РЕШЕНИЕ
№ ....................
гр.София, 14.11.2017 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, I - 4 състав, в
публичното съдебно заседание на осемнадесети октомври през две хиляди и седемнадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАЛИНА АНАСТАСОВА
при
участието на секретаря Ива И., като разгледа докладваното от съдията гражданско
дело № 4422 по описа за 2015 год. по описа на СГС, за да се произнесе, взе
предвид следното:
Ищците Е.П.В.
и Г.С.В. са предявили срещу Б.П.Б. АД искове по чл.55, ал. 1, т. 1, чл. 86, ал.
1 ЗЗД и чл.26, ал.1 ЗЗД вр. чл. 146, ал. 1 вр. чл. 143, т.10 и т.12 от ЗЗП.
Поддържат
твърдения, че на 09.12.2008 г. сключили с банката ответник договор № 3669 R/2008 г. по силата на който им бил
предоставен кредит за покупка и довършителни работи на недвижим имот в размер
на 60000 евро, отпуснат на два транша: първи 45000 евро на 22.12.2008 г. и
втори – 15000 евро на 11.11.2009 г. Страните договорили, че кредитополучателят
и солидарният длъжник следва да заплащат годишен лихвен процент в размер на 8.40%
равен на БЛП по жилищен кредит в евро валиден след 13.10.2008 г. /чл.13,
ал.1 от договора/. В договора било посочено, че БЛП по жилищен кредит в евро се
формира от 3-месечния Юрибор плюс надбавка от 3.00%, като минималната приемлива
за банката стойност на 3-месечния Юрибор е 3.00%.
Поддържат,
че към момента на сключване на договора - 09.12.2008 г. действащият лихвен
процент формиран по посочения начин е в различен размер – 7.671% и без
основание банката е добавила 1% при липса на предпоставките уговорени в чл.13,
ал.2 от договора свързани с поведението на кредитополучателя след изтичане на
три месеца.
Според
ищците, при определяне на дължимите вноски по кредита съобразно така
договорения лихвен процент формиран по посочения начин е приложена стойност на
БЛП, която е била действаща преди датата на договарянето / няколко месеца преди
това/, като същевременно оспорват страните да са постигали съгласие за
прилагане на фиксиран размер на БЛП. Твърдят, че в посочения период 3-месечния
Юрибор не е имал стойност 5.4%, което да оправдае посочения в договора лихвен
процент 8.4%. Същевременно поддържат, че след сключване на договора не са
настъпили условията посочени в чл.13, ал.5 за едностранно увеличение на
договорния лихвен процент от страна на банката. Въпреки това, банката си е позволила
едностранно да увеличава договорния лихвен процент без наличие на посочените в
договора условия /чл.13, ал.5/. Твърдят, че след сключване на договора
стойността на 3-месечния Юрибор е намалявала значително. Въпреки направените постъпки
за изчисляване на дължимия лихвен процент съобразно договореното не постигнали
съгласие с банката за това. По този повод на ответника била изпратена и
нотариална покана рег.№ 18543/15.11.2013 г., с която било отправено искане и за
връщане на надвнесените суми.
Правят възражение,
че към договора не били приложени Общите условия и Тарифата на банката, което
създавало възможност на банката да ги променя непрекъснато в нейна полза.
Оспорва,
като нищожни, като неравноправни клаузите от договора, с които е предвидено
право на банката едностранно да увеличава дължимата договорна лихва и клаузата,
с която е предвидено заплащане на такса за предсрочно прекратяване на договора.
Твърдят, че по
този начин са надвнесли сумата 13636.34
евро /с левова равностойност 26670.36 лв. /за времето от м.01.2009 г. до
м.03.2014 г., която сума е била заплатена без основание като дължима
договорна лихва, с която сума банката се е обогатила без основание, както и
сумата 4022.59 лв.-мораторна лихва върху надвнесената сума 13636.34 евро за
времето от 21.03.2014 г. до 02.04.2015 г. /датата на исковата молба/. Освен
това твърдят, че без основание са заплатили на ответника сумата 1110.24 евро /
с левова равностойност 2171.44 лв./ като такса която е била заплатена при
предсрочното погасяване на кредита.
Правят
искане за прогласяване за нищожни, като неравноправни клаузите на чл.13, ал.4 и
ал.5 от договора за кредит, с които са предвидени минимален размер на 3-месечния
Юрибор и е предвидено право на банката да променя едностранно лихвата по
договора, както и на клаузата, с която е договорено заплащане на такса при
предсрочно погасяване на договора /чл.16, ал.2, б“б“ от договора/.
Правят
искане за заплащане на сумата 13636.34 евро, представляваща платена без
основание сума по месечните погасителни вноски за времето от м.01.2009 г. до
м.03.2014 г.- въз основа на нищожните клаузи, сумата 1110.24 евро – такса
заплатена при предсрочно погасяване на кредита, както и сумата 4022.59
лв.-мораторна лихва за времето от 21.03.2014 г. до датата на исковата молба –
02.04.2015 г.
В допълнително писмено становище от 21.07.2015 г. допълват фактическите и
правни доводи с излагане на твърдения, че договорът за кредит е бил прекратен
на 21.03.2014 г., от който момент вземането е станало изискуемо. Излагат правни
и фактически доводи, за недължимост на сумите по претгенциите, както и на
таксата за предсрочно погасяване на кредита.
В молба от 05.04.2016 г. ищците поддържат, че желаят сумите да им бъдат
заплатени солидарно, доколкото се касае за солидарен дълг на двама съпрузи.
Поддържат изложените правни и фактически доводи.
В заявление от 05.07.2016 г. допълват, че нямат погасителен план към
договора, не им е представената Тарифата на банката. Допълват, че таксата,
която е заплатена на 21.03.2014 г. за предсрочно прекратяване на договора е
недължима, поради това че не е била договорена и клаузата е недействителна.
