РЕШЕНИЕ
№ 19
гр. Силистра, 15.02.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – СИЛИСТРА в публично заседание на осемнадесети
януари през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Пламен Н. Димитров
Членове:Теодора В. Василева
Кремена Ив. Краева
при участието на секретаря Мирена В. Стефанова
като разгледа докладваното от Пламен Н. Димитров Въззивно гражданско
дело № 20213400500346 по описа за 2021 година
Производството е образувано по въззивна жалба подадена чрез процесуален
представител от “Теленор България” ЕАД с ЕИК *********, и адрес на управление: гр.
София, ж.к. Младост 4, Бизнес парк София, сграда 6, против Решение № 389 от 09.08.2021г.
постановено по гр.д. № 1681/2020г. на РС – Силистра. С атакуваното решение състав на РС
– Силистра е признал за установено, че ответницата Д. П. АРС. с ЕГН ********** , дължи
на “Теленор България” ЕАД с ЕИК *********
-сумата от 92,91 лв. (деветдесет и два лв. и 91 ст.), представляваща стойността на
мобилните услуги, доставени по допълнително споразумение от 25.07.2018 г. към договор за
мобилни услуги по отношение на предпочетен номер +за периода от 15,08.2018 г. до
14.11.2018 г.;
-лизинговите вноски по договор за лизинг от 25.07.2018 г,, сключен по отношение на
устройство марка SAMSUNG Galaxy J7 2017 Dual Black, за периода от 25.08.2018г. до
25.08.2020 г. в общ размер на 249,10 лв. (двеста четиридесет и девет лв. и 10 ст.);
-неустойка за невръщане на лизинговата вещ по договора за лизинг от 25.07.2018 г.
след изтичане на неговия срок в размер на 11,79 лв. (единадесет лв. и 79 ст.);
-както и законна лихва върху горните суми от 11.08.2020 г. до окончателното им
плащане.
За тези суми ищецът се е снабдил със заповед за изпълнение, издадена по ч.гр.д. № 840
по описа за 2020 г.
Със същото решение първоинстанционният съд е отхвърлил, като неоснователни
исковете, предявени от “Теленор България” ЕАД с ЕИК *********, против Д. П. АРС. с
ЕГН **********, чрез които ищецът моли съда да признае за установено, че ответницата му
дължи
- неустойка за предсрочно прекратяване на допълнително споразумение от 25.07.2018г.
1
към договор за мобилни услуги по отношение на предпочетен номер +, формирана на база
три месечни абонаментни такси в размер от 77,46 лв.;
-неустойка за предсрочно прекратяване на допълнително споразумение от 25.07.2018 г.
към договор за мобилни услуги по отношение на предпочетен номер +в размер на 195,88
лв., формирана на база разликата между цената на устройството без абонамент и
преференциалната обща лизингова цена по договора за лизинг;
-както и законна лихва върху горните суми от 11.08.2020 г. до окончателното им
плащане, за които суми се е снабдил със заповед за изпълнение, издадена по ч.гр.д. № 840
по описа за 2020 г.
и е осъдил Д. П. АРС. с ЕГН **********, да заплати на “Теленор България” ЕАД с
ЕИК ********* направените по делото разноски съразмерно на уважената част от исковете
в размер на 14,10 лв. (четиринадесет лв. и 10 ст.) за държавна такса, 169,24 лв. (сто
шестдесет и девет лв. и 24 ст.) за адвокатски хонорар, 84,62 лв. (осемдесет и четири лв. и 62
ст.) за назначаване на особен представител, както и разноски за заповедното производство в
размер на 14,10 лв. (четиринадесет лв. и 10 ст.) за държавна такса и 203,09 лв.(двеста и три
лв. и 9 ст.) за адвокатски хонорар., като отхвърлил и искането за присъждане на разноски
над така посочените размери
Въззивника – “Теленор България” ЕАД с ЕИК ********* и адрес на управление: гр.
София, ж.к. Младост 4, Бизнес парк София, сграда 6, не е доволен от атакуваното решение в
частта, в която са отхвърлени исковите му претенции за неустойка за предсрочно
прекратяване на допълнително споразумение от 25.07.2018г. към договор за мобилни услуги
по отношение на предпочетен номер +, формирана на база три месечни абонаментни такси
размер от 77,46 лв. и за неустойка за предсрочно прекратяване на допълнително
споразумение от 25.07.2018 г. към договор за мобилни услуги по отношение на предпочетен
номер +в размер на 195,88 лв., формирана на база разликата между цената на устройството
без абонамент и преференциалната обща лизингова цена по договора за лизинг. Моли
въззивния съдебен състав да отмени обжалваното решение в тези му части, а вместо него да
постанови друго, с което да признае за установено сумите са дължими от ответницата.
