№ 327
гр. София, 21.05.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 5-ТИ ТЪРГОВСКИ, в публично
заседание на двадесет и трети април през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:Величка Борилова
Членове:Зорница Гладилова
Мария Райкинска
при участието на секретаря Ирена М. Дянкова
като разгледа докладваното от Величка Борилова Въззивно търговско дело
№ 20241001000206 по описа за 2024 година
взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК и се развива по подадена въззивна жалба
от „Консервинвест“ООД, ЕИК *********, чрез адв.П. А. от САК насочена против Решение
№ 6287/07.12.2023 г., постановено по гр.д. № 9729/2022 г. по описа на СГС, ТО, с което е
отхвърлен предявения от въззивника против „Булконс Първомай“ЕООД, ЕИК *********
иск с правно основание чл.45 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от
222 345,96 лв., представляваща пропуснати ползи в размер на законната лихва за периода
08.03.2019 г. - 16.08.2022 г. върху внесената като обезпечение за спиране по реда на чл.282
ГПК на изпълнението на решение № 500/28.02.2019 г. по т.д. № 2146/2018 г. по описа на
САС сума в размер на 636 284,16 лв., поради инициирането от страна на „Булконс
Първомай“ЕООД на производството по т.д. № 5163/2014 г. по описа на СГС, по което
производството било прекратено.
В жалбата се правят оплаквания за неправилност на обжалваното решение, поради
постановяването му при нарушение на материалния закон - ЗЗД и на установените от гл.35
ГПК съдопроизводствени правила, а от там и за необоснованост.
Поддържа се нормата на чл.403 ГПК да не прави разграничение между това какво е
обезпечението по характер /може да бъде и спиране изпълнението на въззивно решение/,
нито кой го е поискал - ищецът или ответникът, вкл. дали ще е допуснато при условието на
гаранция или не.
Затова ако има наложено обезпечение от ищеца в хода на делото, в случай, че искът
бъде отхвърлен или делото бъде прекратено, ищецът ще носи обективна/безвиновна
отговорност за причинените на ответника вреди от материално неоснователното
обезпечение. Ако ответникът замени допуснатото обезпечение със залог в пари, в случай, че
искът бъде отхвърлен или делото - прекратено, то отново при условията на безвиновна
отговорност ищецът ще отговаря за вредите - т.е. минимум законна лихва за забава, съгласно
чл.86 ЗЗД.
1
По идентичен начин се разрешавал и казусът, в който ако на основание невлязло в сила
въззивно решение бъде предприето принудително изпълнение, взискателят - ищец ще носи
обективна /безвиновна/ отговорност за вредите, причинени на ответника/дължника в случай,
че искът бъде отхвърлен или делото прекратено с влязло в сила съдебно решение.
Като се позовава на постановена съдебна практика по въпроса въззивникът поддържа,
че при всяко материално неоправдано обезпечение и /или принудително изпълнение - т.е.,
когато с влязло в сила решение искът бъде отхвърлен или делото прекратено, ищецът носи
безвиновна отговорност за нанесените на ответника вреди.
Твърди се предвидената в чл.282 ГПК възможност за ответника да спре
предварителното изпълнение на невлязло в сила въззивно решение охранява от една страна
интереса на ищеца да получи изпълнение на притезанието си, както и вредите от забавеното
изпълнение, а от друга - интереса на ответника от защита срещу принудителното
изпълнение на едно несъществуващо според него изпълняемо право. Следователно то е
средство за защита и на ответника.
Предвид на изложеното се оспорва изводът на първоинстанционния съд, че
отговорността на ищеца за вредите, нанесени на ответника, не е обективна. Поддържа се, че
при това разбиране последният, възползвайки се от правото си на защита, вкл.
