№ 3381
гр. Варна, 30.09.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 10 СЪСТАВ, в публично заседание на
единадесети септември през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Марина Георгиева
при участието на секретаря Димитрина Илк. Димитрова
като разгледа докладваното от Марина Георгиева Гражданско дело №
20253110100822 по описа за 2025 година
Производството е образувано по предявен отрицателен установителен
иск с правно основание чл. 124, ал.1 ГПК от Ю. П. К., ЕГН **********, адрес:
град В., ул. „Б. Ю. **-ма“ № ** срещу „П. К. Б.“ ЕООД, ЕИК ********, със
седалище и адрес на управление: град С., бул. „Б.“ № **, бл. **, вх. ** ет. ** с
искане да се признае за установено в отношенията между страните, че Ю. П.
К., ЕГН ********** не дължи на „П. К. Б.“ ЕООД, ЕИК ******** сумата от
6168,04 лева, включваща дължима лихва в размер на 2418,64 лева и дължимо
възнаграждение за допълнителни услуги в размер на 3750 лева, по сключения
между тях договор № ********** от 16.11.2016 г.
Ищцата основава исковите си претенции на следните фактически
твърдения: Между страните е налице сключен договор за потребителски
кредит № **********/16.11.2016 г. като в полза на ищцата е предоставена
сумата от 5000 лева. Кредитът е бил оскъпен със сумата от 3750 лева. Твърди,
че договорът е недействителен като противоречащ на Закона за
потребителския кредит. Заявява, че ответникът е депозирал заявление за
издаване на заповед за изпълнение, което е уважено от страна на съда, но
последният не се е произнесъл по неравноправността на клаузите на договора,
поради което за него не е преклудирана възможността да предявява претенции
за недължимост на суми, позовавайки се на неравноправност на клаузите на
договора, с което обосновава и правния си интерес от предявяване на
настоящата искова претенция като се позовава и на задължителна практика на
ВКС. Посочва, че заповедта не се ползва със сила на пресъдено нещо. Твърди,
че договорът съдържа неравноправна клауза за заплащане на допълнителни
услуги в размер на 3750 лева. Същите не са включени в ГПР и ГЛП, което
1
обуславя нищожността на договора за потребителски кредит. Посочва, че не
дължи и претендираната лихва за забава, съобразно представения погасителен
план към договора, в размер на 2418,64 лева. Моли за уважаване на исковата
претенция и присъждане на сторените в производството разноски.
В срока по чл. 131 ГПК не е постъпил отговор от ответника. Преди
първото по делото заседание е депозирана нарочна молба, с която се излага
становище за недопустимост на предявената искова претенция, а в условията
на евентуалност за нейната неоснователност.
По отношение допустимостта на исковата претенция, съдът намира
от правна страна следното:
От приобщените по делото разпореждане и заповед за изпълнение на
парично задължение въз основа на документ по чл. 410 ГПК, издадени по
ч.гр.д. № *****/2017 г. по описа на Районен съд – град Варна се установява, че
съдът не се произнесъл относно наличието или не на неравноправни клаузи в
сключения между страните договор за потребителски кредит №
********/16.11.2016 г., а от справката по горепосоченото ч.гр.д. е видно, че
липсва подадено възражение, с оглед на което е издаден изпълнителен лист от
17.04.2018 г. Последният е приет като писмено доказателство по делото.
Въпреки влязлата в сила заповед за изпълнение, предявената претенция
е допустима. С оглед постановените от СЕС редица решения, касаещи
служебното разглеждане на неравноправния характер на договорните клаузи и
произтичащото от това задължение за защита на потребителите, а именно
решения по дела С- 421/14, С- 600/19, С- 869/19, С- 531/22 и др., се приема, че
формираната с влезлите в сила заповеди за изпълнение сила на пресъдено
нещо не препятства правото на страната потребител да поиска в следващо
производство съдът да се произнесе по действителността на сключените
договори за кредит с оглед евентуална неравноправност на съдържащи се в
тях клаузи и не обуславя недопустимост на предявените установителни
искове. В този смисъл е и практиката на ВКС, обективирана в определение №
72/11.02.2021 г. по ч.т.д. № 1235/2020 г. по описа на Първо т.о. на ВКС,
постановено по реда на чл. 274, ал.3 ГПК, определение № 1199/09.05.2024 г.
по ч.т.д. № 1304/2023 г. по описа на второ търговско отделение на ВКС,
постановено по реда на чл. 274, ал.3 ГПК. В тях последователно е посочено,
че в практиката на СЕС се изтъква необходимостта процесуалните национални
разпоредби, уреждащи принципа на сила на пресъдено нещо, да бъдат
прилагани при съобразяване с принципа на ефективност, т.е. да не препятстват
възможността за ефективна съдебна закрила на потребителите. Съдът е
посочил, че при липса на ефективен контрол върху потенциална
неравноправност на клаузи от договор с потребител не би могло да се
гарантира спазването на предоставените с Директива 93/13 гаранции, и с
оглед на това е приел, че правото на Съюза не допуска национална правна
уредба, която поради действие на силата на пресъдено нещо и на преклузивни
срокове не позволява на националния съд да провери неравноправния
2
характер на договорни клаузи. СЕС е посочил, че произнасянето на съда би
било ограничено само след проверка, че с влязлото в сила предходно съдебно
решение е проверена законосъобразността с оглед Директива 93/13 на всички
клаузи от договора, а не само на една. Според посочената практика, в случай
че е постановено съдебно решение, с което се допуска принудително
изпълнение, несъдържащо никакви мотиви, дори в обобщен вид,
свидетелстващи за извършена от съда проверка относно наличие на
неравноправни договорни клаузи, то забраната за непререшаемост не следва
да бъде прилагана. СЕС е пояснил, че забраната за непререшаемост се допуска
да бъде прилагана, когато в предходното съдебно решение, което се ползва със
сила на пресъдено нещо и се отнася до друга част от същото вземане, вече е
имало произнасяне по действителността на тези клаузи с оглед на посочената
директива, ако в това предходно решение се съдържат мотиви, които
позволяват на съда да установи клаузите или частите от клауза, които са били
предмет на контрол в рамките на първото производство, както и дори да са
изложени в обобщен вид, причините, поради които сезираният по това
производство съд е приел, че тези клаузи или части от клаузи не са
неравноправни /определение от 18 декември 2023г. по дело С-231/23/.
Анализът на така формирана практика на СЕС обуславя извода, че с оглед
предоставената с Директива 93/13 засилена защита на потребителя в
качеството му на икономически по-слаба страна, която не винаги може да се
ориентира в съдържанието и действителните правни последици на наложени
й като неиндивидуално договорени клаузи, е неприложимо правилото за
изчерпване на основанията за нищожност на договора от страна на
потребителя в производство по спор относно действителността на
потребителски договор, включително когато произнасянето по
действителността е инцидентно, по преюдициален за произнасяне по спора
въпрос. Следователно налага се изводът, че принципът за ефективна и
пълноценна защита на правата на потребителите има приоритет пред
забраната за пререшаване на съдебния спор, регламентирана в разпоредбата
на чл. 299 от ГПК. С оглед гореизложените мотиви, следва изводът, че
предявеният иск се явява допустим и подлежи на разглеждане по същество.
С оглед събраните по делото доказателства и при съблюдаване на
относимите правни норми съдът намира от фактическа и правна страна
следното:
С определението за насрочване на производството по делото от
09.06.2025 г., съдът е задължил ответната страна, по реда на чл. 190 ГПК да
представи договор за потребителски кредит № ********/16.11.2016 г.,
сключен между Ю. П. К. и „П. К. Б.“ ЕООД като е посочил и
неблагоприятните последици, които ще настъпят при непредставяне на същия,
а именно че е налице задължение за заплащане на допълнителни услуги в
размер на 3750 лева и лихва в размер на 2418,64 лева, по сключения между тях
договор за договор за потребителски кредит № **********/16.11.2016 г. и че
сумата за допълните услуги не са включени в ГПР. В съдебно заседание
3
ответникът не представя процесния договор, поради което съдът при
съобразяване на нормата на чл. 190, ал.2 ГПК във връзка с чл. 161 ГПК и
трайната практика на ВКС, обективирана в решение № 244 от 09.02.2018 г. по
т. д. № 2/2017 г. на второ т.о. на ВКС, решение № 23/26.04.2017г. по гр. д. №
2732/2016г. на ВКС, ГК, IV г. о. и решение № 68/05.07.2012г. по гр. д. №
999/2011г. на ВКС, ГК, ІІІ г. о., приема за доказани следните обстоятелства, а
именно че е налице задължение за заплащане на допълнителни услуги в
размер на 3750 лева и лихва в размер на 2418,64 лева, по сключения между тях
договор за договор за потребителски кредит № **********/16.11.2016 г. и че
сумата за допълните услуги не е включена в ГПР.
Като писмено доказателство по делото е прието извлечение по сметка
към договор за потребителски кредит № ********/16.11.2016 г., сключен
между Ю. П. К. и „П. К. Б.“ ЕООД, от който се установява, че в размера на
месечната погасителна вноска се включва освен дължимата главница и
дължимата лихва, а също и вноска за закупена допълнителна услуга или
месечната вноска възлиза на 465,36 лева. Отразено е, че към 06.01.2025 г.
заплатената сума е в размер на 5803,08 лева, а оставащата дължима сума
възлиза на 13544,82 лева. От представената справка се установява, че
дължимото възнаграждение за закупени допълнителни услуги е в размер на
3750 лева, а на дължимата възнаградителна лихва - в размер на 2418,64 лева.
В т. 1, § 1 от ДР на ЗПК се съдържа легална дефиниция на понятието
"Общ разход по кредита за потребителя". Това са всички разходи по кредита,
включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит. Общият разход по кредита за потребителя не включва
нотариалните такси, или пък тези услуги, които действително не са свързани с
усвояването и управлението му и тяхното заплащане не съставлява
задължително условие за получаване на кредита.
Съдът намира, че с уговорката, която предвижда потребителят да
заплати възнаграждение за закупени допълнителни услуги, кредиторът цели
да си набави допълнителни плащания извън предвидените в закона. С оглед
приетия за доказан факт, че в ГПР не е включена сумата за допълнителни
услуги в размер на 3750 лева, следва че заемодателят не е посочил
действителния ГПР, съгласно нормата на чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК. Съгласно чл.
22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7 -12 и
20 и ал.2 и чл. 12, ал.1, т.7-9, договорът за потребителски кредит е
недействителен съобразно нормата на чл. 23 ЗПК. В т. 55 от решението по
дело C-714/22 П. К. Б. изрично е посочено, че неправилното посочване на ГПР
в договора задължително трябва да се приравнява на липса на посочване на
такъв със съответните последици, които националното право предвижда,
които могат да бъдат и отпадане на правата на кредитора да поиска по
договора нещо друго, освен това, което потребителят е получил по него
4
("общият размер" на кредита според понятието посочено в цитираното
решение). Когато в договора не е посочен правилен ГПР, тъй като не са
включени в него подобни възнаграждения за услуги като процесните, целият
договор следва да се приеме от националния закон за нищожен, поради което
и на основание чл. 22 ЗПК във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК процесният
договор е недействителен. На осн. чл. 23 ЗПК потребителят може да дължи
само чистата стойност на кредита, следователно не дължи връщане на
претендираната възнаградителна лихва и възнаграждението за допълнителни
услуги.
С оглед гореизложените мотиви следва изводът, че предявената искова
претенция се явява основателна и следва да се уважи.
По отношение на разноските:
С оглед уважаване на исковата претенция, право на разноски има
ищцовата страна, която претендира присъждане на сумата от 248,11 лева
заплатена държавна такса. Прецесуалният представител претендира
присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38 ЗА като посочва
сума в размер на 1000 лева, която желае да му бъде определена от съда.
Направено е възражение за прекомерност от страна на ответника за
претендирано възнаграждение, релевирано с депозираната молба от
02.07.2025 г., преди първото по делото заседание. Съдът намира, че не следва
да обсъжда наведеното възражение за прекомерност, доколкото се претендира
възнаграждение, за осъщественото процесуално представителство, по реда на
чл. 38 ЗА. Съдът не е обвързан от размера на възнаграждението, което се
претендира по реда на чл. 38 ЗА. При предоставена безплатна правна помощ в
случаите по чл. 38, ал. 1 от ЗА, ако в съответното производство насрещната
страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско
възнаграждение, като съдът следва да определи възнаграждението в размер не
по-нисък от предвидения в Наредбата, аргумент от чл. 36, ал. 2 и да осъди
другата страна да го заплати /чл. 2, ал. 2 от ЗА/. Съобразно нормата на чл. 7,
ал.2 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения следва, че дължимото възнаграждение е в размер на 916,86
лева. Във връзка с изложеното, съдът намира, че възнаграждението следва да
се определи в размер на 916,86 лева. С оглед гореизложените мотиви в тежест
на ищеца следва да се възложат разноски в размер на 248,11 лева за
заплатената държавна такса.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между Ю. П. К., ЕГН
**********, адрес: град В., ул. „Б. Ю. **“ № ** и „П. К. Б.“ ЕООД, ЕИК
********, със седалище и адрес на управление: град С., бул. „Б.“ № **, бл. **,
вх. ** ет. **, че Ю. П. К., ЕГН ********** не дължи на „П. К. Б.“ ЕООД, ЕИК
5
******** сумата от 6168,04 лева, включваща дължима лихва в размер на
2418,64 лева и дължимо възнаграждение за допълнителни услуги в размер на
3750 лева, по сключения между тях договор № ********** от 16.11.2016 г.
ОСЪЖДА „П. К. Б.“ ЕООД, ЕИК ********, със седалище и адрес на
управление: град С., район С., ж.к. „М.“, бул. „Б.“ № **, бл. **, вх. ** да
заплати на Ю. П. К., ЕГН **********, адрес: град В., ул. „Б. Ю. **“ № **
сумата от 248,11 лева, представляваща сторени в производството разноски, на
основание чл. 78, ал.1 ГПК
ОСЪЖДА „П. К. Б.“ ЕООД, ЕИК ********, със седалище и адрес на
управление: град С., район С., ж.к. „М.“, бул. „Б.“ № **, бл. **, вх. ** да
заплати на адвокат А. А. А., АК – П., адрес: град П., ул. „З.“ № **, сл.№
****** сумата от 916,86 лева, представляваща дължимо адвокатско
възнаграждение за предявената искова претенция, на основание чл. 38, ал.2
ЗАдв
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд - град Варна в
двуседмичен срок от връчването му на страните
Съдия при Районен съд – Варна: _______________________
6