РЕШЕНИЕ №
гр. Г., 04.12.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД Г., ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
съдебно заседание на четвърти ноември две хиляди и двадесета година, в следния
състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: БОРЯНА ХРИСТОВА
при секретаря Таня Арнаудова,
като разгледа докладваното от съдия Христова гражданско дело № 8 по описа на съда за 2020 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 235 и сл. от ГПК.
Образувано
е по искова молба, подадена от „Е.-Г.“ АД, със седалище и адрес на управление:
гр. Г., общ. Г., обл. С.З., представлявано от прокуриста инж. Е.В.С., срещу Н.Г.К.,
ЕГН **********, с настоящ и постоянен адрес: *** (Г. Д.) №***, с която са
предявени искове за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумите 363 лева и
479 лева, представляващи обезщетение, и сумите 1000 лева и 3000 лева,
неустойка, по договори за обучение.
Ищецът
„Е.-Г.“ АД твърди в исковата молба, че е лицензиран да осъществява
професионално обучение по реда и условията на Закона за професионалното
образование и обучение. В това качество сключил с ответника два договора за
обучение в курс за придобиване на правоспособност „З. по м.РЕД3“, модули Е1 и
Е2 на стойност 990 лева и модули Е3, Е4 и Е5 на стойност 1200 лева. Обучението
се осъществило през времетраенето на трудовото правоотношения между страните.
Ищецът заплатил стойността на курсовете. Ответникът завършил успешно обучението
и придобил посочените правоспособности, съответно на 27.11.2014 г. и на
23.01.2015 г. Съгласно уговорка в договорите ответникът следвало да работи при
ищеца поне 5 години след успешно завършване на обучението, на длъжност „котляр“,
при изпълнението на която се използвали придобитите умения по заваряване от
обучението. Трудовото правоотношение между страните било прекратено на
основание чл. 330, ал. 2, т. 6 от КТ, считано от 24.01.2018 г. По този начин
ответникът не изпълнил задължението си за работа при ищеца. В този случай,
съгласно договора, ответникът следвало да възстанови на ищеца направените
разходи по обучението в размер, пропорционален на отработения 5-годишен срок,
т.е. 363 лева по първия договор и 479 лева по втория, както и неустойка в
размер на 1000 лева и 3000 лева. Ответникът не е заплатил сумите.
Иска се
постановяване на решение, с което Н.К. да бъде осъден да плати на „Е.-Г.“ АД
сумата от 363 лева – обезщетение по т. IV.2. от Договор №16/28.10.2014
г., ведно със законната лихва върху нея от датата на исковата молба до
окончателното изплащане на сумата; 1000 лева – неустойка по т. IV.2. от Договор №16/28.10.2014
г., ведно със законната лихва върху нея от датата на исковата молба до окончателното
изплащане на сумата; 479 лева – обезщетение по т. IV.2. от Договор №48/01.12.2014
г., ведно със законната лихва върху нея от датата на исковата молба до
окончателното изплащане на сумата; 3000 лева – неустойка по т. IV.2. от Договор №48/01.12.2014
г., ведно със законната лихва върху нея от датата на исковата молба до
окончателното изплащане на сумата. Претендират се и направените в процеса
разноски.
Исковата
молба и приложенията към нея са изпратени на ответника, който в срока по чл.
131 от ГПК е депозирал отговор на исковата молба.
Ответникът
твърди, че е изкарал съответните курсове и е работил по договорите до
дисциплинарното му уволнение на 24.01.2018 г. Дисциплинарното уволнение не било
оспорвано и заповедта влязла в сила. Уволнението било по причина, че ответникът
не се явил на работа в продължение на три дни. За това имало обективна причина
– влошено здравословно състояние и прием за лечение в клиника по гръдна
хирургия за периодите: 1) от 28.07.2017 г. до 03.08.2017 г., 2) от 21.04.2018
г. до 25.05.2018 г. През 2019 г. отново е приеман за лечение, в клиника по
неврохирургия, след травма: 1) на 10.06.2019 г. приет, лекуван с препоръки за
пълен покой и никакво физическо натоварване, 2) на 04.10.2019 г. приет, с
указание да продължи временната нетрудоспособност. Твърди, че изброените
наранявания били несъвместими с работата, която е следвало да работи при ищеца.
Същите представлявали обективна причина да работи по повишената квалификация,
съгласно договора между страните – IV, т. 3. Налице били достатъчно
доказателства за това състояние, надлежно удостоверени от компетентни
медицински органи. Поради изложеното счита, че претенцията на ищеца е
неоснователна и следва да бъде отхвърлена като такава. Прави възражение за
изтекла погасителна давност за претендираните неустойки и вземания за
обезщетения.
