РЕШЕНИЕ
№ 281
гр. Враца, 12.08.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД – ВРАЦА, шести състав, в
публично заседание на 30.07.2020г. / тридесети
юли две хиляди и двадесета година/
в състав:
АДМ. СЪДИЯ: ТАТЯНА
КОЦЕВА
при секретаря Стела Бобойчева,
като разгледа докладваното от съдията адм. дело №228 по описа на съда за 2020
г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 145 и следващите от АПК,
във връзка с чл. 118 от Кодекса за социално осигуряване (КСО).
Образувано е по жалба на С.Г.Л. *** против РЕШЕНИЕ № Ц 1040-06-3/11.05.2020г. на
Директора на ТП на НОИ – Враца, с което е потвърдено Разпореждане № О-06-000-00-01380853/07.04.2020г.
на Ръководител по изплащането на
обезщетенията и помощите за отказ за отпускане на парично обезщетение за временна
неработоспособност поради общо заболяване, по болничен лист № ************. С жалбата се твърди, че оспореното решение е незаконосъобразно, като издадено при нарушение
на материалния и процесуалния закон и неспазване целта на закона. Иска се неговата отмяна по съображения
изложени в жалбата. Претендират се разноски по делото.
В с.з.
жалбоподателят, чрез процесуалния си представител * Л., подържа жалбата. Моли за решение, с което
да се отмени оспореното решение на Директора на ТП на НОИ-Враца, с което е
потвърдено разпореждане от 7.04.2020г. за отказ за отпускане на парично
обезщетение за временна неработоспособност поради общо заболяване. Претендират
се разноски по делото, съгласно представен списък. Съображения в подкрепа на
направеното оспорване са развити в представени по делото писмени бележки.
Ответникът
– Директор на ТП на НОИ – Враца в с.з., чрез
процесуалният му представител - * Ц. оспорва
жалбата, като неоснователна и недоказана. Иска се потвърждаване на оспореното решение и потвърденото с него разпореждане, като правилни
и законосъобразни, за което се излагат съображения. Претендира се
юрисконсултско възнаграждение.
Съдът, като взе предвид доводите на
страните и доказателствата по делото, намира, че жалбата е подадена в срок от
надлежна страна проитв адм.акт подлежащ на оспорване, поради което
същата е процесуално допустима. Разгледана по същество
се явява и неоснователна.
С Разпореждане №
О-06-000-00-01380853/07.04.2020г. на
Ръководител по изплащането на обезщетенията и помощите на
основание чл. 40, ал. 3 от КСО и чл. 47, ал.1 от Наредбата за паричните
обезщетения и помощи от държавното обществено осигуряване (НПОПДОО) е отказано отпускане на парично
обезщетение за временна неработоспособност поради общо заболяване, по болничен
лист № ************ на С.Г.Л..
Разпореждането е обжалвано с жалба
рег. № 1012-06-11/22.04.2020 г. пред Директора на ТП на НОИ – Враца, който
се е произнесъл по
жалбата с оспореното пред съда Решение №Ц1040-06-3/11.05.2020г., с което е
приел жалбата за неоснователна и е потвърдил разпореждане № О-06-000-00-01380853/07.04.2020г. на Ръководител по изплащането на
обезщетенията и помощите, като е изложил подробни мотиви в тази насока.
По делото са приети като
доказателства: справка за история на осигуряването на самоосигуряващо се лице;
справка 22А за деклариран вид осигуряване от самоосигуряващи се лица, болничен
лист за временна неработоспособност № ************ и ЕР на ТЕЛК № ************
на МБАЛ „Св.И.Р.“ ЕООД – ***.
Представена е и осигурителната книжка
на лицето С.Л.,***.
По делото не е представено
разпореждането от 30.03.2015г. на ръководител „ПО“ за отпускане на лична пенсия
за инвалидност поради общо заболяване от 9.03.2015г. на Л., като това е датата
на инвалидизиране определена в ЕР, като този
факт не е спорен по делото.
От страна на ответника е представено и
удостоверение № 006-00114932/02.07.2020г. и от което е видно, че на лицето Л. е
изплатено парично обезщетение за временна
неработоспособност през 2018г. и
2019г.
Изискани са и представени по делото от
страна на ТД на НАП – Велико Търново, офис – Враца- справка за история на
осигуряването като самоосигуряващо се лице, справка за задълженията на
осигурител по декларация обр.6 за период от 2004г. до 2020г. и справка –данни
за осигуряването по ЕГН за период 01.01.2004г. до 31.07.2020г. Същите са представени с писмо изх.№
11-03-400/13.07.2020г., като в писмо е предоставена и информация за С.Л.,
касаеща осигуряването на лицето,
подадените от него декларация обр.1 и обр.6, като такива са подавани от лицето за период
30.06.2004г. до 30.06.2020г., внасяни са осигурителни вноски за всички
осигурени социални рискове без трудова злополука и професионална болест и
безработица, както и че лицето фигурира като осигурено лице за всички
осигурителни рискове от 30.06.2004г. до 30.06.2020г.
Въз основа на така
установената фактическа обстановка, която не се оспорва от страните, съдът намира от правна страна следното:
По делото няма спор от
страните относно трудовият и осигурителен стаж и осигурените социални рискове.
Спорът по делото е правен и се свежда до това дали жалбоподателят има право на парично обезщетение за временна
неработоспособност.
Предмет на оспорване е
решение на Директора на ТП на НОИ – Враца постановено по реда на чл.117, ал.3 КСО,
който акт е издаден от административен орган, разполагащ с материална и
териториална компетентност. Същият е
издаден, при спазване на изискуемата форма, като е мотивиран и в него са
изложени подробно и ясно фактите, които административният орган е
приел за осъществени, както и правното основание за неговото издаване. Потвърденото
с него разпореждане също е издадено от компетентен орган и в предписаната от
закона форма.
Съдът намира, че оспореното решение е постановено в съответствия с приложимия
материален закон.
Съгласно чл.4, ал.6 КСО, лицата по ал.3,
т. 1, 2, 4 - 6, на които е отпусната пенсия, се осигуряват по свое желание. Нормата на чл.1, ал. 6 от наредба за
обществено осигуряване на самоосигуряващите се лица, българските граждани на
работа в чужбина и морските лица/НООСЛБГРЧМЛ/ предвижда, че лицата по чл. 4, ал. 3, т. 1,
2 и 4 – 6 от Кодекса за
социално осигуряване, на които е отпусната пенсия, се осигуряват по
свое желание по предвидения с наредбата ред. За лицата по чл. 4, ал. 3, т. 1,
2 и 4 от Кодекса за
социално осигуряване, на които е отпусната пенсия, осигуряването
възниква от датата, на която е подадена декларацията по ал. 2. Видът на
осигуряването се променя по реда на ал. 4.
Жалбоподателят, упражняващ трудова
дейност като самоосигуряващо се лице в качеството на собственик на ЕТ “М.К. * С.Л.“,
попада в обхвата на чл. 4, ал. 3, т. 2 КСО. Правото му да не се осигурява за
ДОО възниква по силата на закона, с настъпването на факта на пенсиониране, без
да са необходими някакви допълнителни действия от негова страна. Като лице, на което е отпусната пенсия за инвалидност, поради общо
заболяване от дата 9.03.2015г. е могъл
да се възползва и е разполагал с възможността, предвидена в чл. 4, ал. 6 КСО да
се осигурява по свое желание по предвидения ред в НООСЛБГРЧМЛ , който включва
подаването на декларация образец ОКд-5, която лицата-пенсионери, желаещи да се
осигуряват, попълват. Съгласно чл.1,
ал.6, изр.2 от НООСЛБГРЧМЛ за лицата
пенсионери, желаещи да се осигуряват, осигуряването възниква от датата на която
е подадена декларация.
Когато през м.март 2015г. на
жалбоподателят е отпусната пенсия за инвалидност/който факт не е спорен по
делото/, това е довело до отпадане на основанието за осигуряването му и за да
се осигурява след този момент е трябвало да подаде декларация ОКд-5 през
м.април 2015г., с която да изрази по определената форма и ред желанието си за осигуряване, начало и вида
му. След 01.01.2013г. вече не е било
възможно конклудентно с подаването на декларация обр.1 и обр.6 и заплащането на
осигурителните вноски да се изрази такова желание за осигуряване. При
положение, че Л. не е подал декларация ОКд-5, че желае да се осигурява след м.март 2015г., а
по силата на пенсионирането му е прекъснато осигуряването му то не е осигурено лице по см. на КСО.
По делото е безспорно установено, че
такава декларация не е подавана, като липсата на такава декларация не позволява
да се приеме, че видът на осигуряването е бил променен с внасянето на вноски за
всички осигурени социални рискове. Когато не е подадена декларация по посочени
разпоредби, размерът на реално внесените в ДОО осигурителни вноски няма за
последица промяна във вида на осигуряването, а платените осигурителни вноски
над размера, определен за осигурителните рискове по чл.4, ал.3 КСО са недължимо
платени и самоосигуряващото се лице може да иска тяхното възстановяване.
Както разпоредбата на чл. 4, ал. 6 КСО,
така и разпоредбата на чл.1, ал. 6 от НООСЛБГРЧМЛ създават задължение за изрично
деклариране от лицата-пенсионери имащи желание да упражнят правото си да се
осигуряват, респективно да черпят съответните права, а в случая оспорващия не е
изпълнил така разписаното законово задължение след м.март 2015г., тоест той не
е осигурено лице и законосъобразно му е отказано отпускане на парично
обезщетение по болничен лист за общо заболяване.
Неоснователни са наведените в жалбата
оплаквания, че АО е приложил неправилно настоящата редакция на чл.1, ал.6 от
НООСЛБГРЧМЛ, към факти осъществени преди влизането й в сила. Съгласно чл. 1,
ал. 6, изр. второ от НООСЛБГРЧМЛ, видът на осигуряването се променя по реда на
ал. 4, т. е. за лицата-пенсионери, желаещи да се осигуряват, осигуряването
възниква от датата, на която е подадена декларацията.
Възражението на жалбоподателя, че
такава декларация е била подадена през м.юни когато е започнал дейността си
като ОПЛ и не е прекъснал тази дейност и не следва повторно да подава такава
декларация е неоснователно.
В конкретния случай, жалбоподателят,
след започване на дейността си от 2004г. е придобил право на пенсия за
инвалидност поради общо заболяване през м.март 2015г. Като пенсионер, упражняващ трудова дейност, като
ЕТ, Л. не е и не може да бъде задължително осигурено лице, а по негов избор
може да бъде единствено доброволно осигурено лице, за което следва да подаде и
съответната декларация. Доброволното осигуряване е субективно право на
осигуреното лице, по аргумент от чл. 4, ал. 4 КСО.
То не възниква по силата на закон, а е правна възможност, съобразено с волята
на задълженото лице, която съгласно изрично нормативно изискване, се изразява
чрез подаване на декларация по чл.
1, ал. 6 от Наредбата.
Жалбоподателят не може да черпи права
от декларация, която е подал преди датата на пенсионирането си и която е
неотносима към придобитото от него право на пенсия, както и правото му да не се
осигурява. След като не е спазен установения от закона ред за деклариране
желанието да се осигурява, то не може заплатените осигурителни вноски да
заместят това деклариране, както и подадените от лицето декларации обр.1 и
обр.6.
Възражението на жалбоподателя, че през
2018г. и 2019г. му е изплащано обезщетение за временна неработоспособност е без
правно значение към случая. Изплащането на токова обезщетение в предходен период от ответника няма за последица изплащането и на следващи
обезщетения по представени болнични листове.
Не се споделя и възражението, че с проекта за изменението на Наредбата, което предстои да бъде прието на
всички самоосигуряващи се лица на които
е отпусната пенсия до датата на влизане в сила на §1 и не са подали ОКд 5 в ТП
на НОИ ще се признава с обратна сила качеството „осигурено лице“. В действителност е налице изменение на
Наредбата с ДВ бр.71/2020г., като е
изменена и разпоредбата на чл.1, ал.6 от същата, но разпоредбата е в сила от 11.08.2020г.
Параграф 4 от ПЗР на Наредбата, който касае самоосоигуряващите се лица по чл.4, ал.3,т.1,2 и 4 КСО на които е
отпусната пенсия и тяхното
осигуряване също е в сила от
11.08.2020г., като в §5 от ПЗР на Наредбата е посочено, че постановлението
влиза в сила от 1.01.2020г. с изключение на §1 и §4, които влизат от деня на
обнародването му в ДВ, а именно 11.08.2020г. и които касаят случая. Тоест изменението
на Наредбата няма обратно действие в каквато насока са възраженията на
жалбоподателя.
При данните по делото, за които
страните нямат спор, налага се извода, че жалбоподателят се е осигурявал по
реда на чл. 4, ал. 3, т. 2 КСО, като след придобиване право на лична пенсия за
инвалидност поради общо заболяване, няма качеството на осигурено лице за риска
общо заболяване към датата на настъпването му, за да има право на обезщетение
за временна неработоспособност на основание чл. 40, ал. 1 КСО, съответно да
възникне задължение за осигурителния орган да го изплати.
С оглед на този извод и
предвид изложените съображения жалбата е неоснователна и следва да бъде
отхвърлена.
Предвид изхода на делото жалбоподателят няма право на деловодни
разноски. На основание чл. 78, ал. 8 ГПК
във вр. с чл. 144 АПК
и чл. 24 от Наредба
за заплащането на правната помощ жалбоподателят дължи заплащане на
ТП на НОИ - Враца на юрисконсултско възнаграждение в размер на 100.00 лева.
Искането е направено своевременно от процесуалния представител на ответника.
Водим от горното и на основание чл. 172,
ал. 2 АПК, Съдът
Р Е Ш И :
ОТХВЪРЛЯ
жалбата на С.Г.Л. ***
против РЕШЕНИЕ № Ц 1040-06-3/11.05.2020г. на Директора на ТП на НОИ –
Враца, с което е потвърдено Разпореждане № О-06-000-00-01380853/07.04.2020г. на
Ръководител по изплащането на обезщетенията и помощите, с което е отказано
отпускане на парично обезщетение за временна неработоспособност поради общо
заболяване, по болничен лист № ************.
ОСЪЖДА С.Г.Л. *** да заплати на ТП на НОИ – Враца разноски по делото за юрисконсултско възнаграждение в размер на 100.00/сто/ лева.
Решението е окончателно и не подлежи на
обжалване, на основание чл. 119 КСО, вр.
чл. 117, ал. 1, т. 1, предл. 1 КСО.
На основание чл. 138, ал.
1 АПК препис от решението да се изпрати на страните.
АДМ. СЪДИЯ: