Р Е Ш Е Н И Е №13
гр. София, 17.01.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ОКРЪЖЕН СЪД, ТО, IV състав, в открито
съдебно заседание на деветнадесети декември две хиляди и деветнадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛИЛИЯ
РУНЕВСКА
при участието на секретаря Юлиана Божилова, като
разгледа докладваното от съдията т. д. № 133 по описа за
Г.И.В. ***“ АД обективно съединени искове за плащане
на сумата от 100000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди -
страдание поради смъртта на сестра му Е. И. Г., причинена в резултат на ПТП, настъпило на 26.05.2014
г., ведно с обезщетение за забава в размер на законната лихва от датата на ПТП
до окончателното плащане. В исковата молба се твърди следното: На 26.05.2014 г.
около 17 часа на АМ „Тракия“, 46-ти км., в посока от гр. Пловдив към гр. София настъпило
ПТП със самокатастрофирал лек автомобил „Ауди А6“ с peг. № РВ4279РА, управляван
от И. Г. Г.. Произшествието настъпило изцяло по вина на водача на
лекия автомобил, който се движел с несъобразена с пътната обстановка скорост и
се блъснал в мантинелата, при което лекият автомобил се преобърнал. В резултат
на ПТП настъпила смъртта на пътника, седящ на предна дясна седалка в автомобила
– Е. И.Г., сестра на ищеца. За ПТП бил съставен констативен
протокол от 26.05.2014 г. и образувано наказателно производство - н. о. х. д. №
108/2015 г. по описа на СОС, което приключило с влязла в сила присъда от
11.03.2015 г., с която виновният за ПТП водач И. Г.Г. бил признат за виновен. Ищецът и неговата сестра били
изключително привързани един към друг, поради което след нейната внезапна смърт
ищецът изпитвал твърдените и подробно описани в исковата молба душевни
страдания. Тъй като по отношение на лекия автомобил, управляван от И. Г. Г., бил налице договор за застраховка „Гражданска
отговорност“, сключен с ответника със застрахователна полица №
02114001288254/14 г., със срок на действие от 08.05.2014 г. до 08.05.2015 г.,
се предявяват настоящите искове.
Исковете са с правно основание чл. 226, ал. 1 КЗ
/отм./ вр. чл. 45 ЗЗД и чл. 223, ал. 2
КЗ /отм./ вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Ответникът е подал писмен отговор, в който оспорва
исковете. Не оспорва наличието на твърдяното застрахователно правоотношение.
Навежда възражение за изтекла погасителна давност по отношение на предявените
искове и в тази връзка прави неконкретизирано оспорване на пощенското клеймо и
товарителницата, с които евентуално исковата молба е изпратена по пощата.
Навежда и възражение, че ищецът не е от кръга на лицата, имащи право на
обезщетение, оспорва и твърдяната особено близка връзка между починалата и
ищеца. Навежда още и възраражение за прекомерност на търсеното обезщетение, а
при условията на евентуалност навежда и възражение за съпричиняване от страна
на починалата поради това, че е пътувала в автомобила без поставен обезопасителен
колан.
В о. с. з. на 17.10.2019 г. ответникът е конкретизирал
направеното оспорване, на което основава възражението си за изтекла погасителна
давност, като с оглед това уточнение съдът е приел, че се оспорва достоверната
дата на товарителницата, с която исковата молба е изпратена до съда, съответно
е разпределил доказателствената тежест относно доказване на тази достоверна
дата, произнесъл се е по направените от ищеца в тази връзка доказателствени
искания и е указал, че след постъпване на информация от куриера относно датата
на приемане на пратката и името и длъжността на лицето, приело я като служител
на куриерската фирма, ще бъде дадена възможност на страните да прецизират
възраженията си /доколкото ответникът е бил направил и ненадлежно формулирано оспорване
на автентичността на товарителницата досежно подписа на служителя на
куриерската фирма/. След постъпване на информацията, за снабдяване с която на
ищеца е издадено съдебно удостотверение, нови оспорвания и възражения досежно
товарителницата не са направени.
