№ 2669
гр. С, 20.01.2023 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 25 СЪСТАВ, в закрито заседание на
двадесети януари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:П. Т. С. ВЛ.
като разгледа докладваното от П. Т. С. ВЛ. Гражданско дело №
20221110120540 по описа за 2022 година
Съдът е сезиран с предявен от К. Б. П., с ЕГН ********** отрицателен установителен
иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК срещу “ф-ма” АД, с ЕИК **** за признаване за
установено, че ищецът не дължи на дружеството сума в размер на 1000 лв. представляваща
част от сума в общ размер на 1509,51 лв. за начислената стойност на доставена питейна вода
и отведени и пречистени отпадъчни води, фактурирана от „ф-ма“ АД с фактури, издадени в
периода 15.03.2016г. до 12.07.2020г. за имот на адрес: гр.С, кв.“Л“, бл.738, вх.А, ет.6, ап.41,
кл.№**********. Моли се да се приеме за установено по отношение на ответника, че
посочената сума не се дължи поради липса на облигационна връзка, липса на доставени
количества вода и на извършен отчет на водомера, евентуално същото не е станало дължимо
и изискуемо и поради погасяване на възможността за принудителното събиране на сумата,
като погасена по давност. Сочи се, че между страните се е развило съдебно производство за
друга част от общо отричаната сума, което е приключило с влязло в сила Решение
№20215958/25.11.2021г. по гр.д. № 2304/2021г., 169 с-в, СРС. Претендират се разноски.
В срока по чл. 131 от ГПК ответникът „ф-ма“ АД е депозирал отговор, с който излага
подробни съображения за недопустимост на претенцията. В условията на евентуалност, ско
бъде прието, че иска е допустим, признава изцяло същия по основание и размер. Считат, че
не са дали повод за завеждане на делото и молят на основание чл.78, ал.2 ГПК разноските за
водене на делото да бъдат възложени върху ищеца.
Съдът, след като извърши служебна преценка за допустимостта на настоящото
производство намери същото за недопустимо по следните съображения:
Към исковата молба е приложено единствено разпечатка на Решение
№20215958/25.11.2021г. по гр.д. № 2304/2021г., 169 с-в, СРС, без същата да представлява
препис от решението, от която се установява, че диспозитива на решението е в смисъл, че се
признава за установено по предявен от К. Б. П., ЕГН **********, със съдебен адрес: гр. С,
ул. „Г“ №31, ет.1, офис-партер, срещу “ ф-ма“ АД, ЕИК ****, със седалище и адрес на
управление: гр. С, ж.к. „М“, ул. „Б П С“ № 1, сгр. 2А иск с правно основание чл.124, ал.1
ГПК, че К. Б. П., ЕГН **********, със съдебен адрес: гр. С, ул. „Г“ №31, ет.1, офис-партер
не дължи на ф-ма“ АД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: гр. С, ж.к. „М“, ул.
„Б П С“ № 1, сгр. 2А сумата от 200 лв., частично от 1509.51 лв., за предоставени ВиК
услуги за имот, находящ се в гр. С, ж.к. „Л“, бл.738, вх. А, ет.6, ап. 41. От мотивната част на
решението е видно, че ищецът моли да бъде признато за установено, че не дължи сумата от
200 лв., частично от 1509.51 лв., от една страна поради липса на облигационна връзка, от
друга страна защото принудителното й събиране е погасено по давност.
При служебна справка в деловодната система на Съда, е установено, че по делото е
подадена молба от процесуалния представител на К. Б. П. за допълване на диспозитива на
1
постановеното по гр. д. №2304 по описа за 2021 г., СРС, 169 с-в, съдебно решение от
25.11.2021 г., като в същия бъде включен процесния период, а именно 15.03.2016 г. до
12.07.2020 г. С Решение № 20007335 от 25.01.2022г. е допуснато исканото допълване.
Поради което следва да се приеме, че между страните по настоящето дело се е развило
производство, касаещо част от общо отричаната сума, за същия период и на същите
основания като настоящето.
