№ 1549
гр. *** , 26.11.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 11-ТИ ТЪРГОВСКИ в публично
заседание на шестнадесети ноември, през две хиляди и двадесета година в
следния състав:
Председател:Бистра Николова
Членове:Тодор Тодоров
Милен Василев
Секретар:Ирена М. Дянкова
като разгледа докладваното от Милен Василев Въззивно търговско дело №
20201001002426 по описа за 2020 година
Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.
Образувано е по:
въззивна жалба от 18.06.2020 г. на ответника Република България, представлявана от
министъра на финансите, срещу решението от 13.05.2020 г. по гр. д. № 1941/2019 г.
на Софийския градски съд, І-10 състав, с което ответникът е осъден да заплати
следните обезщетения за имуществени вреди от противоправно поведение на лица от
състава на държавен орган, изразяващо се в приемане на противоконституционна
разпоредба в закон и неизпълнение на задължението да уредят отношенията,
възникнали от прилагане на разпоредбата след обявяването й за
противоконституционна, която вреда се изразява в удържани такси по чл.35а ЗЕВИ за
периода 1.01.2014 г. – 30.06.2014 г.: 1) на ищеца „*** Солар“ ЕООД на осн. чл. 7 от
КРБ във вр. с чл. 49 ЗЗД сумата 102 358,55 лв., на осн. чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата
31 195,02 лв. – законната лихва за забава за периода 8.02.2016 г. – 8.02.2019 г.; а на
осн. чл. 78, ал. 1 ГПК сумата 5 342,14 лв. – съдебни разноски; 2) на ищеца „Ханово 2
Солар“ ЕООД на осн. чл. 7 от КРБ във вр. с чл. 49 ЗЗД сумата 87 586,02 лв., на осн.
чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата 26 692,91 лв. – законната лихва за забава за периода
8.02.2016 г. – 8.02.2019 г.; а на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК сумата 4 571,16 лв. – съдебни
разноски; 3) на ищеца „Каравелово Солар“ ЕООД на осн. чл. 7 от КРБ във вр. с чл.
1
49 ЗЗД сумата 130 880,09 лв., на осн. чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата 39 887,31 лв. –
законната лихва за забава за периода 8.02.2016 г. – 8.02.2019 г.; а на осн. чл. 78, ал. 1
ГПК сумата 6 830,69 лв. – съдебни разноски; 4) на ищеца „Кукорево 1 Солар“
ЕООД на осн. чл. 7 от КРБ във вр. с чл. 49 ЗЗД сумата 239 287,55 лв., на осн. чл. 86,
ал. 1 ЗЗД сумата 72 925,81 лв. – законната лихва за забава за периода 8.02.2016 г. –
8.02.2019 г.; а на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК сумата 12 488,53 лв. – съдебни разноски; 5)
на ищеца „Балкан Фриго“ ЕООД на осн. чл. 7 от КРБ във вр. с чл. 49 ЗЗД сумата
288 141,05 лв., на осн. чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата 87 814,51 лв. – законната лихва за
забава за периода 8.02.2016 г. – 8.02.2019 г.; а на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК сумата
15 038,22 лв. – съдебни разноски; 6) на ищеца „Пи Ви Инвест БГ“ ЕООД на осн. чл.
7 от КРБ във вр. с чл. 49 ЗЗД сумата 150 065,02 лв., на осн. чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата
45 733,84 лв. – законната лихва за забава за периода 8.02.2016 г. – 8.02.2019 г.; а на
осн. чл. 78, ал. 1 ГПК сумата 7 831,91 лв. – съдебни разноски; 7) на ищеца „Геовид“
ЕООД на осн. чл. 7 от КРБ във вр. с чл. 49 ЗЗД сумата 60 780,91 лв., на осн. чл. 86,
ал. 1 ЗЗД сумата 18 523,73 лв. – законната лихва за забава за периода 8.02.2016 г. –
8.02.2019 г.; а на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК сумата 3 127,19 лв. – съдебни разноски; 8) на
ищеца „Соларен парк Хаджидимово 1“ ЕООД на осн. чл. 7 от КРБ във вр. с чл. 49
ЗЗД сумата 356 429,14 лв., на осн. чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата 108 626,14 лв. – законната
лихва за забава за периода 8.02.2016 г. – 8.02.2019 г.; а на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК
сумата 18 602,22 лв. – съдебни разноски; и 9) на ищеца „Солар Ел Систем“ ЕАД на
осн. чл. 7 от КРБ във вр. с чл. 49 ЗЗД сумата 270 492,22 лв., на осн. чл. 86, ал. 1 ЗЗД
сумата 82 435,81 лв. – законната лихва за забава за периода 8.02.2016 г. – 8.02.2019
г.; а на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК сумата 14 117,12 лв. – съдебни разноски;
частна жалба от 3.08.2020 г. на ответника Република България, представлявана от
министъра на финансите, срещу определението от 16.07.2020 г. по гр. д. № 1941/2019
г. на Софийския градски съд, І-10 състав, с което е изменено решението от
13.05.2020 г. в частта за разноските, като са присъдени допълнителни такива на
ищците за адвокатско възнаграждение, както следва: 1) на ищеца „*** Солар“ ЕООД
сумата 4 340,40 лв., 2) на ищеца „Ханово 2 Солар“ ЕООД сумата 3 711,47 лв., 3) на
ищеца „Каравелово Солар“ ЕООД сумата 5 548,14 лв., 4) на ищеца „Кукорево 1
Солар“ ЕООД сумата 9 329,12 лв., 5) ищеца „Балкан Фриго“ ЕООД сумата 10 858,93
лв., 6) на ищеца „Пи Ви Инвест БГ“ ЕООД сумата 6 360,48 лв., 7) на ищеца „Геовид“
ЕООД сумата 2 577,54 лв., 8) на ищеца „Соларен парк Хаджидимово 1“ ЕООД сумата
12 997,33 лв., и 9) на ищеца „Солар Ел Систем“ ЕАД сумата 10 306,27 лв.
В жалбата се твърди, че решението е постановено по недопустими искове, основани на
приемането на законодателен акт на Народното събрание – Закона за държавния бюджет на РБ за
2014 г. Твърди се, че тези отношения не били частноправни или административноправни, а
специфични държавно-властнически отношения, чиято законосъобразност не подлежала на
контрол от органите на съдебната власт. Сочи се и, че исковете не са подведомствени на
гражданските съдилища, а пасивно процесуално легитимиран по тях е Народното събрание, а не
държавата. Твърди се, че неправилно СГС е уважил деликтния иск и неправилно е приел, че
2
обявеният за противоконституционен закон поражда задължения за държавата да обезщети
частноправните субекти за последиците от прилагането му. Твърди се, че поради липсата на
обратно действие на решението на КС, таксата за периода до влизане в сила на РКС е събрана на
валидно правно основание и е дължима от ищеца. Сочи се, че правно и логически неиздържано е
да се приеме, че сумите са платени на валидно правно основание, т.е. че са дължими, но плащането
им да представлява вреда за ищците. Твърди се и, че съдът не се е произнесъл по възражение за
погасяване по давност на деликтните вземания, своевременно наведено от ответника, която
давност течала от 4.12.2013 г. – датата на приемане на противоконституционния закон. В частната
жалба срещу определението по чл. 248 ГПК се поддържа, че неправилно СГС е присъдил съдебни
разноски на ищците за адвокатски възнаграждения в общ размер на 66 029,68 лв., като не е уважил
в по-голям размер направеното от ответника възражение за прекомерност. Твърди се, че съдът е
следвало да намали тези разноски и под минимума по Наредба № 1/2004 г., предвид приетото в
решение от 23.11.2017 г. по съединени дела С-427/16 и С-428/16 на СЕС, като се отчете и правната
и фактическа сложност на делото и обстоятелството, че същото е приключило в едно открито
заседание на СГС.
Предвид изложеното жалбоподателят моли въззивния съд да обезсили или да отмени
обжалваното решение и да отхвърли предявените искове, както и да отмени обжалваното
определение по чл. 248 ГПК. Претендира присъждане на направените разноски, вкл. и
юрисконсултско възнаграждение.
Въззиваемите „*** Солар“ ЕООД, „Ханово 2 Солар“ ЕООД, „Каравелово Солар“ ЕООД,
„Кукорево 1 Солар“ ЕООД, „Балкан Фриго“ ЕООД, „Пи Ви Инвест БГ“ ЕООД, „Геовид“ ЕООД,
„Соларен парк Хаджидимово 1“ ЕООД и „Солар Ел Систем“ ЕАД – ищци по исковете – чрез
процесуалния си представител оспорват жалбите като неоснователни и молят съда да ги остави без
уважение, а обжалваното с тях решение и определение – в сила, като правилни и законосъобразни.
Претендират разноски.
Софийският апелативен съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое
убеждение и съобразно чл. 12 от ГПК във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт и възраженията на въззиваемите, намира за установено следното:
І. По предмета на делото
Първоинстанционният съд е бил сезиран от *** Солар“ ЕООД, „Ханово 2 Солар“ ЕООД,
„Каравелово Солар“ ЕООД, „Кукорево 1 Солар“ ЕООД, „Балкан Фриго“ ЕООД, „Пи Ви Инвест
БГ“ ЕООД, „Геовид“ ЕООД, „Соларен парк Хаджидимово 1“ ЕООД и „Солар Ел Систем“ ЕАД с
искова молба от 8.02.2019 г. срещу Република България. В исковата молба се твърди, че ищците са
производители на електрическа енергия от възобновяеми източници /слънчева енергия/ чрез
собствени фотоволтаични централи /подробно описани/, като са сключили и дългосрочни
договори за изкупуване на ел. енергия с крайните снабдители „ЧЕЗ Електро България“ АД,
„Енерго – Про Продажби“ АД и „ЕВН България Електроснабдяване“ ЕАД по преференциални
цени. Твърди, че с § 6, т. 2 и 3 от Закона за държавния бюджет за 2014 г., в сила от 1.01.2014 г., бил
създаден раздел V в глава 4 от Закона за енергията от възобновяеми източници, с който
3
производителите на ел. енергия от вятърна и слънчева енергия били задължени да заплащат в
полза на държавния бюджет такса в размер на 20 % от преференциалната цена по чл. 31, ал. 1
ЗЕВИ без ДДС, която се удържала и внасяла от обществения доставчик /“НЕК“ ЕАД/ или
съответните крайни снабдители, които имали задължение за подаване на тримесечна справка в
КЕВР и за превеждане на удържаните такси в срок до 15-то число на месеца, следващ
тримесечието, за което се отнася. Впоследствие с решение № 13/31.07.2014 г. по к.д. № 1/2014 г. на
Конституционния съд, в сила на 10.08.2014 г., КС е обявил за противоконституционни точки 2 и 3
от § 6 от Закона за държавния бюджет за 2014 г., с което е отпаднало задължението за удържане и
внасяне таксата. Твърди се, че през част от периода на действие на този закон /1.01.2014 г. –
30.06.2014 г./ ищците са заплатили такси по чл. 35а, ал. 1 ЗЕВИ, удържани от крайните снабдители
и постъпили в държавния бюджет, в общ размер на исковите суми, с плащането на които суми
ищците претърпели вреди, а евентуално – сумите били неоснователно получени от държавата.
Поддържа се, че в нарушение на чл. 22, ал. 4 ЗКС Народното събрание не уредило възникналите
последици от обявения за противоконституционен закон, което било длъжно да стори в срок до 2
месеца от влизане в сила на РКС съгласно чл. 88 от Правилника за организацията и дейността на
42-тото НС, респ. чл. 88 от ПОНС на 44-тото НС. Твърди се, че сумите подлежали на
възстановяване от държавата като обезщетения за вреди, дължими на осн. чл. 7 КРБ, вследствие на
обявения за противоконституционен закон и за неизпълнените задължения по чл. 22, ал. 4 ЗКС, а
евентуално – като неоснователно получени. Върху главниците били дължими и законни лихви за
забава за периода 8.02.2016 г. – 8.02.2019 г. Претендираните от всеки ищец суми са следните:
1) за ищеца „*** Солар“ ЕООД главница в размер на 102 358,55 лв., както и сумата 31 195,02
лв. – законната лихва за забава за посочения период;
2) за ищеца „Ханово 2 Солар“ ЕООД главница в размер на 87 586,02 лв., както и сумата
26 692,91 лв. – законната лихва за забава за посочения период;
3) за ищеца „Каравелово Солар“ ЕООД главница в размер на 130 880,09 лв., както и сумата
39 887,31 лв. – законната лихва за забава за посочения период;
4) за ищеца „Кукорево 1 Солар“ ЕООД главница в размер на 239 287,55 лв., както и сумата
72 925,81 лв. – законната лихва за забава за посочения период;
5) за ищеца „Балкан Фриго“ ЕООД главница в размер на 288 141,05 лв., както и сумата
87 814,51 лв. – законната лихва за забава за посочения период;
6) за ищеца „Пи Ви Инвест БГ“ ЕООД главница в размер на 150 065,02 лв., както и сумата
45 733,84 лв. – законната лихва за забава за посочения период;
7) за ищеца „Геовид“ ЕООД главница в размер на 60 780,91 лв., както и сумата 18 523,73 лв. –
законната лихва за забава за посочения период;
8) за ищеца „Соларен парк Хаджидимово 1“ ЕООД главница в размер на 356 429,14 лв., както
и сумата 108 626,14 лв. – законната лихва за забава за посочения период; и
9) за ищеца „Солар Ел Систем“ ЕАД главница в размер на 270 492,22 лв., както и сумата
82 435,81 лв. – законната лихва за забава за посочения период.
4
ІІ. По доказателствата относно исковете на „*** Солар“ ЕООД
По делото е представено разрешение за ползване № ДК-07-Я-49/21.05.2012 г., издадено от
началник РО „НСК“ *** при РДНСК „Югоизточен район“, с което е разрешено ползването на
следния строеж: „Фотоволтаична електроцентрала“ с инсталирана мощност 1,7 МW, БКТП 1х1000
kVA 0,4/20 kV, БКТП 1х800 kVA 0,4/20 kV, кабелна линия 20kV и ажурна ограда“, находяща се в
УПИ І-7, масив 29 от КВС, землище с. ***, м. „***“, община ***, област ***, с възложител „***
Солар“ ЕООД.
С договор за изкупуване на електрическа енергия № 453/29.05.2012 г. продавачът „*** Солар“
ЕООД се е задължил да доставя на купувача „ЕВН България Електроснабдяване”
ЕАД електрическа енергия по цени и условия, определени в договора и в съответствие с
действащите нормативни актове, за срок от 20 г., чрез ФВЦ „*** Солар“, за която е издадено
разрешение за ползване № ДК-07-Я-49/21.05.2012 г.
