Р Е Ш Е Н И Е
№
гр. София, 9.05.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийски градски съд, НО, ІІІ въззивен състав в публично заседание проведено на тринадесети декември две хиляди и
осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ХРИСТИНКА КОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МИРОСЛАВА ТОДОРОВА
СВЕТОСЛАВ СПАСЕНОВ
при секретаря Нели Драндарова и в присъствието на прокурора Митко Димитров,
като разгледа докладваното от съдия Тодорова ВНОХД № 3565 по описа за 2018 г.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството
е по реда на глава XXI НПК.
С присъда
от 23.01.2017 г. Софийският районен съд, 21-ви състав, по н.о.х.д. № 8296 по
описа за 2014 г. на същия съд е признал подсъдимия Т.С.С. за виновен в това, че
на 22.10.2010 г. в гр.София, бул. „******, пред офис „Кн. Мария Луиза“ - ЦКБ,
като подбудител, действал в съучастие с Е.В.М.- извършител, и Е.И.В. - помагач,
умишлено склонил М.да се ползва на същата дата в офис „Кн. Мария Луиза“- ЦКБ,
находящ се на бул. „******, пред банковия служител Г.С.С., от неистински
официален документ – български документ за самоличност /лична карта № ********,
привидно издадена на ********. от МВР гр. Враца на името на Р.Ф.А.с ЕГН **********,
на която е поставена снимка на Е.В.М./, като ѝ наредил да влезе с
документа в офиса на ЦКБ и да го представи на банков служител, за да провери
баланса по сметката на А.и даде нов телефон за връзка – престъпление по чл. 316 вр. чл. 308 ал. 2 вр. ал. 1 вр.
чл. 20 ал. 3 вр. ал. 1 от НК, поради което и на основание член 303 от НПК във
връзка с член 54 от НК му е наложил наказание „лишаване от свобода” за срок от
една година, чието изтърпяване на основание член 66, ал.1 от НК е отложено с
изпитателен срок от три години, като го оправдава деянието да е извършено в
съучастие с Б.Л.Х. - помагач.
С
присъдата подсъдимият Б.Л.Х. е признат за невинен и оправдан за това на
22.10.2010 г. в гр.София, като помагач, действал в съучастие с Е.В.М.–
извършител, Т.С.С. - подбудител и Е.И.В. – помагач, умишлено да е улеснил М.да
се ползва на същата дата в офис „Кн. Мария Луиза“- ЦКБ, находящ се на бул. „******,
пред банковия служител Г.С.С., от неистински официален документ – български документ за самоличност (лична карта
№ ********, привидно издадена на ********. от МВР гр. Враца на името на Р.Ф.А.с
ЕГН **********, на която е поставена снимка на Е.В.М.), като ѝ предал
документа, който получил по неустановен по делото начин - поради което и на
основание чл. 304 от НПК го оправдал по повдигнатото му обвинение за извършено
престъпление по чл. 316 вр. чл. 308 ал. 2, вр. ал. 1 вр. чл. 20 ал. 4 вр. ал. 1
от НК.
Със
същата присъда подсъдимият Е.И.В. е признат за виновен в това, че на 22.10.2010
г., като помагач, действал в съучастие с Е.В.М.- извършител, Т.С.С. – подбудител, умишлено
улеснил М.да се ползва на същата дата в офис „Кн. Мария Луиза“ – ЦКБ, находящ
се в гр. София, на бул. „******, пред банковия служител Г.С.С., от неистински
официален документ - български документ за самоличност (лична карта № ********,
привидно издадена на ********. от МВР гр. Враца на името на Р.Ф.А.с ЕГН **********,
на която е поставена снимка на Е.В.М.(, като транспортирал М.с автомобил от гр.
Роман до гр. София – престъпление по чл. 316 вр. чл. 308 ал. 2, вр. ал. 1 вр.
чл. 20 ал.4 вр. ал. 1 от НК, поради което и на основание член 303 от НПК
вр.чл.54 от НК му е наложено наказание „лишаване от свобода” за срок от една
година, което на основание член 61, т.2, вр. чл.60, ал.1 от ЗИНЗС да изтърпи в
затвор при първоначален строг режим, като е оправдан да е извършил деянието в
съучастие с Б.Л.Х. - помагач.
С
присъдата съдът се е разпоредил с наличните по делото веществени доказателства,
като с оглед изхода на делото е постановил направените по делото разноски да
бъдат възложени в тежест на подсъдимите Т.С. и Е.В..
Срещу
присъдата е депозирана въззивна жалба от защитника на подсъдимия Е.В., в която
се прави искане присъдата да бъде отменена и да бъде постановена нова, с която
подсъдимият В. да бъде признат за невинен и оправдан по повдигнатото му
обвинение. Излагат се твърдения, че в хода на съдебното следствие не са събрани
доказателства, които категорично да доказват изложеното във фактическата
обстановка, че подсъдимият В. е съпричастен към повдигнатото му обвинение.
Изтъква се, че единствено показанията на св. М., която е заинтересована от
изхода на делото, установяват обвинителни факти, но те не са подкрепени от
други показания.
Недоволен
от присъдата е останал и подсъдимият Т.С.. В депозираната от него въззивна
жалба също се прави искане присъдата да бъде отменена и да бъде постановена
нова, с която да бъде признат за невинен и оправдан по повдигнатото му
обвинение. Излагат се твърдения, че присъдата е постановена при съществено нарушение
на процесуалните правила и в нарушение на материалния закон. Алтернативно се
прави искане, делото да бъде върната за ново разглеждане на първоинстанционния
съд или на прокурора.
В
закрито заседание по реда на чл.327 от НПК въззивният съд е преценил, че за
изясняване на съществените обстоятелства от предмета на делото не се налага
провеждането на въззивно съдебно следствие с разпит на подсъдимите и
свидетелите, изслушване на вещи лица или ангажирането на други доказателства,
тъй като събраните пред първоинстанционния съд позволяват правилното му
решаване.
В
откритото съдебно заседание пред въззивния съд подсъдимият Б.Х., редово
призован не се явява, като съдът е дал ход на делото по отношение на него на
основание чл. 329 вр. ал. 2 вр. 269, ал. 3, т. 3 от НПК, независимо от неговото
отсъствие, след като е преценил, че подсъдимият Х. е редовно призован, не е посочил
уважителни причини за неявяването си, като от друга страна, срещу присъдата по
отношение на неговото оправдаване няма протест, а въззивното производство е
образувано по жалби на присъстващите подсъдими лица.
Пред
въззивния съд представителят на СГП изразява становище, че жалбите са неоснователни.
Посочва, че в тях не се сочат нови факти и доказателства, които да не са били
обсъдени от СРС. Изразява становище, че при определяне на наказанията на
подсъдимите първата инстанция е съобразила както обществената опасност на
деянията на всеки един от тях, така и личността им, като е определила
справедливи наказания. Поради това предлага първоинстанционната присъда да бъде
потвърдена.
Защитникът
на подсъдимия С. моли присъдата по отношение на подзащитния му да бъде
отменена, като бъде постановена нова, с която да бъде признат за невинен и
оправдан по така повдигнатото му обвинение. Изразява становище, че са налице и
основания за връщане на делото за разглеждане от друг състав на първоинстанционния
съд, защото е допуснато съществено нарушение на процесуалните правила, изразяващо
се в липса на мотиви на присъдата. Във връзка с това се посочва, че макар да
има изложени съображения в мотивите, за да признае подсъдимия С. за виновен,
съдът е приел, че следва да се кредитират показанията на св. М., които се
подкрепят от останалите събрани по делото показания, на които обаче не е
направен анализ. Поддържа, че не са изложени съображения защо се дава вяра
единствено на показанията на свидетелката М.. Алтернативно, в случай че
въззивният съд не приеме наличието на съществено процесуално нарушение, моли
присъдата да бъде отменена като неправилна, тъй като е постановена при
превратно тълкуване на доказателствата. Изтъква, че обвинението не е доказано
по категоричен начин.
Защитникът
на подсъдимия В. поддържа депозираната от подзащитния ѝ въззивна жалба и
моли първоинстанционната присъда да бъде отменена, като бъде постановена нова,
с която подзащитният ѝ да бъде оправдан. Застъпва становище, че по делото
не са ангажирани доказателства, които да свързват подс. В. с извършването на
инкриминираното деяние. В тази връзка посочва, че присъдата се основава
единствено на показанията на свидетелката М., които не намират подкрепа в
останалите ангажирани по делото доказателства. В заключение посочва, че
осъдителната присъда трябва да почива на безспорни доказателства, каквито в
конкретния случай не са налице, с оглед на което подсъдимият следва да бъде
оправдан.
Подсъдимият С. заявява, че няма какво да
добави, в последната си дума моли да бъде оправдан.
Подсъдимият В. моли да бъде оправдан.
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, като съобрази
изложените от страните доводи и сам служебно провери правилността на присъдата
съобразно изискванията на чл. 314 НПК, намира за установено следното:
Първоинстанционната присъда, в оправдателната
ѝ част, относно оправдаването на подсъдимия Х., не е била атакувана от
страна на държавното обвинение, поради което неговото материалноправно
положение не може да бъде влошавано.
Въззивните жалби на подсъдимите С. и В.
въззивният съд приема за неоснователни.
За да постанови присъдата си,
първоинстанционният съд е събрал всички относими към предмета на делото
доказателства чрез обясненията на подсъдимите В. и С., показанията на
свидетелите Е.М., Г.С., дадени в хода на съдебното следствие, както и
депозираните в хода на досъдебното производство и приобщени по реда на чл. 281,
ал. 4 вр., ал.1, т.2, предл. 2 от НПК
(частично), Д.И., дадени в хода на съдебното следствие, както и депозираните от
него показания в хода на досъдебното производство и приобщени по реда на чл. .
281, ал. 4 вр. ал.1, т. 2, предл. 2 от
НПК (частично), А.Х., П. Г., И.Т., С.Д., депозираните от него в хода на
досъдебното производство и приобщени по реда на чл. 281, ал. 5 вр. ал. 1, т. 5
от НПК със съгласието на всички страни, от писмените доказателства и
доказателствени средства – заповед за задържане на лице по ЗМВР, протокол за
личен обиск, детайлни справки за телефонни повиквания от „Мобилтел“ ЕАД, протоколи
за доброволно предаване, справка от ОД на МВР – Враца, свидетелство за съдимост
на подсъдимите , от заключението на техническата експертиза, приобщено по реда
на чл. 282 НПК, от веществените доказателства: лична карта № ********, издадена
на Р.Ф.А., ЕГН **********, запечатана с картон серия А № 0110477 ЧВР № 212 на
НЕКД-СДВР, мобилен телефон марка „Нокиа”, модел „1661-2”, ИМЕЙ 351943/03/123564/7
и един брой карта „Прима” на Мобилтел” ЕАД, описани в разписка на лист 126 том
I от ДП, един брой диск, описан под номер 2 в разписка на лист 126, том I от ДП
и два диска на
„Билла България”, описани под номер 3 в разписка на лист 126, том I от ДП.
След самостоятелна оценка на събраните
доказателствени източници, която не налага съществено изменение на изводите на
първостепенният съд, СГС приема за установено от фактическа страна следното.
Обосновано районният съд е приел, че преди
22.10.2010 г. подсъдимият Е.В. и подсъдимият Б.Х. били познати със свидетелката
Е.М., спрямо която наказателното производство за престъпление по член 316,
вр.чл.308, ал. 2 вр.ал. 1 вр.чл. 20, ал. 2 вр.ал. 1 от НК е приключило с влязло
в сила на 4.04.2014 г. определение за одобряване на споразумение за решаване на
делото по НОХД 6821/2014 по описа на СРС, НО, 104-ти състав). Св. М.се запознала
с подсъдимите в град Враца, където преди време учила и работила.
На неустановена дата преди 22.10.2010 г. св. М.се
срещнала случайно в заведение в гр. Враца с подс. В.. Двамата си поговорили,
след което си разменили номерата на мобилните телефони с уговорката да се чуят.
След време, докато св. М.била на гости при
своя приятелка в град Ботевград, провела по телефона разговор с подс. Е.В.,
който ѝ предложил да я вземе от град Ботевград с автомобила си и да я
закара до дома ѝ. Св. М.се съгласила, а докато пътували, споделила на
подс. В., че си търси работа. Подс. В. ѝ обещал да ѝ съдейства за
намирането на работа, като за целта поискал да му предостави снимка за
документи. Св. М.се снимала и дала снимката си на подсъдимия.
Впоследствие св. М.се видяла с подс. В. *** в присъствието
на нейна приятелка – св. П. Г.. Подс. В. предложил на св. М.да го придружи до
гр. София. Св. М.се съгласила и на 22.10.2010 г. подс. Е.В. с автомобил, в
който бил и подсъдимият Т.С., я взел от гарата в гр. Мездра. По пътя
подсъдимите В. и С. обяснили на М., че трябва да свърши някаква работа в град
София без да уточняват подробности. При пристигането си в град София, тримата
отишли в заведение в близост до ВМА, където се видели с подс. Б.Х.. Подс. Е.В.
дал на св. Е.М.неистинска лична карта № ********, в която било отразено, че е
издадена на 7.01.2008 година от ОДМВР-Враца на името на Р.Ф.А., ЕГН **********,
но с поставена нейна снимка. Свидетелката М.се изненадала, че подс. В. ѝ
дава лична карта на името на друго лице с нейна снимка, но я взела и му предала
своята лична карта, която впоследствие подс. В. така и не ѝ я върнал.
След това тримата се разделили с подс. Б.Х. и продължили към заложна къща
„Капитал” ЕООД на бул. „Прага” № 1, откъдето закупили мобилен телефон „Нокиа”,
модел „1661-2”, ИМЕИ 351943031235647. После се отправили към магазин за мобилни
услуги „Хенди тел” ЕООД, находящ се в град София, бул. „********, откъдето св. М.закупила
от св. И.Т. карта за предплатени мобилни услуги № 8935901990841899249 на името
на Р.Ф.А.с телефонен номер ********. Отутк тримата се насочили с автомобил към
банков клон на Централна кооперативна банка, находящ се на бул. „********. В
автомобила подсъдимите В. и С. обяснили на М., че трябва да влезе в банковия
салон, да представи неистинската лична карта на името на Р.Ф.А., да провери
наличността по банковата сметка и евентуално да изтегли наличната по нея сума, като
предостави за контакт телефонния номер на предплатената карта за мобилни услуги
на номер *********. Св. М.съзнавала, че това е незаконно, но се съгласила,
защото двамата подсъдими били настоятелни, а подс. С., който бил по-активен,
ѝ заявил, че твърде дълго са я увещавали. Подс. В. обяснил на св. М., че
ще я чакат в автомобила в близост до банковия клон. Св. М.знаела, че
подсъдимите са криминално проявени и това я мотивирало да ги послуша, за да си
спести неприятности. Св. М.влязла в банковия клон и докато изчаквала реда си да
бъде обслужена, подс. В. на няколко пъти влизал в банковия салон, като ѝ
напомнял, че я чакат отвън. След като дошъл нейният ред, св. М.подала
неистинската лична карта на банковата служителка св. Г.С., която се усъмнила в
автентичността на документа, проверила номера на картата в официалния
електронен сайт на МВР и установила, че документът е невалиден. Сигнализирала
органите на полицията и на място в банковия клон пристигнали свидетелите А.Х. и
Д.Йорданов, полицейски служители на 2 РУ на СДВР. Те снели сведения от
присъстващите в банката лица, иззели като веществени доказателства закупения от
подсъдимите С. и В. мобилен телефон „Нокиа” и поставената в него предплатена
карта и задържали св. М.. Междувременно подсъдимите С. и В. се оттеглили с
автомобила в неизвестна посока.
Тъй като подсъдимият В. не върнал личната
карта на св. Е.М., тя подала заявление за издаване на нов документ за
самоличност. На 13.12.2010 година й била издадена лична карта № ********.
Подсъдимият Т.С.С. е роден на *** ***, ЕГН: **********,
българин, български гражданин, неженен, със средно образование, безработен,
осъждан (реабилитиран по право), с настоящ адрес:***, aп. 1.
Подсъдимият Б.Л.Х. е роден на *** ***, ЕГН: **********,
българин, български гражданин, неженен, със средно образование, работи като
автомонтьор, осъждан, с настоящ адрес:***.
Подсъдимият Е.И.В. е роден на *** ***, ЕГН **********,
българин, български гражданин, неженен, средно образование, осъждан, работи
като охранител, с адрес: гр. Враца, ул. „********.
Въззивният съд намира за
неоснователни изложените от защитата на подсъдимия С. доводи, че при извеждане
на релевантната фактическа обстановка от страна на районния съд са допуснати
процесуални нарушения, тъй като в мотивите на присъдата са обсъдени всички
доказателствени материали по делото, без някои от тях да са били подценени
превратно или игнорирани неоснователно за сметка на други, без логически грешки
при обсъждането им. Не може да бъде споделено и възражението на защитата на
подсъдимия С., че е допуснато съществено нарушение на процесуалните правила,
изразяващо се в липса на мотиви.
За да стигне до този извод, въззивният съд
провери основателността на оплакванията на жалбоподателите във връзка с
направения доказателствен анализ от първостепенния съд.