В срока по чл.131 ГПК ответникът Б.П.Б. АД, оспорва исковете, като
неоснователни.
Оспорва фактическите и правни доводи на ищеца, че му е бил начислен реално
различен лихвен процент от договорения. Твърди, че ищците са подписали договора
за кредит и са се съгласили с договорените условия. По твърдения, същите са се
запознали и с Общите условия на банката, които са били неразделна част от
договора. Твърди, че и БЛП на банката не се формира единствено и само от индекс
и надбавка, а включва и редица други компоненти, които се вземат предвид при
изчисляването му. Освен това, според ответника, при подписване на договора
ищците са дали своето съгласие при наличие на условията по чл.13, ал.5 от
договора банката едностранно да промени лихвения процент, като го увеличи.
Твърди, че приложеният от банката лихвен процент е изцяло съобразен с условията
на чл.13, ал.5 от договора. По искането за прогласяване нищожност на сочените
клаузи излага правни и фактически доводи, че в случая са налице изключенията
посочени в разпоредбата на чл.144, ал.3, т.1 от ЗЗП.
Прави възражение за погасяване по давност на претенциите до 02.04.2010 г.
Оспорва, като неоснователни претенциите за заплащане на сумата 1110.24 евро / с левова
равностойност 2171.44 лв./
Оспорва
фактическите твърдения на ищците, че не са били запознати с Общите условия на
банката и Тарифата на банката. По твърдения в чл.28, б“б“ от договора страните
предвидили, че ги приемат и са им били предадени.
Твърди, че
събраната от банката такса за предсрочно погасения кредит е дължима съобразно
сключения договор в размер определен по Тарифата на банката.
Оспорва,
като неоснователни претенциите за заплащане на мораторна лихва върху сумите с
възражения, че банката не е получавала покана за доброволно плащане /връщане/
на недължими суми по договора определени по размер и основание.
Съдът, след
като взе предвид доводите на страните и след оценка на събраните по делото
доказателства, при спазване на разпоредбите на чл.235 ГПК намира от фактическа
и правна страна следното:
Страните не
спорят и се установява, че на 09.12.2008 г. Бил сключен договор за
жилищен кредит между Б.П.Б. АД, като кредитор и Е.В. и Г.В., като
кредитополучатели, по силата на който банката отпуснала кредит в размер на
60000 евро за финансиране на покупка и довършителни работи на недвижим имот. Кредитополучателите поели
задължение да върнат
сумата по кредита при заплащане на годишен лихвен процент определен по следния
начин в чл.13 от договора: ал.1 - 8.40%, равен на БЛП по жилищни кредити в
евро, валиден след 13.10.2008 г.; ал.3- БЛП по жилищни кредити в евро валиден
след 13.10.2008 г. е равен на 8.40%. БЛП се формира от 3-месечния Юрибор плюс
надбавка от 3.00%.
В чл.13,
ал.4 от договора страните предвидили, че минималната приемлива за банката
стойност на тримесечния Юрибор е 3.00%.
В чл.13,
ал.5 от договора страните предвидили, че банката има право да променя
едностранно приложимия към договора за кредит лихвен процент при наличие на
някое от посочените там условия:
а/ при промяна
на основния лихвен процент на БНБ или при промяна на приложимия към договора на
клиента пазарен индекс (SOFIBOR, EURIBOR, LIBOR, LEONIA: LEv OverNight Index
Average, EONIA: Evro OverNight Index Average);
б) при
промяна на официалния индекс на инфлация в страната и/или в Еврозоната;
в) при изменение от поне 1% за месец на валутен курс евро/лев или
евро/щатски долар;
г) при въвеждане на рестрикции от страна на Централната Б.върху банковата
система и/или върху Б.П.Б. АД;
д) при промени в нормативните актове, както и в регулациите на Централната
банка, засягащи функционирането и изискванията към банките;
е) при изменение от поне 10% за месец на стойностите на средните годишни
пазарни лихвени нива по привлечените депозити от нефинансови институции,
обявявани в статистиката на Централната
ж)при
съществена промяна в паричката политика на Централната банка, като премахване
на валутния борд, обезценка на лева, деноминация на лева, смяна на парите;
з) в случай
на промени в условията на националния и международните кредитни и финансови пазари.
В чл.16 от
договора страните
предвидили, че кредитополучателят има право по свое желание да погаси кредита
или част от него преди настъпване на договорения срок, като в този случай
заплаща на банката такса за предсрочно погасяване, която при погасяване
със собствени средства е в размер на 0%, а при рефинансиране – чл.16, ал.2,
б“б“ от договора - според Тарифата на банката.
Страните не
спорят и се установява от приложеното писмо вх.№ 1212 от 24.01.2012 г.
изпратено от Е.В. до банката /л.31/, че е отправено искане за преразглеждане на
лихвените нива по договора за кредит с оглед договорения лихвен процент и
начина на формирането му и стойностите на тримесечния Юрибор – 1.168%. В
писмото са изложени съображения, че за последните три години кредитополучателя
е заплащал значително по-високи месечни вноски отколкото е било нужно при
съобразяване постоянно падащите нива на посочения индекс.
В отговор с
писмо изх.№ ИД 2817/13.02.2012 г. Банката е уведомила ищеца, че договореният
лихвен процент е с фиксирана величина – 8.40%, че същият е формиран по
посочения в договора начин – като тримесечен Юрибор плюс надбавка 3.00 %, както
и че страните са договорили че имайки предвид възможостта този индекс да спадне
до рекордно ниски нива е бил договорен и минимален размер на индекса 3.00%,
както и че в случая банката е упражнила правото си по чл.13, ал.5 от договора
да промени едностранно предвидената в договора лихва, като е запазила и не е
променила фактически размера на приложимия лихвен процент предвид променените
условия на националните и международните финансови пазари. В резултат – бил
запазен договорения лихвен процент – 8.40% въпреки промените в един от
компонентите от който е структуриран – тримесечен Юрибор. Банката е посочила,
че въпреки намалението на този компонент, няма договорно задължение и
възможност да намали приложимия към договора лихвен процент поради влошена
икономическа обстановка.