В о. с. з. на 19.12.2019 г. е допуснато изменение на
исковете чрез намаляване размера на същите, а именно главният иск да се счита
за предявен в размер на 60000 лв. вместо първоначално предявения размер от
100000 лв., ведно с лихва за забава за посочения в исковата молба период върху
сумата на намаления размер на главния иск.
Софийски окръжен съд, след преценка на доказателствата
по делото и доводите на страните, намира за установено следното от фактическа страна:
С влязла в сила на 27.03.2015
г. присъда № 8 по н. о. х. д. № 108/2015 г. по описа на СОС, която съобразно
чл. 300 ГПК и чл. 413, ал. 2 НПК обвързва настоящия граждански съд относно
извършването на деянието и неговото авторство, неговата противоправност и
наказуемост и вината на дееца е установено, че И. Г. Г. е признат за виновен в това,
че на 26.05.2014 г. около 17.30 ч. на АМ „Тракия“, в участъка на 46-ти км. –
пътен възел „Мухово“, землището на гр. И., в платното за движение в
посока от гр. П. към гр. С. при управление на МПС – л. а.
„Ауди А6“ с рег. № РВ4279РА, нарушил правилата за движение по пътищата,
установени в ЗДвП – чл. 20, ал. 2, изр. 1, и с това по непредпазливост причинил
смъртта на Е. И. Г. - престъпление по чл. 343,
ал. 1, б. „в“ вр. чл. 342, ал. 1, пр. 3 НК.
От заключението по допуснатата
комплексна съдебно-медицинска и авто-техническа експретиза и от обясненията на
вещите лица в о. с. з. се установява следното: Автомобилът, в който е пътувала
Е. И.Г., е реализирал ПТП като е напуснал пътното платно и се е преобърнал край
пътя. Пострадалата е била намерена на терена извън автомобила. Констатираните
травматични увреждания представляват тежка съчетана високоенергийна травма,
ангажираща глава, гърди и кoрем, като основният механизъм на тяхното причиняване
е удари, съчетани с притискане със значителна сила между твърди тъпи предмети с
широка повърхност. При този механизъм на произшествието и вид, тежест и
анатомична локализация на травмите същите могат да се получат единствено ако
пострадалата е била без поставен обезопасителен колан и е изпаднала от
автомобила /изпада от автомобила и той я
смачква върху земята/. При наличие на поставен обезопасителен колан
пострадалата не би изхвръкнала от купето на автомобила и би получила по-леки
наранявания. Устяновява се още, че автомобилът е с фабрично монтиран триточков обезопасителен
колан.
От показанията на свидетелите се
установява следното: Свидетелят Коларов
установява, че познава ищеца и сестра му от началото на 90-те години. Те били много
близки, Елка винаги се грижела за по-малкия си брат, връзката им била по-скоро
като между родител и дете. Когато станали вече семейни, връзката между тях не
се променила, а останала изключително близка, всеки ден се чували по телефона по
няколко пъти, Е. все така се грижела за брат си, правела му подаръци, той
много я обичал. Докато ищецът бил гимназист, за период от около две години
живеел в дома на сестра си и тя се грижела за него – хранела го, перяла го,
чистела му. Ищецът възприел изключително тежко смъртта на сестра си, често ходел
на гробищата, станал неконтактен дори със семейството си /жена му споделяла със
свидетеля, че не знае дали ще преодолее мъката/. Свидетелят Г. /съпруг на
Е. И. Г./ установява, че познава ищеца от 14-15 годишен, откакто познава и сестра
му. Привързаността между двамата била изключително силна още от деца. Те били израсли
заедно и докато родителите им работели, Е.се грижела за брат си като
по-голяма сестра. И като тийнейджър ищецът често гостувал в дома им, постоянно
се чували със сестра му. За период от около три години дори живял в дома им.
Ищецът изпитвал нужда да бъде със сестра си, защото споделял с нея много лични
неща, които не споделял с родителите им. Когато разбрал, че сестра му е
починала, ищецът приел много тежко вестта. Все още бил „в едно състояние, че
вече не е същият“. На петата годишнина от смъртта й бил „на една шепа хапчета“.
Не можел да издържа, когато отивал в селото на родителите си, където е гробът
на сестра му.
Не се спори относно наличието
на валиден договор за застраховка „Гражданска отговорност“ относно управлявания
от И. Г. Г. автомобил, сключен с ответника и
действал към датата на ПТП.
