Р Е Ш Е Н И Е
№ 3
Гр. Перник, 03.01.2019 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД ПЕРНИК, II състав, в публичното заседание на осемнадесети
декември две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МЕТОДИ ВЕЛИЧКОВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИМИТЪР
КОВАЧЕВ
Мл. съдия: СИМОНА КИРИЛОВА
при секретаря Златка Стоянова,
като разгледа докладваното от мл. съдия Кирилова в. гр. д. № 668 по описа за 2018 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение № 1064/12.10.2018 г.,
постановено по гр. д. № 4841/2018 г. по описа на Районен съд П. изцяло са
отхвърлени обективно кумулативно съединените претенции с правно основание чл.
439, ал. 1, вр. чл. 124, ал. 1 ГПК, предявени от А.С.П. срещу
„Топлофикация-Перник“ АД, за признаване на установено в отношенията между
страните, че ищецът не дължи на ответното дружество сумата от 1589,65 лв.,
представляваща главница за доставена и неплатена топлинна енергия за периода
01.05.1999г. – 30.04.2009г., както и
сумата от 77,07 лв., представляваща обезщетение за забава за периода
30.06.1999г. – 11.02.2010г., за които суми е издаден изпълнителен лист от ***г.
по ч.г.д.№ 1329/2010 г. на ПРС, въз основа на който е образувано изп.д.№ 1061/2018
г. на ЧСИ С. Б., поради погасяването им по давност.
Срещу така постановеното решение
е постъпила въззивна жалба от ищеца А.П., в която се развиват съображения за
неговата неправилност, поради постановяването му в противоречие с материалния
закон и съдебната практика, в нарушение на съдопроизводствените правила и при
неизяснена фактическа обстановка. Изложени са съображения, че образуваното
срещу него изпълнително производство по описа на ЧСИ А. В. е било прекратено по
право към 08.11.2013 г., като поисканите от взискателя в последствие
изпълнителни действия не са валидни и годни да прекъснат давността за
вземането.
В законоустановения срок
въззиваемото дружество не е депозирало отговор.
Въззивната жалба е допустима, а
разгледана по същество, е основателна.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните
въззивни основания в жалбата.
Процесното първоинстанционно
решение е валидно и допустимо.
Окръжен съд Перник, след като
прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във
въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, приема следното от
фактическа и правна страна:
Районен съд П., IX състав е бил сезиран с обективно кумулативно съединени
претенции с правно основание чл. 439, ал. 1, вр. чл. 124, ал. 1 ГПК.
За да постанови обжалвания
съдебен акт, районният съд е приел, че за процесните суми в полза на
ответника-въззиваем „Топлофикация Перник“ АД е издаден изпълнителен лист от ***
г., въз основа на който тригодишната давност, с която вземането на кредитора се
погасява, е била многократно прекъсвана в рамките на образуваното изп. д. №
419/2011 г. по описа ан ЧСИ А. В.. Районният съд е приел, че първоначално
давността е била прекъсната с молбата за образуване от 12.05.2011 г., с която
са възложени правомощия по чл. 18 ЗЧСИ и е поискано налагането на запори и
възбрани, а в последствие – с налагането на запор върху трудовото
възнаграждение на длъжника с разпореждане от 07.11.2011 г., въпреки че
работодателят „Стомана Индъстри“ АД е посочил, че трудовото правоотношение
между страните е прекратено. Прието е, че след налагането на запора от
07.11.2011г. тригодишната давност за вземането е била прекъсната с молбата на
взискателя от 07.04.2014г. за налагане на запор върху трудовото възнаграждение
на ищеца, получавано от „Мини открит въгледобив“ ЕАД, а след това – и с
постъпването на парични преводи по наложения запор по сметката на съдебния
изпълнител в периода от 25.08.2014 г. до 08.02.2016 г., след което трудовото
правоотношение е било прекратено. Посочено е, че изпълнителното дело,
образувано при ЧСИ А. В. е прекратено с постановление от 28.01.2017 г. на
основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, като въз основа на същия изпълнителен лист
е образувано изп.д. № 1061/2018 г. по описа на ЧСИ С. Б..
Прието е, че след 08.02.2016 г. е
започнала да тече нова тригодишна погасителна давност, която в процесния случай
не е изтекла, поради което е формирал извод за неоснователност на исковите
претенции.
Страните не спорят по отношение
на обстоятелството, че за процесните суми е издаден изпълнителен лист от *** г.,
въз основа на който е образувано изп. дело № 419/2011 г. по описа на ЧСИ А. В.,
както и за поисканите и извършваните в рамките на производството изпълнителни
действия. Правният спор, предметно очертан пред настоящата инстанция с
постъпилата въззивна жалба, се концентрира върху обстоятелството дали
изпълнителните действия по перемираното изпълнително дело са годни да прекъснат
погасителната давност за вземането, респ. дали в процесния случай давността за
спорното вземане е била прекъсвана. Висящото производство по принудително
изпълнение по описа на ЧСИ С. Б. обуславя и правния интерес на длъжника да
оспори законосъобразността на същото чрез иск по реда на чл. 439 ГПК.
Първостепенният съд правилно е
извел фактическата обстановка по случая, споделена изцяло и от настоящата
въззивна инстанция, поради което не следва да я преповтаря, а препраща към мотивите
на съда в тази част по силата на чл. 272 ГПК.
Неправилен е обаче правният извод
на първостепенния съд, че последното изпълнително действие, прекъснало
давността за вземането, е постъпването по изп. дело № 419/2011 г. на ЧСИ В. на
сума по запора върху трудово възнаграждение – на 08.02.2016 г. Съображенията за
това са следните.
В рамките на изпълнителното
производство ответникът „Топлофикация Перник“ АД в качеството си на взискател е
възложил на съдебния изпълнител извършването на различни изпълнителни способи с
молбата за образуване от 12.05.2011 г., като с разпореждане от 07.11.2011 г. ЧСИ
А. В. е наложила запор върху трудово възнаграждение на длъжника, постъпления по
който не са получавани. Съгласно разясненията в т. 10 на ТР № 2/2015 г.
налагането на запор е действие, което прекъсва давността, като от този момент
започва да тече нова давност за вземането. В последствие в срок от две години
изпълнителни действия не са били поискани – това е сторено едва с молбата от 07.04.2014г.
за налагане на запор върху трудово възнаграждение при друг работодател.
Както е изяснено от константната
съдебна практика, постановлението за прекратяване при условията на чл. 433, ал.
1, т. 8 ГПК има единствено декларативен, а не конститутивен характер,
прекратителното основание на изпълнителното дело в тази хипотеза настъпва ex
lege (ТР № 2/2013г. от 26.06.2015 г.
по т.д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС). При бездействие на кредитора в период от
две години производството се прекратява поради т.нар. „перемпция“, като това се
осъществява по силата на закона, без да е необходим допълнителен юридически
факт, а постановлението на съдебния изпълнител единствено констатира
осъществяването на предвидените в закона материални предпоставки – в
продължение на две години взискателят да не е поискал извършването на
изпълнителни действия.
Прекратяването на изпълнителното
производство става по право, като новата давност е започнала да тече от
предприемането на последното по време валидно изпълнително действие (ТР №
2/2013 г. на ОСГТК на ВКС), т.е. извършено преди да са били налице
предпоставките по чл. 433, т. 8 ГПК, като по право се обезсилват всички
изпълнителни действия, предприети след настъпване на перемпцията.
В настоящия случай последното
валидно изпълнително действие е предприето на 07.11.2011 г., когато е наложен
запор върху трудовото възнаграждение на длъжника. Предприетите след перемпцията
изпълнителни действия се обезсилват по право с прекратяването на принудителното
изпълнение и не могат да имат нито процесуалноправни, нито материалноправни
последици, в т.ч. валидно да прекъснат давността за вземането.
При съобразяване правилото на чл.
60, ал. 2 ГПК 12.05.2013 г., е последният ден от двугодишния срок, считано от
молбата на взискателя от 12.05.2011 г., в който той би могъл валидно да поиска
извършването на изпълнителни действия в рамките на висящото изпълнително
производство, което в процесния случай е сторено след това – с молбата за запор
от 07.04.2014 г. Следователно изпълнителното дело е перемирано към 13.05.2013
г. по силата на закона (констатирано от ЧСИ с Постановление от 28.01.2017 г.,
необжалвано и влязло в сила), като всички изпълнителни действия след
тази дата са били недопустими, а исканията на взискателя след тази дата за
прилагане на изпълнителен способ по перемираното изпълнително дело са
ирелевантни и не са прекъсвали
погасителната давност за вземането.
За приложимия давностен срок
въззивният съд следи служебно при направено позоваване на изтекла давност. Съгласно
чл. 117, ал. 2 от ЗЗД, ако вземането е установено със съдебно решение, срокът
на новата давност е всякога пет години. В случая има издадена заповед за
изпълнение по чл. 410 от ГПК. Разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД, изм. ДВ, бр.
12 от 1993 г. постановява, че ако вземането е установено със съдебно решение,
срокът на новата давност е всякога пет години, като началната редакция на
текста, обн. ДВ, бр. 275 от 1950 г. е
предвиждала същото правило, изключвайки вземания срещу държавата и държавните
предприятия. При влизането в сила на редакцията на чл. 117, ал. 2 ЗЗД с ДВ, бр.
275 от 1950г. действащ е бил Законът за
гражданското съдопроизводство, който е уреждал заповедното производство и
изрично е предвиждал, че подаването на молба
за издаване заповед за изпълнение произвежда действието на подаване искова молба и само в случай че молбата бъде
оставена без уважение или не бъде връчена, тя няма такова действие (арг. чл.
156г ЗГС). При действието на ГПК (отм.), заповедното производство не е било
уредено, а на процесуалния закон са били познати т.нар. „несъдебни изпълнителни
основания“ по чл. 237 ГПК (отм.), предвидени от законодателя като преки основания
за издаване на изпълнителен лист.
Понастоящем в заповедното
производство издаването на изпълнителен лист се предпоставя от издаването на
специален съдебен акт – заповед за изпълнение, чрез която се установява дали
вземането е спорно и която съставлява съдебно
изпълнително основание (арг. чл. 404, т. 1, предл. 3 ГПК). Правните последици
на влязлата в сила заповед за изпълнение са аналогични на последиците на влязло
в сила съдебно решение – същата има установително и преклудиращо действие в
отношенията между страните. Влязлата в сила заповед за изпълнение препятства
оспорването на задълженията, въз основа на обстоятелства или доказателства,
които са били известни на длъжника, и с които е разполагал или е можел да се
снабди до изтичането на срока за възражение.
Установеното със заповедта
вземане не подлежи на пререшаване, освен чрез използване на извънредните
способи, лимитативно очертани в чл. 423 ГПК и чл. 424 ГПК, аналогични на чл.
303, ал. 1, т. 1 и т. 5 ГПК.
Същевременно практиката на ВКС по чл. 290 ГПК е наложила, че по отношение на
заповедното производство, по което е издадено изпълнителното основание, е
допустим и иск по чл. 439 ГПК, макар да не било проведено съдебно дирене. Чрез
тези специални норми законодателят е придал на влязлата в сила заповед за
изпълнение характера на влязло в сила решение за вземането, защото е ограничил
нейното атакуване до степен в каквато е ограничено и атакуването на влезли в
сила решения.
Същевременно вземането за
периодични плащания, установено с решение, постановено по реда на чл. 422 ГПК
след подадено по реда на чл. 414 ГПК възражение срещу заповедта, се погасява с
общата 5-годишна давност. Ако се приеме, че същото вземане би се погасило с
кратката 3-годишна давност, в случай, че срещу заповедта не е подадено
възражение и същата е влязла в сила, това би създало ситуация в която
обстоятелството каква ще е давността за едно вземане, да зависи от
процесуалното поведение на длъжника.
Наред с изложеното, в
постановеното по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК Определение № 214 от 15.05.2018 г.
на ВКС по ч. гр. д. № 1528/2018 г., IV г. о. изрично е посочено: „Влязлата в сила заповед за изпълнение
формира сила на пресъдено нещо и установява с обвързваща страните сила, че
вземането съществува към момента на изтичането на срока за подаване на
възражение.“. Следователно по действащия ГПК няма основание да се отрече
приравняването на влязлата в сила заповед за изпълнение към съдебно решение по
смисъла на чл. 117, ал. 2 ЗЗД. В подобен смисъл са и редица други актове на ВКС
(Определение № 480 от 27.07.2010 г. на ВКС по ч. гр. д. № 221/2010 г., IV г.
о., ГК, Определение № 443 от 30.07.2015 г. на ВКС по ч. т. д. № 1366/2015 г.,
II т. о., ТК; Определение № 576 от 16.09.2015 г. на ВКС по ч. гр. д. №
4647/2015 г., IV г. о., ГК; Определение № 480 от 19.07.2013 г. на ВКС по ч. гр.
д. № 2566/2013 г., IV г. о., ГК).
По изложените съображения
настоящия съдебен състав намира, че погасителната давност за вземането е общата
5-годишна давност по арг. от чл. 117, ал. 2 ЗЗД, който е приложим и в настоящия
случай.
В настоящия случай за
прекъсването на давността е от значение единствено на коя дата е било
предприето последното валидно изпълнително действие и дали от тази дата са
изминали повече от пет години, за да се приеме, че вземането, което е предмет
на принудително изпълнение е погасено поради давност. При така установената
фактология, че последното действие, годно да прекъсне давността, е налагането
на запор от 07.11.2011 г., към
датата на исковата молба – 10.07.2018 г. петгодишният давностен срок е изтекъл,
поради което отрицателният установителен иск се явява основателен, а
първоинстанционното решение следва да бъде отменено.
С оглед постановения правен
резултат на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищеца следва да бъдат
присъдени сторените от него разноски пред районния съд в размер на 142,60 лв.
Адвокатски хонорар в производството пред първата инстанция не следва да бъде
присъждан, доколкото в представения договор за правна защита и съдействие
същият е уговорен в размер на 600 лв., като е посочено, че същият е платен, без
да е отбелязано по какъв начин – в брой или по банкова сметка, респ. да е
представен съответен платежен документ, установяващ този факт. На основание чл. 78, ал. 1, вр. чл. 273 ГПК в
полза на ищеца-въззивник следва да бъдат присъдени и разноските пред окръжен
съд Перник в размер на 656,80 лв. – държавна такса и платен адвокатски хонорар.
Мотивиран от изложеното, Окръжен
съд Перник
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ изцяло
Решение № 1064/12.10.2018 г., постановено по гр. д. № 4841/2018 г. по описа на
Районен съд П., като вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА за
установено на основание чл. 439, ал. 1, вр. чл. 124, ал. 1 ГПК, че А.С.П., ЕГН **********,
с адрес ***, чрез адв. А.Ц., със съдебен адрес:***, не дължи на „ТОПЛОФИКАЦИЯ ПЕРНИК“ АД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление ***, представлявано от Изпълнителния директор инж. Л. В. С.,
сумата от 1589,65 лв., представляваща главница за доставена и неплатена
топлинна енергия за периода 01.05.1999г. – 30.04.2009г., както и сумата от 77,07 лв., представляваща
обезщетение за забава за периода 30.06.1999г. – 11.02.2010г., за които суми е
издаден изпълнителен лист от ***г. по ч.г.д.№ 1329/2010 г. на РС П., въз основа
на който е образувано изп. д. № 20187530401061. на ЧСИ С. Б., рег. № *** на
КЧСИ и район на действие Окръжен съд Перник, поради погасяването им по
давност.
ОСЪЖДА на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК „ТОПЛОФИКАЦИЯ ПЕРНИК“ АД, ЕИК ********* да заплати на А.С.П., ЕГН ********** сумата
от 142,60 лева /сто четиридесет и
два лева и шестдесет стотинки/ – разноски пред Районен съд П..
ОСЪЖДА на
основание чл. 78, ал. 1, вр. чл. 273 ГПК „ТОПЛОФИКАЦИЯ ПЕРНИК“ АД, ЕИК
********* да заплати на А.С.П., ЕГН **********
сумата от 656,80 лева /шестстотин петдесет и шест лева и осемдесет стотинки/
– разноски пред Окръжен съд Перник.
РЕШЕНИЕТО е
окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
Препис от настоящото Решение да се връчи на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.