В следващо
писмо на ищеца до Банката от 16.05.2012 г. е отправено отново искане за
преразглеждане на лихвените нива, като кредитополучателя е отбелязал, че е
клиент на банката от 7 години, като изпълнява коректно задълженията си без
забава. Въпреки това банката прилага по договора лихвен процент, който не
отговаря на договорения, начинът на формирането му и компонентата включена в
него.
В отговор от
14.06.2012 г. Банката е посочила, че годишния лихвен процент по договора е БЛП
по жилищни кредити в евро плюс надбавка 3.00%, който към датата на сключване на
договора е бил 8.4% или измерен чрез пазарен индекс 3М Юрибор и надбавка 3%.
Промяната на пазарния индекс 3М Юрибор не води до конкретна промяна на БЛП на
банката за жилищни кредити в евро.
В
производството са приложени и следващи разменени писмени кореспондеции между
страните в идентичен смисъл.
Страните не
спорят, че договорът за кредит е бил прекратен на 21.03.2015 г.
Чрез
приетата в производството ССчЕ от 16.02.2016 г. и уточнение към нея от
09.03.2016 г. се установява, че банката е начислявала и получавала вноски по
договора за кредит при годишна лихва в размер на 8.4% като за времето от
м.01.2009 г. до м.март 2014 г. събраната сума е в размер на 29022.64 евро. За
същият този период задължението по договора възлиза на сумата 18819.43 евро при
прилагане на годишна лихва определена съобразно посоченото в договора 3М Юрибор
и надбавка 3%. Според експертът разликата между заплатената сума /колона № 7/ и
определената и посочена в колона № 3 по договорения метод е в размер на
10203.21 евро.
В с.з. на
07.12.2016 г. в.л.Г. дава пояснения по експертизата, като сочи че надплатената
сума от кредитополучателите възлиза на сумата 10203.21 евро.
В
допълнително заключение от 18.04.2017 г. експертът е посочил, че мораторната
лихва върху сумата 10203.21 евро за времето от 21.03.2015 г. /дата на
прекратяване на договора/ до 02.04.2015 г. /дата на подаване на исковата молба/
е в размер на 1071.08 евро и върху сумата 1110.24 евро за за времето от 21.03.2015 г. до 02.04.2015 г. е
в размер на 116.55 евро. При прилагане на лихвен процент 6% ищецът би надплатил
суми в размер на 6976.32 евро по договора за кредит. БЛП на банката за времето
от 01.01.2009 г. до 21.03.2014 г. е 5.75%. При добавяне на надбавка 3% към така
посочения размер на БЛП ищците е следвало да доплатят още 1013.44 евро /8.75%/
в сравнение с изплатеното при начислен лихвен процент 8.4%. В с.з. на
26.04.2017 г. вещото лице допълва, че сумата 1110.24 евро е била заплатена от ищеца
след начисляването й като такса от банката. Последното е потвърдено чрез
дадените констатации в допълнителна ССчЕ от 09.10.2017 г.
В
производството са представени Общи условия на Б.П.Б. АД без посочена дата на
одобряване.
Представена
е Тарифа на банката за таксите и комисионните от м.февруари 2014 г. и Тарифа
за таксите и комисионните от м.01.2007 г. В т.1.93.3.7 от Тарифата от 2007
г. е предвидено, че при предсрочно прекратяване на договора чрез рефинансиране
се дължи такса в размер на 5% върху погасената главница до 5-та година, а след
5-та година – 2% върху погасената главница.
При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна
следното:
В
производството бе установено по несъмнен начин, че между страните е бил сключен
договор за банков кредит, чиято регламентация се съдържа в разпоредбите на чл.430
- чл.432 ТЗ. Същият е формален /в закона е предвидена форма за действителност -
писмена - чл.430, ал. 3 ТЗ/, срочен, двустранен, възмезден и консенсуален
/договора се счита за сключен от момента на постигане на съгласието/.
За банката -
кредитор няма друго задължение освен да отпусне уговорената парична сума, като
срещу това задължение кредитополучателят има няколко насрещни задължения, а
именно: да върне главницата, заедно с уговорената лихва по кредита; да използва
кредита по предназначение; да даде на банката необходимите сведения във връзка
със сключването и изпълнението на договора и да даде обезпечение.
В настоящето
производство са предявени искове с правна
квалификация чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД.
Предпоставките за уважаване на иска са две: положителна - наличие на
осъществено плащане, и отрицателна - липсата на основание.
Първата не се оспорва от ответника и се установява чрез констатациите на ССчЕ, поради
което и съдът приема, че сумата му е била заплатена.
Относно липсата на основание, съдът следва да извърши преценка на клаузите на договора за кредит, в
т.ч. тази която определя основната престация по договора от страна на
потребителя, както и дали същите позволяват едностранно
изменение на лихвата от страна на банката, като валидно правно основание, съответно дали същите позволяват
заплащане на такса при предсрочно прекратяване на договора или същите
са нищожни, каквито са твърденията на ищците по претенциите по чл.26, ал.1, пр.1 ЗЗД вр. чл.146,
ал.1 вр. чл.143, т.10 и т.12 от ЗЗП. В тази връзка, на първо
място, съдът следва да се произнесе относно приложимия по делото закон.