Установява се от представеното
удостоверение за родствени връзки, че ищецът е брат на Елка Иванова Георгова
/не се и спори относно този факт/.
При така установеното от
фактическа страна съдът достигна до следните правни изводи:
Исковете са процесуално
допустими, а при разглегждането им по същество съдът намира следното:
По главния иск за плащане на обезщетение
за неимуществени вреди:
Искът е частично основателен -
до размера от 30000 лв., до който размер следва да бъде уважен, а за разликата
до пълния му предявен размер от 60000 лв. следва да бъде отхвълен по следните
съображения:
Неснователно е възражението на
ответника за изтекла погасителна давност досежно вземането, предмет на този
иск. Установи се по делото достоверната дата на товарителницата /по-точно
достоверността на посочената в товарителницата дата на приемане на исковата
молба от куриера и това е датата 23.05.2019 г. /потгодишният давностен срок изтича
на 26.05.2019 г., т. е. исковата молба е изпратена преди изтичане на този срок чрез
куриер – пощенски оператор по смисъла на чл. 18 и чл. 19 ЗПУ, като същият е
вписан в публичния регистър на операторите, извършващи неуниверсални пощенски
услуги по чл. 38, т. 1 - 3 ЗПУ, т. е. следва да намери приложение правилото на
чл. 62, ал. 2 ГПК/. Съдът приема за достоверна тази дата, изхождайки от
представеното от ищеца удостоверение от „Арамекс интернешънъл куриър“ ООД,
несопорено от ответника, съпоставено с факта, че следващите три дни след датата
23.05.2019 г. са неприсъствени и това обяснява доставянето на пратката от
куриера в съда едва на 31.05.2019 г.
Относно размера на дължимото обезщетение съдът намира,
че такъв от 100000 лв. /какъвто е бил първоначално предявеният размер на
главния иск/ би бил справедлив за обезщетяване на търпените от ищеца
неимуществени вреди. С оглед диспозитивното начало в процеса обаче съдът не
може да присъди размер на обезщетението, по-голям от претендирания, поради
което след допуснатото изменение на размера на исковете чрез тяхното намаляване
максималният размер, който съдът може да присъди, е 60000 лв. и това е
размерът, който съдът следва да приеме за справедлив, след като самият ищец
намира този размер за справедлив /следва да се отбележи, че искът за 60000 лв.
не е предявен като частичен, намаляването на първоначално предявения му размер
не е обвързано от ищеца с признание на съпричиняване от страна на Е. И.Г. в някакъв % - не са правени такива изявления по
делото, поради което съдът приема, че ищецът намира за справедливо и достатъчно
обезщетение за търпените от него вреди сумата от 60000 лв., съответно изхожда
от този максимален размер при определяне окончателния размер на дължимото
обезщетение съобразно фактите по делото/. Съдът намира този масимален размер от
60000 лв. за справедлив, имайки предвид следното:
При определяне размера на обезщетението съдът не следва
да прилага § 96, ал. 1 ПЗР на ЗИД на КЗ
/ДВ, бр.101/2018 г., в сила от 07.12.2018 г./, съгласно който до влизането в
сила на наредбата за утвърждаване на методиката по чл. 493а, ал. 2 КЗ обезщетението за претърпените
неимуществени вреди на лицата по чл. 493а, ал. 4 КЗ, какъвто е и настоящият
случай, се определя в размер до 5000 лева. Този текст влиза в противоречие с постановено по
преюдициално запитване решение на Съда на Европейските общности, което съгласно
чл. 633 ГПК е задължително за съдилищата в Република България – решение на Съда
(втори състав) от 24.10.2013 г. по дело C-277/12 (Vitalijs Drozdovs срещу
Baltikums AAS).