Претендира разноски за двете производства в пълен размер.
Въззивата – Д. П. АРС. с ЕГН ********** , редовно уведомена за жалбата не
изразява становище по нея.
Съдът – след като прецени събраните по делото доказателства приема за установено
следното от фактическа и правна страна.
За да постанови отхвърлителната част на атакуваното по настоящем съдебно решение
първоинстанционният съд е приел, че макар ответникът да не е изпълнил свои задължения
по допълнително споразумение от 25.07.2018 г., ищецът не е провел по надлежния ред
процедура по разваляне на договора между тях по реда на чл. 87 от ЗЗД, тъй като по делото
не са представени доказателства, че до абоната е достигнало отправено в този смисъл
изявление на неговия кредитор.
Районният съдия е приел, че едностранното прекратяване на договора от страна на
мобилния оператор поради виновното неизпълнение на задълженията на неговия
съконтрагент има характер на разваляне на договорната връзка по смисъла на чл. 87 ЗЗД,
коментира се още, че дори и в чл. 75 от Общи условия на ищеца за взаимоотношения с
потребителите на мобилни съобщителни услуги в полза на “Теленор България” ЕАД, е
предвидено право да прекрати индивидуалния договор с потребителя при неплащане в срок
на дължими по договора суми, а упражняването на това право изисква извършване на
волеизявление от лицето, което го упражнява, без каквото то остава във вид на
нереализирана възможност.
Ето защо съдът приел, че развалянето на споразумението за далекосъобщителни услуги
се явява предпоставка за начисляване на неустойката по раздел 4, т. 3 от него, поради което
липсата на доказателства за реалното му предприемане обуславяла неоснователност на иска
2
по чл. 92 от ЗЗД.
Другият аргумент на първоинстанционният съд обусловил отхвърлянето на част от
ищцовите претенции е възприетата от него неяснота на договорната клауза за заплащане на
неустойка по раздел 4, т. 3 от допълнителното споразумение, тъй като същата не съдържала
конкретизация на нарушенията на задълженията на абоната по договора или други
документи, които могат да послужат като основание за начисляване на неустойката, с което
се поставя под общ знаменател всяко (незначително или съществено) нарушение на
договора, без да е възможно да се предположи точно при каква тежест на нарушението
мобилният оператор ще прибегне до санкционирането на своя потребител. Предвид тази си
констатация съдът приел, че е налице хипотезата на чл. 143, ал. 1 от ЗЗП, тъй като
неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда,
която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие
между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като в т. 1 до 19
(в редакцията на закона към момента на сключване на договора) се съдържа неизчерпателен
списък на видовете неравноправни договорни клаузи, измежду които попадат и клаузите,
които не позволяват на потребителя да прецени икономическите последици от сключването
на договора (чл. 143, ал. 2, т. 19 ЗЗП, предишен чл. 143, т. 18 ЗЗП), както и поставят други
подобни условия (чл. 143, ал. 2, т. 20 ЗЗП, предишен чл. 143, т. 19 ЗЗП).
Съобразявайки текстовете на цитираните правни норми и текста на раздел 4, т. 3 от
допълнителното споразумение сключено между страните съдът приел, че е налице
невъзможност на който и да било абонат да разбере икономическите последици от клаузата
за начисляване на неустойка, тъй като тя е предвидена за нарушение, на което и да е негово
задължение, без да става ясно точно какво е то и при каква степен на нарушение се прилага
санкцията. Коментира се и липсата на яснота относно това, как се определя размерът на
неустойката при нарушение на задълженията на абоната.
Поради тези причини първостепенният съд приел, че в тази си част договорната клауза
на раздел 4, т. 3 от допълнителното споразумение е неравноправна, тъй като не позволява на
абоната да прецени вида на нарушенията, които обосновават налагането на неустойката и
нейния размер, както и поради обстоятелството, че договорът не предвижда реципрочна
санкция за мобилния оператор за нарушаване, на което и да било негово задължение, поради
което създава явно неравновесие в правата и задълженията на доставчика и потребителя. Чл.
146, ал. 1 ЗЗП обявява неравноправните клаузи за нищожни, поради което искът за
установяване вземането на ищеца за неустойката, произтичаща от нищожна договорна
клауза, се явява неоснователен и като такъв следва да се остави без уважение.
За да обоснове жалбата си представителят на „Телренор“ ЕАД, изтъква следните
аргументи:
Относно приетото от съда липса на доказателство за реално предприемане на действия
по прекратяване на споразумението за далекосъобщителни услуги обусловило
отхвърлителния диспозитив на обжалваното първоинстанционно решение жалбоподателят
сочи наличието на неустоечната клауза - раздел ГУ, чл. 3, б. (а) от Допълнителното
споразумение към Договор за мобилни услуги с предпочетен номер +, в която е предвидено,
че в случай на прекратяване на споразумението за мобилни услуги по вина на потребителя
ИЛИ при нарушение на задълженията на потребителя по него, последният дължи неустойка.
В тази връзка жалбоподателят намира, че неизпълнението на договорни задължения от
страна на потребителя е уговорено като самостоятелно основание за начисляването на
неустойка, като не е необходимо допълнителното споразумение за мобилни услуги да бъде
предсрочно прекратено от страна на мобилния оператор. Сочи съдебна практика в смисъл,
че с доказването факта на неизпълнението на договорни задължения е осъществен
фактическият състав на вземането за неустойка, без да е необходимо договорът за мобилни
услуги да бъде развален. Ето защо жалбоподателят приема, че след като първостепенния съд
е приел за доказано неизпълнението от страна на потребителя по споразумението за
мобилни услуги, то следва да присъди процесната неустойка, след като в самата неустоечна
клауза е уговорено, че именно неизпълнението е самостоятелно и независимо основание за
3
нейното начисляване.
На второ място жалбоподателят не споделя и аргументите на съда, че неустоечната
клауза е формулирана по неясен начин, като е налице невъзможност за потребителя да
разбере икономическите последици от нея.
Твърди, че, задължението за заплащането на месечните абонаментни такси е уговорено
като срочно, като в допълнителното споразумение за мобилни услуги са посочени техните
размери и датата на издаването на месечните фактури.
В тази връзка приема за погрешно и в противоречие с доказателствения и фактически
материал по делото твърдението на първоинстанционния съд, че „не става ясно как се
определя размерът на неустойката при нарушение на задълженията на абоната, без да се
достигне до прекратяване на договора. Жалбоподателят намира, че тази констатация е в
противоречие с текста на раздел IV, чл. 3, б. (а) от Допълнителното споразумение към
Договор за мобилни услуги с предпочетен номер +, където изрично било посочено, че
„максималният размер на неустойката не може да надвишава трикратния размер на
стандартните месечни абонаменти”.
Следователно според жалбоподателя, процесната неустойка е била предварително
определяема, защото се формира от трикратния размер на стандартния месечен абонамент
(и то без ДДС), който абонамент е индивидуално договорен и избран от потребителя.
Относно неправилността на атакуваното решение в частта, с която
първоинстанционният съд е отхвърлил искането за присъждане на сумата от 195,88 лв.,
представляваща разликата в цената на мобилно устройство без абонамент и
преференциалната обща лизингова цена, на която е предоставено жалбоподателят изтъква,
че в постановеното решение изобщо липсват мотиви на съда, защо отхвърля тази претенция,
което е в противоречие на принципа, че постановените съдебни решения трябва да бъдат
мотивирани.
Извън това жалбоподателят заявява, че посочената сума не представлява неустойка, а е
начислена на основание раздел IV, чл. 3, б. (б) от Допълнителното споразумение към
Договор за мобилни услуги с предпочетен номер +, поради виновното неизпълнение от
страна на Д. П. АРС. да заплати изискуемите абонаментни такси и използвани услуги, като
изтъква, че вземането за неустойка и вземането за сумата за разлика в цената на устройство
са уредени в различни букви на раздел IV, чл. 3 от споразумението за мобилни услуги.
Сочи се също като довод, че в раздел П, чл. 1 от споразумението за мобилни услуги е
посочена стандартната пазарна цена на устройството SAMSUNG Galaxy J7 2017 Dual Black
без абонамент, възлизаща на 649,90 лв,, както и размерът на реално направената отстъпка в
размер на 286,94 лв. и това, че потребителят е бил наясно с тези стойности при сключването
на споразумението. Претендираната сума за разлика целяла да обезщети мобилния оператор
за това, че е направил значителна отстъпка от пазарната цена на предоставеното устройство,
но Д. П. АРС. в качеството си на потребител не е била добросъвестна в изпълнението на
задълженията си по споразумението за мобилни услуги, а предоставеното мобилно
устройство не е върнато в магазин на мобилния оператор. В заключение жалбоподателят
подчертава, че претендираната сума за разлика е в по-нисък размер от действително
направената отстъпка, защото е взет предвид периодът, през който Д. П. АРС. е изпълнявала
задълженията си по споразумението за мобилни услуги.
ОС след, като обсъди становищата на страните приема жалбата за основателна, а
атакуваното с нея първоинстанционно решение за правилно и законосъобразно. ОС изцяло
възприема мотивите на РС – Силистра обосновали постановяването на атакуваното решение
и препраща, към тях по реда на чл. 272 от ГПК.
Въззивният съдебен състав споделя довода на районния съдия, че при наличие на
виновно неизпълнение на задълженията на единия съдоговорител до разваляне на договора
може да се стигне едва след, като кредитора писмено покани неизправната страна към
изпълнение, като й даде подходящ срок за това с предупреждението, че в противен случай
4
след изтичане на срока ще счита договора за развален, по реда на чл. 87 ЗЗД, което в случая
е регламентирано и в чл. 75 от Общите условия към процесния договор сключен между
страните, в който текст в полза на “Теленор България” ЕАД, е предвидено право да прекрати
индивидуалния договор с потребителя при неплащане в срок на дължими по договора суми,
а упражняването на това право изисква извършване на волеизявление от лицето, което го
упражнява, без каквото то остава във вид на нереализирана възможност. Липсата на данни за
реално уведомяване на потребителя за намерението на доставчика на далекосъобщителни
услуги да прекрати договорните отношения между тях е достатъчно основание да се приеме,
че претенцията за неустойка за предсрочно прекратяване на действието на допълнителното
споразумение от 25.07.2018г. към договора между страните е неоснователна.
Изложеният аргумент в пълна мяра е приложим и по отношение на претендираната
неустойка за предсрочно прекратяване на допълнителното споразумение, към сключения
между страните договор за доставка на далекосъобщителни услуги представляващо
разликата между цената на предоставено устройство без абонамент и цена на такова и
преференциална обща лизингова цена по договора за лизинг. Липсата на реално получено от
насрещната страна по договора уведомление съдържащо волята на кредитора за развалянето
му поради липсата на изпълнение, възможност и срок за изпълнение и предупреждение, че в
противен случай договора ще се счита за развален обуславя невъзможността на кредитора да
претендира неустойка за предсрочно прекратяване на коментираното допълнително
споразумение представляваща в случая разликата между реалната цена на предоставеното
устройство и преференциалната лизингова такава.
Въззивният съдебен състав споделя и другия довод на първоинстанционния съд
основан на констатирана неяснота в договорната неустоечна клауза послужила, като
основание за претендираната неустойка за предсрочно прекратяване на договора. Според
допълнителното споразумение, към процесния договор за далекосъобщителни услуги
„Максималният размер на неустойката не може да надвишава трикратния размер на
стандартните месечни абонаменти“. Така формулиран текста на договора сочи, че размера
на неустойката /в случай, че такава се дължи/ може да бъде всеки от единица до стойността
на трикратния месечен абонамент, но колко точно нито е определено, нито пък е посочена
методика даваща възможност на потребителя да изчисли, каква би била дължимата
неустойка в случай на неизпълнение. Изразеното в жалбата становище, че претендираната
сумата е формирана като сбор от три стандартни месечни абонамента не кореспондира с
текста на договора според който такава неустойка не може да надвишава стойността на
трикратния месечен абонамент, но не е посочено точно колко е тя нито пък е договорена
методика за изчисляването й. По тези съображения ОС споделя аргументите на
първоинстанционния съд досежно коментираната неустойка, като също приема, че
дължимостта и начинът на формирането на размера й са определени неясно в ущърб на
потребителя на далекосъобщителната услуга, която пък обуславя наличието на
неравноправна договорна клауза.
По изложените съображения ОС намира жалбата за изцяло неоснователна, а
първоинстанционното решение в атакуваната му с жалбата част за правилно и
законосъобразно, което мотивира съда да го потвърди.
Водим от гореизложеното съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 389 от 09.08.2021г. постановено по гр.д. №
1681/2020г. на РС – Силистра.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
5
Препис от решението да се връчи на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6