Съгласно задължителни указания, дадени с Определение №12908 от 14.12.2022г. по
ч.гр.д.№11497/2022г. по описа на СГС, ЧЖ-I-К, ищцата изрично заявява, че предявява
частичен иск, като посочва и каква част от всяко отделно месечно задължение за периода от
15.03.2016г. до 12.07.2020г. твърди, че не дължи, т.е. посочва отричаната част от всяко едно
месечно задължение в посочения период, сбора от които части е равен на общо отричаната
сума от 1000лв.
Несъмнено е, че институтът на частичния иск е допустим, като същият действително
е предмет на цитираното от ищцата Тълкувателно решение № 3/22.04.2019 г. по тълк. дело
№ 3/2016 г. по описа на ВКС, ОСГТК, в което обаче е разгледана възможността единствено
за предявяване на частичен осъдителен иск. В тази връзка, Върховният съд изяснява, че
предмет на всяко гражданско дело е претендираното или отричано от ищеца спорно
субективно материално право, което се въвежда в процеса чрез правното твърдение на
ищеца, съдържащо се в исковата молба и което следва да бъде индивидуализирано от ищеца
чрез основанието и петитума на иска. Основанието на иска обхваща твърдените от ищеца
факти и обстоятелства, от които произтича претендираното субективно материално право, т.
е. правопораждащите го юридически факти, като в случаите на предявен частичен иск за
парично вземане ищецът претендира само част от размера на вземането, но основанието на
иска, включително при предявяването му като частичен, е единно и неделимо, поради което
обективните предели на силата на пресъдено нещо на решението по частичния осъдителен
иск ще обхванат основанието на вземането в пълен обем. В този смисъл, в тълкувателното
решение е формулиран извод за недопустимост на последващ иск за непредявената разлика
от вземането, в случай че първоначално предявеният частичен осъдителен иск е бил
отхвърлен (тъй като с това решение е отречено със СПН съществуването на основанието на
вземането в пълен обем); респ. при уважаване на частичния иск СПН на решението обхваща
общите правопораждащи факти на вземането, така че е недопустимо в последващия исков
процес за остатъка от вземането да се спори относно основанието на вземането и правната
му квалификация.
Изложените тълкувателни разяснения несъмнено обуславят наличието на правен
интерес от предявяване на частичен осъдителен иск за парично вземане, по който ищецът би
получил частична защита на претендираното от него вземане до заявения размер, но
установяване на основанието на това вземане в пълен обем, но същите са напълно
неприложими в хипотезата на предявен частичен отрицателен установителен иск. Това е
така, тъй като при отрицателния установителен иск, за разлика от всички останали искове,
основанието на иска (чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК) не е негов индивидуализиращ белег. Щом
твърди, че оспорваното право никога не е възниквало, ищецът не би могъл и да сочи
юридически факт, от който такова право се поражда, като в тежест на ответника е да
изчерпи в процеса всички основания, на които оспореното му право е могло да се породи (в
този смисъл – Тълкувателно решение № 8/27.11.2013 г. по тълк. дело № 8/2012 г. по описа
на ВКС, ОСГТК). Когато е уважен отрицателен установителен иск, това претендирано от
ответника право е отречено, без оглед на конкретно определено правопораждащо
основание, а с оглед на всички възможни негови основания, но това отричане не би могло да
се разпростре по отношение на всички основания за пълния обем на вземането. Ето защо,
при изначални твърдения на ищеца, че не дължи цялото вземане, той няма правен интерес
да предявява частичен отрицателен установителен иск – в рамките на решението по този иск
той не би получил СПН по отношение отричането на основанието на цялото вземане и след
като изначално ищецът твърди, че не дължи цялото претендирано от ответника вземане, то
подобна частична защита е лишена от смисъл.