Съгласно чл. 9, ал. 1 от Директива 2009/103/ЕО от
16.09.2009 г. на Европейския парламент и на Съвета относно застраховката „Гражданска
отговорност“ при използването на моторни превозни средства и за контрол върху
задължението за сключване на такава застраховка: „Без да се засягат всякакви
по-високи гаранции, които държавите-членки могат да предвиждат, всяка
държава-членка изисква застраховката, посочена в член 3, да бъде задължителна
най-малко по отношение на следните минимални суми: а) в случай на телесно
увреждане – минимална застрахователна
сума 1000000 евро за пострадал или 5000000 евро за събитие, независимо от броя
на пострадалите; б) в случай на имуществени вреди – 1000000 евро за
застрахователно събитие, независимо от броя на пострадалите.“
Цитираното по-горе решение на СЕС по дело C-277/12 е
постановено във връзка с тълкуването на член 3, § 1 от Директива 72/166/ЕИО на
Съвета от 24.04.1972 г. относно сближаване на законодателствата на държавите-членки
относно застраховката „Гражданска отговорност“ при използването на моторни
превозни средства и за прилагане на задължението за сключване на такава
застраховка и член 1, § 1 и § 2 от Втора директива 84/5/EИО на Съвета от
30.12.1983 г. за сближаване на законодателствата на държавите-членки, свързани
със застраховките „Гражданска отговорност“ при използването на моторни превозни
средства. С решението по втория от поставените за тълкуване въпроси е
постановено, че: „Член 3, § 1 от Директива 72/166 и член 1, § 1 и § 2 от Втора
директива 84/5 трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат национална правна
уредба, съгласно която задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ при използването
на моторни превозни средства покрива обезщетението за неимуществени вреди,
дължимо съгласно националната правна уредба на гражданската отговорност за
смъртта на близки членове на семейството, настъпила при пътнотранспортно
произшествие, само до определена максимална сума, която е по-малка от
посочените в член 1, § 2 от Втора директива 84/5.“
Доколкото решението на Съда не съдържа дефиниция на
понятието „близки членове на семейството“, за да се прецени дали този кръг лица
изключва лицата по чл. 493а, ал. 4 КЗ – лица, които не са съпруг или лице, с
което починалото лице е било в съжителство на съпружески начала, дете,
включително осиновено или отглеждано дете, родител, включително осиновител или
отглеждащ, следва да се отчете следното: Посочените в ал. 4 лица /извън кръга
на лицата по ал. 3/, имащи право на обезщетение за неимуществени вреди
вследствие на смъртта на пострадалото лице, са тези, създали трайна и дълбока
емоционална връзка с починалия, причиняваща му продължителни болки и страдания,
които е справедливо да бъдат обезщетени. Именно това са лицата, неизчерпателно
посочени със същата формулировка и в т. 1 от ТР № 1/21.06.2018 г. на ВКС по
тълк. дело № 1/2016 г. Видно от мотивите към това ТР, ОС на трите колегии на
ВКС е приело, че с оглед преценката, че има основание да се изостави
възприетото от Пленума на ВС изчерпателно определяне на лицата с право на
обезщетение, следва да се съобразят и произтеклите от присъединяването на
Република България към Европейския съюз задължения за синхронизиране на
българското законодателство с европейското, по-конкретно – освен сочената
по-горе Директива 2009/103/ЕО, така и Директива 2012/29/ЕС на Европейския
парламент и на Съвета от 25.10.2012 г. за установяване на минимални стандарти
за правата, подкрепата и защитата на жертвите на престъпления и за замяна на
Рамково решение 2001/220/ПВР на Съвета. Съгласно чл. 16 от Директива 2012/29/ЕС
държавите-членки гарантират, че в хода на наказателното производство жертвите
имат право да получат решение за обезщетение от извършителя на престъплението в
рамките на разумен срок, освен ако в националното право не се предвижда това
решение да бъде постановено в друго производство. Понятието „жертва“ е
дефинирано в чл. 2, § 1, б. „а“, според който за целите на директивата „жертва“
означава физическо лице, което е претърпяло вреди, включително физическо,
душевно или емоционално страдание или икономическа вреда, които са пряка
последица от престъпление, и членовете на семейството на лице, чиято смърт е
пряка последица от престъпление и които са претърпели вреда в резултат на
смъртта на лицето. В чл. 2, § 1, б. „б“ като „членове на семейството“ са
посочени съпругът/та, лицето, което живее с жертвата в ангажирана, постоянна и
стабилна интимна връзка в общо домакинство, роднините по пряка линия, братята и
сестрите и издържаните от жертвата лица.
Съпоставяйки горното, съдът намира, че очертаният с
горната дефиниция за „членове на семейството“ кръг лица включва както лицата,
изчерпателно изброени в чл. 493а, ал. 3 КЗ, така и тези, визирани в чл. 493а,
ал. 4 КЗ, респ. в т. 1 от ТР № 1/21.06.2018 г. на ВКС. Очевидно и лицата,
сочени в решение на СЕС по дело C-277/12 като „близки членове на семейството“
попадат в дефиницията, дадена в чл. 2, § 1, б. „б“ на Директива 2012/29/ЕС,
като спорен е единствено въпросът дали допълнително използваното определение
„близки“ може да стесни този кръг и как.
Съдът приема, че определението „близки“ като връзка
между членовете на едно семейство не е формален белег, който ясно и категорично
да стесни кръга от лицата по чл. 2, § 1, буква „б“ – като дефинирана степен на
родство например, нито постановеното с решението по дело С-277/12 има тази цел.
Така използваното понятие „близки“ в горното решение се доближава максимално
като смисъл и контекст до формулировката в т. 1 от ТР № 1/21.06.2018 г. на ВКС
за лица, създали трайна и дълбока емоционална връзка помежду си, поради което
роднините по пряка линия от втора степен, братята и сестрите и издържаните лица,
ако установят съществуването на тази трайна и дълбока връзка, са от кръга на
лицата, за които решението на СЕС от 24.10.2013 г. по дело С-277/12 изключва
възможността с национална правна уредба да бъдат лимитирани присъжданите им
обезщетения за претърпени неимуществени вреди до размер, по-малък от сочения в
чл. 1, § 2 от Втора директива 84/5, кодифицирана с Директива 2009/103/ЕО –
минимална застрахователна сума 1000000 евро за пострадал или 5000000 евро за
събитие /чл. 9, ал. 1, посочен по-горе/.
Доколкото § 96, ал. 1 от ПЗР на ЗИД на КЗ лимитира за
този кръг лица присъжданото обезщетение до размер от 5000 лева, то той е в
пряко противоречие с постановеното по преюдициално запитване цитирано решение
на Съда на Европейските общности, поради което в случая националната правна
уредба следва да остане неприложена.
Съгласно разпоредбата на чл. 52 ЗЗД обезщетението за
неимуществени вреди се определя от съда по справедливост, което понятие не е
абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи
обстоятелства, които следва да се отчетат от съда при определяне на размера на
обезщетението – възрастта на увредения, общественото му положение, отношенията
между пострадалия и близките му, които търсят обезщетение за неимуществени
вреди /ППВС № 4/1968 г./, включително настъпилите в страната в
обществено-икономически план промени в сравнение с момента на настъпване на
вредата /решение № 1599/22.06.2005 г. по гр. д. № 876/2004 г. на ВКС, IV г.о./
и икономическата конюнктура на даден етап от развитието на обществото /решение
№ 749/05.12.2008 г. по т. д. № 387/2008г. на ВКС, II т. о. и решение №
124/11.11.2010 г. по т. д. № 708/2009 год. на ВКС, II т.о./, стояща в основата
на нарастващите във времето нива на минимално застрахователно покритие за
случаите на причинени на трети лица от застрахования неимуществени вреди
/решение № 83/06.07.2009 г. по т. д. № 795/2008 г. на ВКС, II т.о./. При
определяне на обезщетението се съобразяват характера и тежестта на вредите,
тяхното проявление във времето и цялостното неблагоприятното отражение на
увреждащото деяние в патримониума на увредените лица.
В настоящия случай неимуществените вреди са във
формата на душевно страдание, търпяно от ищеца поради смъртта на неговата
сестра. Смъртта поставя край на живота като най-ценно човешко благо, което
прави вредите от настъпването й от една страна невъзвратими, а от друга –
най-големи, поради което за това житейско събитие следва да се определи по
справедливост по-висок размер на обезщетение, отколкото за търпени
неимуществени вреди от телесни повреди. В случая характерът и тежестта на
вредите бяха установени от показанията на свидетелите Коларов и Георгов. Ищецът
е имал изключително близки и топли отношения на грижа и обич със сестра си още от
деца, тази връзка се е запазила и през годините, вкл. и след създаване на
семейства от двамата. Поради това ищецът е преживял изключително тежко загубата
на своята сестра. В заключение и съобразно установеното в практиката на
съдилищата разбиране за справедлив размер на обезщетения за неимуществени
вреди, търпени по повод смърт на близък, съдът намира, че за репариране на
неблагоприятните последици от увреждащото събитие съобразно възприетия с чл. 52 ЗЗД принцип на справедливостта и волята на ищеца, необходимата сума, която
ответникът следва да плати на ищеца, е в размер на 60000 лева. Тази сума е
съобразена с обсъдените конкретни факти по делото, които са обективно
съществуващи.
По делото обаче е наведено възражение от ответника за
съпричиняване от страна на Е. И.Г., изразяващо се
в това, че е пътувала без поставен обезопасителен колан. Установи се от
заключението по допуснатата комплексна съдебно-медицинска и авто-техническа
експертиза, че Е. И. Г. е пътувала без
поставен обезопасителен колан, а при поставянето на такъв не би изпаднала от
купето на автомобила и би получила по-леки увреждания. Съответно възражението
на ответника е основателно. Съдът намира, че съпричиняването от страна на Е. И.Г. е в размер на 50 %, съответно сумата на обезщетението
следва да бъде намалена наполовина, като се присъди окончателен размер на
същото от 30000 лв.
По акцесорния иск за плащане на обезщетение за забава
в размер на законната лихва върху сумата на главния иск за обезщетение за
неимуществени вреди:
С оглед изводите за частична основателност на главния
иск за плащане на обезщетение за неимуществени вреди акцесорният иск за плащане
на обезщетение за забава в размер на законната лихва върху сумата на
обезщетението за неимуществени вреди също е частично основателен и следва да
бъде уважен по отношение на уважения размер на главния иск. Относно периода на
дължимост на обезщетението за забава съдът намира следното: Отговорността на
застрахователя по чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./ е тъждествена по обем с тази на
прекия причинител на непозволеното увреждане, поради което на ищеца се дължи и
законна лихва върху обезщетението от датата на увреждането – 26.05.2014 г., в
който момент съгласно чл. 84, ал. 3 ЗЗД е настъпила изискуемостта на вземането.
С оглед обаче направеното от ответника възражение за изтекла погасителна
давност съдът следва да присъди на ищеца законна лихва върху така присъдената
главница за периода от 31.05.2016 г. до окончателното плащане – т. е. само за
период от три години преди предявяване на исковете до окончателното плащане,
като отхвърли иска за присъждане на законна лихва върху главницата за периода
от 26.05.2014 г. до 30.05.2016 г. /вкл./. Следва да се отбележи за пълнота, че възражението
за изтекла погагасителна давност е направено по отношение и на главния, и на
акцесорния иск, като твърдения и доводи са изложени само досежно изтекла
погасителна давност за вземането по главния иск, но след като ответникът изрично
е посочил, че възражението му касае и главния, и акцесорния иск, макар да не е
изложил доводи досежно погасителната давност за вземането по акцесорния иск, съдът
дължи произнасяне и по това възражение.
С оглед изхода на делото съдът намира следното по
исканията на страните за присъждане на разноски:
Ищецът на основание чл. 83, ал. 1, т. 4 ГПК е освободен
от държавна такса и разноски за производството по делото, съответно претендира само
разноски за възнаграждение на адвокат. Претендира се възнаграждението да бъде
присънео по реда на чл. 38 ЗАдв., при което размерът му се определя от съда по
реда на Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения. На основание чл. 7, ал. 2, т. 4 от наредбата пълният размер на
възнаграждението при уважаване на исковете изцяло би бил 2330 лв., съответно съразмерно
с уважената част от исковете следва да се присъди възнаграждение в размер на 1165
лв. Това възнаграждение следва да бъде присъдено
на адв. Н. – Т.. Претендира се и присъждане на ДДС върху възнаграждението, но
не са представени доказателства за регистрация на адв. Н. - Т. по ЗДДС /въпреки
че в представения списък по чл. 80 ГПК е посочено, че се представят такива/,
поради което ДДС не следва да се присъжда.