Във връзка с изпълнението на договора от 29.05.2012 г. по делото са представени множество
фактури, издадени от ищеца за продадена ел. енергия на „ЕВН България Електроснабдяване” ЕАД,
както и фактури, издадени от „ЕВН България Електроснабдяване” ЕАД за дължими от ищеца суми
за балансиране на енергия, придружени с писмени изявления за прихващане, както и банкови
извлечения. Обобщените данни са следните:
Фактури, издадени от ищеца Фактури, издадени от ЕВН
Платени сума от
ЕВН – лв.
фактура №фактура №Сума – лв.
Удържана такса по чл.
35а ЗЕВИ – лв.
Сума – лв.
37 821,44
20/31.01.2014
45 385,737 564,29
74 403,43
62 002,86
21/28.02.2014 12 400,43
72 901,19
22/31.03.201487 481,4314 580,24
91 213,16
23/30.04.2014109 455,7918 242,63
121 421,37
24/31.05.2014145 705,6424 284,27
123 134,52
25/30.06.2014151 719,3125 286,551116052826/1.07.20143 298,24
ОБЩО:614 151,33102 358,55 3 298,24 508 494,54
Видно от писмо с изх. № Е-08-08-22/14.11.2019 г. на КЕВР удържаните от „ЕВН България
Електроснабдяване” ЕАД такси по чл. 35а ЗЕВИ са били превеждани по сметка на КЕВР по
тримесечия както следва: на 15.04.2014 г. – 34 545 лв., на 15.07.2014 г. – 67 813 лв., а на 15.10.2014
г. – 34 226 лв. Впоследствие, от сметката на КЕВР сумите са прехвърлени към централния
държавен бюджет.
ІІІ. По доказателствата относно исковете на „Ханово 2 Солар“ ЕООД
С разрешение за ползване № ДК-07-Я-50/21.05.2012 г., издадено от началник РО „НСК“ ***
при РДНСК „Югоизточен район“, е разрешено ползването на следния строеж: „Фотоволтаична
5
електроцентрала“ с инсталирана мощност 1,5 МW, БКТП 2х800 kVA 0,4/20 kV, кабелна линия
20kV и ажурна ограда“, находяща се в УПИ І-178, масив 15 от КВС, землище с. ***, община ***,
област ***, с възложител „Ханово 2 Солар“ ЕООД.
С договор за изкупуване на електрическа енергия № 451/29.05.2012 г. продавачът „Ханово 2
Солар“ ЕООД се е задължил да доставя на купувача „ЕВН България Електроснабдяване”
ЕАД електрическа енергия по цени и условия, определени в договора и в съответствие с
действащите нормативни актове, за срок от 20 г., чрез ФВЦ „Ханово 2 Солар“, за която е издадено
разрешение за ползване № ДК-07-Я-50/21.05.2012 г.
Във връзка с изпълнението на договора от 29.05.2012 г. по делото са представени множество
фактури, издадени от ищеца за продадена ел. енергия на „ЕВН България Електроснабдяване” ЕАД,
както и фактури, издадени от „ЕВН България Електроснабдяване” ЕАД за дължими от ищеца суми
за балансиране на енергия, придружени с писмени изявления за прихващане, както и банкови
извлечения. Обобщените данни са следните:
Фактури, издадени от ищеца Фактури, издадени от ЕВН
Платени сума от
ЕВН – лв.
фактура №фактура №Сума – лв.
Удържана такса по чл.
35а ЗЕВИ – лв.
Сума – лв.
27 992,41
20/31.01.2014
33 590,895 598,48
49 296,66
21/28.02.201459 155,999 859,33
69 554,92
22/31.03.201483 456,9013 910,98
80 090,49
23/30.04.201496 108,5916 018,10
107 382,18
24/31.05.2014128 858,6221 476 44
100 908,44
25/30.06.2014124 336,1320 722,691116052824/1.07.20142 705,00
ОБЩО:525 516,1287 586,02 2 705.00 435 225,10
Видно от писмо с изх. № Е-08-08-22/14.11.2019 г. на КЕВР удържаните от „ЕВН България
Електроснабдяване” ЕАД такси по чл. 35а ЗЕВИ са били превеждани по сметка на КЕВР по
тримесечия както следва: на 15.04.2014 г. – 29 369 лв., на 15.07.2014 г. – 58 217 лв., а на 15.10.2014
г. – 30 414 лв. Впоследствие, от сметката на КЕВР сумите са прехвърлени към централния
държавен бюджет.
ІV. По доказателствата относно исковете на „Каравелово Солар“ ЕООД
С разрешение за ползване № ДК-07-Я-55/28.05.2012 г., издадено от началник РО „НСК“ *** при
РДНСК „Югоизточен район“, е разрешено ползването на следния строеж: „Фотоволтаична
електроцентрала“ с инсталирана мощност 2,2 МW, БКТП 1х1000 kVA 0,4/20 kV, БКТП 0,4/20kV
2х630 kVA и кабелна линия 20kV“, находяща се в УПИ І-73, 87, масив 10 от КВС, землище с. ***,
община ***, област ***, с възложител „Каравелово Солар“ ЕООД.
С договор за изкупуване на електрическа енергия № 454/29.05.2012 г. продавачът „Каравелово
Солар“ ЕООД се е задължил да доставя на купувача „ЕВН България Електроснабдяване”
ЕАД електрическа енергия по цени и условия, определени в договора и в съответствие с
6
действащите нормативни актове, за срок от 20 г., чрез ФВЦ „Каравелово Солар“, за която е
издадено разрешение за ползване № ДК-07-Я-55/28.05.2012 г.
Във връзка с изпълнението на договора от 29.05.2012 г. по делото са представени множество
фактури, издадени от ищеца за продадена ел. енергия на „ЕВН България Електроснабдяване” ЕАД,
както и фактури, издадени от „ЕВН България Електроснабдяване” ЕАД за дължими от ищеца суми
за балансиране на енергия, придружени с писмени изявления за прихващане, както и банкови
извлечения. Обобщените данни са следните:
Фактури, издадени от ищеца Фактури, издадени от ЕВН
Платени сума от
ЕВН – лв.
фактура №фактура №Сума – лв.
Удържана такса по чл.
35а ЗЕВИ – лв.
Сума – лв.
40 678,23
20/31.01.2014
48 813,888 135,65
74 286,60
21/28.02.201489 143,9214 857,32
99 830,14
22/31.03.2014119 796,1719 966,03
121 169,34
23/30.04.2014145 403,2124 233,87
158 224,50
24/31.05.2014189 869,4031 644,90
156 035,21
25/30.06.2014192 253,9032 042,321116052874/1.07.20144 176,37
ОБЩО:785 280,48130 880,09 4 176,37 650 224,02
Видно от писмо с изх. № Е-08-08-22/14.11.2019 г. на КЕВР удържаните от „ЕВН България
Електроснабдяване” ЕАД такси по чл. 35а ЗЕВИ са били превеждани по сметка на КЕВР по
тримесечия както следва: на 15.04.2014 г. – 42 959 лв., на 15.07.2014 г. – 87 921 лв., а на 15.10.2014
г. – 45 120 лв. Впоследствие, от сметката на КЕВР сумите са прехвърлени към централния
държавен бюджет.
1. По доказателствата относно исковете на „Кукорево 1 Солар“ ЕООД
С разрешение за ползване № ДК-07-Я-41/3.05.2012 г., издадено от началник РО „НСК“ *** при
РДНСК „Югоизточен район“, е разрешено ползването на следния строеж: „Фотоволтаична
електроцентрала“ с инсталирана мощност 4 МW, БКТП 1х1000 kVA 0,4/20 kV, 2 бр. БКТП 2х800
kVA 0,4/20kV, кабелна линия 20kV и ажурна ограда“, находяща се в УПИ І-126, 127, 199, 200,
масив 1 от КВС, землище с. ***, м. „***, община ***, област ***, с възложител „Кукорево 1
Солар“ ЕООД.
С договор за изкупуване на електрическа енергия № 454/29.05.2012 г. продавачът „Кукорево 1
Солар“ ЕООД се е задължил да доставя на купувача „ЕВН България Електроснабдяване” ЕАД
електрическа енергия по цени и условия, определени в договора и в съответствие с действащите
нормативни актове, за срок от 20 г., чрез ФВЦ „Кукорево 1 Солар“, за която е издадено разрешение
за ползване № ДК-07-Я-41/3.05.2012 г.
Във връзка с изпълнението на договора от 29.05.2012 г. по делото са представени множество
фактури, издадени от ищеца за продадена ел. енергия на „ЕВН България Електроснабдяване” ЕАД,
както и фактури, издадени от „ЕВН България Електроснабдяване” ЕАД за дължими от ищеца суми
7
за балансиране на енергия, придружени с писмени изявления за прихващане, както и банкови
извлечения. Обобщените данни са следните:
Фактури, издадени от ищеца Фактури, издадени от ЕВН
Платени сума от
ЕВН – лв.
фактура №фактура №Сума – лв.
Удържана такса по чл.
35а ЗЕВИ – лв.
Сума – лв.
78 501,12
21/31.01.2014
94 201,3415 700,22
132 740,70
22/28.02.2014159 288,8426 548,14
183 425,68
23/31.03.2014220 110,8236 685,14
222 817,56
24/30.04.2014267 381,0744 563,51
289 218,50
25/31.05.2014347 062,2057 843,70
282 190,67
26/30.06.2014347 681,0557 946,841116052559/1.07.20147 543,54
ОБЩО:1 435 725,32239 287,55 7 543,54 1 188 894,23
Видно от писмо с изх. № Е-08-08-22/14.11.2019 г. на КЕВР удържаните от „ЕВН България
Електроснабдяване” ЕАД такси по чл. 35а ЗЕВИ са били превеждани по сметка на КЕВР по
тримесечия както следва: на 15.04.2014 г. – 78 934 лв., на 15.07.2014 г. – 160 354 лв., а на
15.10.2014 г. – 83 263 лв. Впоследствие, от сметката на КЕВР сумите са прехвърлени към
централния държавен бюджет.
VІ. По доказателствата относно исковете на „Балкан Фриго“ ЕООД
С разрешение за ползване № ДК-07-ЮЦР-143/18.06.2012 г., издадено от началник РДНСК
„Южен централен район“, е разрешено ползването на следния строеж: „Фотоволтаична
електроцентрала“ с инсталирана мощност 4623 кWр, 4бр. БКТП и вътрешни кабелни линии“,
находяща се в УПИ VІ, VІІ и Х, кв. 96, по плана на гр. ***, община ***, с възложител „Балкан
Фриго“ ЕООД.
С договор за изкупуване на електрическа енергия № 580/24.07.2012 г. продавачът „Балкан
Фриго“ ЕООД се е задължил да доставя на купувача „ЕВН България Електроснабдяване” ЕАД
електрическа енергия по цени и условия, определени в договора и в съответствие с действащите
нормативни актове, за срок от 20 г., чрез ФВЦ „Балкан Фриго“, за която е издадено разрешение за
ползване № ДК-07-ЮЦР-143/18.06.2012 г.
Във връзка с изпълнението на договора от 24.07.2012 г. по делото са представени множество
фактури, издадени от ищеца за продадена ел. енергия на „ЕВН България Електроснабдяване” ЕАД,
както и фактури, издадени от „ЕВН България Електроснабдяване” ЕАД за дължими от ищеца суми
за балансиране на енергия, придружени с писмени изявления за прихващане, както и банкови
извлечения. Обобщените данни са следните:
Фактури, издадени от ищеца Фактури, издадени от ЕВН
Платени сума от
ЕВН – лв.
фактура №фактура №Сума – лв.
Удържана такса по чл.
35а ЗЕВИ – лв.
Сума – лв.
136 085,52
19/31.01.201427 217,10
8
136 085,52
19/31.01.201427 217,10
163 302,62
190 252,25
20/28.02.2014228 302,7038 050,45
214 805,16
21/31.03.2014257 766,1942 961,03
227 703,67
22/30.04.2014273 244,4045 540,73
343 874,73
23/31.05.2014412 649,6868 774,95
319 446,05
26/30.06.2014393 580,7465 586,791116052605/1.07.20148 537,90
ОБЩО:1 728 846,33288 141,05 8 537,90 1 432 167,38
Видно от писмо с изх. № Е-08-08-22/14.11.2019 г. на КЕВР удържаните от „ЕВН България
Електроснабдяване” ЕАД такси по чл. 35а ЗЕВИ са били превеждани по сметка на КЕВР по
тримесечия както следва: на 15.04.2014 г. – 108 229 лв., на 15.07.2014 г. – 179 912 лв., а на
15.10.2014 г. – 89 390 лв. Впоследствие, от сметката на КЕВР сумите са прехвърлени към
централния държавен бюджет.
VІІ. По доказателствата относно исковете на „Пи Ви Инвест БГ“ ЕООД
С разрешение за ползване № СТ-05-809/11.07.2012 г., издадено от зам. началник ДНСК, е
разрешено ползването на следния строеж: „Малка електроцентрала с фотоволтаични модули“ с
инсталирана мощност 4999 кW, с външно кабелно 20 kV захранване БКТП 20/0,4 kV, 1000 kVA,
находяща се в ПИ № 000574 в землището на с. *** – стопански двор, м. „Под свинарника“, община
***, област ***, с възложител „Пи Ви Инвест БГ“ ЕООД.
С договор за изкупуване на електрическа енергия № 321/18.12.2012 г. продавачът „Пи Ви
Инвест БГ“ ЕООД се е задължил да доставя на купувача „Енерго Про Продажби” АД електрическа
енергия по цени и условия, определени в договора и в съответствие с действащите нормативни
актове, за срок от 20 г., чрез ФВЦ „Черногор“, за която е издадено разрешение за ползване № СТ-
05-809/11.07.2012 г.
Във връзка с изпълнението на договора от 18.12.2012 г. по делото са представени множество
фактури, издадени от ищеца за продадена ел. енергия на „Енерго Про Продажби” АД, както и
фактури, издадени от „Енерго Про Продажби” АД за дължими от ищеца суми за балансиране на
енергия и за продадена ел. енергия, придружени с писмени изявления за прихващане, както и
банкови извлечения. Обобщените данни са следните:
Фактури, издадени от ищеца Фактури, издадени от Енерго Про
Платени сума от
Енерго Про – лв.
фактура №фактура №Сума – лв.
Удържана такса по чл.
35а ЗЕВИ – лв.
Сума – лв.
46 110,97
16/31.01.2014
55 333,169 222,19
93 288,66
17/28.02.2014111 946,3918 657,73
114 722,72
18/31.03.2014137 667,2622 944,54
118 918,50
19/30.04.2014142 702,2023 783,70
193 603,48
20/31.05.2014232 324,1838 720,70
**********/17.07.201419 042,79
*********/15.07.2014404,59
161 571,45
21/30.06.2014220 410,9836 735,16
*********/11.07.2014378,96
**********/4.07.20142 278,03
ОБЩО:900 384,17150 064,02 22 104,37 728 215,78
9
Видно от писмо с изх. № Е-08-08-22/14.11.2019 г. на КЕВР удържаните от „Енерго Про
Продажби” АД такси по чл. 35а ЗЕВИ са били превеждани по сметка на КЕВР по тримесечия както
следва: на 15.04.2014 г. – 50 824 лв., на 15.07.2014 г. – 99 240 лв., а на 15.10.2014 г. – 48 859 лв.