Несъмнено по делото се установява,
че св. М.е представила лична карта на името на друго лице в Централна кооперативна
банка. В тази насока са събрани еднопосочни доказателства чрез показанията на
банковата служителка св. Симеонова и полицейските служители А.Х. и Д.И.,
извършили проверката по нейния сигнал, както и чрез самия документ, приобщен
като веществено доказателство с протокол за доброволно предаване от св.
Симеонова.
На следващо място несъмнено се
изяснява от заключението на съдебнотехническата експертиза (лист122-123 от ДП,
том I), че личната карта № ********, издадена на 07.01.2008 година от
ОДМВР-Враца на името на Р.Ф.А., ЕГН **********, не е изработена съобразно
нормативните правила, т.е. е неистинска.
Настоящата съдебна инстанция, след като
извърши собствена преценка на доказателствата по делото, намира за правилна
преценката на първоинстанционния съд да постави в основата на фактическите си
изводи оттук нататък показанията на св. М.. Обстоятелството, че показанията на
тази свидетелка са единственото пряко доказателствено средство за съпричастието
на подсъдимите, налага внимателното им изследване на плоскостта на собственото
им съдържание и вътрешна логика и на основата на отношението им с останалите
доказателствени източници. Фактът, че спрямо св. М.е било образувано наказателното
производство за същото деяние, приключило с влязло в сила на 4.04.2014 година
определение за одобряване на споразумение по н.о.х.д. 6821/2014 по описа на
СРС, НО, 104-ти състав, с което тя е призната за виновна в извършване на
престъпление по член 316, вр. чл. 308, ал. 2 вр. ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 вр. ал.
1 от НК, само по себе си не представлява основание за изначално дискредитиране
на показанията й. Показанията й са допустимо доказателствено средство съгласно чл.
118, ал. 1, т. 1 от НПК, поради което на общо основание следва да бъде
проверена доказателствената им стойност. Действително, доколкото обвинението на
подсъдимите включва извършването на деянието в съучастие със св. М., следва да
бъде проверена вероятността свидетелката да дава показания, които злепоставят
подсъдимите, за да облекчи собственото си положение. В конкретния случай обаче
производството по отношение на св. М.е окончателно приключило, поради което депозираните
свидетелски показания впоследствие не влияят по никакъв начин на въпросите,
свързани с нейната наказателна отговорност и наложеното й наказание в частност.
Същевременно правилно районният съд е отчел, че показанията на свидетелката се
отличават с последователност и конкретност и не съдържат логически празноти и
вътрешни противоречия. Наред с това, по делото липсват каквито и да било преки
или косвени доказателства, че св. М.има мотив за тенденциозно злепоставяне на
подсъдимите. Напротив, по делото е установено, че тя не се е познавала с подс. С.
преди процесните събития, а отношенията й с подс. В. са били като на добри
познати. Като източник на контролни доказателства в подкрепа на показанията на
св. М.въззивният съд възприе показанията на св. Г., която разказва, че св. М.й
се обадила по телефона, като й споделила, че двама нейни познати, с единия от
които св. М.била запознала св. Г. по време на обща среща в гр. Враца, я
накарали да отиде в банка и да изтегли пари от чужда сметка. По отношение на
пресъздадените в разговора обстоятелства показанията на св. Г. съдържат
производни доказателства, но за проведения разговор и за това какво й казала в
него св. М.доказателствата са преки, в този смисъл допустимо е въз основа на
тях да бъде установена идентичност между процесуалния и извънпроцесуалния
разказ на св. М.за процесното събитие.
На следващо място, въззивният съд
констатира, че изложеното от св. М.по повод снабдяването на подсъдимите непосредствено
преди деянието със СИМ карта за предплатени услуги (прима карта М-тел с № ********)
с използването на същия неистински документ за самоличност (лична карта № ********,
привидно издадена на 7.01.2008 г. от МВР гр. Враца на името на Р.Ф.А.) намира
подкрепа в показанията на св. И.Т. и св. С.Д., които настоящата инстанция оцени като обективно и
добросъвестни изнесени. Обосновано районният съд е приел, че показанията на св.
М.не се опровергават, нито се разколебава доказателствената им стойност от
обстоятелството, че св. Такев не разпознава никого от подсъдимите. Св. Такев е
видял само веднъж купувачите на картата и предвид изминалото време, възможността
да ги разпознае не е безусловно надеждна.