От друга страна, ако се приеме, че уважаването на частичния отрицателен
2
установителен иск е равнозначно на отхвърлянето на частичен положителен установителен
или осъдителен иск, то силата на пресъдено нещо в тези случаи разпростира действието си и
за непредявената част (доколкото несъществуването на част от цялото вземане поради
неосъществяване на правнорелевантните за възникване на твърдяното субективно
материално право факти е равнозначно на несъществуване и на разликата до неговия пълен
обем – съобразно мотивите на Тълкувателно решение № 3/22.04.2019 г. по тълк. дело №
3/2016 г. по описа на ВКС, ОСГТК). В тази хипотеза, последващ частичен отрицателен
установителен иск за разликата би бил недопустим поради формираната вече СПН за целия
размер на вземането, което на практика означава, че с уважаване на частична отрицателна
установителна претенция ищецът би получил защита в пълен обем. Така се оказва, че в
действителност с предявяването на частичен отрицателен установителен иск ищецът цели да
получи защита за цялото оспорено от него вземане, т.е. с тази частична претенция той би
ограничил не собствената си защита в рамките на образуваното производство, а защитата,
която ответникът би могъл да получи при отхвърлянето на частичния иск, тъй като в този
случай ще се формира СПН за съществуване в полза на ответника на вземане само до
частичния размер на иска. Подобен резултат обаче не може да се приеме за съвместим с
диспозитивното начало и чл. 6, ал. 2 ГПК, защото в рамките на този принцип се дава
възможност на ищеца да ограничи пределите на защитата, която той търси в образуваното
производство, а не да ограничава защитата, която ответникът би могъл да получи по това
дело. Изложеното навежда на извода за недопустимост на предявяването на частичен
отрицателен установителен иск, тъй като в този случай ищецът длъжник по същество търси
защита не по част, а по целия размер на отричаното вземане (когато изначално оспорва
дължимостта на цялото вземане, както е и в настоящия случай), като същевременно това
нарушава и принципа на добросъвестност по чл. 3 ГПК и създава възможности за
злоупотреба с право и заобикаляне на закона – на разпоредбите за родова подсъдност и
размер на дължимата държавна такса за разглеждане на иска, тъй като с предявяване на
частична претенция за много малка част от вземане с ниска цена на иска и нисък размер на
дължимата държавна такса съдът ще е принуден да разглежда съществуването на цялото
вземане в пълния му размер (който може да надхвърля размера на допустимия за
разглеждане от районен съд иск според правилата за родова подсъдност), за да може да
извърши преценка дали по-малката част не се дължи.
Силата на присъдено нещо на отхвърлителния диспозитив по частичния иск
разпростира действието си и за непредявената част, защото от гледна точка на материалното
право несъществуването на част от цялото вземане поради неосъществяване на
правнорелевантните за възникване на твърдяното субективно материално право факти е
равнозначна на несъществуване и на разликата до неговия пълен обем според твърденията
на ищеца.
Не може да се сподели виждането, че постановките на Тълкувателно решение
8/2012г. на ОСГТК касаещо отрицателния установителен иск за собственост са приложими
по принцип спрямо всички случаи на заявяване на искова претенция с отричане на дадено
право на ответника. В частност, че при отрицателния установителен иск, за разлика от
всички останали искове, основанието на иска /чл.127, ал.1, т.4 ГПК/ не е негов
индивидуализиращ белег, тъй като щом ищецът твърди, че оспорваното право никога не е
възниквало, той не би могъл и да сочи юридически факт, от който такова право се поражда.
В мотивите на същото тълкувателно решение е посочено и друго, а именно, че при
отрицателния установителен иск за собственост, след като ищецът изобщо отрича правото
на ответника, последният трябва да изчерпи в процеса всички основания, на които то е
могло да се породи. Затова, когато е уважен отрицателен установителен иск за собственост,
това претендирано от ответника право е отречено, без оглед на конкретно определено
правопораждащо основание, а с оглед на всички възможни негови основания. В случай
обаче, че ищецът по отрицателния установителен иск за оспорване дължимостта на вземане
посочи конкретни основания, въз основа на които счита, че ответникът не е негов кредитор
и наред с това чрез иска си релевира и възражение за погасяване по давност на вземането, не
може да се приеме, че основанието не е негов индивидуализиращ белег, а по тази причина и,
3
че по принцип уважаването на отрицателния установителен иск е равнозначно на
отхвърляне на предявен положителен иск за същото вземане на всички възможни основания.
Възможно е, ищецът по отрицателния установителен иск да сочи само, че не дължи
вземането на ответника, защото то е погасено по давност. Ако този иск бъде отхвърлен,
ответникът ще е установил, че вземането му все още е изискуемо, но не е задължително да е
установил в същия процес и, че същото вземане съществува на годно правно основание, при
което последващ отрицателен установителен иск, предявен от страна на длъжника, но
сочейки в исковата молба, че не дължи вземането поради това, че основанието му е
отпаднало не би бил недопустим.
В случая обаче наведеното основание по настоящия частичен иск е идентично с това
по гр.д. № 2304/2021г., 169 с-в, СРС, поради което и установената липса на облигационна
връзка се разпростира върху цялото вземане.
Настоящият съд споделя и виждането, че с предявяването на множество
последователни частични отрицателни установителни претенции се нарушава и принципа на
добросъвестност по чл. 3 ГПК, защото подобно поведение не цели добросъвестна защита на
права, а единствено утежняване положението на ответника, като му се вмени в тежест
задължение за разноски в прекомерен размер, надхвърлящ в пъти размера на разноските,
които биха били присъден при упражняването на правото в едно производство, а освен това
подобно поведение противоречи и на основен конституционен принцип, залегнал в
разпоредбата на чл. 57, ал. 2 от Конституцията, съгласно който не се допуска злоупотреба с
права, както и тяхното упражняване, ако те накърняват права или законни интереси на
други. В тази връзка обаче, следва да се има предвид и т. 3 от Тълкувателно решение №
3/22.04.2019 г. по тълк. дело № 3/16 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което не е налице
процесуална пречка за допустимост на последващ частичен иск, когато между същите
страни, на същото основание и за същото вземане е предявен частичен иск, по който по –
рано заведеното дело е висящо, ако предявените частични искове се отнасят до различни
части от вземането, но в този случай производството по последващия частичен иск следва
да бъде спряно на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК или двете дела да бъдат съединени за
разглеждането им в едно производство и издаване на общо решение по тях на основание чл.
213 ГПК. Легитимното право на ищеца в съответствие с диспозитивното начало в процеса се
изчерпва с възможността му да предяви, доколкото има съмнения относно основателността
на иска си и не желае да изразходва средства за заплащане на държавна такса за образуване
на делото изчислена върху пълният размер на претенцията му, е да предяви не повече от два
частични иска по отношение на едно и също вземане, като въз основа на първият да
установи с влязло в сила решение основанието на вземането си, а с вторият да предяви друга
част от вземането, доколкото не е убеден, че по отношение на целият размер претенцията му
е основателна и евентуално, ако в хода на процеса се установи, че въз основа на събраните
доказателства тя би била изцяло основателна, да го увеличи до пълния му размер.
Предявяването пред съда на едно вземане чрез множество частични искове е в съответствие
с диспозитивното начало в процеса, но е в разрез с принципа за добросъвестност и
разглеждане и решаване на делата в разумен срок –чл.3 и ал.13 ГПК, поради което подобно
процесуално поведение е недопустимо от правния ред и не следва да бъде толерирано от
съда.
Предвид изложеното искът е недопустим поради липса на правен интерес и в
приложение на чл. 130 ГПК исковата молба следва да бъде върната.
Така мотивиран, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
ВРЪЩА на основание чл. 130 ГПК искова молба с вх. № 76084/15.04.2022 г.,
подадена от К. Б. П., с ЕГН ********** срещу “ф-ма” АД, с ЕИК **** за признаване за
установено, че ищецът не дължи на дружеството сума в размер на 1000 лв. представляваща
4
част от сума в общ размер на 1509,51 лв. за начислената стойност на доставена питейна вода
и отведени и пречистени отпадъчни води, фактурирана от „ф-ма“ АД с фактури, издадени в
периода 15.03.2016г. до 12.07.2020г. за имот на адрес: гр.С, кв.“Л“, бл.738, вх.А, ет.6, ап.41,
кл.№**********.
ОСЪЖДА К. Б. П., ЕГН: **********, с адрес за призоваване: гр. С, ул. Г № 31, ет. 1
да заплати на „ф-ма“ АД, с ЕИК ****, със седалище и адрес на управление в гр. С, ж. к. „М
4“, ул. „Б П С“ № 1, сгр. 2А, на основание чл. 78, ал. 4 ГПК, сторените по делото разноски в
размер на 100,00 лева – юрисконсултско възнаграждение.
Определението подлежи на обжалване с частна жалба пред Софийски градски съд в
едноседмичен срок от връчване на препис на ищцата.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5