Впоследствие, от сметката на КЕВР сумите са прехвърлени към централния държавен бюджет.
VІІІ. По доказателствата относно исковете на „Геовид“ ЕООД
С разрешение за ползване № ДК-07-Вд-42/28.06.2012 г., издадено от началник РО „НСК“ ***
при РДНСК „Северозападен район“, е разрешено ползването на следния строеж: „Фотоволтаична
електроцентрала с ел. уредби и кабелни линии за фотоволтаични електроцентрали“, находяща се в
УПИ І-073024, УПИ І-073045, кв. 73, по плана на с. ***, община ***, област ***, с възложител
„Геовид“ ЕООД.
С договор за изкупуване на електрическа енергия № 335/24.07.2012 г. продавачът „Геовид“
ЕООД се е задължил да доставя на купувача „ЧЕЗ Електро България” АД електрическа енергия по
цени и условия, определени в договора и в съответствие с действащите нормативни актове, за срок
от 20 г., чрез ФВЦ „Геовид – Макреш“, за която е издадено разрешение за ползване № ДК-07-Вд-
42/28.06.2012 г.
Въпреки, че са описани в исковата молба, за този ищец не са представени фактури за процесния
период. Същевременно, ответникът не е оспорил фактическите твърдения в исковата молба за
следните начислени суми:
Суми за
Периодпроизведена ел.
Удържана такса по чл.
енергия
35а ЗЕВИ – лв.
м. 01.2014
24 444,524 074,09
м. 02.201439 793,376 632,23
м. 03.201460 544,6110 090,77
м. 04.201457 897,319 649,55
м. 05.201487 116,6414 519,44
м. 06.2014
94 888,9615 814,83
ОБЩО:364 685,4160 780,91
Видно от писмо с изх. № Е-08-08-22/14.11.2019 г. на КЕВР удържаните от „ЧЕЗ Електро
България” АД такси по чл. 35а ЗЕВИ са били превеждани по сметка на КЕВР по тримесечия както
следва: на 15.04.2014 г. – 20 797 лв., на 15.07.2014 г. – 39 984 лв., а на 15.10.2014 г. – 21 186 лв.
Впоследствие, от сметката на КЕВР сумите са прехвърлени към централния държавен бюджет.
10
ІХ. По доказателствата относно исковете на „Соларен парк Хаджидимово 1“ ЕООД
С разрешения за ползване № ДК-07-Бл-96/27.06.2012 г. и № ДК-07-Бл-97/27.06.2012 г.,
издадени от началник РО „НСК“ Благоевград при РДНСК „Югозападен район“, е разрешено
ползването на следния строеж: „Инсталация на фотоволтаична енергия /соларен парк/, трафопост
РУ 20kV и ограда“, находящ се в ПИ 000446, м. „***“, землището на с. ***, община ***, област
***, с възложител „Соларен парк Хаджидимово 1“ ЕООД.
С договор за изкупуване на електрическа енергия № 339/26.07.2012 г. продавачът „Соларен
парк Хаджидимово 1“ ЕООД се е задължил да доставя на купувача „ЧЕЗ Електро България” АД
електрическа енергия по цени и условия, определени в договора и в съответствие с действащите
нормативни актове, за срок от 20 г., чрез ФВЦ „Тополата 1“, за което са издадени разрешения за
ползване № ДК-07-Бл-96/27.06.2012 г. и № ДК-07-Бл-97/27.06.2012 г.
Във връзка с изпълнението на договора от 26.07.2012 г. по делото са представени множество
фактури, издадени от ищеца за продадена ел. енергия на „ЧЕЗ Електро България” АД, както и
фактури, издадени от „ЧЕЗ Електро България” АД за дължими от ищеца суми за балансиране на
енергия и за продадена ел. енергия, придружени с писмени изявления за прихващане, както и
банкови извлечения. Обобщените данни са следните:
Фактури, издадени от ищеца Фактури, издадени от ЧЕЗ
Платени сума от
ЧЕЗ – лв.
фактура №фактура №Сума – лв.
Удържана такса по чл.
35а ЗЕВИ – лв.
Сума – лв.
173 763,22
20/31.01.2014
208 515,8634 752,64
266 027,70
21/28.02.2014319 233,2453 205,54
270 403,93
22/31.03.2014324 484,7254 080,79
270 213,58
23/30.04.2014324 256,3054 042,72
399 554,59
24/31.05.2014479 465,5179 910,92
482 619,19
391 870,89
25/30.06.201480 436,530150886079/14.07.201410 311,77
ОБЩО:2 138 574,82356 429,14 10 311,77 1 771 833,91
Видно от писмо с изх. № Е-08-08-22/14.11.2019 г. на КЕВР удържаните от „ЧЕЗ Електро
България” АД такси по чл. 35а ЗЕВИ са били превеждани по сметка на КЕВР по тримесечия както
следва: на 15.04.2014 г. – 142 039 лв., на 15.07.2014 г. – 214 390 лв., а на 15.10.2014 г. –104 721 лв.
Впоследствие, от сметката на КЕВР сумите са прехвърлени към централния държавен бюджет.
Х. По доказателствата относно исковете на „Солар Ел Систем“ ЕАД
С разрешение за ползване № ДК-07-ЮЦР-145/19.06.2012 г., издадено от началник РДНСК
11
„Южен централен район“, е разрешено ползването на следния строеж: „Фотоволтаична
електроцентрала с мощност 4427 kWp, 4 бр. БКТП и вътрешни кабелни линии“ и „кобелна линия
20kV за електрозахранване на възлова станция за фотоволтаична електроцентрала, находяща се в
УПИ ІІІ-39 и УПИ ІV-39, кв. 176, гр. ***, с възложител „Солар Ел Систем“ ЕАД.
С договор за изкупуване на електрическа енергия № 883/24.07.2012 г. продавачът „Солар Ел
Систем“ ЕАД се е задължил да доставя на купувача „ЕВН България Електроснабдяване” ЕАД
електрическа енергия по цени и условия, определени в договора и в съответствие с действащите
нормативни актове, за срок от 20 г., чрез ФВЦ „Солар Ел Систем – Любимец“, за която е издадено
разрешение за ползване № ДК-07-ЮЦР-145/19.06.2012 г.
Във връзка с изпълнението на договора от 24.07.2012 г. по делото са представени множество
фактури, издадени от ищеца за продадена ел. енергия на „ЕВН България Електроснабдяване” ЕАД,
както и фактури, издадени от „ЕВН България Електроснабдяване” ЕАД за дължими от ищеца суми
за балансиране на енергия, придружени с писмени изявления за прихващане, както и банкови
извлечения. Обобщените данни са следните:
Фактури, издадени от ищеца Фактури, издадени от ЕВН
Платени сума от
ЕВН – лв.
фактура №фактура №Сума – лв.
Удържана такса по чл.
35а ЗЕВИ – лв.
Сума – лв.
96 233,29
21/31.01.2014
115 479,9519 246,66
162 124,36
22/28.02.2014194 549,2332 424,87
201 624,03
23/31.03.2014241 948,8440 324,81
252 623,69
24/30.04.2014303 148,4350 524,74
323 176,51
25/31.05.2014387 811,8164 635,30
308 435,17
26/30.06.2014380 015,0263 335,841116052605/1.07.20148 244,01
ОБЩО:1 622 953,28270 492,22 8 244,01 1 344 217,05
Видно от писмо с изх. № Е-08-08-22/14.11.2019 г. на КЕВР удържаните от „ЕВН България
Електроснабдяване” ЕАД такси по чл. 35а ЗЕВИ са били превеждани по сметка на КЕВР по
тримесечия както следва: на 15.04.2014 г. – 91 996 лв., на 15.07.2014 г. – 178 496 лв., а на
15.10.2014 г. – 91 605 лв. Впоследствие, от сметката на КЕВР сумите са прехвърлени към
централния държавен бюджет.
С решение № 13/31.07.2014 г. по конст. дело № 1/2014 г. на Конституционния съд (ДВ, бр.
65/6.08.2014 г.), в сила от 10.08.2014 г., са обявени за противоконституционни точки 2 и 3 от § 6 от
заключителните разпоредби на Закона за държавния бюджет за 2014 г. (ДВ, бр. 109 от 2013 г.), с
които са създадени чл. 35а, ал. 1, 2 и 3, чл. 35б, ал. 1, 2, 3 и 4, чл. 35в, ал. 1, 2 и 3 и чл. 73, ал. 1, 2, 3
и 4 от Закона за енергията от възобновяеми източници (ДВ, бр. 35 от 2011 г.; изм. и доп.).
При така установената фактическа обстановка съдът намира от правна страна следното:
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима.
1. По допустимостта на исковете и на обжалваното решение
12
Предмет на разглеждане са обективно и субективно съединени искове на девет ищци за
заплащане на едни и същи парични суми за всеки от ищците на различни основания – като
обезщетение за непозволено увреждане и като неоснователно обогатяване. Исковете са съединени
при условията на евентуалност и са предявени срещу Държавата: 1) главни деликтни искове, и 2)
евентуални кондикционни искове. В исковата молба е заявено, че самите кондикционни искове не
са единни, а също са предявени при евентуалност – по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и по чл. 59, ал. 1 ЗЗД.
Въззивният съд намира, че в действителност не се касае до евентуално съединяване на
кондикционни искове, а до един кондикционен иск за всеки ищец. Определящото за предмета на
всеки иск не е правната му квалификация, а фактическото му основание и неговия петитум /чл.
127, ал. 1, т. 4 и 5 ГПК/. В исковата молба се съдържат едни и същи фактически твърдения,
обосноваващи искането за възстановяване на съответната сума, като неоснователно получена от
ответника. Аргументирането защо липсва правно основание за получаването е извън предмета на
иска, а касае правната квалификация на наведените фактически твърдения с оглед техните правни
последици или липсата на такива. Не са изложени отделни и различни факти, включени във
фактическия състав на отделните кондикционни претенции по чл. 55, ал. 1 или чл. 59 ЗЗД. Ето
защо кондикционната претенция за всеки ищец е една обща, тъй като са общи фактите, на които се
основава, а служебно задължение на съда е да приложи закона спрямо установените по делото
факти /чл. 5 ГПК/, като изведе техните правни последици. Преценката дали и коя от законовите
разпоредби на неоснователното обогатяване е приложима към процесните факти е въпрос на
правна квалификация, а не е основание на отделен иск.
Ответникът е направил възражения за недопустимост на предявените искове, като поддържа, че:
1) исковете не са подведомствени на гражданските съдилища, тъй като процесните отношения
относно събраните такси по чл. 35а ЗЕВИ не били частноправни или административноправни, а
специфични държавно-властнически отношения, чиято законосъобразност не подлежала на
контрол от органите на съдебната власт; и 2) пасивно процесуално легитимиран по деликтните
искове е Народното събрание, а не държавата. Въззивният съд намира възраженията за
неоснователни, поради следното:
Както бе посочено по-горе, предмет на настоящото дело са осъдителни искове за вземания,
които ищецът твърди, че притежава – на деликтно, а евентуално на кондикционно, основание. Този
предмет на спора е изцяло в обхвата на подведомствените на общите съдилища граждански дела
по смисъла на чл. 1 ГПК. Претендираните от ищеца вземания могат да бъдат единствено частни,
тъй като не попадат сред изчерпателно изброените в чл. 162, ал. 2, 5, 6 и 7 ДОПК публични
вземания, по които кредитор може да е само публичноправно образувание в това му качество –
държава, община или международна организация /ЕС/. Процесните претендирани вземания нито
по предмет, нито по кредитор са публични, а следователно – те са частни. Принципът е, че
частните вземания се защитават по реда на ГПК, а публичните – по административноправен ред.
От този принцип обаче законодателят може да установи изключения – така напр. вземанията за
съдебни такси се установяват само по процесуалния ред, приложим към съответното съдебно
производство; в изпълнително производство по ГПК могат да се събират и публични вземания /чл.
458 ГПК и чл. 163, ал. 4 ДОПК/, а в изпълнително производство по ДОПК могат да се събират и
частни вземания /чл. 194, ал. 1 ДОПК/. По принцип исковите дела за частни вземания се
разглеждат по ГПК от общите съдилища, но законодателят може да предвиди и изключения в
подсъдността – напр. деликтните искове за ангажиране отговорността на държавата по чл. 203
13
АПК се разглеждат от административните съдилища. Настоящите искове обаче предметно не
попадат сред тези искове. Същите не касаят твърдени вреди от незаконосъобразни актове,
действия или бездействия на административни органи и длъжностни лица, нито вреди от
нарушаване на правото на ЕС от органи по чл. 2в, ал. 1, т. 1 ЗОДОВ (която разпоредба при това е
неприложима към процесния казус предвид § 6 от ПЗР на ЗИДЗОДОВ – ДВ, бр. 94/2019 г.), само
които граждански дела са подсъдни на административните съдилища. Исковете са за вреди в
резултат на акт на законодателния орган /Народното събрание/, а именно – приет
противоконституционен закон. За деликтни искове с такъв предмет липсва уредена специална
подсъдност, поради което те са подсъдни на общите съдилища по реда на ГПК.
Същото се отнася и до евентуалните искове за неоснователно обогатяване, което не се
разколебава от факта, че претенцията е за неоснователно получени суми за публични вземания
/такси по чл. 35а ЗЕВИ/. По естеството си подобни вземания също са частни /не са сред тези по чл.
162 ДОПК/, но за някои от тях законодателят е установил изключения от принципа, че могат да
бъдат установявани и събирани по реда на ГПК, а именно: 1) по реда на глава 16, раздел І от
ДОПК се възстановяват недължимо платени или събрани суми за данъци, задължителни
осигурителни вноски, наложени от органите по приходите глоби и имуществени санкции, както и
суми, подлежащи на възстановяване съгласно данъчното или осигурителното законодателство от
НАП /чл. 128 ДОПК/; 2) по реда на чл. 4б ЗДТ се възстановяват недължимо платени държавни
такси в приложното поле на ЗДТ, очертано в чл. 4 ЗДТ. За тези изключения редът за защита по
ГПК е неприложим, поради което иск с предмет подобно вземане би бил недопустим, като
неподведомствен. Извън тези изключения вземанията за връщане на недължимо платени суми
могат да се защитават по реда на ГПК на общо основание.
Безспорно, вземанията за такси по чл. 35а, ал. 1 ЗЕВИ са представлявали публични държавни
вземания според приложимата за тях правна уредба /арг. и от чл. 35б, ал. 4 и чл. 35в ЗЕВИ/.
Независимо от наименованието си обаче тези публични вземания не са такива за държавни такси
по смисъла на ЗДТ, тъй като такива са само публични вземания, срещу които държавата дължи
насрещна престация – публична услуга, каквато в случая липсва – както е разяснено и във
въпросното РКС № 13/31.07.2014 г. по к.д. № 1/2014 г. Ето защо не се касае за държавна такса в
приложното поле на ЗДТ, само за които се прилага редът за възстановяване на недължимо платени
такси по чл. 4б ЗДТ. Същевременно, вземанията по чл. 35а, ал. 1 ЗЕВИ не са и от тези по чл. 128
ДОПК, тъй като не попадат сред предметното изброяване, поради което и този административен
ред е неприложим за възстановяване на недължимо платени суми. По естеството си вземанията по
чл. 35а, ал. 1 ЗЕВИ са най-близки до визираните в чл. 162, ал. 2, т. 2 ДОПК вземания – други
вноски, установени по основание и размер със закон /доколкото именно ЗЕВИ установява и
техният размер, а не само основание/. За недължимо платени суми по чл. 35а, ал. 1 ЗЕВИ законът
не е установил специален ред за тяхното възстановяване. Ето защо тези частни вземания за
неоснователно обогатяване не са изключени от приложното поле на исковата защита по ГПК,
поради което също са подведомствени на гражданските съдилища[1]. При това положение
предявените кондикционни искове са допустими. Всички останали доводи в жалбата касаят
основателността по същество.
Неоснователно е и възражение за липсата на пасивна процесуална легитимация по деликтните
искове на ответника – държавата, които според ответника следвало да се предявят срещу
14
Народното събрание. Деликтните искове се основават на фактически твърдения за причинени
вреди от незаконен акт /приет противоконституционен закон от НС/ и незаконно бездействие на
държавен орган – Народното събрание, което не изпълнило задължението си по чл. 22, ал. 4 ЗКС
да уреди последиците от обявения от КС за противоконституционен закон. По същество исковете
са насочени към ангажиране отговорността на държавата за вреди, причинени от незаконни актове
и действия на нейни органи и длъжностни лица съобразно общия принцип на чл. 7 от
Конституцията, чиито норми имат непосредствено действие – чл. 5, ал. 2. Отговорността е
имуществена, като целта на разпоредбата е да очертае най-общо основанието и да посочи в чия
правна сфера и в чий имуществен патримониум настъпва задължението за обезвреда – този на
държавата. Същевременно, разпоредбата не следва да се тълкува буквално, а разширително, така
както и всички конституционни норми, предоставящи права на правните субекти. Тя не ограничава
възможния ответник по подобен иск единствено до държавата като частноправен субект.
Конституционно допустимо е ответник по иск за реализиране на тази отговорност да бъде и всяко
държавно учреждение – юридическо лице, към което организационно се числи органът или
длъжностното лице, извършило съответния незаконен акт. Това е така, защото държавата
съществува и осъществява функциите си единствено чрез системата от държавни учреждения,
като отговорността на държавните учреждения е идентична с тази на държавата в
материалноправен аспект. Държавните учреждения не притежават собствено имущество, а
стопанисват и управляват държавно имущество, чрез което осъществяват дейността си, поради
което именно държавата отговаря имуществено за задълженията на държавните учреждения.
Следователно, отговорността по чл. 7 от КРБ може да се реализира както пряко срещу държавата,
като частноправен субект, така и срещу съответното държавно учреждение, тъй като и в двата
случая задължението за обезвреда настъпва единствено в имуществения патримониум на
държавата. От това следва, че когато са ответници по подобен иск държавните учреждения не
защитават собствената си правна сфера, а тази на държавата, поради което те участват в съдебния
процес като процесуални субституенти на държавата и то във формата на процесуална суброгация.
Процесуалната субституция обаче не е задължителна, а факултативна – тя е създадена в
облекчение на ищците по подобни искове, които по свой избор могат да предявят иска както
срещу субституента /държавното учреждение/, така и срещу субекта, в чиято правна сфера ще
рефлектира съдебното решение /държавата/, освен ако в закон е предвидено друго. Такова друго
спрямо искове като процесните не е предвидено, тъй като разпоредбите на ЗОДОВ не се прилагат.
По тази причина ако носителят на материалното право или задължение пряко участва като страна
в исковия процес, то не е необходимо подобно участие и чрез процесуален субституент, тъй като
на практика засегнатият заинтересован субект е само един – този, в чиято имуществена сфера ще
настъпят последиците от съдебното решение.
В този ред на разсъждения предявените деликтни искове срещу Държавата са допустими, тъй
като само в нейната правна сфера могат да рефлектират тези искове, ако бъдат уважени[2].
1. По правилността на обжалваното решение
А) По деликтните искове
15
(1) Не е спорно между страните, а това се установява и от събраните доказателства, че: 1)
ищците са производители на електрическа енергия от възобновяеми източници /слънчева енергия/
чрез собствени фотоволтаични електроцентрали, въведени в експлоатация с разрешения за
ползване; 2) за изкупуването на произведената електрическа енергия ищците са сключили
договори за срок от 20 години със съответните крайни снабдители по местонахождението на
електроцентралите – „ЧЕЗ Електро България” АД, „ЕВН България Електроснабдяване” ЕАД и
„Енерго Про Продажби” АД; 3) с § 6 от Закона за държавния бюджет за 2014 г. (ДВ, бр.
109/20.12.2013 г.), в сила от 1.01.2014 г. е бил изменен Законът за енергията от възобновяеми
източници, като е бил създаден раздел V в глава 4, включващ чл. 35а – чл. 35в, с който е въведена
такса, дължима от производителите на електрическа енергия от вятърна и слънчева енергия в
размер на 20 % от преференциалната цена по чл. 31, ал. 1 ЗЕВИ без ДДС, която се удържа и внася
в държавния бюджет от обществения доставчик или съответните крайни снабдители, които имат
задължение за подаване на тримесечна справка в КЕВР и за превеждане на удържаните такси в
срок до 15-то число на месеца, следващ тримесечието, за което се отнася; 4) с решение №
13/31.07.2014 г. по конст. дело № 1/2014 г. на Конституционния съд (ДВ, бр. 65/6.08.2014 г.), в
сила от 10.08.2014 г., са обявени за противоконституционни точки 2 и 3 от § 6 от заключителните
разпоредби на Закона за държавния бюджет за 2014 г. (ДВ, бр. 109 от 2013 г.), с които са
създадени чл. 35а, ал. 1, 2 и 3, чл. 35б, ал. 1, 2, 3 и 4, чл. 35, ал. 1, 2 и 3 и чл. 73, ал. 1, 2, 3 и 4 от
ЗЕВИ; и 5) за периода 1.01.2014 г. – 30.06.2014 г. на ищците са удържани от крайните снабдители
такси по чл. 35а ЗЕВИ в размер на исковите суми, които от името на ищците са превеждани на
тримесечия по сметка на КЕВР на 15.04.2014 г., 15.07.2014 г. и 15.10.2014 г., от където сумите са
прехвърлени към централния държавен бюджет.
При горните факти спорният въпрос е дали е налице основание за ангажиране деликтната
отговорност на държавата по чл. 7 КРБ, според която разпоредба държавата отговаря за вреди,
причинени от незаконни актове или действия на нейни органи и длъжностни лица. Този въпрос е в
преюдициална зависимост от друг въпрос – какви са правните последици от постановеното
решение № 13/31.07.2014 г. по конст. дело № 1/2014 г. на Конституционния съд (ДВ, бр.
65/6.08.2014 г.), в сила от 10.08.2014 г., с което процесните законови разпоредби, въз основа на
които е събрана процесната такса, са обявени за противоконституционни.
(2) Отговорът на въпроса се съдържа в задължителното тълкувание на конституционните
разпоредби, извършено по реда на чл. 149, ал. 1, т. 1 КРБ с решение № 3/28.04.2020 г. по конст.
дело № 5/2019 г. на Конституционния съд. Предмет на това конст. дело са искания на ВКС и ВАС
за даване на задължително тълкуване на чл. 151, ал. 2, изр. 3 от Конституцията, във връзка с
отговор на три въпроса, два от които са: 1) „Какви са правните последици от решенията на
Конституционния съд в хипотезата, когато се обявява за противоконституционен
ненормативен правен акт“; и 2) „Какво е действието на решението на Конституционния съд, с
което се обявява противоконституционност на закон, по отношение на заварени
правоотношения и висящи съдебни производства, с оглед разпоредбата на чл. 151, ал. 2, изр. 3 от
КРБ?“. От пряко значение за настоящия исков спор е вторият въпрос, но първият е свързан с него с
оглед изясняване на цялостната концепция на КС за действието на решенията му по чл. 149, ал. 1,
т. 2 КРБ.
Според дадените в диспотизива на РКС № 3/28.04.2020 г. отговори: 1) обявените за
16
противоконституционни ненормативни актове – закони във формален смисъл, решения на
Народното събрание и укази на президента – са невалидни от приемането или издаването им ; 2)
по отношение на заварените от решението на КС неприключени правоотношения и
правоотношенията, предмет на висящи съдебни производства, противоконституционният закон
не се прилага; Народното събрание урежда правните последици от прилагането на обявения за
противоконституционен закон. Точното изясняване на така даденото задължително тълкуване
обаче е невъзможно без съобразяване и с решаващите мотиви на КС, съдържащи следните
ръководни съображения:
прогласеното в чл. 5, ал. 1 КРБ върховенство на Конституцията над другите закони е ядро
на принципа на правовата държава като универсален конституционен принцип, на
който се основава цялата правна система на Република България;
правовата държава не търпи законодателство, което противоречи на Конституцията, а в
държавите, възприели модела на централизиран контрол за конституционност, при
такова противоречие върховенството на Конституцията се брани чрез обезсилване на
противоконституционните закони и други актове от специално създаден и овластен с
тази задача орган, какъвто е Конституционният съд на РБ;
Конституционният съд не може да изпълни основното си предназначение, ако неговите
актове не пораждат правни последици за постигането на тази основна за
конституционната правова държава цел, а имат единствено характер на декларация
без правни последици, правещи ефективно върховенството на КРБ;
по тази причина темпоралният ефект от решенията на КС трябва да се проявява по начин,
който осигурява ефективен и резултатен контрол за конституционност;
спрямо обявените за противоконституционни ненормативни актове този ефективен
резултат може да бъде постигнат само ако решението на КС има действие ex tunc, т.е.
обратно действие, при което всички техни правни последици се считат за ненастъпили
поради изначална невалидност на тези актове, като за тях не се отнася разпоредбата
на чл. 151, ал. 2, изр. 3 КРБ;
спрямо обявените за противоконституционни нормативни актове /закони/ ефективният
резултат е ограничен от принципа за правна сигурност и се постигна чрез съчетано
прилагане на действие ex nunc и ex tunc на решенията на КС в различните хипотези,
което се извлича от систематичното тълкуване на чл. 150, ал. 2 и чл. 151, ал. 2, изр. 3
КРБ;
по принцип решението на КС, обявяващо за противоконституционен закон, действа
занапред (ex nunc), а правният ефект на решението е в неприлагане закона от деня на
влизане в сила на РКС, от който момент насетне той престава да действа и да
регулира обществени отношения, предмет на неговата уредба /чл. 151, ал. 2, изр. 3
КРБ/;
възникналите от прилагането на закона правни последици в рамките на правоотношения,
приключили до влизане в сила на РКС, по принцип се запазват, но Народното събрание
е конституционно /а и законово – чл. 22, ал. 4 ЗКС/ задължено да уреди тези
възникнали последици и то съобразно мотивите на решението на КС, т.е. така, че да
17
отстрани напълно конституционното нарушение, само по който начин може да се
гарантира правната справедливост по отношение на тази категория правоотношения;
до произнасянето на НС, при наличие на правен спор, съдилищата го решават като
прилагат пряко Конституцията и принципите на правото
задължението на НС да уреди последиците се свързва и с чл. 7 КРБ, предвиждащ
отговорност на държавата за вреди, причинени от незаконни актове или действия на
нейни органи и длъжностни лица, което неминуемо обхваща и отговорността на
органа, издал противоконституционния акт;
абсолютното действие „занапред“ на решение за невалидност на закона, предмет на
контрол за конституционност, обаче е несъвместимо с върховенството на
Конституцията, което конституционното правосъдие гарантира, и конституционният
законодател допуска имплицитно изключения от правилото в чл. 151, ал. 2, изр. 3 от
КРБ;
за тези изключения решението на КС има обратно действие /ex tunc/, а именно – спрямо
заварени правоотношения и правоотношения, предмет на висящи съдебни
производства;
при правоотношенията, които не са приключени по времето, когато влиза в сила
обезсилващото решение на КС (заварени правоотношения), въздействието на
противоконституционния закон спрямо тях се преустановява изцяло, а регулативната
му способност се отнема спрямо всеки един от елементите на правоотношението, вкл.
и спрямо неговия правопораждащ юридически факт, т.е. действието на РКС е обратно;
от разпоредбата на чл. 150, ал. 2 КРБ се извлича и обратното действие на РКС спрямо
правоотношенията, предмет на висящи съдебни производства, независимо дали
правоотношенията са приключени или неприключени;
предвиденото в тази разпоредба спиране на съдебно производство до изчакване на
произнасяне на КС /а и аналогичните такива – чл. 229, ал. 1, т. 6 ГПК, чл. 54, ал. 1, т. 4 АПК/ би
се лишило от смисъл, ако делото трябва да се реши съобразно
противоконституционен закон, поради което въпросът за конституционността на
приложимия по висящото дело закон винаги има преюдициален характер спрямо
изхода на съдебния спор;
целта е да се осуети постановяване на съдебни решения в противоречие с решението на
Конституционния съд и следователно уронващи върховенството на Конституцията,
тъй като противното разбиране е несъвместимо с върховенството на Конституцията, с
нейното непосредствено действие, с духа и принципите на правовата държава;
в тези случаи съдът решава спора, като оставя неприложена обявената за
противоконституционна законова норма, а прилага пряко Конституцията, когато това
е възможно, както и прилага аналогия на закона и аналогия на правото.
Същата категорична позиция по отношение действието ex tunc на решението на КС спрямо
правоотношения, предмет на висящи съдебни производства, Конституционният съд повторно е
изразил и в мотивите на последващото решение № 4/14.05.2020 г. по конст. дело № 9/2019 г. (ДВ,
18
бр. 48/26.05.2020 г.), с което се отхвърля искане на ВАС за установяване на
противоконституционност на чл. 142, ал. 1 АПК. Същевременно, в становище[3] на
конституционен съдия към това решение на КС допълнително е разяснена разликата между
приключените и неприключените правоотношения и действието спрямо тях на обезсилващото
РКС, а именно: 1) и при двете категории правоотношения юридическият факт вече се е случил
преди влизането в сила на РКС; 2) при приключените правоотношения към момента на влизане в
сила на РКС са настъпили и всичките правни последици от факта (породените права и/или
задължения, без значение осъществени или не), като такива вече не могат да се породят; 3) при
неприключените правоотношения към момента на влизане в сила на РКС са настъпили само част
от последиците, а настъпването на останалите предстои; 4) преуреждането на правните последици,
настъпили преди влизането в сила на РКС, е обратно действие; запазването на тези последици е
действие занапред; запазването на вече настъпилите заедно с преуреждането на още ненастъпилите
правни последици е незабавно действие, което е възможно само при неприключени
правоотношения; 5) по силата на решение № 3/2020 г. на КС обявеният за противоконституционен
закон не се прилага за: (а) неприключените правоотношения, и (б) за правоотношенията, предмет
на висящи съдебни производства; 6) действието на РКС за противоконституционност по
отношение на неприключените правоотношения е обратно, а не незабавно, тъй като
неприлагането на противоконституционния закон спрямо правоотношението означава
неприлагането му към всеки един от неговите елементи, доколкото друго не е казано в РКС №
3/2020 г., т.е. законът не се прилага както към още невъзникналите права и/или задължения, така и
към самия юридически факт и към правата и задълженията, които вече са възникнали към момента
на обявяването му за противоконституционен; 7) правоотношенията, предмет на висящи съдебни
производства, могат да бъдат както приключени, така и неприключени, а
противоконституционният закон не се прилага и спрямо двете групи, т.е. действието на решението
за противоконституционността е също обратно – законът не се прилага от възникването на
спорното правоотношение.
В обобщение, така описаната концепция за действието на обезсилващите решения на КС
спрямо нормативен закон може да се резюмира по следния начин: 1) законът губи изцяло
регулативния си ефект спрямо неприключените правоотношения от момента на проявление на
правопораждащите им факти, вследствие на което се отричат изцяло техните правни последици; 2)
правните последици на приключените правоотношения по принцип се запазват, но Народното
събрание е длъжно да ги преуреди конституционосъобразно в последващ закон, а ако не го стори и
правоотношенията са или станат предмет на висящи съдебни производства /независимо дали
образувани преди или след РКС/, то съдът е длъжен да остави неприложен
противоконституционния закон спрямо тези правоотношения, т.е. да отрече изцяло техните
правни последици от самото проявление на правопораждащите им факти и по този начин да
приложи на практика върховенството на Конституцията.
Горното е вследствие от това, че противоконституционността на съответния закон не е резултат
от самото решение на КС, а е била изначална – от самото му приемане. С решението на КС тя
само се прогласява по общозадължителен начин, като в тази му част решението на КС има
установително действие – то установява, че от самото му приемане съответният акт е
противоречал на КРБ. След прогласяване на тази противоконституционност съдилищата, чиято
основна задача е да осигурят върховенството на правото, а от там и на Конституцията, не могат да
19
продължат да прилагат противоконституционния закон и да зачитат неговите последици,
независимо кога те са настъпили – преди или след влизането в сила на РКС.
Прочее, правомощията на съдилищата при обявен за противоконституционен приложим закон
са същите като съдържание, както при незаконен приложим подзаконов нормативен акт, който
съдилищата не прилагат /игнорират/, ако той противоречи на нормативен акт от по-висока степен
съобразно чл. 5 АПК и чл. 15 ЗНА. И в двата случая актът не следва да се прилага от съдилищата
към всички релевантни факти по делото. Разликата е единствено в това кой може да установи
противоречието – при ПНА съдилищата могат и сами да упражнят косвен контрол за
законосъобразност, освен ако по въпроса е постановено влязло в сила решение на
административен съд /чл. 177 АПК, чл. 302 ГПК/, докато подобен косвен контрол за
конституционност те могат да упражнят върху закони, само ако последните са приети преди
настоящата Конституция от 1991 г. /§ 3, ал. 1 от ПЗР на КРБ/. Веднъж установена от КС
противоконституционността на закон обаче задължава съдилищата да не прилагат този закон по
всички настоящи или бъдещи съдебни дела и спрямо всички правоотношения, които са техен
предмет /неприключени или приключени/.
За да се изясни напълно така очертания механизъм на действие на обезсилващите решения на
КС остава да се отговори и на въпроса – кои са „правоотношенията, предмет на висящи съдебни
производства“, спрямо които не се прилага обявеният за противоконституционен закон. По-
специално, дали неприложимостта на закона се отнася само до правоотношенията, които са пряк
предмет на съдебна защита /т.е. само тези, спрямо които се формира СПН/, или се отнася и до
всички правоотношения, факти и въпроси, които имат пряко или преюдициално значение за
изхода на съответното съдебно производство.
В мотивите на цитираните РКС № 3/28.04.2020 г. и РКС № 4/14.05.2020 г. не се съдържа пряк
отговор, но се съдържат съществени отправни точки, от които отговорът следва недвусмислено.
Така в мотивите на РКС № 3/28.04.2020 г. е посочено: „ Съгласно цитираната разпоредба /чл.
150, ал. 2 КРБ/, когато установят несъответствие между закона, приложим по висящото пред
тях дело, и Конституцията, ВАС или ВКС спират производството по делото и внасят въпроса в
КС. Конституцията очевидно цели да осуети решаването на висящото дело съобразно един
твърдян противоконституционен, порочен закон и затова постановява то да бъде спряно, за да
се изчака произнасянето на КС. Спирането би се лишило от смисъл, ако делото трябва да се
реши съобразно противоконституционен закон. Въпросът за конституционността на
приложимия по висящото дело закон, независимо от модела на конституционно правосъдие,
винаги има преюдициален характер – такъв въпрос не би имало мотив да се поставя и решава,
ако отговорът на същия няма да има ефект за разрешаването на правния спор, по повод на
който е сезиран КС“.
Допълнително в мотивите на РКС № 4/14.05.2020 г. е разяснено: „Спирането на
административното и съдебното производство е процесуален институт, който е предвиден в
случаите, когато се налага да бъде решен преюдициален въпрос. В случаите на спиране на
производства (съдебни и административни) при допуснат от КС контрол за
конституционосъобразност на закон се цели обезпечаване на върховенството на
Конституцията, като не се допусне до произнасянето на КС да бъде приложена разпоредба ,
20
която би могла да бъде обявена за несъответна на Основния закон… След постановяването на
решение на КС пречката за развитието на спрените съдебни и административни производства
отпада и те следва да бъдат възобновени. Спорният въпрос по тези производства трябва да
бъде решен съобразно постановеното от КС. В случай, че бъде прогласена
противоконституционност на атакувана законова разпоредба, след влизане в сила на решението
на КС тя става неприложима… съответният съд трябва да постанови съдебния си акт, като
остави неприложена обявената от КС за противоконституционна норма…“.
От горното е видно, че обявеният за противоконституционен закон не се прилага във висящо
съдебно производство, независимо дали той е приложим към правоотношението, което е пряк
предмет на това производство, или към други правоотношения или последици с преюдициален
характер спрямо главния предмет на делото. Иначе казано, неприложимостта на закона спрямо
„правоотношенията, предмет на висящи съдебни производства“ означава неприложимост спрямо
който и да е релевантен юридически факт, от който зависи изхода на делото. Както за да се спре
съдебното производство е достатъчно да се оспорва пред КС приложим по делото закон /чл. 229,
ал. 1, т. 6 ГПК/, без значение дали от него пряко произтича правоотношението, което е пряк
предмет на делото, спрямо което се формира СПН, така и същият закон следва да се остави
неприложен, ако бъде обявен за противоконституционен. Следователно, неприложимостта на
закона спрямо „правоотношенията, предмет на висящи съдебни производства“ всъщност означава
неприложимост спрямо всяко едно правоотношение, факт или въпрос, от който зависи
изхода на съдебното производство.
(3) Така разясненото по задължителен начин действие на решението на КС, с което се обявява за
противоконституционен закон, приложено спрямо фактите по настоящия казус означава следното:
Както бе посочено по-горе, за периода 1.01.2014 г. – 30.06.2014 г. на ищците са били удържани
такси по чл. 35а ЗЕВИ в посочените размери, които от името на ищците са превеждани от
крайните снабдители на тримесечия по сметка на КЕВР – на 15.04.2014 г., на 15.07.2014 г. и на
15.10.2014 г.
С решение № 13/31.07.2014 г. по конст. дело № 1/2014 г. на Конституционния съд (ДВ, бр.
65/6.08.2014 г.), в сила от 10.08.2014 г., са обявени за противоконституционни разпоредбите на чл.
35а – 35в ЗЕВИ, въз основа на които са събраните процесните такси. Следователно, тези
разпоредби са били правното основание за заплащане на таксите.
Най-напред следва да се прецени дали към 10.08.2014 г. процесните правоотношения, въз
основа на които са събрани процесните суми, са били приключени или неприключени /заварени/.
От уредения в чл. 35б ЗЕВИ механизъм на начисляване и събиране на таксите по чл. 35а ЗЕВИ
следва, че финансовото правоотношение между държавата и длъжника на таксите по чл. 35а ЗЕВИ
се счита за приключило с настъпването на падежа на съответното плащане, от когато вземането
става изискуемо и подлежи на изпълнение, като този падеж е 15-то число на месеца, следващ
тримесечието, за което се отнася. До настъпването на падежа на вземането по чл. 35а ЗЕВИ същото
нито е изпълняемо, нито е изискуемо, т.е. до този момент не е породено нито притезанието на
държавата като кредитор да иска изпълнение, като съществена част от правото й на вземане, нито
е породено задължението на длъжника да изпълни. Това означава, че до настъпването на падежа
не са настъпили всички правни последици /всички права и задължения/, които образуват това
21
финансово правоотношение, тъй като субективното право на държавата все още не е преминало в
състояние на притезание, т.е. такова, което да е годно за защита чрез принудително изпълнение.
Ето защо за приключени следва да се приемат правоотношенията, по които падежът на
процесната такса е настъпил преди 10.08.2014 г. Такива са правоотношенията за първите две
тримесечия на 2014 г., за които на 15.04.2014 г. и на 15.07.2014 г. са платени съответните суми от
крайните снабдители на държавата. Именно за тези суми е предявен и настоящия иск, а не и за
сумите, заплатени през третото тримесечие, с падеж 15.10.2014 г.
С влизане в сила на РКС № 13/31.07.2014 г. за законодателния орган /Народното събрание/ е
възникнало задължението да преуреди конституционосъобразно в последващ закон последиците
от обявения за противоконституционен закон, измежду които и процесните заплатени суми.
Доколкото се касае до плащания в полза на държавата, то единственото конституционосъобразно
уреждане би било възстановяването на получените суми по определен ред и в определен срок, но
не и задържането на сумите[4]. Това задължение не е било изпълнено до настоящия момент
/повече от 6 години/, което е конституционно нетърпимо положение. Срокът за подобно уреждане
е бил до два месеца от влизане в сила на решението на КС и той отдавна е изтекъл – чл. 88, ал. 4 от
ПОДНС (ДВ, бр. 53/18.06.2013 г.), чл. 90, ал. 4 ПОДНС (ДВ, бр. 97/25.11.2014 г.), чл. 94, ал. 4
ПОДНС (ДВ, бр. 35/2.05.2017 г.). Същевременно, за възстановяване на тези суми ищците са завели
и настоящото исково производство, вследствие на което правоотношенията са станали предмет
на висящо съдебно производство в разяснения по-горе смисъл. Както поради това, така и поради
липсата на изпълнено от НС задължение за уреждане на последиците, в настоящото производство
и съобразно РКС № 3/28.04.2020 г. съдът е длъжен да остави неприложен
противоконституционния закон спрямо тези правоотношения, т.е. да отрече изцяло техните
правни последици от самото проявление на правопораждащите им факти и по този начин да
приложи на практика върховенството на Конституцията. Неприлагането на
противоконституционните разпоредби на чл. 35а и сл. ЗЕВИ спрямо фактите, по силата на които
държавата е получила процесните суми, означава, че правната релевантност на тези факти не може
да бъде призната в настоящия съдебен процес, а това води и до цялостно отричане на наличието
на валидно породени от тях правоотношения, обосноваващи дължимостта на сумите. Сумите се
явяват противоконституционно събрани, а следователно – събрани при липсата на валидно
правно основание. Те са недължими в полза на държавата. Ето защо държавата дължи тяхното
възстановяване на осн. чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
Прочее, настоящият въззивен състав счита, че предвид постановките на РКС № 3/28.04.2020 г.
възстановяването на платени суми за публични вземания въз основа на обявен за
противоконституционен закон може да се търси само на кондикционно, а не на деликтно
основание. Неприлагането на противоконституционния закон спрямо фактите, въз основа на които
са събрани сумите, означава липса на валидно правно основание за пораждането на подобни
публични вземания в полза на държавата, т.е. до тяхната недължимост. От своя страна това води
до задължение за връщане на събраните суми като неоснователно получени, а недължимо
платеното никога не може да се разглежда като вреда – независимо дали е платено за частно или
публично вземане.
Действително, принципно не е невъзможно вследствие на обезсилващо решение на КС да се
породи и деликтно задължение за държавата по чл. 7 КРБ /както е посочено и в мотивите на РКС
22
№ 3/28.04.2020 г./. До такова обаче може да се стигне само ако юридически или фактически е
невъзможно възстановяването на предишното състояние по някаква причина или ако в резултат на
закона са настъпили и други неблагоприятни последици за съответния правен субект с имуществен
или неимуществен характер, които могат да се определят като вреди. Така напр. възможно е
дължимостта на събраната сума да е установена със СПН по влязъл в сила съдебен акт от преди
обезсилващото РКС, което не е основание за отменяне на влезлите в сила съдебни решения. Тогава
единствената възможност би била да се обезщети съответното лице по реда на чл. 7 КРБ.
Възможно е и предметът на обезсилената законова норма да е такъв, че да не предвижда
престационни имуществени задължения за нейния адресат към друг субект, а да предвижда
изисквания във връзка с упражнявана от него дейност, вследствие на което той да е изразходвал
средства, за да приведе дейността си в съответствие със закона. Обезсилването на подобен закон от
КС ще означава, че тези средства са били напразно изразходвани и те могат да се разглеждат като
вреди /в някои случаи/, за които може да се търси деликтно обезщетение от държавата по реда на
чл. 7 КРБ. Най-сетне, възможно е и законът противоконституционно да ограничава неимуществени
права и свободи на адресата – напр. да му забранява да излиза от дома си. С обезсилването на
подобен закон адресатът не би могъл да иска нищо по кондикционен ред, тъй като не е имало
никакво имуществено разместване. Несъмнено обаче, че отрицателните психически изживявания, а
евентуално и неблагоприятни отражения спрямо имуществото му /напр. пропуснати ползи от това,
че не е могъл да упражнява професионалната си дейност/, представляват вреди от неимуществен
или имуществен характер, които подлежат на репариране по реда на чл. 7 КРБ. Следователно,
критерий за това дали обявеният за противоконституционен закон ще доведе до кондикционни или
деликтни последици, е дали въз основа на него е извършена имуществена престация в полза на
друг субект, която фактически и юридически е възможно да се върне на адресата на
противоконституционния закон. Ако това е възможно, то следва да се извърши реституирането й
по кондикционен ред, а ако не е възможно – репарирането е по деликтен ред.
Следва да се добави и това, че логически неприемливо е да се приеме, че искане за осъждане за
определена парична сума има компенсационен /обезщетителен/ характер, при положение, че
самата твърдяна „вреда“ се изразява в заплащането на същата тази сума от ищеца на ответника в
предходен период. По естеството и предназначението си обезщетението е сурогат /заместител/ на
друго благо, а не абсолютно същото благо. Паричните плащания и задължения са такива за
стойност – при тях е от значение престирането на парични знаци на тази стойност, а не
индивидуалната определеност на паричните значи /банкноти с конкретни номера/, които да могат
да се компенсират /заместят/ с други конкретни парични знаци на същата стойност, още повече,
ако плащането е било по банков път – както е в случая. Ако една сума на определена стойност е
излязла от имуществото на даден субект в полза на друг субект, то искането за обратното й
заплащане от получилия субект не представлява претенция за „друго“, а представлява такава за
„същото“ излязло имущество. Що за компенсиращо обезщетение е това, което напълно съвпада
като обект и стойност с това, което следва да се компенсира и което е получено от същия субект?
Ако такова пълно съвпадение е налице, то очевидно, че тази претенция няма как да има
репарационен /обезщетителен/ характер, а тя може да има само реституционен такъв – за
връщане на същата сума от получателя й. Друг е въпросът за последиците в забавата от
реституцията на главницата – те на общо основание представляват вреди, за които може да се
търси обезщетение по общия ред.
23
При парични плащания и то в полза на публичната власт такава невъзможност за реституция е
принципно изключена – възстановяването на получените парични суми е винаги възможно.
Недължимо платената сума сама по себе си не е вреда, но лишаването на платеца за определен
период от съответната парична сума може да доведе до други вредни последици /претърпени
загуби или пропуснати ползи/, за които няма пречка да се предяви деликтен иск. За такива други
вредни последици по настоящото дело не е предявен иск.
На настоящия съдебен състав е известно, че съдебната практика по подобни спорове е
противоречива, като е изразено и друго становище, а именно – че възстановяването на платените
суми по чл. 35а ЗЕВИ може да се търси и на деликтно основание[5]. Следва да се има предвид
обаче, че тази практика /при това незадължителна – чл. 290, ал. 3 ГПК/ е формирана преди РКС №
3/28.04.2020 г. и РКС № 4/14.05.2020 г. и не е съобразена с техните задължителни принципни
постановки относно действието на обезсилващо РКС спрямо заварени правоотношения и
правоотношения, предмет на висящи съдебни производства. В тази съдебна практика се изхожда
от погрешното виждане, че възникналите правни последици /права и задължения/ преди влизане в
сила на обезсилващото РКС се запазват винаги, т.е. тяхното изпълнение е дължимо дори и след
влизане в сила на РКС, но пък изпълненото представлява вреда за адресата на закона. Ако това е
така, то тогава държавата и след РКС ще може да претендира и събере принудително всички
несъбрани такси по чл. 35а ЗЕВИ за периода преди 10.08.2014 г., а евентуалното съдебно
обжалване на акта за установяване на публични вземания по чл. 35в, ал. 3 ЗЕВИ ще бъде винаги
неуспешно, тъй като съдът ще следва да приложи винаги противоконституционния закон
съобразно чл. 142 АПК. Това обаче е категорично отречено в РКС № 4/14.05.2020 г. относно чл.
142 АПК, в което се потвърждава позицията по РКС № 3/28.04.2020 г., че по заварени
правоотношения и по правоотношения, предмет на висящи съдебни производства, действието на
обезсилващото РКС е ex tunc, а противоконституционният закон не се прилага изцяло, което
означава, че съдът не признава породените от него правни последици изцяло . Всъщност, както
при подобно административно дело, така и в настоящото гражданско основният въпрос на
преценка е – дължими ли са били въпросните такси. Очевидно е, че предвид двете РКС
административният съд не би могъл да каже друго освен, че таксите са недължими, поради което
актът за установяването им е незаконен. След като за несъбрани такси по чл. 35а ЗЕВИ, начислени
за периода до 9.08.2014 г., държавата губи изцяло възможността да ги установи и събере
/доброволно или принудително/ след 10.08.2014 г., то е алогично да се приеме, че вече събраните
до този момент такси са били дължими, а още по-малко – това да се признае във висящо съдебно
производство, в което съдът не следва по никакъв начин да прилага последиците на
противоконституционния закон съгласно задължителните указания на КС. Прочее, конструкцията
„таксите са дължими, но заплащането им е вреда, защото са противоправни“ е non sens и влиза в
неудържимо противоречие именно с тяхната противоправност – възможно ли е въобще
правновалидното възникване на противоправно задължение. Ето защо в настоящото въззивно
решение това виждане не се споделя, а се следват най-пълно постановките на посочените РКС.
(4) Следователно, искането за възстановяване на заплатените процесни суми може да се търси
само на кондикционно основание, а не и на деликтно такова. Това от своя страна води и до
неоснователност на предявените главни деликтни искове по чл. 7 КРБ, както и на акцесорните им
искове по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на законна лихва за забава. Ето защо в тази част
първоинстанционното решение е неправилно.
24
Б) По евентуалните искове за неоснователно обогатяване
Предвид отхвърлянето на главния иск налице е процесуалното условие за разглеждане на
евентуалните кондикционни искове за същите суми.
Правилно СГС и ищците са квалифицирали исковите претенции за неоснователно обогатяване
по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД. Тази квалификация не се разколебава от това, че ответникът е получил
без основание имущество на ищците чрез пряко престиране, но то фактически е било осъществено
от трети лица /съответните крайни снабдители/, които лица обаче по силата на закона са действали
от името и за сметка на ищците /а не от свое име/, доколкото плащането е извършено за погасяване
на предвидено в закона финансово задължение на ищците. Подобен финансов автоматизъм е
предвиден и в други случаи на публични вземания – напр. удържането на подоходен данък или
осигурителни вноски от трудовите възнаграждения по реда на ЗОДФЛ и КСО, дължими от
работника или служителя, но фактически удържан от съответния работодател. В тези хипотези за
платец към държавата на съответната сума се счита данъчнозадълженото лице, а не платилият от
негово име работодател, извършващ единствено касово-счетоводната платежна операция.
Задължено лице за плащане на таксата по чл. 35а ЗЕВИ /т.е. юридически платец/ е производителят
на ел. енергия /чл. 35а, ал. 3 ЗЕВИ/, от чието име и от чието имущество /отчисляване от
полагащата му се цена за продадена ел. енергия/ общественият доставчик или краен снабдител
извършва фактическото плащане. С подобен финансов автоматизъм се спестяват две платежни
операции – общественият доставчик или краен снабдител да заплати изцяло цената на
производителя, а след това от нея последният да преведе таксата на държавата. Общественият
доставчик или краен снабдител има учредена представителна власт по закон /чл. 35б ЗЕВИ/ да
извърши плащането от името на производителя на ел. енергия. Дори и да се приеме, че с
обявяването на противоконституционността и на самия чл. 35б ЗЕВИ тази законна представителна
власт е отпаднала с обратна сила, то извършените действия по плащане на таксата от името на
съответния производител ще се считат за потвърдени от него на осн. чл. 301 ТЗ, ако той веднага
след узнаването за фактическото плащане от негово име на съответните такси не се е
противопоставил на това действие с възражение, че е извършено без представителна власт. По
настоящото дело ищците не твърдят подобно противопоставяне, а същевременно – имплицитно
признават, че са знаели за удържаните процесни такси, както поради това, че са били предвидени в
закона, така и поради тяхното удържане от дължимите на тях вземания за цена на продадена ел.
енергия /т.е. от имущество на ищците/. По тази причина кондикционната претенция може да бъде
само престационна /т.е. по чл. 55 ЗЗД/, а не непрестационна /т.е. по чл. 59 ЗЗД/.
Предвид подробно изложените по-горе съображения липсва валидно правно основание за
събиране на процесните такси по чл. 35а ЗЕВИ, доколкото това основание е бил обявеният за
противоконституционен закон, чието приложение следва да се отрече в настоящото съдебно
производство предвид постановките на РКС № 3/28.04.2020 г. Пряка последица от това РКС е
задължението на държавата да възстанови напълно получените суми. Ето защо предявените искове
по чл. 55, ал. 1 ЗЗД се явяват изцяло основателни. Ищците не са претендира присъждане на
законна лихва върху тези суми от подаване на исковата молба до изплащането, поради което
такава не следва да се присъжда.
25
В) По евентуалните искове по чл. 86, ал. 1 ЗЗД
Ищците претендират законна лихва върху главниците за периода за 3-годишни период преди
подаване на исковата молба /8.02.2016 г. – 8.02.2019 г./ в посочени размери.
Според чл. 86, ал. 1 ЗЗД при неизпълнение на парично задължение длъжникът дължи
обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата. Денят на забавата се определя
съобразно правилата на чл. 84 ЗЗД. Съгласно тези правила при срочно задължение длъжникът
изпада в забава ipso jure след изтичането на срока, а ако задължението е без срок за изпълнение –
от деня, в който бъде поканен от кредитора. В случаите на неоснователно обогатяване вземането е
изискуемо от деня на имущественото разместване. Датата на изискуемостта обаче не е равнозначна
на дата на забавата. Предвид липсата на установен срок за изпълнение на задължението на
ответника, за да изпадне същият в забава е било необходимо да му бъде отправена покана от
страна на всеки ищец по смисъла на чл. 84, ал. 2 ЗЗД /ТР № 5/21.11.2019 г. на ВКС – ОСГТК/. Не
се твърди и установява ищците да са отправили покана до ответника за плащане на процесните
суми преди подаване на настоящата искова молба. Ето защо същият не е изпаднал в забава за
плащането на процесните суми преди подаване на исковата молба, поради което всички предявени
искове по чл. 86, ал. 1 ЗЗД са неоснователни.
По частната жалба по чл. 248 ГПК
С обжалваното определение от 16.07.2020 г. на осн. чл. 248 ГПК по искане на ищците е
изменено решението от 13.05.2020 г. в частта за разноските, като са присъдени допълнителни
такива на ищците за заплатените адвокатски възнаграждения. Счетено е за частично основателно
възражението на ответника за прекомерност на възнагражденията за част от ищците, като на осн.
чл. 78, ал. 5 ГПК същите са намалени до размерите по Наредба № 1/2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения.
В частната жалба ответникът поддържа, че разноските в тази им част е следвало да се присъдят
и в още по-нисък размер, дори и под минимума по Наредба № 1/2004 г., аргументирайки се, че
забраната за намаляване под този минимум по чл. 78, ал. 5 ГПК противоречала на правото на ЕС
съобразно тълкуването по решение от 23.11.2017 г. по съединени дела С-427/16 и С-428/16 на
СЕС. С посоченото решение СЕС е постановил в т. 1 по преюдициално запитване на български съд
следното: „Член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува
в смисъл, че национална правна уредба като разглежданата в главните производства, съгласно
която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат — под страх от дисциплинарно
производство срещу адвоката — да договорят възнаграждение в по-нисък от минималния
размер, определен с наредба, приета от професионална организация на адвокатите като Висшия
адвокатски съвет (България), и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за
възнаграждение в по-нисък от минималния размер, би могла да ограничи конкуренцията в
рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС. Запитващата
юрисдикция следва да провери дали с оглед на конкретните условия за прилагането такава
26
правна уредба действително отговаря на легитимни цели и дали така наложените ограничения
се свеждат до това, което е необходимо, за да се осигури изпълнението на тези легитимни
цели.“.
Ответникът обаче неправилно интерпретира посоченото решение на СЕС, доколкото казусите,
по повод на което то е било постановени, са принципно различни от настоящия и спорните
въпроси по тълкуването са били в друг контекст, различен от настоящия. Видно от мотивите на
решението на СЕС запитващата юрисдикция е отправила преюдициалното питане във връзка с
казуси, по които самите ищци са уговорили и претендирали пред съда разноски за адвокатски
възнаграждения /респ. юрисконсултски такива/ в по-нисък размер от минимума по Наредба №
1/2004 г., вследствие на което питанията са били дали това е допустимо според ПЕС предвид
предвидената в ЗА дисциплинарна отговорност на адвоката и предвид твърдяната забрана по чл.
78, ал. 5 ГПК съдът да присъжда разноски под този минимум. Следователно, от гледна точка на чл.
78, ал. 5 ГПК въпросът е бил – може ли при уговорено от страната адвокатско възнаграждение в
по-нисък от минимума размер съдът да присъди именно уговореното, а не по-високото минимално
по Наредба № 1/2004 г. Не е било поставяно и разглеждано питане в обратния контекст, който е на
настоящото дело – може ли при уговорен размер над минимума, съдът да присъди под минимума.
Същевременно, дори и в рамките на неприложимия към настоящото дело контекст на
преюдициалното питане СЕС е отговорил условно – счетено е, че подобна законова уредба /в
разгледания контекст/ би могла да ограничи конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по
смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС, освен ако с оглед на конкретните условия за прилагането
такава правна уредба действително отговаря на легитимни цели и така наложените ограничения
се свеждат до това, което е необходимо, за да се осигури изпълнението на тези легитимни цели.
Настоящият въззивен състав не намира никакво противоречие на разпоредбата на чл. 78, ал. 5
ГПК с ПЕС и по конкретно с чл. 101, ал. 1 ДФЕС, в истинското й приложно поле и предназначение
– да ограничи отговорността за разноските за загубилата делото страна, като намали същите до
минимално определения размер съобразно чл. 36 от Закона за адвокатурата. В това приложно поле
разпоредбата постига справедлив баланс на интересите между спечелилата и загубилата делото
страна. По този начин ако спечелилата страна реално е извършила разноски за адвокат в по-голям
размер, то тя си гарантира частичното им възмездяване поне до минимума по Наредба № 1/2004 г.
Ако се допусне съдът да намалява разноските в тази им част и под минимума, то това сериозно ще
ощети спечелилата делото страна – тя ще се окаже извършила разходи за защита, които в
огромната си част няма да може да възмезди. Чрез възможността по чл. 78, ал. 5 ГПК загубилата
делото страна пък е защитена срещу прекомерно и необосновано високи разноски за адвокат на
насрещната страна, но тази защита не е безгранична. Отчитайки тези два противоположни
интереса законодателят е счел, че следва сам да определи границата на отговорността за
разноските, като определил минимум, под който не следва да се пада. Това отговаря на
легитимната цел на ограничението, дори и в контекста на горецитираното решение на СЕС.
Ето защо частната жалба е неоснователна. Въззивният съд обаче дължи корекция на размера на
присъдените на ищците разноски с оглед частично различния резултат по настоящото въззивно
решение и най-вече – предвид отхвърлянето на исковете по чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
В заключение: Предвид всичко гореизложено въззивният съд следва: 1) да отмени
обжалваното решение в частта, с която са уважени главните искове за непозволено увреждане и
27
исковете по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, които да се отхвърлят; 2) да уважи евентуалните искове за
неоснователно обогатяване; 3) да отхвърли евентуалните искове по чл. 86, ал. 1 ЗЗД; 4) да отмени
решението в частта, с която на всеки ищец са присъдени разноски съразмерно на уважените
искове, както следва: за ищеца „*** Солар“ ЕООД – за разликата над 4 094,34 лв., за ищеца
„Ханово 2 Солар“ ЕООД – за разликата над 3 503,44 лв., за ищеца „Каравелово Солар“ ЕООД – за
разликата над 5 235,20 лв., за ищеца „Кукорево 1 Солар“ ЕООД – за разликата над 9 571,50 лв., за
ищеца „Балкан Фриго“ ЕООД – за разликата над 11 525,64 лв., за ищеца „Пи Ви Инвест БГ“ ЕООД
– за разликата над 6 002,57 лв., за ищеца „Геовид“ ЕООД – за разликата над 2 431,24 лв., за ищеца
„Соларен парк Хаджидимово 1“ ЕООД – за разликата над 14 257,17 лв., и за ищеца „Солар Ел
Систем“ ЕАД – за разликата над 10 819,69 лв.; 5) да потвърди решението в останалата му част – с
която на ищците са присъдени разноски за първата инстанция до определен размер; 6) да отмени
определението от 16.07.2020 г., в частта, с която на всеки ищец са присъдени разноски съразмерно
на уважените искове, както следва: за ищеца „*** Солар“ ЕООД – за разликата над 3 326,58 лв., за
ищеца „Ханово 2 Солар“ ЕООД – за разликата над 2 844,57 лв., за ищеца „Каравелово Солар“
ЕООД – за разликата над 4 252,22 лв., за ищеца „Кукорево 1 Солар“ ЕООД – за разликата над
7 774,14 лв., за ищеца „Балкан Фриго“ ЕООД – за разликата над 9 360,77 лв., за ищеца „Пи Ви
Инвест БГ“ ЕООД – за разликата над 4 874,83 лв., за ищеца „Геовид“ ЕООД – за разликата над
1 975,49 лв., за ищеца „Соларен парк Хаджидимово 1“ ЕООД – за разликата над 9 961,45 лв., и за
ищеца „Солар Ел Систем“ ЕАД – за разликата над 8 787,44 лв.
1. По разноските за производството
При този изход на спора на право на присъждане на разноски имат и двете страни.
На осн. чл. 78, ал. 1 ГПК на ищците следва да се присъдят разноски за въззивното производство
съразмерно на уважените искове. Ищците претендират за заплатените за въззивната инстанция
адвокатски възнаграждения, като същите са доказани с представените фактури и банкови
платежни нареждания. Ответникът е направил възражение за прекомерност на същите, което
въззивният съд намира за неоснователно. Размерите на тези възнаграждения са под минималните
размери по Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, като
доводите на ответника относно допустимостта на слизането под тези размери вече бяха обсъдени
по-горе по повод частната жалба по чл. 248 ГПК, към които съдът препраща.
Ето защо всеки ищец има право на съразмерно присъждане на тези разноски, както следва: за
ищеца „*** Солар“ ЕООД – сумата 2 074,02 лв., за ищеца „Ханово 2 Солар“ ЕООД – сумата
1 775,42 лв., за ищеца „Каравелово Солар“ ЕООД – сумата 2 653,07 лв., за ищеца „Кукорево 1
Солар“ ЕООД – сумата 4 850,58 лв., за ищеца „Балкан Фриго“ ЕООД – сумата 5 840,68 лв., за
ищеца „Пи Ви Инвест БГ“ ЕООД – сумата 3 041,76 лв., за ищеца „Геовид“ ЕООД – сумата 1 232,17
лв., за ищеца „Соларен парк Хаджидимово 1“ ЕООД – сумата 7 225,75 лв., и за ищеца „Солар Ел
Систем“ ЕАД – сумата 5 482,72 лв.
На осн. чл. 78, ал. 3 ГПК на ответника следва да се присъдят разноски съразмерно на
отхвърлените искове. Направените от ответника разноски са два вида – за заплатената държавна
такса по въззивната жалба и за претендираното юрисконсултско възнаграждение за двете
28
инстанции. Първата група разноски следва да бъдат разграничени спрямо всеки ищец, като на
всеки от тях се възложи съответната на всеки отхвърлен иск по чл. 86 ЗЗД държавна такса по
въззивното обжалване, както следва: за ищеца „*** Солар“ ЕООД – сумата 623,90 лв., за ищеца
„Ханово 2 Солар“ ЕООД – сумата 533,86 лв., за ищеца „Каравелово Солар“ ЕООД – за сумата
797,75 лв., за ищеца „Кукорево 1 Солар“ ЕООД – за сумата 1 458,52 лв., за ищеца „Балкан Фриго“
ЕООД – за сумата 1 756,29 лв., за ищеца „Пи Ви Инвест БГ“ ЕООД – за сумата 914,68 лв., за ищеца
„Геовид“ ЕООД – за сумата 370,48 лв., за ищеца „Соларен парк Хаджидимово 1“ ЕООД – за сумата
2 172,52 лв., и за ищеца „Солар Ел Систем“ ЕАД – за сумата 1 648,71 лв.
Втората група разноски /за юрисконсултското възнаграждение/ следва да се възложи солидарно
на всички ищци, доколкото те са общо направени за защита срещу всички искове. Съразмерният
на отхвърлените искове размер на дължимото юрисконсултско възнаграждение е 105,11 лв. за
всяка от двете инстанции, т.е. общо 210,22 лв.
Така мотивиран Софийският апелативен съд
[1] в този смисъл определение № 634/12.12.2017 г. по ч.т.д. № 2496/2017 г. на ВКС, І т.о.; определение № 796/20.12.2017 г. по ч.т.д. №
2206/2017 г. на ВКС, ІІ т.о.; определение № 86/31.01.2018 г. по ч.т.д. № 3001/2017 г. на ВКС, ІІ т.о., определение № 157/2.03.2018 г. по
ч.т.д. № 432/2018 г. на ВКС, ІІ т.о., и др.
[2] тази позиция настоящия въззивен състав изрази за пръв път в решение от 1.07.2019 г. по т.д. № 2251/2019 г. на САС, която
впоследствие бе възприета и в решение № 71/6.04.2020 г. по гр. д. № 3804/2019 г. и решение № 72/21.04.2020 г. по гр. д. № 2377/2019
г. на ВКС, ІV г.о.
[3] становище на съдия Георги Ангелов
[4] така напр. е сторило НС със ЗИДЗМДТ (ДВ, бр. 38/10.05.2019 г.), с който се предвижда възстановяване или прихващане на
надвнесени местни данъци по обявени за противоконституционни разпоредби в ЗМДТ с решение № 4/9.04.2019 г. по конст. дело №
15/2018 г. на КС (ДВ, бр. 32/16.04.2019 г.)
[5] вж. решение № 71/6.04.2020 г. по гр. д. № 3804/2019 г. на ВКС, ІV г.о.; решение № 72/21.04.2020 г. по гр. д. № 2377/2019 г. на
ВКС, ІV г.о.
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решението от 13.05.2020 г. по гр. д. № 1941/2019 г. на Софийския градски съд, І-10
състав, в частта, с която ответникът Република България е осъден да заплати следните
обезщетения за имуществени вреди от противоправно поведение на лица от състава на държавен
орган, изразяващо се в приемане на противоконституционна разпоредба в закон и неизпълнение на
задължението да уредят отношенията, възникнали от прилагане на разпоредбата след обявяването
й за противоконституционна, която вреда се изразява в удържани такси по чл. 35а ЗЕВИ за периода
1.01.2014 г. – 30.06.2014 г.: 1) на ищеца „*** Солар“ ЕООД на осн. чл. 7 от КРБ във вр. с чл. 49
ЗЗД сумата 102 358,55 лв., на осн. чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата 31 195,02 лв. – законната лихва за забава
за периода 8.02.2016 г. – 8.02.2019 г.; а на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК сумата над 4 094,34 лв. – съдебни
разноски; 2) на ищеца „Ханово 2 Солар“ ЕООД на осн. чл. 7 от КРБ във вр. с чл. 49 ЗЗД сумата
87 586,02 лв., на осн. чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата 26 692,91 лв. – законната лихва за забава за периода
29
8.02.2016 г. – 8.02.2019 г.; а на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК сумата над 3 503,44 лв. – съдебни разноски;
3) на ищеца „Каравелово Солар“ ЕООД на осн. чл. 7 от КРБ във вр. с чл. 49 ЗЗД сумата
130 880,09 лв., на осн. чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата 39 887,31 лв. – законната лихва за забава за периода
8.02.2016 г. – 8.02.2019 г.; а на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК сумата над 5 235,20 лв. – съдебни разноски;
4) на ищеца „Кукорево 1 Солар“ ЕООД на осн. чл. 7 от КРБ във вр. с чл. 49 ЗЗД сумата
239 287,55 лв., на осн. чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата 72 925,81 лв. – законната лихва за забава за периода
8.02.2016 г. – 8.02.2019 г.; а на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК сумата над 9 571,50 лв. – съдебни разноски;
5) на ищеца „Балкан Фриго“ ЕООД на осн. чл. 7 от КРБ във вр. с чл. 49 ЗЗД сумата 288 141,05
лв., на осн. чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата 87 814,51 лв. – законната лихва за забава за периода 8.02.2016
г. – 8.02.2019 г.; а на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК сумата над 11 525,64 лв. – съдебни разноски; 6) на
ищеца „Пи Ви Инвест БГ“ ЕООД на осн. чл. 7 от КРБ във вр. с чл. 49 ЗЗД сумата 150 065,02 лв.,
на осн. чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата 45 733,84 лв. – законната лихва за забава за периода 8.02.2016 г. –
8.02.2019 г.; а на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК сумата над 6 002,57 лв. – съдебни разноски; 7) на ищеца
„Геовид“ ЕООД на осн. чл. 7 от КРБ във вр. с чл. 49 ЗЗД сумата 60 780,91 лв., на осн. чл. 86, ал. 1
ЗЗД сумата 18 523,73 лв. – законната лихва за забава за периода 8.02.2016 г. – 8.02.2019 г.; а на осн.
чл. 78, ал. 1 ГПК сумата над 2 431,24 лв. – съдебни разноски; 8) на ищеца „Соларен парк
Хаджидимово 1“ ЕООД на осн. чл. 7 от КРБ във вр. с чл. 49 ЗЗД сумата 356 429,14 лв., на осн. чл.
86, ал. 1 ЗЗД сумата 108 626,14 лв. – законната лихва за забава за периода 8.02.2016 г. – 8.02.2019
г.; а на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК сумата над 14 257,17 лв. – съдебни разноски; и 9) на ищеца „Солар
Ел Систем“ ЕАД на осн. чл. 7 от КРБ във вр. с чл. 49 ЗЗД сумата 270 492,22 лв., на осн. чл. 86, ал.
1 ЗЗД сумата 82 435,81 лв. – законната лихва за забава за периода 8.02.2016 г. – 8.02.2019 г.; а на
осн. чл. 78, ал. 1 ГПК сумата над 10 819,69 лв. – съдебни разноски, и вместо това постановява:
ОТХВЪРЛЯ предявените срещу Република България, представлявана от министъра на
финансите, искове по чл. 7 от КРБ за заплащане на обезщетения за имуществени вреди от
противоправно поведение на лица от състава на държавен орган, изразяващо се в приемане на
противоконституционна разпоредба в закон и неизпълнение на задължението да уредят
отношенията, възникнали от прилагане на разпоредбата след обявяването й за
противоконституционна, която вреда се изразява в удържани такси по чл. 35а ЗЕВИ за периода
1.01.2014 г. – 30.06.2014 г., и искове по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, както следва:
1) предявени от ищеца „*** Солар“ ЕООД с ЕИК – ***, със седалище и адрес на управление –
гр. ***, бул. „***“ № 89, иск по чл. 7 от КРБ за заплащане на сумата 102 358,55 лв. и иск по чл. 86,
ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата 31 195,02 лв. – законната лихва за забава за периода 8.02.2016 г. –
8.02.2019 г.;
2) предявени от ищеца „Ханово 2 Солар“ ЕООД с ЕИК – ***, със седалище и адрес на
управление – гр. ***, бул. „***“ № 89, иск по чл. 7 от КРБ за заплащане на сумата 87 586,02 лв. и
иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата 26 692,91 лв. – законната лихва за забава за периода
8.02.2016 г. – 8.02.2019 г.;
3) предявени от ищеца „Каравелово Солар“ ЕООД с ЕИК – ***, със седалище и адрес на
управление – гр. ***, бул. „***“ № 89, иск по чл. 7 от КРБ за заплащане на сумата 130 880,09 лв. и
иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата 39 887,31 лв. – законната лихва за забава за периода
8.02.2016 г. – 8.02.2019 г.;
30
4) предявени от ищеца „Кукорево 1 Солар“ ЕООД с ЕИК – ***, със седалище и адрес на
управление – гр. ***, бул. „***“ № 89, иск по чл. 7 от КРБ за заплащане на сумата 239 287,55 лв. и
иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата 72 925,81 лв. – законната лихва за забава за периода
8.02.2016 г. – 8.02.2019 г.;
5) предявени от ищеца „Балкан Фриго“ ЕООД с ЕИК – ***, със седалище и адрес на
управление – гр. ***, бул. „***“ № 89, иск по чл. 7 от КРБ за заплащане на сумата 288 141,05 лв. и
иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата 87 814,51 лв. – законната лихва за забава за периода
8.02.2016 г. – 8.02.2019 г.;
6) предявени от ищеца „Пи Ви Инвест БГ“ ЕООД с ЕИК – ***, със седалище и адрес на
управление – гр. ***, бул. „***“ № 89, иск по чл. 7 от КРБ за заплащане на сумата 150 065,02 лв. и
иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата 45 733,84 лв. – законната лихва за забава за периода
8.02.2016 г. – 8.02.2019 г.;
7) предявени от ищеца „Геовид“ ЕООД с ЕИК – ***, със седалище и адрес на управление – гр.
***, бул. „***“ № 89, иск по чл. 7 от КРБ за заплащане на сумата 60 780,91 лв. иск по чл. 86, ал. 1
ЗЗД за заплащане на сумата 18 523,73 лв. – законната лихва за забава за периода 8.02.2016 г. –
8.02.2019 г.;
8) предявени от ищеца „Соларен парк Хаджидимово 1“ ЕООД с ЕИК – ***, със седалище и
адрес на управление – гр. ***, бул. „***“ № 89, иск по чл. 7 от КРБ за заплащане на сумата
356 429,14 лв. и иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата 108 626,14 лв. – законната лихва за
забава за периода 8.02.2016 г. – 8.02.2019 г.;
9) предявени от ищеца „Солар Ел Систем“ ЕАД с ЕИК – ***, със седалище и адрес на
управление – гр. ***, бул. „***“ № 89, иск по чл. 7 от КРБ за заплащане на сумата 270 492,22 лв. и
иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата 82 435,81 лв. – законната лихва за забава за периода
8.02.2016 г. – 8.02.2019 г.
ОСЪЖДА Република България, представлявана от министъра на финансите, да заплати на
„*** Солар“ ЕООД с ЕИК – ***, със седалище и адрес на управление – гр. ***, бул. „***“ № 89,
сумата 102 358,55 лв., представляваща неоснователно удържани от ищеца и внесени в държавния
бюджет такси за производство на електрическа енергия от слънчева енергия в размер на 20 %
върху произведената от ищеца електрическа енергия за периода 1.01.2014 г. – 30.06.2014 г. на
основание разпоредбите на чл. 35а – чл. 35в от Закона за енергията от възобновяеми източници,
обявени за противоконституционни с решение № 13/31.07.2014 г. по к.д. № 1/2014 г. на
Конституционния съд, както и сумата 2 074,02 лв. – разноски за въззивното производство, като
ОТХВЪРЛЯ иска по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата 31 195,02 лв. – законната лихва за
забава за периода 8.02.2016 г. – 8.02.2019 г.
ОСЪЖДА Република България, представлявана от министъра на финансите, да заплати на
„Ханово 2 Солар“ ЕООД с ЕИК – ***, със седалище и адрес на управление – гр. ***, бул. „***“
№ 89, сумата 87 586,02 лв., представляваща неоснователно удържани от ищеца и внесени в
държавния бюджет такси за производство на електрическа енергия от слънчева енергия в размер
на 20 % върху произведената от ищеца електрическа енергия за периода 1.01.2014 г. – 30.06.2014
31
г. на основание разпоредбите на чл. 35а – чл. 35в от Закона за енергията от възобновяеми
източници, обявени за противоконституционни с решение № 13/31.07.2014 г. по к.д. № 1/2014 г. на
Конституционния съд, както и сумата 1 775,42 лв. – разноски за въззивното производство, като
ОТХВЪРЛЯ иска по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата 26 692,91 лв. – законната лихва за
забава за периода 8.02.2016 г. – 8.02.2019 г.
ОСЪЖДА Република България, представлявана от министъра на финансите, да заплати на
„Каравелово Солар“ ЕООД с ЕИК – ***, със седалище и адрес на управление – гр. ***, бул.
„***“ № 89, сумата 130 880,09 лв., представляваща неоснователно удържани от ищеца и внесени
в държавния бюджет такси за производство на електрическа енергия от слънчева енергия в размер
на 20 % върху произведената от ищеца електрическа енергия за периода 1.01.2014 г. – 30.06.2014
г. на основание разпоредбите на чл. 35а – чл. 35в от Закона за енергията от възобновяеми
източници, обявени за противоконституционни с решение № 13/31.07.2014 г. по к.д. № 1/2014 г. на
Конституционния съд, както и сумата 2 653,07 лв. – разноски за въззивното производство, като
ОТХВЪРЛЯ иска по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата 39 887,31 лв. – законната лихва за
забава за периода 8.02.2016 г. – 8.02.2019 г.
ОСЪЖДА Република България, представлявана от министъра на финансите, да заплати на
„Кукорево 1 Солар“ ЕООД с ЕИК – ***, със седалище и адрес на управление – гр. ***, бул. „***“
№ 89, сумата 239 287,55 лв., представляваща неоснователно удържани от ищеца и внесени в
държавния бюджет такси за производство на електрическа енергия от слънчева енергия в размер
на 20 % върху произведената от ищеца електрическа енергия за периода 1.01.2014 г. – 30.06.2014
г. на основание разпоредбите на чл. 35а – чл. 35в от Закона за енергията от възобновяеми
източници, обявени за противоконституционни с решение № 13/31.07.2014 г. по к.д. № 1/2014 г. на
Конституционния съд, както и сумата 4 850,58 лв. – разноски за въззивното производство, като
ОТХВЪРЛЯ иска по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата 72 925,81 лв. – законната лихва за
забава за периода 8.02.2016 г. – 8.02.2019 г.
ОСЪЖДА Република България, представлявана от министъра на финансите, да заплати на
„Балкан Фриго“ ЕООД с ЕИК – ***, със седалище и адрес на управление – гр. ***, бул. „***“ №
89, сумата 288 141,05 лв., представляваща неоснователно удържани от ищеца и внесени в
държавния бюджет такси за производство на електрическа енергия от слънчева енергия в размер
на 20 % върху произведената от ищеца електрическа енергия за периода 1.01.2014 г. – 30.06.2014
г. на основание разпоредбите на чл. 35а – чл. 35в от Закона за енергията от възобновяеми
източници, обявени за противоконституционни с решение № 13/31.07.2014 г. по к.д. № 1/2014 г. на
Конституционния съд, както и сумата 5 840,68 лв. – разноски за въззивното производство, като
ОТХВЪРЛЯ иска по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата 87 814,51 лв. – законната лихва за
забава за периода 8.02.2016 г. – 8.02.2019 г.
ОСЪЖДА Република България, представлявана от министъра на финансите, да заплати на
„Пи Ви Инвест БГ“ ЕООД с ЕИК – ***, със седалище и адрес на управление – гр. ***, бул. „***“
№ 89, сумата 150 065,02 лв., представляваща неоснователно удържани от ищеца и внесени в
държавния бюджет такси за производство на електрическа енергия от слънчева енергия в размер
на 20 % върху произведената от ищеца електрическа енергия за периода 1.01.2014 г. – 30.06.2014
г. на основание разпоредбите на чл. 35а – чл. 35в от Закона за енергията от възобновяеми
източници, обявени за противоконституционни с решение № 13/31.07.2014 г. по к.д. № 1/2014 г. на
32
Конституционния съд, както и сумата 3 041,76 лв. – разноски за въззивното производство, като
ОТХВЪРЛЯ иска по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата 45 733,84 лв. – законната лихва за
забава за периода 8.02.2016 г. – 8.02.2019 г.
ОСЪЖДА Република България, представлявана от министъра на финансите, да заплати на
„Геовид“ ЕООД с ЕИК – ***, със седалище и адрес на управление – гр. ***, бул. „***“ № 89,
сумата 60 780,91 лв., представляваща неоснователно удържани от ищеца и внесени в държавния
бюджет такси за производство на електрическа енергия от слънчева енергия в размер на 20 %
върху произведената от ищеца електрическа енергия за периода 1.01.2014 г. – 30.06.2014 г. на
основание разпоредбите на чл. 35а – чл. 35в от Закона за енергията от възобновяеми източници,
обявени за противоконституционни с решение № 13/31.07.2014 г. по к.д. № 1/2014 г. на
Конституционния съд, както и сумата 1 232,17 лв. – разноски за въззивното производство, като
ОТХВЪРЛЯ иска по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата 18 523,73 лв. – законната лихва за
забава за периода 8.02.2016 г. – 8.02.2019 г.
ОСЪЖДА Република България, представлявана от министъра на финансите, да заплати на
„Соларен парк Хаджидимово 1“ ЕООД с ЕИК – ***, със седалище и адрес на управление – гр.
***, бул. „***“ № 89, сумата 356 429,14 лв., представляваща неоснователно удържани от ищеца и
внесени в държавния бюджет такси за производство на електрическа енергия от слънчева енергия
в размер на 20 % върху произведената от ищеца електрическа енергия за периода 1.01.2014 г. –
30.06.2014 г. на основание разпоредбите на чл. 35а – чл. 35в от Закона за енергията от
възобновяеми източници, обявени за противоконституционни с решение № 13/31.07.2014 г. по к.д.
№ 1/2014 г. на Конституционния съд, както и сумата 7 225,75 лв. – разноски за въззивното
производство, като ОТХВЪРЛЯ иска по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата 108 626,14 лв. –
законната лихва за забава за периода 8.02.2016 г. – 8.02.2019 г.
ОСЪЖДА Република България, представлявана от министъра на финансите, да заплати на
„Солар Ел Систем“ ЕАД с ЕИК – ***, със седалище и адрес на управление – гр. ***, бул. „***“
№ 89, сумата 270 492,22 лв., представляваща неоснователно удържани от ищеца и внесени в
държавния бюджет такси за производство на електрическа енергия от слънчева енергия в размер
на 20 % върху произведената от ищеца електрическа енергия за периода 1.01.2014 г. – 30.06.2014
г. на основание разпоредбите на чл. 35а – чл. 35в от Закона за енергията от възобновяеми
източници, обявени за противоконституционни с решение № 13/31.07.2014 г. по к.д. № 1/2014 г. на
Конституционния съд, както и сумата 5 482,72 лв. – разноски за въззивното производство, като
ОТХВЪРЛЯ иска по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата 82 435,81 лв. – законната лихва за
забава за периода 8.02.2016 г. – 8.02.2019 г.
ПОТВЪРЖДАВА решението от 13.05.2020 г. по гр. д. № 1941/2019 г. на Софийския градски
съд, І-10 състав, в останалата му част – с която на ищците са присъдени разноски в неотменената
част.
ОТМЕНЯ определението от 13.05.2020 г. по гр. д. № 1941/2019 г. на Софийския градски съд, І-
10 състав, в частта, с която ответникът Република България е осъден да заплати на ищците
съдебни разноски, както следва: 1) на ищеца „*** Солар“ ЕООД за сумата над 3 326,58 лв.; 2) на
ищеца „Ханово 2 Солар“ ЕООД сумата над 2 844,57 лв.; 3) на ищеца „Каравелово Солар“
ЕООД сумата над 4 252,22 лв.; 4) на ищеца „Кукорево 1 Солар“ ЕООД сумата над 7 774,14 лв.;
33
5) на ищеца „Балкан Фриго“ ЕООД сумата над 9 360,77 лв.; 6) на ищеца „Пи Ви Инвест БГ“
ЕООД сумата над 4 874,83 лв.; 7) на ищеца „Геовид“ ЕООД сумата над 1 975,49 лв.; 8) на ищеца
„Соларен парк Хаджидимово 1“ ЕООД сумата над 9 961,45 лв.; и 9) на ищеца „Солар Ел
Систем“ ЕАД сумата над 8 787,44 лв.
ПОТВЪРЖДАВА определението от 13.05.2020 г. по гр. д. № 1941/2019 г. на Софийския
градски съд, І-10 състав, в останалата му част.
ОСЪЖДА „*** Солар“ ЕООД с ЕИК – ***, със седалище и адрес на управление – гр. ***, бул.
„***“ № 89, да заплати на Република България, представлявана от министъра на финансите, на
осн. чл. 78, ал. 3 ГПК сумата 623,90 лв. – разноски за производството пред САС.
ОСЪЖДА „Ханово 2 Солар“ ЕООД с ЕИК – ***, със седалище и адрес на управление – гр.
***, бул. „***“ № 89, да заплати на Република България, представлявана от министъра на
финансите, на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК сумата 533,86 лв. – разноски за производството пред САС.
ОСЪЖДА „Каравелово Солар“ ЕООД с ЕИК – ***, със седалище и адрес на управление – гр.
***, бул. „***“ № 89, да заплати на Република България, представлявана от министъра на
финансите, на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК сумата 797,75 лв. – разноски за производството пред САС.
ОСЪЖДА „Кукорево 1 Солар“ ЕООД с ЕИК – ***, със седалище и адрес на управление – гр.
***, бул. „***“ № 89, да заплати на Република България, представлявана от министъра на
финансите, на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК сумата 1 458,52 лв. – разноски за производството пред САС.
ОСЪЖДА „Балкан Фриго“ ЕООД с ЕИК – ***, със седалище и адрес на управление – гр. ***,
бул. „***“ № 89, да заплати на Република България, представлявана от министъра на
финансите, на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК сумата 1 756,29 лв. – разноски за производството пред САС.
ОСЪЖДА „Пи Ви Инвест БГ“ ЕООД с ЕИК – ***, със седалище и адрес на управление – гр.
***, бул. „***“ № 89, да заплати на Република България, представлявана от министъра на
финансите, на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК сумата 914,68 лв. – разноски за производството пред САС.
ОСЪЖДА „Геовид“ ЕООД с ЕИК – ***, със седалище и адрес на управление – гр. ***, бул.
„***“ № 89, да заплати на Република България, представлявана от министъра на финансите, на
осн. чл. 78, ал. 3 ГПК сумата 370,48 лв. – разноски за производството пред САС.
ОСЪЖДА „Соларен парк Хаджидимово 1“ ЕООД с ЕИК – ***, със седалище и адрес на
управление – гр. ***, бул. „***“ № 89, да заплати на Република България, представлявана от
министъра на финансите, на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК сумата 2 172,52 лв. – разноски за
производството пред САС.
ОСЪЖДА „Солар Ел Систем“ ЕАД с ЕИК – ***, със седалище и адрес на управление – гр.
***, бул. „***“ № 89, да заплати на Република България, представлявана от министъра на
финансите, на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК сумата 1 648,71 лв. – разноски за производството пред САС.
ОСЪЖДА „*** Солар“ ЕООД с ЕИК – ***, със седалище и адрес на управление – гр. ***, бул.
„***“ № 89, „Ханово 2 Солар“ ЕООД с ЕИК – ***, със седалище и адрес на управление – гр. ***,
бул. „***“ № 89, „Каравелово Солар“ ЕООД с ЕИК – ***, със седалище и адрес на управление –
34
гр. ***, бул. „***“ № 89, „Кукорево 1 Солар“ ЕООД с ЕИК – ***, със седалище и адрес на
управление – гр. ***, бул. „***“ № 89, „Балкан Фриго“ ЕООД с ЕИК – ***, със седалище и адрес
на управление – гр. ***, бул. „***“ № 89, „Пи Ви Инвест БГ“ ЕООД с ЕИК – ***, със седалище и
адрес на управление – гр. ***, бул. „***“ № 89, „Геовид“ ЕООД с ЕИК – ***, със седалище и
адрес на управление – гр. ***, бул. „***“ № 89, „Соларен парк Хаджидимово 1“ ЕООД с ЕИК –
***, със седалище и адрес на управление – гр. ***, бул. „***“ № 89, и „Солар Ел Систем“ ЕАД с
ЕИК – ***, със седалище и адрес на управление – гр. ***, бул. „***“ № 89, да заплатят
солидарно на Република България, представлявана от министъра на финансите, на осн. чл. 78,
ал. 3 и 8 от ГПК сумата 210,22 лв. – разноски за производството пред СГС и САС.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд при условията на чл. 280
ГПК в 1-месечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
35