При проверката на достоверността на
показанията на св. М.въззивният съд на свой ред отчете тяхната конфронтация с
обясненията на подсъдимите В. и С.. При анализа на обясненията въззивният съд
отчете двойствената им правна природа – като средство за защита и
доказателствено средство, необвързано със задължение за установяване на
обективната истина, като ги подложи на критичен анализ и обсъждане на
плоскостта на собственото им логическо съдържание и на отношението им към
останалите доказателства. Съгласно правилата за доказателствената тежест по чл.
103, ал. 1 – ал. 3 НПК, за да бъдат приети за достоверни обясненията на
подсъдимия, не се изисква те да намират подкрепа в други доказателства, а да не
се опровергават от несъмнено установени доказателства. В настоящия случай обаче
въззивният съд констатира, че обясненията на подсъдимите С. и В. в частта, в
която и двамата отричат съпричастността си към инкриминираното деяние, признавайки
единствено, че са пътували със св. М.до гр. София на деня на разглежданото
събитие, убедително се опровергават от показанията на свидетелката М., в чиято
подкрепа са всички останали доказателства – показанията на свидетелите, които
нямат никаква заинтересованост от изхода на делото, обективните доказателства,
свързани със закупуване на предплатената СИМ карта и неистинския документ за
самоличност. Самият факт на признатото от подсъдимите съвместно пътуване със
св. М.от друг град в София непосредствено преди деянието има значение на
сериозно косвено доказателство и за съвместното им участие в него.
Поради всички изтъкнати съображения
въззивният съд намери за обоснован изводът на районния съд, че показанията на
св. М.изчерпателно и достоверно възпроизвеждат ролята на всеки от подсъдимите в
извършването на деянието, а обясненията на подсъдимите представляват защитна
теза, която не е достоверно отражение на действително случилото се събитие.
С оглед горните съображения настоящата съдебна
инстанция намира, че събраните по делото доказателствени материали са обсъдени
съгласно изискванията на чл. 305 ал. 3 НПК, като не е допуснато превратното им
тълкуване, а вътрешното убеждение на първостепенния съд по фактите е правилно
формирано и не може да бъде променяно или замествано.
Оттук нататък районният съд
е дал верен правен отговор на всички въпроси по чл. 301 НПК, като е приел, че
подсъдимите Т.С.С. и Е.И.В. са осъществили от обективна и субективна страна
престъплението, в което са обвинени.
Солидаризирайки се с
окончателните правни изводи на районния съд и на основата на изяснената
фактическа обстановка, въззивният съд намира от правна страна следното.
Районният съд е достигнал до правилен извод,
че подсъдимият Т.С.С. е осъществил от обективна и субективна страна състава на престъплението
по чл. 316 вр. чл. 308, ал. 2 вр. ал. 1
вр. чл. 20, ал. 3 вр. ал. 1 НК, като в нарушение на правилата за използване на
документите на 22.10.2010 г. в гр.София, бул. „******, пред офис „Кн. Мария
Луиза“ - ЦКБ, като подбудител, действал в съучастие с Е.В.М., извършител, и Е.И.В.,
помагач и умишлено склонил М.да се ползва на същата дата в офис „Кн. Мария
Луиза“- ЦКБ, находящ се на бул. „******, пред банковия служител Г.С.С., от
неистински официален документ – български документ за самоличност (лична карта
№ ********, привидно издадена на 7.01.2008 г. от МВР гр. Враца на името на Р.Ф.А.с
ЕГН **********, на която е поставена снимка на Е.В.М.), като ѝ наредил да
влезе с документа в офиса на ЦКБ и да го представи на банков служител, за да
провери баланса по сметката на А.и даде нов телефон за връзка.
На тази фактическа основа законосъобразно
районният съд е приел, че подсъдимият С. е участвал в реализиране на деянието
като съучастник в качеството си на подбудител, доколкото на инкриминираната
дата съзнателно е склонил Е.В.М.да се ползва от неистински официален документ
по смисъла на чл. 93, т. 5 НК – български документ за самоличност. В хода
производството по несъмнен начин се доказа, че процесният официален документ е
неистински по своя произход, тъй като посоченото като негов автор лице не е
това, което действително го е съставило, а е неустановено по делото. От
подсъдимия не може да бъде търсена наказателна отговорност за съставянето на
процесния неистинския официален документ, но по делото несъмнено е установено,
че подс. С. я е подбудил да използва документа, за да провери наличността по
сметката и евентуално да я изтегли.
От външно обективираното поведение на подс. С.
се извежда и формата на вината му – пряк умисъл. В съзнанието на подсъдимия са
били налице всички обективни елементи на съвместната престъпна дейност, както и
нейната обществена опасност, като подсъдимият е целял именно нейното
реализиране като етап от възможно противозаконно имуществено облагодетелстване.
Първоинстанционният съд е достигнал до верен
извод по същество и относно съставомерността на поведението на подс. Е.В.,
който е осъществил от обективна и субективна страна състава на престъплението
по чл. 316 вр. чл. 308, ал. 2 вр. ал. 1 вр. чл. 20, ал. 4 вр. ал. 1 НК, като в
нарушение на правилата за използване на документите, на 22.10.2010 г., като
помагач, в съучастие с Е.В.М.– извършител и Т.С.С. – подбудител, умишлено
улеснил М.да се ползва на същата дата в офис „Кн. Мария Луиза“ – ЦКБ, находящ
се в гр. София, на бул. „******, пред банковия служител Г.С.С., от неистински
официален документ – български документ за самоличност (лична карта № ********,
привидно издадена на ********. от МВР гр. Враца на името на Р.Ф.А.с ЕГН **********,
на която е поставена снимка на Е.В.М.), като транспортирал М.с автомобил от гр.
Роман до гр. София, където тя извършила деянието.
От обективна страна по
делото е установено, че подс. В. е участвал в извършване на престъплението като
помагач, защото с действията реално е създал предпоставки св. М.да използва
неистинския документ за самоличност, за да се представи за друго лице, титуляр
на банкова сметка. ***. В. също не може да бъде търсена наказателна отговорност
за съставянето на процесния неистинския официален документ, доколкото по делото
не се установява той обективно да е съпричастен към тази престъпна дейност. Несъмнено
установеното му участие в събитието обаче – организиране и осъществяване на
транспорта на св. М., от обективна страна осеществява формата на съучастие
помагачество.
В съгласие с материалния
закон районният съд е приел за установено, че подс. В. е действал с пряк
умисъл, като причинноследствият процес и обслужващата функция на поведението му
по отношение на последвалите действия от страна на св. М.не демонстрират
никакви особености, които да не са могли да бъдат правилно разбрани от
него.
На следващо място районният
съд е изложил правилни съображения и за общността на умисъла между двамата
подсъдими и св. М.за използването на неистинския документ за самоличност, за да
възбуди заблуждение у служителката, че е друго лице, което е титуляр на банкова
сметка, ***поредителни действия с наличностите по сметката.
Оттук насетне въззивният
съд провери извършената от районния съд индивидуализация на наказанията на
двамата подсъдими и намери, че тя е законосъобразна, доколкото справедливо
отчита всички относими факти извън съставомерните за личността им, за
обществената опасност на деянието и за приноса на всеки от тях в извършване на
престъплението при съблюдаване на изискването на чл. 21, ал. 1 НК.
По отношение на подс. Т.С. правилно
районният съд е приел, че справедливото наказание за извършеното от него
престъпление е лишаване от свобода за срок от 1 година, което е определил при
условията на чл. 54 НК, доколкото липсват многобройни или изключителни
смекчаващи отговорността на този подсъдим обстоятелства. Наказанието е било
оразмерено при значителен превес на смекчаващите отговорността обстоятелства,
което отчита значителната продължителност на процеса и отдалечеността на
присъдата от самото деяние – факт, който обективно се отразява върху
обществената опасност на деянието, като я намалява и следва да бъде съобразен,
за да компенсира нарушението на правото на подсъдимия на разглеждане на делото
му в разумен срок по чл. 6 ЕКПЧОС. Същевременно определянето на по-леко
наказание от наложеното от първостепенния съд би било необосновано
снизхождение, което би девалвирало целите на наказанието.
Наред
с това, правилно районният съд е отчел значението на изминалия период от време
и при решаването на въпроса за наличието на предпоставките по чл. 66, ал. 1 НК
за отлагане на изпълнението на наказанието с изпитателен срок от 3 години.
По отношение на подс. Е.В. първоинстанционният съд е
индивидуализирал наказанието, като е приел, че също следва да го определи при
условията на чл. 54 от НК поради отсъствието на многобройни или изключителни
смекчаващи отговорността на подсъдимия обстоятелства, които да обусловят
приложението на чл. 55 от НК. Въззивният съд намира преценката на
първоинстанционния съд за законосъобразна, а така оразмереното наказание от 1
година лишаване от свобода за справедливо. Въззивният съд намира, че в обхвата
на обстоятелствата, които оттегчават отговорността на подсъдимия, следва да
бъде включен и фактът, който не е инкриминиран, че подс. В. поискал и получил
от св. М.снимката, която впоследствие станала част от съдържанието на
неистинския документ за самоличност, под претекст, че ще й съдейства за
намиране на работа и снимката му е необходима за документи. Независимо от това,
въззивният съд намира, че продължителността на наказателното производство
следва да бъде отчетена като приоритетен фактор за обосноваване на решителния
превес на смекчаващите отговорността на подс. В. обстоятелства, при който е
определено наказанието му. На тази основа настоящата съдебна инстанция намира
за правилно установеното съотношение между смекчаващи и отегчаващи
обстоятелства и не констатира основания за корекция на срока на лишаване от
свобода. Както и по отношение на подс. С.,
въззивният съд прие, че определянето на по-леко наказание от наложеното от
първостепенния съд би било необосновано снизхождение, което няма да постигне
целите на наказването.
Оттук нататък въззивният
съд установи, че първоинстанционният съд законосъобразно е решил съпътстващите
осъждането процесуални въпроси, като с оглед на предходните осъждания на подс. В.
е определил режима на изтърпяване на наказанието за процесното престъпление –
строг. Независимо от междувременно влезлите в сила изменения на чл. 301, ал. 1,
т. 6 НПК и ЗИНЗС, те са довели единствено до цифрово изменение на правната
норма – по чл. 57, ал. 1, т. 2, б. „б“ ЗИНЗС, но не и до изменение на предпоставките
за прилагането на строгия режим. Съгласно цитираната разпоредба строг е режимът
на първоначално изпълнение на наказанието за умишлени престъпления, когато не
са изтекли повече от 5 години от изтърпяване на предходно наложено наказание
лишаване от свобода. Видно от данните за обремененото съдебно минало на подс. В.,
включващо 9 осъждания, с влязла в сила присъда по н.о.х.д. № 447/2007 г. на ОС
гр. Враца му е било наложено наказание от 3 години лишаване от свобода, което е
било изтърпяно на 23.12.2009 г., т.е. по-малко от година преди процесното
престъпление.
Отпадането на правомощието на съда да определя
вида на пенетенциарно заведение след ЗИДЗИНЗС (ДВ, бр. 13 от 2017 г.) обаче не
изисква изрична отмяна на присъдата, тъй като този въпрос вече е изключен от
компетентостта на съда.
Законосъобразно първоинстанционният съд се е
разпоредил с приобщените по делото веществени доказателства, като на
основание член
53, ал. 1, б. „а” от НК е отнел в полза на държавата послужилата за извършване
на умишленото престъпление лична карта № ********, издадена на Р.Ф.А., ЕГН **********,
запечатана с картон серия А № 0110477 ЧВР № 212 на НЕКД-СДВР, мобилен телефон
марка „Нокиа”, модел „1661-2”, ИМЕЙ 351943/03/123564/7 и един брой карта
„Прима” на Мобилтел” ЕАД, описани в разписка на лист 126 том I от ДП, а един
брой диск, описан под номер 2 в разписка на лист 126, том I от ДП, и два диска,
описани под номер 3 в разписка на лист 126, том I от ДП, е върнал на правоимащите
юридически лица – съответно на ЦКБ и на
„Билла България“.
Въззивният съд не констатира основание за
изменение на присъдата и в частта, в която подсъдимите лица С. и В. са осъдени
да заплатят своята част от направените разноски в наказателното производство, както
и държавна такса за служебно издаване на изпълнителен лист, тъй като това е
императивна последица от осъждането съгласно чл. 189, ал. 3 НПК.
В заключение, след обобщаване на резултатите от извършената на основание
чл. 314 НПК служебна проверка на присъдата, въззивната инстанция не констатира
основания за нейното изменение или отмяна, поради което прие, че следва да бъде
потвърдена.
Мотивиран от изложеното и на основание чл. чл. 334, т. 6 НПК и 338 НПК,
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, НК, IIІ въззивен състав
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА
присъда
от 23.01.2017
г. по н.о.х.д. № 8296/2014 г. на СРС, НО, 21 състав.
Определя първоначалният
строг режим на изтърпяване на наказанието лишаване от свобода на подсъдимия Е.И.В.,
наложен с присъдата, да е с правно основание чл. 57, ал. 1, т. 2, б. „б“ ЗИНЗС.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и
не подлежи на обжалване или протест. Да се съобщи на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.