обезпечавайки целия интерес на ищеца с учредяване на залог на парична сума по сметка на
ВКС, ще бъде поставен в по-неблагоприятно положение /да доказва виновната отговорност
на ищеца, съответно - отговорността за злоупотреба с права/, отколкото ако би се подложил
на предварително изпълнение на невлязлото в сила въззивно решение, при което би имал
право да търси вреди от ищеца, без необходимостта да доказва виновното поведение на
последния.
Намирайки подобно тълкуване за неправилно въззивникът твърди, че законодателят е
предвидил, че упражняването на процесуалната възможност за защита от ответника ще
доведе до влошаване на положението му при запазване интереса на ищеца вземането му да
бъде обезпечено и съответно от процесуалната възможност на чл.282, ал.2, т.1 ГПК не би
имал полза никой ответник, т.к. същият не би имал възможност да репарира понесените
вреди, освен ако не докаже умисъл у ищеца и по този начин загубвайки предимството на
предвидената безвиновна отговорност на ищеца при материално незаконосъобразно
принудително изпълнение.
Оспорва се и изводът на първоинстанционния съд, че ако не се приложи чл.403, ал.1
ГПК, то не е доказана злоупотреба с права от страна на ответника по делото, съответно - той
не носи отговорност по чл.45 или чл.49 ЗЗД.
Твърди се в случая с влязло в сила решение на касационната инстанция да е прието
между страните в предходно развилото се помежду им исково производство по предявен иск
с правно основание чл.76, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ЗМГО /отм./, във вр. с чл.76, ал.1, т.4 ЗМГО
/отм./, не че искът на „Булконс Първомай“ЕООД е неоснователен или недоказан, а че
изобщо няма право на иск - т.е. няма защитими права.
Така постановеното решение на касационната инстанция е установила злоупотребата
с права от „Булконс Първомай“ЕООД, като елемент от състава на отговорността, извеждана
от принципа да не се вреди другиму.
При ясната забрана на националното и европейско законодателство за завеждането на
иск от страна на настоящия въззиваем и при ясно указание, че той нито има защитимо
материално право, нито има право на иск, завеждането и воденето на делото е явна
злоупотреба с право и има единствена цел за увреди „Консервинвест“ООД.
По изложените съображения се иска отмяна на обжалваното решение и по съществото
на спора уважаване на предявения иск.
В отговора по исковата молба насрещната страна, чрез адв.М. Т. и адв.Т. Г. от САК,
оспорва развитите в нея доводи и поддържа правилност на обжалваното решение.
Третото лице помагач - Народно събрание на РБългария, не е взело становище по
жалбата.
Пред въззивната инстанция не са събрани нови доказателства.
2
Софийският апелативен съд в решаващия състав, в изпълнение на правомощията си по
чл.269 ГПК след като извърши служебна проверка за валидност и допустимост на
първоинстанционното решение, прецени твърденията и доводите на страните във връзка със
събраните по делото доказателства, съобразявайки основанията за неправилност на
решението, посочени във въззивната жалба, приема следното:
Обжалваното решение на СГС е валидно и допустимо, като постановено от надлежен
съдебен състав, в рамките на неговата правораздавателна власт и в съответната форма, по
редовно предявен иск.
Разгледани по същество оплакванията за неговата неправилност настоящата инстанция
намира за частично основателни, без това да влияе на крайния извод за неоснователност на
предявения от въззивника-ищец иск, предвид следното:
СГС е бил сезиран с искова молба от „Констервинвест“ООД против „Булконс
Първомай“ООД, в обстоятелствената част на която са изложени твърдения, че страните по
делото са производители на лютеница в гр.Първомай.
От тях ответникът, твърдейки факта, че е ползвател на регистрирано от Българското
патентно ведомство географско указание „Лютеница Първомай“, предявил обективно
съединени искове против ищцовото дружество по реда на чл.76, ал.1, т.1 - т.4 ЗМГО /отм./,
във вр. с чл.76б, ал.1, т.2 ЗМГО /отм./ по които било образувано т.д. № 5163/2014 г. по описа
на СГС.
С решение № 500/28.02.2019 г. по т.д. № 2146/2018 г. по описа на САС исковете били
уважени, а по подадена касационна жалба от ищцовото дружество пред ВКС било
образувано т.д. № 1270/2019 г. По него на 08.03.2019 г. „Консервинвест“ООД внесло сумата
от 636 284,16 лв., за да спре изпълнението на невлязлото в сила въззивно решение и
касационната инстанция постановила Определение № 187/12.03.2019 г. за спиране
изпълнението на това решение.
След отправено преюдициално питане поред Съда на Европейския съюз ВКС
постановил Решение № 69/05.07.2022 г. по т.д. № 1270/2019 г. , с което това на въззивната
инстанция било обезсилено, а производството по делото - прекратено с аргумент, че ищецът
по делото няма защитими права.
С определение № 176/16.08.2022 г. по т.д. № 1270/2019 г. ВКС освободило внесената
гаранция.
Предвид на изложените факти ищецът е поддържал да е претърпял вреди под формата
на пропуснати ползи от действията на „Булконс Първомай“ООД, в размер на 222 345,96 лв.,
представляващ законната лихва за забава от датата, на която „Консервинвест“ООД е внесло
сумата по сметка на ВКС - 08.03.2019 г. до датата на постановяване на определението на
съда, с което внесената като гаранция сума била върната - 16.08.2022 г.
Позовавайки се на възприетото от съдебната практика разбиране, че в хипотеза на
неправомерно задържана сума - внесено обезпечение в съд /запорирани вземания по банкова
сметка като обезпечение, внесена гаранция като обезпечителна мярка/, се дължи
обезщетение за претърпени неимуществени вреди, съизмерили като минимален размер с
размера на законната лихва, защото се касае за парично вземане, ищецът е поискал от съда
да постанови решение, с което да осъди ответника да му заплати сумата от 222 345,96 лв.,
представляваща вреди - пропуснати ползи, в размер на законната мораторна лихва върху
внесената като обезпечение за спиране изпълнението на решение № 500/28.02.2019 г. по т.д.
№ 2146/2018 г. по описа на САС сума в размер на 636 284,16 лв. за периода от датата, на
която сумата е внесена по сметка на ВКС до датата на връщането й, заедно със законната
лихва върху тази сума, считано от момента на предявяване на иска до окончателното й
изплащане.
При така изложените твърдения и формулирано искане към съда въззивната инстанция
в настоящия решаващ състав за разлика от първоинстанционния съд приема, че правната
квалификация на предявения иск е по чл.403, ал.1 ГПК.
Горният извод се налага поради обстоятелството, че правната квалификация на
заявената искова претенция се определя от съда с оглед фактите и обстоятелствата, на които
се основава - т.е. с оглед заявените твърдения на ищеца в производството, което следва да е
3
в логическо съответствие и с формулираното искане.
В настоящия казус ищецът е поддържал както в исковата молба, така и изцяло в хода
на производството пред първоинстанционния съд, вкл. и в оплакванията си във въззивната
жалба, че е претърпял имуществена вреда под формата на пропуснати ползи поради това, че
е внесъл парична сума като обезпечение за спиране изпълнението на постановено от
въззивна инстанция осъдително решение на основание чл.282, ал.2 ГПК - т.е., че претендира
вреди от ищеца по прекратеното исково производство по т.д. № 1270/2019 г. по описа на
ВКС, за които последният отговаря, в размер на законната лихва върху предоставеното
обезпечение по чл.282, ал.2 ГПК. От твърденията става ясно, че се претендира
отговорността на ответника да е обективна/безвиновна, с оглед на което и предявеният иск
намира правното си основание в чл.403, ал.1, т.1 ГПК – иска се репариране на причинени в
следствие на допуснатото обезпечение вреди, т.к. предявените от ответника по настоящето
производство искове са били оставени без разглеждане, като процесуално недопустими.
В тази връзка макар с проекта си за доклад по реда на чл.140, ал.3 ГПК, а в последствие
и с обявяването на последния за окончателен в единственото проведено по делото открито
с.з. първоинстанционният съд да е приел, че правната квалификация на предявения иск е по
чл.49 ЗЗД, същият е указал на ищеца, че носи тежестта да установи единствено следните
факти: 1/ че процесните вреди са настъпили по начина, посочен в исковата молба; 2/
конкретния им размер и 3/ че са настъпили в причинно-следствена връзка с
противоправното действие на представител на ответника, изразяващо се в завеждане на т.д.
№ 5163/2014 г. по описа на СГС.
На ищеца не са давани указания да установява противоправността на действията на
представител на ответника и по-конкретно - че е налице злоупотреба с право от страна на
ищеца по т.д. № 5163/2014 г. по описа на СГС, респ. - същият не е ангажирал такива в хода
на производството. Независимо от последното искът му е отхвърлен при решаващ извод на
първоинстанционния съд, че не е установил пълно и главно фактът чрез съответните лица,
при или по повод на възложената им работа, ответникът да е обективирал противоправно
деяние, извършвайки злоупотреба с право.
Следва да се подчертае отново изрично, че ищецът-въззивник изобщо не е твърдял в
исковата си молба, а и в хода на процеса пред първоинстанционния съд ответното
дружество, чрез съответните лица, да е осъществило противоправно деяние - злоупотреба с
право, чрез предявяването на недопустим иск, от което именно /т.е. от това му
противоправно/ са произтекли и претендираните от ищеца вреди, под формата на
пропуснати ползи.
Твърденията му, както вече се посочи нееднократно, се изчерпват с това, че е внесъл
парична гаранция по реда на чл.282, ал.2 ГПК като обезпечение за спиране на постановено
осъдително въззивно решение срещу него по предявени искове от ответното дружество,
оставени без разглеждане, като процесуално недопустими, в резултат на което и внесената
от него сума като гаранция се явявала неправомерно задържана/ и върху същата се дължи
обезщетение за претърпени имуществени вреди, съизмерими като минимален размер с
размера на законната лихва.
И т.к. ищецът е, който индивидуализира спорното материално право, чрез основанието
и петитума на иска си - основанието на последния обхваща твърдените факти и
обстоятелства, от които произтича претендираното субективно материално право /т.нар.
правопораждащи юридически факти/, а чрез петитума се конкретизира съдържание му - в
какво се състои претендираното или отричаното право, исканата правна промяна и вида на
търсената защита, при определяне на правното основание на спорното материално право
съдът е длъжен да вземе предвид изложените в обстоятелствената част на исковата молба
фактически твърдения и заявеното в петитума искане за защита.
Съдът не може сам, по свое усмотрение, и без налични твърдения и съответно на тях
искане от страна на ищеца, да квалифицира предявеното от последния като защитимо
материално право по начин, които отговаря на виждането му относно правилното
приложение на материалния закон, в каквато насока са и част от оплакванията във
въззивната жалба.
Ето защо въззивната инстанция приема, че в случая твърденията и искането в исковата
4
молба, инициирала исковото производство по настоящето дело, определят правната
квалификация на предявения осъдителен иск по чл.403, ал.1 ГПК.
С оглед на изложеното и при спазване задължителните указания в т.2, пр.2 от ТР №
1/09.12.2013 г. на ВКС по т. д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС решаващият състав счита, че
макар дадената от първата инстанция квалификация на предявения иск да е неправилна, на
страните не са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти,
поради което и не е необходимо на същите да бъдат давани други указания относно
релевантните факти и разпределението на доказателствената тежест, респ. - необходимостта
от ангажиране на нови доказателства.
В отговора по исковата молба ответното дружество оспорва предявения иск по
основание и размер. Поддържа липса на противоправно поведение от негова страна, както и
липса на увреждащ характер на упражненото от него право на защита пред съда, изразяващо
се в предявяването на иск. Оспорило е твърденията да настъпила вреда за ищцовото
дружество от посоченото в исковата молба внасяне на сумата в размер на 636 284,16 лв. по
сметка на ВКС под формата на пропуснати ползи, т.к. последното е станало единствено по
волята и на риска на ищеца.
Не е оспорило фактическите твърдения на ищеца относно наличието на предходно
производство между същите страни /това по т.д. № 5163/2014 г. по описа на СГС/,
приключило с постановено решение на ВКС, с което предявените искове са счетени за
недопустими, а производството по делото - прекратено.
Оспорило е обаче твърдението, че ищецът е внесъл парична гаранция по реда на
чл.282, ал.2 ГПК за да спре изпълнението на въззивното решение, постановено по това дело
и е поддържало, че такава гаранция е била внесена от „Хорцето Логистик“ ЕООД, на което
тя е била и възстановена, поради което не е налице възможност ищцовото дружество да е
претърпяло сочените имуществени вреди.
Пред първоинстанционния съд като трето лице-помагач на ответника Народно
събрание на Република България, което е оспорило предявения иск, като неоснователен.
Страните не са спорили по установените и от приобщени писмени доказателства
релевантни за предмета на производството факти, част от които признати за безспорно
между страните с нарочно определение на първоинстанционния съд, а именно: 1/ че между
страните по настоящето дело е бил налице и предходен правен спор - този по т.д. №
5163/2014 г. по описа на СГС, ТО, образуван по искова молба на настоящия въззиваем
„Булконс Първомай" ООД срещу въззивника „Консервинвест" ООД с предявени искове по
реда на чл.76 ЗМГО /отм./; 2/ че по същото въззивната инстанция - АС София, с Решение №
500/28.02.2019 г. по т.д. № 2146/2018 г. е уважила исковете на „Булконс Първомай“ ООД; 3/
че по подадена срещу това решение касационна жалба от „Консервинвест“ ООД е било
образувано т. д. № 1270/2019 г. по описа на ВКС; 4/ по същото дело „Консервинвест" ООД е
поискало спиране на изпълнението на въззивно осъдително решение по реда на чл.282, , ал.2
ГПК с молба вх.№ 2365/12.03.2019 г.; 5/ С Определение 187/12.03.2019 г. по ч.т. д. №
598/2019 г. ВКС е постановил спиране изпълнението на въззивно решение по т. д. №
2146/2018 г. на САС; 6/ С решение № 69/05.07.2022 г. по т. д. № 1270/2019 г. на I т. о. ВКС е
обезсилил решението на АС София по т. д. № 2146/2018 г. и е прекратено производството
по делото, като недопустимо; 7/ С Определение № 176/16.08.2022 г. по т. д. № 1270/2019 г.
на I т. о. на ВКС е освободена внесената по сметка на същия съд на основание чл. 282, ал. 2
ГПК гаранция в размер на 636 284.16 лв. за спиране изпълнение решението на САС.
Анализът на приобщените писмени доказателства установява също, като този факт е
приет за безспорен между страните по делото, че с платежно нареждане от 07.03.2019 г. по
сметка на ВКС е била внесена сумата от 636 284,16 лв., с правно основание - спиране на
изпълнението на решението по т.д. № 2146/2018 г. Като задължено лице в платежното
нареждане е посочено въззивното дружество „Консервинвест“ООД, а като наредител на
сумата - „Хорцето логистик“ЕООД. Именно поради последния факт и с определението за
освобождаване на внесената гаранция е разпоредено тя да се върне на вносителя й -
„Хорцето Логистик“ЕООД, а не на въззивника.
Гореустановеното от фактическа предпоставя извод за неоснователност на предявения
иск по чл.403, ал.1, пр.3 ГПК.
5
Еднозначно се приема в съдебната практика, че предмет на иска по чл. 403, ал. 1 от ГПК
е вземането на ответника по обезпечителното производство за обезщетяване на вреди,
причинени от допуснатото обезпечение. Последното е основано на общата деликтна
отговорност, но представлява особена/специфична негова форма, като има безвиновен и
обезпечителен характер. Липсата на специална регламентация относно вредите, подлежащи
на обезщетяване и размера на обезщетението, предпоставят приложимост на разпоредбите
на ЗЗД, касаещи общата деликтната отговорност. Затова по правилото на чл.51, ал.1 ЗЗД
обезщетение ще се дължи за всички вреди - претърпени загуби и пропуснати ползи, които са
пряка и непосредствена последица от увреждането.
Отнесено към казуса изложеното означава, че на обезщетение ще подлежат всички
преки и непосредствени вреди, намиращи се в причинно-следствена връзка с неоснователно
допуснато обезпечение.
Основателността на иска с правно основание чл.403, ал.1, пр.3 ГПК предпоставя
установяването в кумулативна даденост на всички елементи от фактическия състав на
общия деликт - увреждащото действие /наложеното обезпечение/, неговата неоснователност,
вредата, настъпила от него, размерът на последната. Както вече се посочи, в случая
презумпцията на чл.45, ал.2 ЗЗД е неприложима, т.к. отговорността е безвиновна и има
обезпечителен характер.
Установените по делото факти не сочат на наличието на посочените елементи,
доколкото обезщетение за вреди от допуснато обезпечение може да се търси само от
страната, срещу която е допуснато обезпечението, но не и от страната, по чието искане то е
наложено. Този извод се налага от факта, че именно поради допуснатото обезпечение
ответникът е претърпял едно неблагоприятно изменение в правната си сфера, дължащо се на
поведението на молителя/ищец по обезпечението. Ето защо и нормата на чл.403, ал.1 ГПК
признава активна материална легитимация по този иск единствено на ответника по
обезпечението, който може да претендира вреди от наложеното обезпечение.
Молителят в обезпечителното производство не разполага с такава легитимация,
защото той е инициатора на допускане налагането на обезпечителната мярка, която
ограничава правата на ответника по обезпечението, а от там и вероятността да му бъдат
причинени вреди.
Последното е относимо в пълна степен и в хипотезата на чл.282, ал.2 ГПК, каквато е
настоящата, доколкото именно ищецът-въззивник е молителят в обезпечителното
производство, по което е допуснато спиране предварителното изпълнение на въззивното
решение. Тази обезпечителна мярка е ограничила правната сфера на ответника по
обезпечението, като е препятствала възможността му да се възползва от последиците на
предварителното изпълнение на постановеното в негова полза въззивно съдебно решение.
Ето защо и по според текстът на чл.403, ал.1 ГПК именно той е материално легитимиран да
търси обезщетение за претърпени вреди в резултат на обезпечението. Аргумент в подкрепа
на този извод може да се извлече и от решаващите мотиви по т.1 от ТР № 6 от 23.10.2015 г.
на ВКС по т. д. № 6/2014 г., ОСГТК на ВКС, съобразно които обезпечението по чл. 282, ал.
2 или ал. 3 ГПК следва да е достатъчно да гарантира удовлетворяването на признатото с
решението притезание, респ. обезщетяването на ответника по жалбата за вреди от
евентуално неоснователно забавяне на изпълнителното производство. Изискването на
процесуалния закон за представяне на надлежно обезпечение от страна на касатора е
свързано с охрана на интереса на другата страна, в чиято полза е налице постановеното
невлязло в законна сила въззивно решение.
Посочените мотиви обосновават и несъстоятелността на доводите на въззивника,
наведени в жалбата му, че допускането на обезпечение по реда на чл.282, ал.2 ГПК охранява
интереса и на ответника от защита срещу принудителното изпълнение на едно
несъществуващо право.
По изложените съображения и предявеният иск се явява неоснователен и подлежи на
отхвърляне.
Този правен резултат се налага дори при пълно възприемане на обсъдените правни
доводи на въззивника /което решаващият състав не споделя/, доколкото по делото се
6
установи в случая не въззивното дружество, а трето за спора лице - „Хорцето
логистик“ЕООД да е платило /наредило/ по сметка на касационната инстанция сумата от
636 284,16 лв., представляваща размера на обезпечението по чл.282, ал.2 ГПК, като именно
на него и същата е била възстановена.
Не се е твърдяло в исковата молба и не са ангажирани доказателства, вкл. до
постановяване на окончателния доклад по делото от първоинстанционния съд, между
„Консервинвест“ООД и „Хорцето логистик“ЕООД да са били налице каквито и да е
облигационни отношения, вкл. като по договор за заем, които да обосноват извод за
основателност на твърденията на ищеца-въззивник, че именно той е търпял имуществени
вреди, под формата на пропуснати ползи, от невъзможността за оперира с паричната сума,
внесена за допускане на обезпечението по чл.282, ал.2 ГПК.
Представеният в подкрепа на твърденията на процесуалния представител на ищеца за
наличие на договорна обвързаност между„Консервинвест“ООД и „Хорцето логистик“ЕООД
по договор за заем писмен договор не е бил приет от първоинстанционния съд като
доказателства по делото и не може да бъде обсъждан по съществото на спора, доколкото не
е твърдяно във въззивната жалба посоченото процесуално поведение на
първоинстанционния съд да е нарушение на съдопроизводствените правила по смисъла на
чл.266, ал.3 ГПК, нито е поискано доказателството да се приобщи от настоящата инстанция
поради тази причина.
Следователно и ако някой е претърпял вреди от неоснователното задържане на
посочената парична сума по сметка на ВКС за процесния период от време, това е именно
платилото я лице - „Хорцето логистик“ЕООД, а не ищеца-въззивник.
По изложените съображения и поради съвпадение на крайния извод на настоящата и
на първата инстанции, обжалваното решение следва да се потвърди изцяло.
Съобразно изходът от спора в тежест на въззивника следва да се поставят сторените от
въззиваемата страна по делото разноски, изчерпващи се в заплатено адвокатско
възнаграждение на процесуалния им представител за осъществена правна защита и
съдействие пред въззивната инстанция.
Представените доказателства към списъка по чл.80 ГПК, доказващи извършването на
разноските установяват заплащане по банков път на сумата от 16 251,60 лв. от „Булконс
Първомай“ЕООД по сметка на адвокатско дружество „Т., Т. и съдружници“, съобразно
уговореното в анекс № 1 към договор за процесуално представителство и защита от
25.11.2022 г.
Решаващият състав намира несъстоятелно възражението на въззивника за
прекомерност на така заплатеното възнаграждение, с оглед фактическата и правна сложност
на спора и обема на предоставената правна помощ и съдействие от страна на процесуалния
представител на въззиваемата страна.
Мотивиран от изложеното, Софийският апелативен съд, търговско отделение, пети
състав,
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 6287/07.12.2023 г., постановено по гр.д. № 9729/2022 г.
по описа на СГС, ТО.
ОСЪЖДА „Консервинвест“ООД, ЕИК ********* да заплати на „Булконс
Първомай“ООД, ЕИК ********* сумата от 16 251,60 лв. сторени по делото разноски пред
въззивната инстанция за платено адвокатско възнаграждение на процесуалния му
представител.
Решението е постановено при участието на третото лице помагач на страната на
ответника-въззивник - Народно събрание на РБългария.
7
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба в едномесечен срок от
връчването му на страните при наличие на предпоставките по чл.280, ал.1 и ал.2 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8