Ответникът е направил разноски по делото съобразно
представените доказателства в размер на 4000 лв. за възнаграждение на адвокат и
в размер на 400 лв. за възнаграждения на вещи лица, тези разноски се претендират
и с представените по делото списъци по чл. 80 ГПК. Съответно съразмерно с
отхвърлената част от исковете на ответника следва да се присъди сума в размер
на 2000 лв. за разноски за адвокатско
възнаграждение, върху която следва да се присъди и ДДС /представени са
доказателства за регистрация по ЗДДС/, т. е. общата сума, която следва да се
присъди на ответника за тези разноски, е 2400 лв. Следва да се присъдят
съразмерно с отхвърлената част от исковете и разноски в размер на 200 лв. за
възнаграждения на вещи лица.
Ответникът следва да бъде осъден на основание чл. 78, ал. 6 ГПК да плати по сметка на СОС държавна такса за производството по делото върху уважения размер на исковете, а именно такава в размер на 1200 лв.
Воден от горното, съдът
Р Е
Ш И:
ОСЪЖДА „Б. И.” АД с ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление:***, представлявано от изпълнителните
директори С. П. и К.К., да плати на Г.И.В. с ЕГН **********,***, съдебен
адрес:*** – чрез адв. Н. - Т. сумата от 30000
/тридесет хиляди/ лева, представляваща
застрахователно обезщетение за причинени неимуществени вреди – страдание поради смъртта на Е. И. Г. -
сестра на Г.И. В., причинена в резултат на ПТП,
настъпило на 26.05.2014 г., ведно с
обезщетение за забава в размер на законната лихва върху сумата от 31.05.2016 г. до окончателното плащане.
ОТХВЪРЛЯ предявените от на Г.И.В. с ЕГН **********,***, съдебен
адрес:*** – чрез адв. Н. - Т. ***” АД с ЕИК **********, със седалище и адрес на управление:***,
представлявано от изпълнителните директори С. П. и К.К., искове за
плащане на обезщетение за неимуществени вреди – страдание поради смъртта на Е. И. Г. - сестра на Г.И. В., причинена в резултат на ПТП, настъпило на 26.05.2014
г., ведно с обезщетение за забава в размер на законната лихва върху сумата на
главния иск от 26.05.2014 г. до окончателното плащане за разликата над уважения размер на главния иск от 30000 лв. /тридесет
хиляди лева/ до пълния му предявен размер от 60000 лв. /шестдесет хиляди
лева/, ведно с обезщетение за забава в
размер на законната лихва върху сумата
на тази разлика от 31.05.2016 г. до
окончателното плащане, както и ИЗЦЯЛО
ИСКА за плащане на обезщетение за забава в размер на законната лихва върху
цялата сума на главния иск от 60000 лв. /шестдесет хиляди лева/ за периода от 26.05.2014 г. до 30.05.2016
г. /вкл./,
ОСЪЖДА
„Б. И.” АД с ЕИК **********, със седалище и адрес на управление:***,
представлявано от изпълнителните директори С. П. и К. К., да плати на адв.
М.Н. - Т. с личен № ********** от единния адвокатски регистър при ВАС сумата от
1165 лв. /хиляда сто шестдесет и пет лева/, представляваща адвокатско
възнаграждение за оказана безплатна адвокатска помощ на Г.И.В. по делото
съразмерно с уважената част от исковете.
ОСЪЖДА
Г.И.В. с ЕГН **********,***, съдебен адрес:*** – чрез адв. Н. – Т. ***” АД с
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:***,
представлявано от изпълнителните директори С. П. и К.К., сумата от
2400 лв. /две хиляди и четиристотин лева/, представляваща направени по делото
разноски за адвокатско възнаграждение с вкл. ДДС съразмерно с отхвърлената част
от исковете, както и сумата от 200 лв. /двеста лева/, представляваща направени
по делото разноски за възнаграждения на вещи лица съразмерно с отхвърлената
част от исковете
ОСЪЖДА „Б. И.” АД с ЕИК ********,
със седалище и адрес на управление:***, представлявано от изпълнителните
директори С. П. и К.К., да плати по сметка на СОС. държавна такса за
производството по делото в размер на 1200 лв. /хиляда и двеста лева/ върху уважения
размер на исковете
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Софийски апелативен съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: