ОПРЕДЕЛЕНИЕ
Номер ІІ - 260683 23.03.2021 г. град Бургас
БУРГАСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, втори граждански въззивен състав
На: двадесет и трети март две хиляди двадесет и първа година
в закрито съдебно заседание, в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА ТЕМЕЛКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ТАНЯ РУСЕВА-МАРКОВА
ЕЛЕОНОРА КРАЛЕВА
като разгледа докладваното от съдия Елеонора
Кралева
частно гражданско дело № 107 по описа за 2021 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството по делото
е по реда на чл.413, ал.2 ГПК.
Постъпила е частна жалба от „Профи кредит България” ЕООД, ЕИК *********, седалище и адрес на управление: гр.София, бул.”България” № 49, бл.53Е, вх.В, подадена чрез ю.к.Радина Илиева, против разпореждане от 16.12.2020 г., постановено по ч.гр.д.№ 8113/2020 г. по описа на РС-Бургас, инкорпорирано в издадената по същото дело Заповед за изпълнение по чл.410 ГПК с № 261286/16.12.2020 г., в частта му, с която е отхвърлено заявлението на „Профи кредит България“ ЕООД за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК срещу длъжниците Г.М.М. от гр.Б., кв.“Д. Е.“, ул.“Б.“ № *и Н. В. П.от гр.Б., кв.“П. к.“ №*, за солидарно заплащане на сумата от 279.26 лв. – договорно възнаграждение за периода от 12.03.2019 г. до 31.07.2019 г., дължимо по договор за потребителски кредит № ***37 от 17.12.2018 г., сумата от 32.44 лв. – лихва за забава за периода от 13.02.2019 г. до 31.07.2019 г., и сумата от 290.98 лв. – лихва за забава за периода от 31.07.2019 г. до 14.12.2020 г.
С жалбата постановеното разпореждане счита за неправилно и незаконосъобразно в обжалваните части. Според жалбоподателя, заповедният съд не е следвало да извършва преценка за валидност на сделката, от която заявителят черпи права, като в случая БРС е превишил правомощията си и е нарушил съдопроизводствените правила. Оспорени са като неправилни изводите на съда за наличието на предпоставки по чл.411, ал.2 и ал.3 ГПК за отказ да се издаде заповед за изпълнение за исканите суми, за което са изложени подробни съображения. Моли въззивния съд да отмени разпореждането и да постанови издаването на заповед за изпълнение за претендираните със заявлението вземания за договорно възнаграждение и лихва за забава. Претендират се разноските по настоящото дело – 15 лв. за държавна такса и 50 лв. за юрисконсултско възнаграждение.
Съгласно разпоредбата на чл.413, ал.2 ГПК препис от жалбата не е връчен на насрещната страна.
Частната жалба е подадена в
законоустановения срок от легитимирано лице, което има правен интерес от
обжалването и против подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е
допустима и следва да се разгледа по същество.
Бургаският окръжен съд, като взе предвид доводите в частната жалба, събраните по делото доказателства и разпоредбите на закона, намира следното:
Производството по ч.гр.д.№ 8113/2020 г. по описа на РС-Бургас е образувано по подадено от „Профи кредит България” ЕООД заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК против Г.Г.М. и Н.В.П., за солидарно заплащане на следните суми, дължими по договор за потребителски кредит № ***37 от 17.12.2018 г.: 1572.65 лв. – неплатена главница, 279.26 лв. – неплатено договорно възнаграждение за периода от 12.03.2019 г. до 31.07.2019 г., 1150 лв. – неплатено възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги, 32.44 лв. – лихва за забава от 13.02.2019 г. (датата на изпадане на длъжника в забава) до 31.07.2019 г., 290.98 лв. – лихва за забава от 31.07.2019 г. до 14.12.2020 г., като съгласно чл.6 ЗМДВИПП не е начислена законна лихва за периода 13.03.-13.07.2020 г., ведно със законната лихва от подаване на заявлението – 15.12.2020 г. до изплащане на вземането, както и направените по делото разноски от 66.51 лв. за платена държавна такса и 150 лв. за юрисконсултско възнаграждение.
В заявлението е посочено, че претенцията произтича от сключен между страните Договор за потребителски кредит № ***37 от 17.12.2018 г. и Споразумение към него за предоставяне на пакет от допълнителни услуги. По силата на договора на длъжника Г.М. е отпусната заемната сума, а същата се е задължила да върне договорената като общо задължение сума за срок от 24 месеца, с месечна вноска по погасителен план от 148.91 лв. и падеж на всяко 12-то число на месеца, дължи и договорно възнаграждение за изтегления кредит, като неизплатеното такова е в размер на 279.26 лв. за периода 12.03.2019 г. – 31.07.2019 г. Длъжникът Н. П., в качеството си на съдлъжник по договора за потребителски кредит, се е задължил да отговаря солидарно с Г.М. при посочените в договора условия. Между страните по договора е сключено и Споразумението за предоставяне на пакет от допълнителни услуги, по което длъжниците също дължат възнаграждение, изискуемо от подписването му и разсрочено за срока на договора, като неплатеното такова е в размер на 1150 лв. Посочено е, че длъжниците не са заплатили нито една погасителна вноска и са изпаднали в забава, поради което кредитът е обявен за предсрочно изискуем от страна на кредитора на 31.07.2019 г., за което длъжниците са уведомени, като същите дължат и лихва за забава в размер на 32.44 лв. за периода от датата на изпадане на длъжника в забава – 13.02.2019 г. до 31.07.2019 г., както и лихва за забава от 290.98 лв. за периода от 31.07.2019 г. до 14.12.2020 г. при неначисляване на лихва за периода 13.03.-13.07.2020 г. съгласно чл.6 ЗМДВИПП,ведно със законната лихва от подаване на заявлението до изплащане на вземането.
Първоинстанционният
съд е издал заповед за изпълнение по чл.410 ГПК с № 261286/16.12.2020 г. за
главницата от 1572.65 лв., ведно със законната лихва върху нея, считано от
15.12.2020 г. до окончателното плащане, както и съдебни разноски от 55.10 лв.
съобразно с уважената част от заявлението.
С постановеното по делото разпореждане от 16.12.2020 г., инкорпорирано в издадената заповед по чл.410 ГПК, БРС е отказал издаване на заповед за изпълнение за следните вземания: 279.26 лв. – договорно възнаграждение; 1150 лв. – възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги; 32.44 лв. – лихва за забава за периода от 13.02.2019 г. до 31.07.2019 г., и 290.98 лв. – лихва за забава за периода от 31.07.2019 г. до 14.12.2020 г., тъй като е в противоречие със закона – основано е на договор за потребителски кредит, който е недействителен съгласно чл.10а, чл.11, ал.1, т.10, вр. чл.19, ал.1-4, чл.21, чл.22 и чл.23 ЗПК и потребителят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, респ. неплатения остатък, ведно със законната лихва, начиная от подаване на заявлението до окончателното плащане. Това разпореждане е обжалвано пред въззивния съд единствено в частта за договорното възнаграждение и лихвите за забава, като в останалата част е влязло в сила.
Въззивният съд намира така постановеното
от БРС разпореждане за неправилно в обжалваната му част.
Неоснователни са възраженията на жалбоподателя, че заповедният съд не е следвало да извършва преценка за валидност на договора за потребителски кредит или отделни негови клаузи. Съгласно разпоредбата на чл.411, ал.2, т.2 ГПК, при разглеждане на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, съдът служебно извършва проверка дали искането не е в противоречие със закона или с добрите нрави. В настоящия случай, процесният договор за кредит, от който произтича вземането, е сключен при действието на Закона за потребителския кредит, поради което съдът е задължен служебно да следи за спазването на неговите разпоредби. Ето защо, не е налице превишаване на правомощията на районния съд и липсва нарушение на съдопроизводствените правила, като изложените в този смисъл възражения на жалбоподателя са неоснователни.
Основателни са обаче доводите в жалбата за неправилност на изводите на съда за отхвърляне на заявлението за претендираната договорна (възнаградителна) лихва и претендираните лихви за забава, поради противоречие на искането със закона.
Настоящият съд не споделя изводите на БРС за недействителност на договора за потребителски кредит съгласно чл.10а, чл.11, ал.1, т.10, вр. чл.19, ал.1-4, чл.21, чл.22 и чл.23 ЗПК. Съгласно разпоредбата на чл.22 ЗПК, договорът за кредит е недействителен когато при сключването му са нарушени изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7-12 и т.20 и ал.2 ЗПК. В случая, представеният договор за кредит се съдържа необходимата информация посочена в чл.11, ал.1, т.7-12 и т.20 ЗПК: посочена е отпуснатата сумата по кредита – 1600 лв. и общия размер на кредита – 2373.84 лв., както и условията за усвояването му; лихвения процент по кредита – фиксиран годишен лихвен процент от 41.17 %; годишния процент на разходите по кредита – 49.89 %, изчислен по определения в Приложение 1 към закона начин и с взети предвид на определените в закона допълнителни допускания, посочени в Общите условия, неразделна част от договора и подписани от длъжниците. В договора се съдържа и информацията по чл.11, ал.1, т.11 и т.12 ЗПК относно условията за издължаване на кредита – посочен е размера, броя и падежа на вноските – 24 вноски, всяка в размер от 98.91 лв. и с падеж на 12-то число на месеца, като към договора е приложен и погасителен план, неразделна негова част, в който са описани периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, а в ОУ (т.7.3) е предвидено правото на длъжника при поискване да се снабди с погасителен план за извършените и предстоящите плащания. Изпълнено е и изискването на чл.11, ал.1, т.20 ЗПК, като в т.7.1 от ОУ към договора изрично е предвидено правото на потребителя да се откаже от договора. Предвид така установеното съдържание на договора за потребителски кредит, въззивният съд намира, че същият е сключен в съответствие с посочените в чл.22 ЗПК изисквания и като такъв е действителен, което обуславя неприложимост на разпоредбата на чл.23 ЗПК, поради което изводите на районния съд за недействителност на договора за кредит са неправилни. Тук следва да се посочи, че цитираната от БРС норма на чл.10а ЗПК е относима единствено към претендираното от заявителя вземане за възнаграждение по споразумението за допълнителен пакет услуги, но не и към вземанията за договорната (възнаградителна) лихва и лихвите за забавено плащане.
Във връзка с горното, настоящата инстанция намира за неправилен извода на заповедния съд за недействителност на договорното възнаграждение (възнаградителна лихва). Правилата на поведение на субектите на конкретното договорно правоотношение се уреждат от специален закон – Законът за потребителския кредит. В разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК е предвидено, че годишният процент на разходите (ГПР) не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на МС на Република България. Така въведеното законово ограничение е насочено към избягване възлагането на несъразмерни тежести върху икономически по-слабата страна – потребителя, от страна на търговеца, който има възможност да се възползва от по-неблагоприятното положение на кредитополучателя. Поради това, с нормата на чл.19, ал.4 ЗПК е установена горна граница на годишния процент на разходите за потребителските кредити и това е 5-кратния размер на законната лихва, доколкото в ГПР на кредита се включват общите разходи за потребителя, в т.ч. лихви, възнаграждения и т.н. Тук следва да се има предвид, че законодателят е възприел като законов критерий ГПР, като е отчел, че размерът на договорената възнаградителна лихва не винаги е меродавен, поради което и за да бъде избегната злоупотреба, в закона като критерий е предвиден максимален размер на ГПР и това е пределът, до който може да се зачете като непротиворечащо на морала и добрите нрави общото оскъпяване на кредита. В конкретния случай, уговорения годишен лихвен процент е 41.17 %, при ГПР от 49,89 %, т.е. договорения ГПК отговаря на законовото изискване да не надвишава петкратния размер на законната лихва по смисъла на чл.19, ал.4 ЗПК, поради което същият е в допустимата граница. След като уговорения в договора годишен процент на разходите, който включва в себе си и годишния лихвен процент по кредита, не надвишава пет пъти законната лихва, то законовото изискване на чл.19, ал.4 ЗПК е спазено, поради което не е налице противоречие на искането със закона и изводът на БРС за нищожност на договорената възнаградителна лихва се явява неправилен. Ето защо, настоящата инстанция намира, че районният съд неправилно е отказал издаване на заповед за изпълнение в тази част, поради което същото следва да бъде отменено, като заявлението се уважи в частта за претендираното договорно възнаграждение.
Въззивният съд намира, че БРС неправилно е отказал издаване на заповед за изпълнение и по отношение на законната лихва за забава от 32.44 лв. и 290.98 лв. В производството по чл.410 ГПК съдът издава заповед за изпълнение, с която разпорежда на длъжника да заплати на кредитора конкретна сума, само въз основа на твърденията на кредитора. В този смисъл, заповедният съд не следи служебно за съответствието на размера на претендираното вземане с действителното фактическо положение. В случая, в подаденото заявление се твърди, че поради неизпълнение длъжникът е изпаднал в забава за заплащане на погасителните вноски по договора за кредит, поради което дължи лихва за забава в размер на 32.44 лв. за периода от 13.02.2019 г. до 31.07.2019 г., както и лихва за забава в размер на 290.98 лв. за периода от 31.07.2019 г. до 14.12.2020 г., без начисляване на лихва в периода 13.03.-13.07.2020 г. С оглед така изложените твърдения, лихвата следва да се присъди в претендирания в заявлението размер, а дали в действителност се дължи лихва за забава, в какъв размер и за какъв период са въпроси, които следва да се разрешат в исковото производство, ако длъжникът подаде възражение.
С оглед изложените съображения, въззивната инстанция намира, че разпореждането на БРС от 16.12.2020 г. следва да се отмени като неправилно в обжалваната част, с която е отхвърлено заявлението на жалбоподателя за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК за сумата от 279.26 лв. – договорно възнаграждение, 32.44 лв. – лихва за забава за периода от 13.02.2019 г. до 31.07.2019 г., и 290.98 лв. – лихва за забава за периода от 31.07.2019 г. до 14.12.2020 г., като се разпореди издаването на заповед за тези суми, с уточнение, че за периода 13.03.-13.07.2020 г. не е начислявана законна лихва съобразно чл.6 ЗМДВИПП. В останалата част разпореждането за отказ не е обжалвано и е влязло в сила.
С оглед изхода на делото, искането на
жалбоподателя за разноски в настоящото производство е основателно, като следва
да му се присъди сумата от 65 лв. (15 лв. за платена държавна такса и 50 лв. за
юрисконсултско възнаграждение).
Мотивиран от горното, Бургаският окръжен
съд
ОПРЕДЕЛИ:
ОТМЕНЯ разпореждане от 16.12.2020 г., постановено по ч.гр.д.№ 8113/2020 г. по описа на РС-Бургас, инкорпорирано в издадената по същото дело Заповед за изпълнение по чл.410 ГПК с № 261286/16.12.2020 г., в обжалваната част, с която е отхвърлено заявлението на „Профи кредит България“ ЕООД за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК срещу длъжниците Г.М.М. и Н.В.П., за солидарно заплащане на сумата от 279.26 лв. – договорно възнаграждение за периода от 12.03.2019 г. до 31.07.2019 г., дължимо по договор за потребителски кредит № ***37 от 17.12.2018 г., сумата от 32.44 лв. – лихва за забава за периода от 13.02.2019 г. до 31.07.2019 г., и сумата от 290.98 лв. – лихва за забава за периода от 31.07.2019 г. до 14.12.2020 г., като ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ДА СЕ ИЗДАДЕ заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по заявлението на „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ" ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.София, бул.“България“ № 49, бл.53Е, вх.В, против Г.М.М. от гр.Б., кв.“Д. Е.“, ул.“Б.“ №*, ЕГН **********, и Н. В. П.от гр.Б., кв.“П. к.“ №*, ЕГН **********, за солидарно заплащане и на следните суми: 279.26 лв. – договорно възнаграждение за периода от 12.03.2019 г. до 31.07.2019 г., дължимо по договор за потребителски кредит № ***37 от 17.12.2018 г., 32.44 лв. – лихва за забава за периода от 13.02.2019 г. до 31.07.2019 г., и 290.98 лв. – лихва за забава за периода от 31.07.2019 г. до 14.12.2020 г. (с уточнение, че за периода 13.03.-13.07.2020 г. не е начислявана законна лихва съобразно чл.6 ЗМДВИПП), както и 65.00 лв. за направените във въззивното производство разноски.
ВРЪЩА делото на Районен съд-Бургас за издаване на допълнителна заповед за изпълнение съобразно настоящото определение.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.