Съдът следва да изследва и кои разпоредби на националното право са
приложими към процесния договор за кредит. Същият е потребителски договор -
страните по него са потребител по смисъла на § 13, т.1 от Закона за защита на потребителите (ЗЗП) -
ищците са физически лица, като ищците използват кредита за
закупуване на жилищна площ и СМР - т.е. за свои лични нужди, а ответникът е
търговска Б.- търговец по смисъла на § 13, т.2 ЗЗП. Към спорното правоотношение не е приложим Закона за
потребителския кредит (ЗПКр), в сила от 01.10.2006 г. (отм. ДВ,
бр.18/05.03.2010 г.) доколкото същият
изрично изключва договори на стойност над 40 000 лева и договори за кредит обезпечени с ипотека какъвто е и процесният договор. Поради това
към настоящето
правоотношение са приложими правилата за неравноправните
клаузи по ЗЗП (чл. 143 и сл.), в сила от 10.06.2006 г.
Съгласно чл.143 ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е
всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност
и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или
доставчика и потребителя. В посочената разпоредба е налице изброяване на
изричните хипотези, при които една клауза в договора се явява неравноправна,
което не е изчерпателно. Ето защо при решаване на настоящия спор по предявените
установителни искове съдът следва да провери освен това дали оспорените клаузи не попадат в някой от
примерно посочените случаи на т.1 до т.17 на чл.143 ЗЗП, така и това дали не са
налице общите критерии, дадени в цитираната норма.
При така приетия за приложим към договора закон, настоящият съдебен
състав следва да разгледа и основанията за недействителност на оспорените от ищците договорни
клаузи.
Според
указаното в чл.58, ал.1 ЗКрИ /ред., ДВ, бр.59/2006 г./, при отпускане на
кредит банката предоставя безплатно и в писмена форма на клиента своите условия
по кредитите, които съдържат най-малко: т.1. данни за общите разходи по
кредита (такси, комисиони и други разходи, пряко свързани с договора за кредит)
и за обективните критерии, въз основа на които тези разходи могат да се
изменят; т.2. лихвения процент, изразен като
годишен лихвен процент, метода за изчисляване на лихвата, както и условията,
при които може да се променя лихвата до пълното погасяване на кредита;... т.4- 4. условията и разходите при
предсрочно погасяване на кредита.
От своя
страна, при тълкуване на действителния смисъл на разпоредбите на договора, следва да
се прилага не само общото правило на чл.20 ЗЗД, но и
специалната разпоредба на чл.147, ал.2 от Закона за защита на
потребителите. Така съгласно последната разпоредба, при съмнение
относно смисъла на определена клауза в договора, тя се тълкува по благоприятен
за потребителя начин.
Както беше посочено, чрез
изготвените клаузи на договора за кредит страните са договорили, че лихвата по
кредита е била определена на 8.40 %,
равняващи се на базовият лихвен процент /БЛП/, който от своя страна се формира
от тримесечния EURIBOR /Юрибор/ плюс надбавка от
3.0%. Страните са договорили минимален
размер на стойността на 3м EURIBOR /Юрибор/- 3.00%.
Ищците се позовават на чл.13,
ал.3 от договора и сочат, че лихвата по кредита следва да се изчислява
съобразно измененията променливата величина в БЛП, т.е. съобразно тримесечния
EURIBOR (плюс надбавка от 3.0%.), като за процесния период равнището на тримесечния EURIBOR /3м Юрибор/ е намаляло,
въпреки което банката не е коригирала лихвения процент. Освен това, според ищците към
датата на сключване на договора размерът на 3м EURIBOR е бил в среден размер 4.671%, а не в
по-висок размер, който според техните изчисления възлиза на 5.40% ползван при
начисляване на задълженията им.
От своя
страна, ответникът изразява
становище, че страните са постигнали съгласие годишният лихвен процент по
договора за кредит да бъде 8.40%, определен като БЛП формиран като сбор от
тримесечния EURIBOR и надбавка от
3.0% при минимален размер на 3м EURIBOR – 3.00% според договореното. Освен
това за определяне на годишния лихвен процент по договора за кредит, банката се
позовава на предвиденото в клаузата на чл.13, ал.5 право на банката едностранно
да промени годишния лихвен процент при наличие на предпоставките посочени в тази
клауза.
Несъмнено, в
производството се установи, че за времето от сключване на договора на
09.12.2008 г. до прекратяване на договора на 21.03.2014 г. нивото на 3м Юрибор
е било под 3.0%. Според констатациите на ССчЕ към м.01.2009 г. 3м Юрибор е бил
2.859%, м.02.2009 г. – 2.077%, м.03.2009 г.-1.811%, м.04.2009 г.- 1.498%,
м.05.2009 г.- 1.354%, м.06.2009 г.-1.266%, м.07.2009 г.- 1.085%, а от м.08.2009
г. до м.03.2014 г. с нива от 0.886% до 0.188%.
По тези
спорни въпроси, съдът намира че договорения между страните годишен лишвен
процент по кредита е бил 6.00%, формиран по посочения начин - тримесечния
EURIBOR в минимален
размер 3.00% плюс надбавка от 3.0%, който е посочен по ясен и
разбираем начин при спазване правилата на чл.58, ал.1, т.1 и т.2 ЗКрИ. За
обосноваване на този извод, съдът извърши граматическо тълкуване на клаузите на
чл.13, ал.1, ал.2, ал.3 и ал.4 от договора при спазване правилата на чл.20 ЗЗД
и чл.147, ал.2 ЗЗП. По силата на чл.20а ЗЗД, договорите имат сила на закон за
тези, които са ги сключили и възраженията на ищците, че не са дали съгласие за
клаузата на чл.13, ал.4 от договора предвиждаща минимален размер на 3м EURIBOR, съдът намира за недоказани и
съответно неоснователни.
В подкрепа
на тези изводи, съдът съобрази констатациите на експерта по ССчЕ, че БЛП не е
бил в посочения размер към датата на сключване на договора 5.40%; такъв размер
не е бил изрично посочен в договора, а начинът на формирането му като сбор от
посочените компоненти с постоянен минимален размер 3.00% +3.00 % е бил отразен по
ясен и недвусмислен начин с клаузите на чл.13, ал.1, ал.3 и ал.4 от договора.
При даденото
разрешение, съдът съобрази, че с чл.13, ал.1 от договора страните са приели годишния лихвен процент да се
съизмерява с БЛП, който според указаното в чл.13, ал.3 се формира като сбор от
3м Юрибор и
постоянна надбавка 3.00%, като съответно в чл.13, ал.4 от договора са
предвидили, че минималният размер на 3м Юрибор е 3.00%. Тази воля на
страните е била изразена по ясен и разбираем начин, поради което, според
настоящия състав клаузата на чл.13, ал.4 от договора се отнася до изключението
за преценка за неравноправност на основния предмет на договора /чл.145, ал.2
ЗЗП.
Според
указаното в разпоредбата на чл.145, ал.2 ЗЗП, преценяването на неравноправната
клауза в договора не включва определянето на основния му предмет, както и
съответствието между цената или възнаграждението, от една страна, и стоката и
услугата, която ще бъде доставена или извършена в замяна, от друга страна, при
условие че тези клаузи на договора са ясни и разбираеми. Т.е. този
въпрос се отнася до изключението за
преценка за неравноправност на основния предмет на договора. По него е
формирана трайна съдебна практика, съответстваща на практиката на Съда на Европейския
съюз по тълкуването на чл. 4, § 2 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от
05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори.
Съгласно чл. 4, § 2 от Директива 93/13/ЕИО извън проверката за
неравноправния характер на клаузите са основният предмет на договора и
съответствието на цената и възнаграждението в случаите, когато тези условия са
изразени на ясен и разбираем език. Тази разпоредба подлежи на ограничително
тълкуване. Основният предмет на договора включва клаузи, определящи основните
престации по договора и които го характеризират. Клаузите с акцесорен характер не попадат в обхвата на чл. 4, § 2 от
Директива 93/13/ЕИО и чл. 145, ал. 2 ЗЗП. Разпоредбите относно размера на първоначално уговорената
възнаградителна лихва представляват основен предмет на договора за кредит,
поради което не подлежат на преценка за неравноправност, ако са ясни и
разбираеми. Когато договорните клаузи относно начина на изчисляване на
възнаградителните лихви не са изразени на ясен и разбираем език по смисъла на
чл. 4, § 2 от Директива 93/13/ЕИО и чл. 145, ал. 2 ЗЗП, съдът е длъжен да
провери дали тези клаузи не са неравнопоставени по смисъла на чл. 3, § 1 от
Директива 93/13/Е. и чл. 143 и чл. 146, ал. 1 ЗЗП. Едностранното изменение на
лихвения процент и механизма за промяната на възнаградителната лихва и
разходите имат акцесорен характер и не попадат в изключението на чл. 4, § 2 от
Директива 93/13/ЕИО и чл. 145, ал. 2 ЗЗП. В този смисъл са решение от
30.04.2014 г. по дело С-26/13, Árpád Kásler и Hajnalka Káslerné
Rábai срещу OTP Jelzálogbank Zrt., решение от 26.02.2015 г. по
дело С-143/13, B. Matei, Ioana Ofelia Matei срещу SC Volksbank R. SA, решение
от 23.04.2015 г. по дело С-96/14, J.-C. Van Hove срещу CNP Assurances SA, решение
от 26.04.2012 г. по дело С-472/10, Nemzeti Fogyasztóvédelmi
Hatóság срещу Invitel Távközlési Zrt. и др.
При така
формираните изводи, съдът намира за недоказани твърденията на ответника, че годишния лихвен
процент е бил определен като фиксирана величина 8.4%, представляваща БЛП към
09.12.2008 г. формиран по посочения начин. По несъмнен начин в производството
се установи чрез констатациите на ССчЕ, че банката е начислявала и получавала
размер на годишен лихвен процент 8.4%.
С оглед
изложеното, съдът намира, че оспорването от страна на ищците на разпоредбата на
чл.13, ал.4 от договора предвиждаща минимален размер на 3м Юрибор - 3.00%, като неравноправна клауза следва да
бъде оставено без уважение доколкото същата касае определяне на първоначално
уговорената възнаградителна лихва и се включва в основния предмет на договора.
Твърдението
на ответника, че при определяне на годишен лихвен процент 8.4% по договора за
кредит, банката е упражнила правото си да измени едностранно размера на лихвата
въз основа на предвиденото й право в чл.13, ал.5 от договора, като увеличи
същия на посочената стойност 8.4%, съдът намира за недоказано и съответно –
неоснователно. За обосноваване на този извод, съдът съобрази, че в съответствие
с правилата на чл.154 ГПК ответникът не ангажира доказателства за настъпване на
някоя от предпоставките посочени в чл.13, ал.5, б”а” до б”з” от договора.
Съответни твърдения за наличието на някоя или повече от тях не бяха въведени в
производството. Освен това, от страна на ответника не бяха ангажирани
доказателства за приемане на решение от страна на Банката за увеличаване на
размера на годишния лихвен процент от 6.00% на 8.4% и съответно за довеждането
му до знанието на кредитополучателя съобразно указаното в чл.13, ал.6 от
договора. Доказателства за установяване на посочените твърдения не са били
представени от банката и в хода на проведената писмена кореспонденция преди
образуване на настоящето производство.
От своя
страна, съдът намира релевираните от ищците възражения за недействителност на тази
клауза /чл.13, ал.5 от договора/, като неравноправна за основателни. На първо
място, според настоящия състав, едностранното изменение на лихвения процент и
механизма за промяната на възнаградителната лихва и разходите имат акцесорен
характер и не попадат в изключението на чл. 4, § 2 от Директива 93/13/ЕИО и чл.
