
доказателства, въззивният съд намира, че е установено наличие на наемно
правоотношение между страните в претендирания период. Установява се по делото,
че на 31.05.2018 г. между страните е съставен приемо-предавателен протокол за
предаване на ползвания от „С.П.“ ЕООД офис, находящ се в гр. Варна, ул. *******на
ищеца. Отделно от това, като част от доказателствената съвкупност са приети две
платежни нареждания от 01.03.2018 г. и 14.05.2018 г., от които се установява,
че ответникът е платил на ищеца суми в размер на по 400 лева съответно за м.
януари 2018 г. и за м. февруари 2018 г. /л. 10 и л. 11 от делото/ с посочени от
него основания: „наем“, съответно „наем на обект в гр. Варна“. Самият ответник
е заявил в отговора на исковата молба, че за цялото време, докато е използван
имотът от представляваното от него дружество, същият е бил добросъвестен
наемател. В приобщената като писмено доказателство жалба с вх. № 31.05.2018 г.
от „С.П.“ ЕООД до ОД на МВР гр. Варна, същият е изявил, че сключеният между „МЦ
В.***“ ЕООД и „С.П.“ ЕООД договор за наем за процесния офис не е нарушаван от
страна на последния, както и че на 28.05.2018 г., управителят Валерия Димитрова
на дружеството – наемодател „МЦ В.***“ ЕООД подменила патрона на вратата в
процесния офис. Тези обстоятелства следва да бъдат ценени като признание на
факта за наличие на сключен договор за наем между страните за процесния период.
В тежест на ответника е било да докаже изпълнение на задължението си за плащане
на наемните цени за процесния период, каквото обаче не се установява по делото.
Липсват доказателства за плащане от С.П. ЕООД на наемни цени в процесния
период. Следователно правилно първоинстанционният съд е приел, че искът по чл.
232, ал. 2, предл.1 ЗЗД е основателен в пълния претендиран размер от 1200 лева за
процесния период.
На следващо място, спорни във въззивното производство
въпроси са тези за вида и обема на вредите, които са причинени по време на
ползването на наетия обект и техния размер.
От приобщения по делото приемо-предавателен протокол от 31.05.2018 г.
е видно, че страните са констатирали наличието на следните вреди в
имота при предаването му на наемодателя: „стени-ъгли на трите стени външни,
липса на гипс и боя в трите стаи, боя олющена, мръсна и за боядисване /трайно
увреждане на стените в трите стаи/; врати-2 броя алуминиеви-вътрешни,
повредени, непоправимо, издраскани; врата входна /общ вратопрозорец/-вратата е
разбита, с изрязана част на бравата на рамката на прозореца, за смяна;
тоалетна-моноблок счупен, за смяна, брава на тоалетна-липсваща; неоново
осветление-неработещи 14 броя пури; липсващи, счупени палци на неоново
осветление-2 броя; щори вертикални 2 броя-скъсани, за подмяна; входна
врата-подлежи на смяна цялата рамка на вратопрозореца след разбиването на
вратата на 28.05.2018 год. от „С.П.“
ЕООД, бойлер на мивката на банята, неработещ, изгорял; спирателен кран на
водата на банята-счупен; розетка в банята, затваряща ВиК тръбите /липсва/;
плочки в банята и мивка, повредени, за смяна, теракот в банята и мивката;
вентилатор в банята, изгорял“.
Видно е, че протоколът е подписан от представители на
двете дружества, като ответното дружество е оспорило представителната власт на
лицето, което е подписало от негово име протокола - Ш.Д.. Твърди, че същият е
назначен на длъжност по трудов договор „куриер“, но няма представителна власт
да подпише протокола. Съгласно чл. 301 ТЗ, ако едно лице действа от името на търговец без представителна власт, смята
се, че търговецът е приел сделката, ако не се противопостави незабавно след
узнаването. Приемането на сделката може да стане изрично и в неограничен срок
след сключването й, включително чрез конклудентни действия (така Решение №
23/07.02.2011 г. по т.д. № 588/2010 г. на ВКС, ІІ т.о., Решение № 30/08.04.2011
г. по т.д. № 416/2010 г. на ВКС, І т.о.), но за приемането й може да се съди и
от бездействието на търговеца да се противопостави. В разглеждания случай по
делото е установено, че на ответното дружество е връчена нотариална покана на
14.06.2018 г. с отправена претенция за заплащане на имуществени щети на обекта,
използван под наем в размер на 4072 лева, ведно с приложение към нотариалната
покана – копие от експертна оценка за материални щети. В същата експертът е посочил
конкретно видовете и количества ремонтни работи, които следва да се извършат за
отстраняване на причинените вреди при ползване на наем на офиса от наемателя „С.П.“
ЕООД в количествено-стойностна сметка, изготвена въз основа на
приемо-предавателния протокол и оглед на място. По делото не са събрани доказателства,
ответникът чрез законния си представител да се е противопоставил на това
веднага след узнаване и преди предявяване на иска, поради което
противопоставянето на подписания от служителя Шинул Г. приемо-предавателен
протокол от 31.05.2018 г., обективирано в отговора на исковата молба не може да
бъде преценявано като „незабавно“, съответно презумцията по смисъла на чл. 301 ТЗ не се счита оборена.
Независимо от горното, претендираните от ищеца
имуществени вреди по вид и обем, причинени по време на ползването на
наетия обект от ответника се установяват и от съвкупната преценка на събраните
по делото гласни доказателства. От разпита на свидетеля И.Д., работил в „С.П.“
ЕООД в периода от 15.05.2018 г. до 20.06.2018 г., се установява, че същият е
доставял пратки до офиса в гр. Варна, ул. „******Дограмата била зле. Трудно се
отключвала и заключвала вратата. Помещението за достъп до клиенти било
неугледно, не е влизал в другите помещения. Теракотът бил захабен, стените
очукани и наранени. Мазилката по стените била паднала, боята олющена, имало
вдлъбнатини, обектът като цяло бил занемарен. Момчето, което отговаряло за
офиса във Варна, веднъж разбило вратата, за да влезе в офиса. Знаел за проблеми
с наемодателя на „С.П.“, веднъж бил сменил патрона и не давал достъп до пратките на „С.П.“.
От свидетелските показания на М.В., живущ в сградата се установява, че офисът
на ул. „********приблизително осем години /м.11. 2010 г. до м. 05.2018 г./ се
ползвал от „С.П.“ ЕООД. Когато си тръгнали, състоянието на офиса било плачевно:
гипсокартонът бил накъсан, защото лепяли върху него рекламни материали, някои
от плочките в банята били счупени, тоалетната била изцяло за смяна, както и
санитарното помещение, нямало нещо, което да не било счупено. Кооперацията била нова и първоначалното
състояние на офиса било, както трябва да бъде - всичко било ново и боядисано с
теракот, витрините били 4. Едната врата с цяла витрина била счупена от служител
на ответното дружество. Свидетелските показания са логични, последователни и се
подкрепят от събрания по делото доказателствен материал, поради което
настоящият състав намира, че същите следва да бъдат кредитирани.
Съгласно чл. 233, ал. 1 ЗЗД наемателят дължи обезщетение
за вредите, причинени през време на ползуването от вещта, освен ако докаже, че
те се дължат на причина, за която той не отговаря. До доказване на противното
се предполага, че вещта е била приета в добро състояние. Следователно вината на
наемателя се предполага /арг. от чл. 233, ал. 1, изр. 2 ЗЗД/, като от страна на
ответника по делото не е било проведено обратно доказване. Ето защо и при
приложение на неблагоприятните последици от правилата за разпределение на
доказателствената тежест въззивният съд приема, че повредите по имота са били
причинени от ответника по време на действието на наемното правоотношение,
поради което при наличието на останалите предпоставки по чл. 233, ал. 1, изр. 2
от ЗЗД същият дължи обезщетение на наемодателя.
Релевираното във въззивната жалба възражение, че не е
установено кога са настъпили вредите е неоснователно. Съгласно чл. 233, ал. 1,
посл. изр. ЗЗД, до доказване на противното се предполага, че вещта е била
приета в добро състояние. Посочената правна норма предвижда оборима презумпция
по отношение доказване на състоянието на вещта при предаването й от наемодателя
на наемателя по договора за наем. Ако страните по наемното правоотношение не са
подписали приемо-предавателен протокол, установяващ състоянието на отдадената
под наем вещ, приложение намира оборимата презумпция на чл. 233, ал. 1, изр. 4 ЗЗД, съгласно която се счита, че вещта е получена от наемателя в добро
състояние. /Така Решение № 307 от 17.01.2019 г. по т. д. № 255/2018 г., т. к., ІІ т. о. на
ВКС/ Събраните по делото доказателства, в частност свидетелски показания
установяват състоянието на офиса единствено към момента на прекратяване на
наемното правоотношение и предаването на офиса от наемателя на наемодателя.
Така например служителят на „С.П.“, работил в периода 15.05.2018 г. до
20.06.2018 г. пресъздава непосредствените си впечатления за състоянието на
офиса именно към месец май 2018 г., а свидетелят, живущ в същата сграда, в
която се намира наетият офис описва състоянието на имота към същия момент, когато
наемателят си е тръгнал. Налага се извода, че обратно доказване по делото не е
проведено успешно, поради което е в сила презумпцията на чл. 233, ал.1, посл.
изр. ЗЗД.
По отношение на размера на дължимото обезщетение следва да се отбележи, че законът се интересува от стойността на вредите по средната им пазарна стойност към момента на настъпването им. Обемът на отговорността при неизпълнение на договорно задължение се определя от закона - той е в размер на действително причинените вреди /чл. 82 ЗЗД/, а обезщетението трябва да съответства на това, което увреденият следва да разходва, за да възстанови предхождащото увреждането състояние. Следователно меродавни са средните пазарни цени, по които това възстановяване може да се извърши, включително тези, по които могат да се закупят вещите, които са били унищожени, като бъде отчетено и овехтяване. Ето защо, законът не изисква разноските да са били извършени, за да бъдат уважени исковете, поради което възражението на въззивника в този смисъл е неоснователно.
От приетото като неоспорено от страните по делото
заключение на съдебно-техническа експертиза, което настоящият състав намира за
компетентно, обективно и безпристрастно изготвено се установява, че стойността
на СМР за възстановяване на претендираните от ищеца вреди се равнява на 3417,05
лева с вкл. ДДС.
Въз основа на горното, всички материални предпоставки за
уважаване на иска са налице, поради което правилно първоинстанционният съд е
уважил исковата претенция по чл. 233, ал. 1 ЗЗД до посочения в СТЕ размер –
3417,05 лв. Налага се извода, че първоинстанционното решение в обжалваната му
част следва да бъде потвърдено.
По разноските:
С оглед изхода на спора, на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК в
полза на въззиваемата страна следва да бъдат присъдени сторените разноски в
размер на 600 лева.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение
№ 20231601 от 21.10.2020 г. по гр. д. № 52531/2018 г., СРС, ІІ ГО, 75-ти с-в, в
обжалваната му част.
ОСЪЖДА „С.П.“
ЕООД, ЕИК ******** да заплати на „М.ц.2.“ ЕООД, ЕИК ********сумата от 600 лева – възнаграждение за един
адвокат за въззивна инстанция.
Решението
не подлежи на касационно обжалване на осн. чл. 280, ал.3, т. 1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.