Отправил
е искане да бъде отхвърлена исковата претенция. Претендира направените съдебни
и деловодни разноски.
Съдът, като прецени
доказателствата по делото и доводите на страните по вътрешно убеждение, съгласно
правилата на чл. 235, ал. 2 от ГПК, въз основа на приложимото право намери за
установено следното:
РС Г.,
Граждански състав, е сезиран с осъдителни искове с правно основание чл. 79 от ЗЗД вр. чл. 234 от КТ и чл. 92 от ЗЗД вр. чл. 234 от КТ за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата
363 лева – обезщетение по договор за обучение, ведно със законната лихва върху
нея от датата на исковата молба до окончателното изплащане на сумата; 1000 лева
– неустойка по договор за обучение, ведно със законната лихва върху нея от
датата на исковата молба до окончателното изплащане на сумата; 479 лева –
обезщетение по договор за обучение, ведно със законната лихва върху нея от
датата на исковата молба до окончателното изплащане на сумата; 3000 лева – неустойка
по договор за обучение, ведно със законната лихва върху нея от датата на
исковата молба до окончателното изплащане на сумата
С оглед
твърденията на страните съдът обяви за безспорни и ненуждаещи се от доказване
обстоятелствата, че страните са били в трудово правоотношение; че по време на
трудовото правоотношение са сключени два договор за придобиване на квалификация
„заварчик“ – Договор №48/01.12.2014 г. и Договор №16/28.10.2014 г.; че ищецът е
заплатил стойността на обученията, а ответникът се е обучил и придобил
съответната квалификация; че трудовото правоотношение е прекратено с влязла в
сила Заповед, считано от 24.01.2018 г.
Уредбата
на професионалната квалификация по КТ е изградена върху договорния принцип,
като в рамките на договорната свобода на страните е установена известна закрила
на труд – например максимален срок на задължението по чл. 234, ал. 3, т. 1 КТ
за работа при този работодател. Съгласно чл. 234, ал. 3, т. 2 КТ с договора за
повишаване на квалификацията страните могат да предвидят отговорност при
неизпълнение на поетото от работника/служителя задължение да работи при
работодателя определен срок. Целта на разпоредбата е работата в определения по
чл. 234, ал. 3, т. 1 КТ срок при този работодател да компенсира разходите за
обучение (така, Решение №272/05.10.2011 г. по гр.д. №1637/2010 г., III ГО на
ВКС).
За
основателността на исковите претенция с правно основание чл. 79 от ЗЗД вр. чл.
234 от КТ и чл. 92 от ЗЗД вр. чл. 234 от КТ е необходимо да се установи
наличието на следните предпоставки: 1) наличие на трудово правоотношение между
страните; 2) валидно сключен договор за квалификация и преквалификация с
твърдяното съдържание, 3) уговаряне на задължение за работника да работи при
работодателя за определен срок; 4) уговаряне на отговорност за работника, в
случай че работи за работодателя за време, по-кратко от уговореното.
При
установяване наличието на горните предпоставки в тежест на ответника е да
докаже възраженията си, които го освобождават от договорната отговорност.
С оглед
обявените за безспорни обстоятелства и събраните по делото доказателства
настоящият съдебен състав намира, че предявените искове са изцяло основателни
по следните съображения:
Съгласно
уговореното в раздел II, чл. 2.5 от Договор №16/28.10.2014 г. за
придобиване на правоспособност „заварчик по метода РЕД3“, модули Е1, Е2,
служителят се е задължил да работи при работодателя 5 години, считано от
успешното завършване на курса. Уговорено е в раздел IV, чл. 2, в случай че
служителят не изпълни посоченото задължение, да възстанови на работодателя
всички разходи по обучението съразмерно (пропорционално) на отработения 5-годишен
срок, както и да заплати неустойка в размер на 1000 лева.
Аналогично
съдържание имат уговорките на чл. 2.5 от раздел II и чл. 2 от раздел IV от Договор №48/01.12.2014
г. за придобиване на правоспособност „заварчик по метода РЕД3“, модули Е3, Е4,
Е5. В случай, че служителят не изпълни задължението
да работи при работодателя за срок от 5 години, същият се е задължил да
възстанови всички разходи по обучението съразмерно (пропорционално) на
отработения 5-годишен срок, както и да заплати неустойка в размер на 3000 лева.
Видно
от представеното по делото удостоверение от Център за професионално обучение
към „Е.-Г.“ АД, ответникът е посещавал курсовете и завършил обучението си по
двата договора на 27.11.2014 г. и на 23.01.2015 г.
По
делото се установява, че преди изтичането на петгодишния срок по всеки от
договорите трудовото правоотношение между страните е прекратено от работодателя
на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 вр. чл. 190 от КТ, считано от 24.01.2018 г.,
поради неявяване на работника на работа от 02.01.2018 г. Ставайки причина за
прекратяване на трудовото правоотношение с ищеца, ответникът е нарушил поетото
договорно задължение по раздел II, чл. 2.5 от Договор №16/28.10.2014 г. и по раздел II, чл. 2.5 от Договор
№48/01.12.2014 г.
Съдът
не приема възраженията на ответната страна за наличие на обективна пречка да
работи по повишената квалификация, съгласно договора между страните, която го
освобождава от отговорност по договорите – заболяване, което му пречи да работи
по повишената квалификация, за което е надлежно освидетелстван от компетентните
медицински органи (раздел IV, чл. 3 от Договор №16/28.10.2014 г. и раздел IV, чл. 3 от Договор №48/01.12.2014
г.).
От
приетото по делото заключение по допуснатата съдебно-медицинска експертиза,
което съдът кредитира като пълно, ясно, обективно и компетентно изготвено, се
установява, че ответникът действително е претърпял два спонтанни пневмоторекса
в периода 2017-2018 г. и черепно-мозъчна травма в началото на 2019 г. Относим
към предмета на делото е първият пневмоторакс, доколкото останалите травми са
настъпили след прекратяване на трудовото правоотношение между страните по вина
на ответника, поради което и не могат да го освободят от договорната
отговорност.
В
съдебно заседание вещото лице посочва, че към датата на прекратяване на
трудовото правоотношение ответникът е правил само спонтанен пневмоторакс. Същият
обаче няма пряка връзка с работната среда. Според становището на вещото лице,
което съдът възприема изцяло, работата с нощни смени и работата на висока
температура нямат отношение към пневмоторакса. Работата при ищеца би пречила на
възстановяването на ответника, но само в ранния следоперативен период за
лечението му свързано със спонтанния пневмоторакс. След възстановяване от
оперативния период ответникът може да се върне на работа, като от данните по
делото вещото лице сочи, че не се установява възлагане и изпълнение на тежък
физически труд, който би бил противопоказен и несъвместим със заболяването.
Експертът сочи в заключение, че след като е преминал острият период и
следоперативният период, лицето може да се върне към това, което е правил преди
това.
Същевременно
по делото не се твърди и не се установява на ответника да са възлагани други
трудови задължения извън тези по трудовия договор и длъжностната
характеристика, а вещото лице е категорично, че ответникът е в състояние да
изпълнява трудовите функции, с които е бил натоварен преди да претърпи посочените
усложнения в здравословното състояние.
Предвид
изложеното съдът намира, че ответникът не е изпълнил задължението си по
договорите за обучение да работи при ищеца пет години от завършване на
съответния курс, като не са налице предпоставките на обективна невъзможност за
изпълнение на договорите. Поради тази причина съдът намира, че исковете за
заплащане на обезщетение за неизпълнение на договорите, съразмерно на
неотработения период, са основателни и следва да бъдат уважени.
За
установяване на размера на дължимото обезщетение по сключените договори бе
назначена съдебно-счетоводна експертиза. Видно от заключението на вещото лице, което
съдът кредитира като пълно, ясно, обективно и компетентно изготвено, ответникът
е бил страна по договори за обучение с „Е.-Г.” АД. Считано от датата на
прекратяване на трудовото му правоотношение размерът на дължимото обезщетение
по Договор №16/28.10.2014 г. възлиза на 363 лева. Считано от датата на
прекратяване на трудовото му правоотношение размерът на дължимото обезщетение
по Договор №48/01.12.2014 г. възлиза на 479 лева.
Съгласно
чл. 92, ал. 1 от ЗЗД, неустойката обезпечава изпълнението и служи като
обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е необходимо те да се
доказват. Като клауза, уговорена в договора, неустойката е проявление на
принципа на автономия на волята в частното право (чл. 9 от ЗЗД). С нея страните
уговарят предварително размера на обезщетението, което ще заплати неизправната
страна, в случай че не изпълни своите задължения, без да е необходимо да се
доказва размера на вредите, настъпили от неизпълнението. Неустойката е винаги
форма на договорна отговорност.
Както
бе посочено, страните са уговорили неустойка при неизпълнение на задължението
на работника да работи при ищеца за период от 5 години след завършване на
обучението. Не се спори, че това задължение не е изпълнено от страна на
ответника, като не бяха споделени съображенията му за наличие на обективни
извинителни причини за това. Предвид изложеното съдът намира, че исковете за
неустойка се явяват основателни и следва да бъдат уважени в претендирания
размер.
Неоснователно
е възражението на ответника за погасяване по давност на вземанията на ищеца за
обезщетение и неустойка по двата договора. Съгласно чл. 111, б. б) от ЗЗД вземанията
за обезщетения и неустойки от неизпълнен договор се погасяват с изтичане на
тригодишна давност. Давността почва да тече от деня, в който вземането е
станало изискуемо (чл. 114, ал. 1 от ЗЗД). С факта на неизпълнение на поетото с
договора задължение, настъпил при прекратяване на трудовото правоотношение
между страните на 24.01.2018 г., вземането на ищеца за договорената неустойка и
обезщетение е станало ликвидно и изискуемо. Претенцията за неустойка би могла
да се погаси по давност най-рано през м. януари 2021 г., а вземането е
предявено по съдебен ред на 07.01.2020 г.
Основателна
е и обусловената от главните искове претенция за ответникът да заплати на ищеца
законната лихва за забава върху обезщетението и неустойката, от датата на исковата
молба до окончателното изплащане на сумите.
При
този изход на спора на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК в тежест на ответника
следва да бъдат възложат сторените от ищеца съдебни и деловодни разноски за държавна
такса и възнаграждение за вещо лице. По отношение на искането за присъждане на
адвокатско възнаграждение съдът намира следното. Според задължителните указания
в Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013г. по тълкувателно дело № 6/2012г. на
ОСГТК на ВКС - т. 1, съдебните разноски за адвокатско възнаграждение се присъждат
тогава, когато страната е заплатила възнаграждението. В съобразителната част на
решението е прието, че за да бъде присъдено възнаграждението, страната трябва
да е доказала реалното му заплащане на процесуалния си представител; в
зависимост от уговорения в договора за правна помощ и съдействие начин на
плащане - в брой или по банков път, заплащането на възнаграждението се доказва
или чрез вписване на направеното плащане в самия договор, който има характер на
разписка, или с представяне на доказателства за извършен банков превод. В
представения договор за правна помощ и съдействие от 02.07.2020 г. (лист 46 по
делото), сключен между ищеца и адвокат Н.К., е уговорено адвокатско
възнаграждение за защита и представителство по делото в размер 800 лева.
Договорът не съдържа нито конкретни уговорки относно срока и начина на плащане
на възнаграждението, нито отбелязване за плащане в брой на част или на цялото
възнаграждение. Не са представени и доказателства възнаграждението да е
преведено на процесуалния представител по банков път до приключване на устните
състезания. При отсъствие на доказателства за плащане на възнаграждението няма
законово основание възнаграждението да бъде присъдено на страната под формата
на разноски по чл. 78 от ГПК. При това положение не следва да се обсъжда и
възражението за прекомерност на адвокатското възнаграждение, наведено от
процесуалния представител на ответника.
Воден
от горните мотиви, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА Н.Г.К., ЕГН **********, с настоящ и постоянен адрес:
*** (Г. Д.) №***, ДА ЗАПЛАТИ НА „Е.-Г.“ АД, ЕИК **********, със седалище
и адрес на управление: гр. Г., общ. Г., обл. С.З., представлявано от прокуриста
инж. Е.В.С., сумата от 363 (триста шестдесет и три) лева, представляваща
обезщетение за неизпълнение на Договор №16/28.10.2014 г., сумата от 479
(четиристотин седемдесет и девет) лева, представляваща обезщетение за
неизпълнение на Договор №48/01.12.2014 г., сумата от 1000 (хиляда) лева,
представляваща неустойка за неизпълнение на Договор №16/28.10.2014 г., сумата
от 3000 (три хиляди) лева, представляваща неустойка за неизпълнение на Договор
№48/01.12.2014 г., ведно със законната лихва върху тези суми, считано от 07.01.2020
г. до окончателното им изплащане, както и сумата от 470 (четиристотин и
седемдесет) лева, представляваща направените от последния съдебни и деловодни
разноски.
Решението
подлежи на обжалване пред Окръжен съд С.З. в двуседмичен срок от връчването му
на страните.
Препис
от решението да се връчи на страните
на основание чл. 7, ал. 2 от ГПК.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: /П/