145, ал. 2 ЗЗП, както бе посочено.
На следващо,
съдът съобрази, че в производството не се установи, че тази клауза е била
договорена индивидуално между страните (относно
съдържанието им да са протекли
преговори и клаузата да е формулирана, чрез
взаимно изявяване на воля от двете страни) с оглед указаното в чл.146, ал. 4 ЗЗП.
Действително
с разпоредбата на чл.58, ал.1, т.2 от Закона за кредитните институции (ЗКрИ), в сила от 01.01.2007 г. е предвидена възможност
банката да уговори промяна на лихвения процент по даден кредит. Тази възможност
е икономически обоснована и законодателно рационална - банковите кредити
обикновено имат дълъг срок на погасяване и естествените инфлационни процеси
могат в дългосрочен план да направят така, че банката да бъде поставена в силно
неизгодно положение, ако е уговорена фиксирана лихва. Така възможността за
едностранно изменение на лихвения процент от страна на банката е уредена в
обществен интерес - с цел гарантиране на банковата система и на правата на
вложителите в нея, които биха пострадали сериозно при завишен размер на
рисковите кредити, който би довел до системен риск и несъстоятелност на банки.
Тази
законодателна възможност обаче търпи и съответните ограничения- за да се
запази справедливостта в оборота - най-важната цел на частното право: на първо
място това е изискването за изрично и изчерпателно информиране на потребителя
за механизма, по който се изчислява изменената лихва (арг. от чл.58, ал.2 ЗКИ). Така е невъзможно договорът да препраща към
дискрецията на орган на банката, която би се проявила към бъдещ момент или да
използва многозначни термини при определяне на начина за погасяване на един
кредит. Задължително е освен това тези клаузи да са справедливи - да не
поставят потребителя в неравноправно положение (чл.143 и сл. ЗЗП), а също така е валидно и общоприложимото
правило за забрана за противоречие с добрите нрави (чл. 26, ал.1 ЗЗД). Както бе посочено, в случая са приложими и правилата на чл. 146, ал.1 във връзка с чл.143 ЗЗП.
При тези констатации настоящият съдебен състав следва да разгледа
действителността на оспорената клауза, отчитайки
посочените по-горе три изисквания за ограничаване на дискрецията на банките при
едностранното изменение на лихвения процент.
От своя
страна, както бе посочено, с чл.13, ал.5 от договора страните са приели, че банката има
право да промени едностранно приложимия съм съответния договор за кредит лихвен
процент при промяна на основния лихвен процент на БНБ или при промяна на
приложимия към договора на клиента пазарен индекс (в случая EURIBOR), респ. при
промяна на официалния индекс на инфлация в еврозоната и др., като съобразно указаното в
чл.13, ал.6 от договора, банката е следвало да уведоми за това кредитополучателя,
а съкредитополучателя – чрез съобщения в банковите салони и в интернет
страницата на банката.
От така цитираните разпоредби става ясно, че ответникът е възприел
методология за изчисляване на БЛП, а именно: тримесечният EURIBOR) + 3.0%. Тази
методология съдържа компонентни, които са пряко производни от чисто пазарни
фактори - тримесечният EURIBOR. След като, обаче, този компонент от БЛП, още
към датата на сключване на договора, не е посочен в договора с действителния си
размер (2.859 %),
единствената възможност за съобразяване на БЛП с тримесечният EURIBOR е
увеличаването му.
Същевременно, така възприетата методология, е твърде обща, не е достатъчно
ясно определена, нито в самите правила, установени от банката, нито е
определяема по някакъв точен начин и в крайна сметка не дава възможност да се
предвиди кой точно икономически показател ще съобрази банката при промяната на
БЛП, след като тя не е съобразила действителния показател на тримесечният
EURIBOR още при сключване на договора. Това създава възможност банката да
определя абсолютно произволно по какъв начин ще изчисли базовия си лихвен
процент и така едностранно да определи съдържанието на договора.
Освен това, при тълкуване на клаузата на чл. 13, ал.5 от договора
за кредит се установява, че изменението на годишния лихвен процент е било възможно да настъпи и при
изменение на БЛП, съответно
на пазарния лихвен индекс EURIBOR /Юрибор/ в посока към неговото
повишаване или
намаляване. Следователно се налага извода, че с чл. 13, ал.5 от договора
за банков кредит е била уговорена
възможност дължимата от кредитополучателите лихва да бъде променена при промяна
на тримесечния EURIBOR. В разглеждания случай тази разпоредба
предполага еднопосочност при изменението на посочения пазарен индекс и
договорения лихвен процент. Банката не разполага с правото да извършва
превратно тълкуване на условията на сключения договор и то изключително в своя
полза, че
притежава право само да увеличава размера на договорения лихвен процент, тъй като
дори това да беше предвидено в договора или в общите условия, подобна
неравноправна клауза би била нищожна на
основание чл. 146, ал. 1 вр.ал. 2 вр. чл. 143, т. 13 от ЗЗП.
След като страните са се съгласили, че размерът на възнаградителната лихва,
която кредитополучателят се е задължил да заплаща на банката, ще се определя
при съобразяване на промяната на тримесечния EURIBOR, за да е налице
равнопоставеност, рискът от промяната в тях следва да се носи и от двете страни
по търговската сделка. Ето защо и липсата на възможност да бъде изменен
годишният лихвен процент, когато индексът EURIBOR се понижи, поставя
кредитополучателите в неравнопоставено положение спрямо търговеца, за който е
договорена обратната възможност за увеличаване на възнаградителната лихва при
повишаване на пазарния индекс.
Съгласно чл. 143, т.10 ЗЗП такава клауза за определяне на лихвата
по банков кредит е неравноправна: тя отговаря на всички посочени изисквания
на чл. 143 ЗЗП - тя е във вреда на потребителя (дава право
на едностранно изменение на договора от страна на банката), не отговаря на
изискванията за добросъвестност (въвежда едно понятие, без да го дефинира с
очевидната цел да облагодетелства страната, предложила договорната клауза), и
води до неравновесие във вреда на потребителя (поставя престациите на страните
в зависимост от определянето на съдържанието на едно понятие само от една от
тях), а освен това е изрично посочена в неизчерпателния списък от забранени
клаузи по чл. 143 ЗЗП (в цитираната т.10).
Така механизмът за определяне на лихвата, описан чл. 13, ал.5 от договора
е нищожен. Ищците остават обвързани само с първоначално определената лихва по
договора 6.00%, формулирана по ясен и разбираем начин в разпоредбите на чл.13, ал.1, ал.3
и ал.4 от договора, които клаузи не са неравноправни.
Така относно втората предпоставка на иска по чл. 55, ал.1 ЗЗД - липсата на основание, съдът приеме, че
от една
страна заплатената от ищците на ответника сума като договорна лихва по кредита
надвишаваща договорения годишен лихвен процент 6.00% до размера на 8.4% за
процесния период е недължима. Нейният размер възлиза на сумата 6976.32 евро за времето от 22.01.2009
г. до 21.03.2014 г. посочен от ССчЕ и подлежи на връщане. За разликата над
посочения размер до предявения 13636.34
евро исковете следва да бъдат отхвърлени като неоснователни.
На
самостоятелно основание, в случай че бъде възприето извършено увеличения на
първоначално договорения лихвен процент от 6.00% формиран по посочения начин на
8.4%, според установеното, че клаузата на чл.13, ал.5 от договора
за банков кредит, не е валидно
правно основание, тъй като същата е нищожна, то, сумата подлежи на връщане на
основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД.
Сумата е дължима, ведно със законната лихва, считано от датата на
предявяване на исковата молба до окончателното й изплащане.
По
релевираното възражение за погасяване по давност на претенциите:
Релевираното
от ответника правопогасяващо възражение
за изтекла давност за част от претенциите заплатени в периода 22.01.2009 г. до
01.04.2010 г., съдът намира за основателно. Предвид естеството на вземането - произтичащо от
неоснователно обогатяване според дадените разяснения с т.7 от Тълкувателно
решение № 1/1979 г. на Пленума на ВС е приложима общата петгодишна давност по
чл. 110 ЗЗД. При съобразяване, че исковата молба е подадена в съда на
02.04.2015 г. погасени по давност за вземанията на ищците заплатени без
основание в посочения период от 22.01.2009 г. до 01.04.2010 г. Изложените от
ищците правни доводи, че вземането им е станало изискуемо от последващ момент –
21.03.2014 г. /датата на прекратяване на договора за кредит поради извършено
предсрочно плащане на задълженията по него/, съдът намира за неоснователни.
Претенцията на ищците според изложените правопораждащи факти се основава на
заплатени без основание суми по сключения договор за кредит. С оглед това и при
съобразяване дадените разяснения с т.7
от Тълкувателно решение № 1/1979 г. на Пленума на ВС, в случаите на първи
фактически състав на чл. 55, ал. 1 и чл. 59, ал. 1 ЗЗД погасителната давност
започва да тече от деня на получаването на престацията.
Поради това,
съдът намира че следва да уважи претенциите за сумата 5502.21 евро определена
от съда по реда на чл.162 ГПК с помощта на приетите в производството ССчЕ. За
разликата до сумата 6976.32 евро претенциите на ищците се явяват погасени по
давност.
По иска с правна квалификация чл.86, ал.1 ЗЗД:
Задължението за връщане на получената без основание сума, възникнало по
силата на закона в тежест на ответника е парично, поради което и последният
дължи на основание чл.86, ал.1 ЗЗД обезщетение в размер на законната лихва от
деня на забавата. С оглед липсата на предвиден в закона срок за изпълнение на
задължението на обогатилото се лице по чл.55 ЗЗД, то ще изпадне в забава след
като бъде поканено от кредитора – чл.84, ал.2 ЗЗД. По делото, обаче, не се
установява до ответника да е изпратена покана за плащане на задължението за
връщане на сумата от 13636.34
евро преди завеждане на делото, поради което и акцесорният иск за присъждане на
мораторна лихва в размер на
сумата 4022.59 евро е изцяло неоснователен и следва да се отхвърли.
Чрез представената
в производството нотариална покана от 2011.2013 г. /л.45/ се установи, че до
ответника е била изпратена покана за връщане на надвзетите суми по договора за
кредит без посочването им като размер и период за който се отнасят.
По
претенцията по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД относно заплатената такса за предсрочно
погасяване на кредита:
В
производството се установи, че в чл.16, ал.2, б“б“ от договора страните са
договорили заплащане на такса върху предсрочно погасената част от главницата
при погасяване чрез рефинансиране. Чрез приложената Тарифа за таксите и
комисионните от 2007 г. на банката се установи, че в т.1.93.3.7 са предвидени следните размери на
такса: в размер на 5% върху погасената главница до 5-та година, а след 5-та
година – 2% върху погасената главница.
Страните не
спорят и се установява чрез констатациите на ССчЕ /л.244/, че сключения на
09.12.2008 г. договор за кредит е бил прекратен предсрочно, като дължимите суми
са били преведени от Райфайзенбанк България ЕАД, т.е. прекратяването на първия
договор е извършено чрез рефинансиране на кредита. Съобразно дадените
констатации на ищците е била начислена такса за предсрочно прекратяване на
договора чрез рефинансиране в размер на 1110.24 евро. Последната била изчислена
като 2% върху погасената главница по Тарифата на банката.
Твърденията
на ищците, че не са били запознати с тази Тарифа, съдът намира за недоказани
доколкото в чл.28, б“б“ от договора същите са заявили писмено, че приемат без
възражения ОУ и Тарифата на банката, които са им предадени при сключване на
договора. Поради това, с оглед правилата на чл.154, ал.1 ГПК, съдът намира
същите за неоснователни.
Въпреки това
обаче, съдът намира че клаузата на чл.16, ал.2, б“б“ от договора е
неравноправна, поради което и нищожна - чл. 146, ал. 1 ЗЗП и заплатената такса
е без основание.
Съгласно
чл.143, т.10 неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка
уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и
води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и
потребителя, като позволява на търговеца да променя едностранно условията на
договора въз основа на непредвидено в него основание. От своя страна, клаузите,
които дават право на търговеца едностранно да увеличава цената на стоката, без
потребителят в такива случаи да има право да се откаже от договора, ако
окончателно определената цена е значително завишена в сравнение с цената,
уговорена при сключването на договора, по принцип са неравноправни клаузи по
смисъла на чл.143, т.12 от Закона за защита на потребителите /в сила от
10.06.2006г./.
Обезпечаването
на възможността банката едностранно да измени размера на възнаградителната
лихва - цената на кредита, която е съществен елемент от договора за кредит, при
неустановени в договора за кредит конкретни обективни показатели, при
положение, че потребителят на тази банкова услуга няма възможност да се откаже
безусловно от договора /без да дължи т. нар. такса, която по своето естество
представлява компенсаторна неустойка за неспазване на уговорения и в полза на
кредитора срок на договора - при т. нар. предсрочно погасяване на кредита -
арг. чл.70, ал.2 ЗЗД/, поставя ищците в неравноправно положение по смисъла на
чл. 143, т. 10 и т. 12 ЗЗП, поради което следва да се приеме, че клаузата на
чл.16, ал.2, б“б“ от договора е неравноправна, поради което и нищожна - чл.
146, ал. 1 ЗЗП.
При това
положение съдът счита, че процесната сума от 1110.24 евро се явява платена при
начална липса на основание и ищците се легитимират като кредитори на вземане за
неоснователно обогатяване. Релевираната претенция се явява основателна до
посочения размер, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на
исковата молба до окончателното й изплащане.
Относно разноските:
В полза на
ищеца, на основание чл.78, ал.1 ГПК се следва сумата 1731.42 лв.-сторени
разноски по делото според представения списък с оглед уважената част от
исковете.
За
обосноваване на този извод съдът съобрази като неоснователно направеното от ответника
искане по чл.78, ал.5 ГПК за намаляване на присъжданото адвокатско
възнаграждение на ищците с оглед действителната правна и фактическа сложност на
делото. Последното при съобразяване броя на проведените открити съдебни
заседания по делото и извършените процесуални действия от процесуалния
представител на ищците за защита на интересите им.
В полза на
ответника, на основание чл.78, ал.3 ГПК се следва сумата 1191.76 лв.,
представляваща сторени разноски в производството според представения списък с
оглед отхвърлената част от исковете.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА "Б.П.Б." АД, ЕИК *******, със седалище и адрес на
управление:***-Е, да
заплати на Е.П.В., ЕГН ********** с адрес *** и
Г.С.В., ЕГН ********** с адрес ***, на основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД, сумата от 5502.21 евро, заплатена
без правно основание, за периода от 02.04.2010 г. до 21.03.2014 г. по договор за кредит № 3669 R/09.12.2008 г. за покупка и
довършителни работи на недвижим имот, ведно със законната лихва,
считано от предявяване на исковата молба – 02.04.2015 г. до окончателното изплащане, като исковете за разликата над
сумата 5502.21 евро до сумата 6976.32 евро отхвърля като погасени по давност, а
за разликата над сумата 6976.32 евро до предявения размер 13636.34 евро, като
неоснователни.
ОСЪЖДА "Б.П.Б." АД, ЕИК *******, със седалище и адрес на
управление:***-Е, да
заплати на Е.П.В., ЕГН ********** с адрес *** и
Г.С.В., ЕГН ********** с адрес ***, на основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД, сумата от 1110.24 евро, заплатена
без правно основание като такса
за предсрочно погасавяне на кредита на основание чл.16, ал.2, б“б“ от договор
за кредит № 3669 R/09.12.2008 г. за покупка и довършителни работи на
недвижим имот, ведно със законната лихва, считано от предявяване на исковата молба – 02.04.2015 г. до
окончателното изплащане.
ОТХВЪРЛЯ, като
неоснователни предявените от Е.П.В., ЕГН ********** с адрес *** и Г.С.В., ЕГН **********
с адрес *** срещу "Б.П.Б." АД, ЕИК *******, със седалище
и адрес на управление:***-Е, искове по чл.86, ал.1 ЗЗД
за заплащане на сумата 4022.59 евро като мораторна лихва върху надвнесената
сума 13636.34 евро за времето от 21.03.2014 г. до 02.04.2015 г. /датата на
исковата молба/.
ОСЪЖДА "Б. П.Б." АД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:***-Е, да
заплати на Е.П.В., ЕГН ********** с адрес *** и
Г.С.В., ЕГН ********** с адрес ***, на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата 1731.42 лв.-сторени разноски
по делото за тази инстанция.
ОСЪЖДА Е.П.В., ЕГН **********
с адрес *** и Г.С.В., ЕГН ********** с адрес *** да заплатят на "Б. П.Б."
АД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:***-Е, на основание чл.78, ал.3 ГПК
сумата 1191.76 лв., представляваща сторени разноски по делото за тази
инстанция.
Решението
може да се обжалва с въззивна жалба пред Софийски апелативен съд в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ: