Р Е Ш Е Н И Е
№
Гр. Плевен,…26
…октомври….2020г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
Плевенският окръжен съд, Търговски отделение в….ОТКРИТО..….. заседание…..на………ШЕСТНАДЕСЕТИ……СЕПТЕМВРИ….…..……
през… ДВЕ…ХИЛЯДИ… И…ДВАДЕСЕТА
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЦВЕТЕЛИНА ЯНКУЛОВА
при….секретаря…..В. П.…като…разгледа…………
докладвано от съдия
ЯНКУЛОВА… търг. Д. №..264….по описа за ….2020г,…за да се произнесе,
съобрази следното:
Производство по Глава ХХХІІ от ГПК – Търговски спорове – чл.365 и сл. от ГПК.
Делото
е образувано пред Плевенски окръжен съд, след изпращане по подсъдност на
гр.д.№6839/2019г. по описа на Плевенски районен съд, Гражданско отделение, на
основание искова молба с Вх. рег. №29016/17.10.2019г.
по вх. регистър на Плевенски районен съд, чрез която е предявен осъдителен иск
по чл.415,ал.3 във вр. ал.1,т.3 от ГПК, предявен от ищеца ООД “Глобал Кредит
Сълюшънс“, ЕИК-***, със седалище и адрес на управление в гр.Правец, ***, чрез
пълномощника адв. Г.М. от САК против
ответника И.Е.М., ЕГН-**********, с адрес ***, с цена 60903.22лв. – договорна
лихва по Договор за кредит №Е-0500000***/17.05.2018г., обезпечен с ипотека
върху недвижим имот.
В исковата молба се твърди следното:Съгласно Указание дадено с Определение №4004/24.09.2019 г. ХІІ-ти състав,
по ЧГД № 6135/2019г., завежда настоящия осъдителен иск за вземането за
договорна лихва по договор за кредит № Е-0500000*** от 17.05.2018 г. Длъжникът И.
Е. М. с ЕГН: ********** не е изплатил и до момента никакви суми по него. В
хипотезата сме на чл. 415, ал. 1, т. 3 от ГПК, когато съдът е отказал да издаде
заповед за изпълнение.
ООД “Глобал Кредит Сълюшънс“, ЕИК-***,
след извършена оценка на кредитоспособността на потребителя И.Е.М. с ЕГН: **********, е сключил чрез Управителя И П. И. договор за
кредит. Дружеството има предмет на дейност по чл.2 ал.2 т.6. от ЗКИ-финансов
лизинг; по чл.2 ал.2 т.7. от ЗКИ- гаранционни сделки; по чл.2 ал.2 т.8. от ЗКИ
- търгуване за собствена сметка или за сметка на клиенти с чуждестранна валута
и благородни метали с изключение на деривативни финансови инструменти върху
чуждестранна валута и благородни метали; по чл.2.ал.2.т.9.от ЗКИ - предоставяне
на услуги и/или извършване на дейности по чл. 5, ал. 2 и 3 от Закона за
пазарите на финансови инструменти; 5. чл.2.ал.2.т.10.от ЗКИ парично брокерство;
6.чл.2 ал.2 Т.12 от ЗКИ придобИ.е на вземания по кредити и друга форма на
финансиране (факторинг, форфетинг и други); 7.чл.3.ал.1т.2.от ЗКИ придобИ.е на
участия в кредитна институция или в друга финансова институция; 8.
чл.3.ал.1т.3.от ЗКИ отпускане на заеми със средства, които не са набрани чрез
публично привличане на влогове или други възстановими средства. На потребителя,
ответник по настоящото дело, са предоставени общите условия на хартиен носител,
които е подписал при получаването. Така са изпълнени изискванията по Европейски
стандартизиран информационен формуляр (ЕСИФ) - Приложение № 2 към чл.6,ал.2,
т.З от ЗКНИП. При подписване на договора му е разяснено, че схемата е
неразделна част от договора за кредит и следва да погасява ежемесечно 4000 лв.,
съгласно годишния процент на разходите, като първото плащане се очаква през
месец юни 2018 г. Длъжникът по кредита заплати таксата за поетия от Дружеството
ангажимент да го кредитира в размер на 1200 лв. В дните до подписването на
договора за кредит № Е-0500000*** от 17.05.2018 г., ответникът М. не възразил
на нито една от клаузите, явил се е в офиса на Дружеството в гр. Етрополе
няколко пъти и накрая подписал лично договора и получил цялата сума по
отпуснатия кредит в размер на 50000 лева по банков път по негова лична сметка.
От тогава, до момента не е изплащана нито една от дължимите месечни вноски по
чл. 3.2 от договора за кредит съгласно погасителния план. Налице е пълно
неизпълнение на задължението за връщане на сумите по договор за кредит № Е-0500000***
от 17.05.2018 г., сключен в гр. Етрополе с ответника М.. От тази дата са
изтекли почти 17 месеца, но никакви плащания длъжникът не е направил. На
ответника е връчено уведомление за това, че целия кредит е обявен от
Дружеството, като предварително изискуем съгласно чл. 16 от договора. На
длъжника И.Е.М. ЕГН: ********** е изпратено уведомление на обявения постоянен
адрес ***, като уведомяването е извършено от ангажирания за целта ЧСИ Ц. Н., с
район на действие Плевенски районен съд, per. № 756 с Район на действие:
Окръжен съд Плевен и адрес: гр. Плевен, ***. Връчването се доказва с молба от
Управителя на Дружеството с вх.№ 3316 от 15.07.2019 г., връчване от 31.07.2019
г. с подписи и писмо изх. № 10629 от 01.08.2019 г.Кредитът е обезпечен с
ипотека върху недвижим имот - нотариален акт № 83, том 2, дело № 2687 вх. per.
№5258/21.05.2018 г. Служба по вписванията Плевен. Сумите, които се дължат от
длъжника към момента на завеждане на заповедното производство са както следва:
Общо дължимо по договор 114 580.19 лева, от които главница 50000 лева,
договорна лихва - 60 903.23 лева, законна лихва просрочие - 3676.96 лева,
разноски и по заповедното производство в размер на общо 4202 лева, от които: 2%
държавна такса - 2292 лева и адвокатски хонорар 1910 лева съгласно чл. 7, ал 2
и ал. 7 от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения. С
издаването на изпълнителен лист и заповед по чл. 417от ГПК за главница 50000
лева, законна лихва просрочие - 3676.96 лева, държавна такса в размер на
1073,74 лева и адвокатски хонорар 1910 лева Дружеството е завело изпълнително дело, за да събере
сумите. За останалите суми - договорна лихва в размер на 60 903.23 лв. и
държавна такса в размер на 1218,06 лева /изплатена по заповедното производство/
се прави искане съдът да осъди длъжника, като в исков процес се докаже, че не
са нарушени добрите нрави с договаряне на лихви в размерите, които законът
допуска.Аргументите са свързани преди
всичко с липсата на стопанска непоносимост, изключително рисковия профил на
длъжника по кредита и трайната практика на съдилищата да се прави разлика между
законовата и договорната лихва, като част от свободата на договаряне. Налице е
дейност по отпускане на кредити по занятие от страна на Дружеството, ищец в
процеса. Лихвата при договорите за кредит не е мораторна лихва, тази, която се
дължи при забавено изпълнение на парично вземане. По своята правна и
икономическа природа договорената между страните лихва е цена (възнаграждение),
което се заплаща на кредитора за ползването на предоставените на съконтрахента
парични средства. Това е цената на стойността на капитала, който Дружеството
отчуждава от своя капитал за временно ползване. Поради това не е пряк паричен
израз на стойността на предоставените в заем капитали, а израз на част от потребителската
му стойност да носи доход от неговото по-ефективно използване. Цената се
заплаща от длъжника винаги, независимо дали е използвал средствата или не. За
кредитора тези средства са винаги капитал. Затова източникът на лихвата, която
длъжникът заплаща на своя кредитор за ползване на заемни средства, е неговият
собствен доход. От икономическа гледна точка, особено в пазарната икономика,
пряката връзка между лихвата и доходите на субектите е един от основните
икономически регулатори. Поради това, ако длъжникът не плати в срок цената, той
дължи мораторна лихва, а ако няма такава - законова лихва, по аргумент от чл
86, ал. 1 ЗЗД. От тук следва изводът, че не е налице анатоцизъм и не съществува
забраната ототчл 10, ал. 3 от ЗЗД. След падежа на задължението по договора за
банков кредит, влог или депозит длъжникът ще дължи главницата, уговорената
лихва, която е цената по договора, както и мораторната лихва върху сбора от
двете, по реда и условията на от чл 86, ал. 1 ЗЗД. Именно поради различния
характер на задълженията, като лихва върху просрочена погасителна вноска за
лихвата и се олихвява само за това просрочие.
Преценката за нищожност,
поради накърняване на добрите нрави следва да се прави за всеки конкретен
случай към момента на сключване на договора, според трайната практика.
Законодателят придава правна значимост на нарущението на добрите нрави с оглед
на защитата на обществените отношения като цяло, а не само поради индивидуалния
интерес на конкретен правен субект. Добрите нрави се накърняват с нарушаване на
обичайния обществено утвърден начин на мислене и поведение под психическо
въздействие върху страната за сключване на сделката /убеждаване, склоняване/,
което не е измама или заплашване по смисъла на ЗЗД. Може да противоречи на
добрите нрави и сдежа, която нарушава изискванията за еквивалентност на
престациите и условията на сключването й сочат на необичайност - лекомислие,
неопитност, икономическа и физическа зависимост на едната страна от другата. В
конкретния случай на подписване на договор за кредит № Е-0500000*** от
17.05.2018 г., в гр. Етрополе няма никакви индиции за зависимост на длъжника от
Дружеството. Напротив, ответникът по делото многократно е настоявал да му се
предоставят средства в размер на 50000 лева, защото са му жизнено необходими и
в много кратки срокове ще ги възстанови.Като се държи сметка за признатата от
законодателя свобода на договаряне и липсата на законова забрана да се договаря
изпълнение на парично задължение в размер под или над обичайния за подобни
случаи, за да се приеме, че е налице съставът на чл. 26, ал. 1,т. 1 от ЗЗД по
отношение на конкретния договор за кредит сделка, следва неравностойността на
престациите да е в степен, близка до изобщо липсваща насрещна такава. В
разглежданата в настоящото производство хипотеза наличието на такава
нееквивалентност следва да бъде категорично отречено. С възникналата между
страните договорна връзка Дружеството се е задължило да предостави 50000 лева,
средства от капитала си срещу договорена лихва по занятие, като отчита риска на
длъжника и това отклонение от обичайното е в рамките на договорната свобода
между страните, който извод лишава възражението за нищожност от основание. Не е
нищожна клаузата за лихва в търговските договори, уговорена без краен предел
или без фиксиран срок, до който тя може да се начислява, защото е проява на
принципа на автономия на волята съобразно чл. 9 от ЗЗД, която може да бъде
ограничена в две посоки: съдържанието на договора не може да противоречи на
импepaтивни законови разпоредби и на добрите нрави. С оглед диспозитивния
характер на разпоредбите на чл. 10, ал.2 и чл. 86, ал.1 от ЗЗД, не може да се
приеме, че клаузата за лихва над размера на законната лихва е нищожна поради
противоречие или заобикаляне на закона на основание чл. 26, ал. 1, предложение
1 и 2 от ЗЗД. Договорената лихва над размера на законната лихва може да бъде
нищожна, ако единствената цел, за която е уговорена, надхвърля присъщите й
обезщетителна, обезпечителна и санкционна функции. Целта в конкретния случай не
надхвърля тези функции, а гарантира Дружеството, че ще си възстанови даденото
по договора и ще реализира печалба от високия риск, който е поело с капитала
си. Възможността страните по договор да уговарят възнаградителна лихва по чл.
240, ал. 2 от ЗЗД над размера на законната лихва, установена в ПМС №72 от 1994
г., е изяснен в практиката.
Петитумът на исковата молба
е следният: Предвид
гореизложеното и след като се разгледа иска по същество, да бъде осъден И.Е. M. с ЕЕП: **********, с
адрес: *** да заплати сумата в размер на 60 903.23 лева -договорна лихва по
договора за кредит № Е-0500000*** от 17.05.2018 г., обезпечен с ипотека върху
недвижим имот - нотариален акт № 83, том 2, дело № 2687 вх.
Peг.№5258/21.05.2018 г. Служба по вписванията Плевен, заедно с лихви за забава
до окончателното изплащане, както и заплатената по заповедното производство
държавна такса в размер на 1218,06 лева, заедно с всички законови последици от
това, както и да заплати направените по делото разноски.
Към исковата
молба са представени следните писмени доказателства:
1. Погасителен план;
2. Общи условия в изпълнение на ЗКНИП, Приложение №2;
3.Посочено е, че договорът за кредит №Е-0500000***817.05.2018г, сключен с
ответника и Нотариален акт №83,т.2, дело№2687, вх. Реж.№5258/21.05.2018г. на
СВ, са приложени в заповедното
производство.
На основание
Разпореждане №1974/29.11.2019г., препис от
исковата молба и приложенията към нея са връчени на ответника – И.Е.М. с адрес ***.
(л.3 и сл. от настоящето дело)
В срока по
чл.367,ал.1 от ГПК, е постъпил отговор
на исковата молба, подаден от
ответника,регистриран с ВХ.№1370/29.01.2020г. Отговорът има задължителното
съдържание на чл.367, ал.2 и 3, предл.1
от ГПК и приложенията по чл.367, ал.3, предл.2 и чл.368 от ГПК.
В отговора
на исковата молба се излага следното становище:
Формулираната искова претенция е процесуално допустима, като ищецът и ответникът
са активно, съответно пасивно легитимирани страни в процеса.
С оглед материалната и териториалната подсъдност, искът е правилно
заведен пред Окръжен съд- гр.Плевен, като съшият е родово и местно подсъден на
този съд, по общите правила за подсъдност на тези производства.
Такака предявената исковата претенция е неоснователна и недоказана и като
такава моля да бъде отхвърлена, като съображенията ми за това са следните:
Подписаният между страните Договор
за кредит за недвижим имот №Е-05000000*** от 17.05.2018 год., е сключен без да
са спазени изискванията на Глава пета.ОЦЕНКА НА КРЕДИТОСПОСОБНОСТТА НА
ПОТРЕБИТЕЛЯ. ЗАДЪЛЖЕНИЕ ЗА ПРЕДОСТАВЯНЕ НА ИНФОРМАЦИЯ ОТ ПОТРЕБИТЕЛЯ от Закона
за кредитите за недвижими имоти на потребителите.
Съгласно чл.1 от чл. 13 от глава V, преди отправяне на обвързващо
предложение за сключване на договор за кредит, кредиторът извършва оценка на
кредитоспособността на потребителя, като при извършване на оценката на
кредитоспособността се вземат предвид всички фактори, включително допускания за
бъдещи събития по време на действие на договора за кредит, свързани с проверка
на възможността потребителят да изпълни своите задължения по договора за
кредит. Съгласно Чл. 16. (1) ЗКНИП„Оценката на кредитоспособността се извършва
въз основа на информация за доходите и разходите на потребителя и други
обстоятелства от финансов и икономически характер, която е необходима и
достатъчна за извърпгване на оценката.“Проверката за кредитоспособност на
потребителя,следва да предхожда вземането на Решение за отпускане на кредита.В
избор на Кредитора са дадени редица правомопщя да изисква и събира информация и
едва след анализа й да прецени дали да предостави търсената сума.Както сам
заявява ищецът, при отпускането на кредита е било налице изключително рисков
профил на длъжника по кредита, а именно, че същият няма никакви източници на
доходи, които да послужат за обслужване на кредита. Паричните средства са
отпуснати за ремонти и други текущи нужди, но същевременно се сочи в исковата
молба, че „ответникът многократно е настоявал да му се предоставят средства в
размер на 50 000 лв., защото са му жизнено необходими и в много кратки срокове
ще ги възстанови“.В чл. 14 от същата глава V, изрично е указано, че кредиторът
има право да предостави кредит само когато оценката на кредитоспособността
показва, че потребителят ще може да изпълнява задълженията си, произтичащи от
договора за кредит.От горното се налага изводът, че договорът за кредит е
сключен в противоречие със закона, като очевидно интересът на кредитодателя е
насочен единствено към задължителна реализация на обезпечението, съобразно с
учредената договорна ипотека.Съгласно чл.26 от ЗЗД, договори, които
противоречат на закона или го заобикалят са нищожни, от което следва, че
процесният Договор за кредит за недвижим имот №Е-05000000*** от 17.05.2018
год., е нищожен.Така също , разпоредбата на чл.35 от ЗЗД сочи, че когато
договорът бъде признат за нищожен, всяка отстраните трябва да върне да другата
страна, което е получила от нея.Аналогична е и разпоредбата на чл.36 от Закона
за кредитите за недвижими имоти на потребителите, съгласно която, когато
договорът за кредит е обявен за нищожен от съда, потребителят дължи връщане на
сума, равняваща се на общия размер на кредита, но не дължи лихва или други
разходи по кредита.Поради това ответникът дължи връщане само на сумата в размер
на 50 000 лв. по кредита, която е получил, която сума , заедно със законната
лихва върху нея до окончателното изплащане е присъдена в полза на ищеца от
Районен съд- гр.Плевен. Ответникът обаче
не дължи плащане на процесната сума от 60 903.23 лв.,представляваща
претендирана договорна лихва по договора за кредит.
Договор за кредит за недвижим
имот №Е-05000000*** от 17,05.2018 год., е сключен поради доказана крайна нужда
и при явно неизгодни условия.Обстоятелство, че кредитът е отпуснат при явно
неизгодни условия е безспорно, на първо място като се вземат предвид
условията/вкл.лихвени проценти/ при които се отпускат парични кредити в
страната, независимо дали са от страна на банкова или небанкова финансова
институция и на второ място са очевидни при едно просто сравнение на размера на
сумата по отпуснатия кредит и дължимата договорна лихва, независимо от стремежа
на ищеца в исковата молба да докаже, че не са нарушени добрите нрави с договаряне
на лихви в размерите „които закона допуска“.Съгласно чл.ЗЗ от ЗЗД, когато
договорът е сключен поради крайна нужда при явно неизгодни условия, този
договор е унищожаем, като и в този случай, според разпоредбата на чл.34 от ЗЗД,
когато договорът бъде унищожен, всяка от страните трябва да върне на другата
страна всичко, което е получила от нея.Ответникът дължи връщане само на сумата
в размер на 50 000 лв., по кредита, която е присъдена в полза на ищеца от
Районен съд- гр.Плевен. същият обаче не дължи плащане на процесната сума от 60
903.23 лв.представляваща претендирана договорна лихва по договора за кредит.
Към
отговора не са приложени доказателства. Направено е искане да бъде задължен ищеца да представи цялата преписка
по проверка на кредитоспособността на длъжника и решение за отпускане на
средства.
С
Разпореждане №206/30.01.2020г., на основание чл.372,ал.1 от ГПК съдът е изпратил на ищеца препис от отговора и е дал указания за процесуалните възможности
по чл.372, ал.2 и чл.238, ал.2 от ГПК.(л.11 от делото)
В предоставения срок е постъпила Допълнителна искова молба от
ишеца, (озаглавена само “Молба“), регистрирана с Вх.№2575/20.02.2020г.
В
допълнителната искова молба се твърди следното:
Предявеният осъдителен иск за вземането за договорна лихва е на основание
договор за кредит № Е-0500000*** от 17.05.2018 г. срещу длъжника И.Е.М. с ЕГН: **********
с адрес: *** при пълно неизпълнение на задължението да изплати сумите.В отговора
си, ответникът навежда основания за неспазване на изискванията на Глава пета от
ЗКНИП, което противоречи на представените по делото доказателства. Като
кредитна институция “Глобал Кредит Сълюшънс“ е оценила риска и са взети предвид
всички фактори, включително допускания за бъдещи събития по време на действие
на договора за кредит, свързани с проверка на възможността потребителят да
изпълни своите задължения по договора за кредит. Макар и високорисков, профилът
на потребителя и потенциала след ремонта имотите му да носят реални доходи са
факторите, които водят до вземане на решението за отпускане на кредита. ООД
“Глобал Кредит Сълюшънс“ не е брокерска компания, от съществуването си не е
имало случай да продава имоти на кредитополучатели, за да печели от разлика в
стойността и не е придобивало в своя полза никакви имоти на потребители. Каква
нищожност може да претендира ответникът по иска, при положение, че оценката на
риска по смисъла на чл. 14 от ЗКНИП е гаранция за възстановяване на собствените
средства на кредитодателя. В случая кредитът е отпуснат основно за ремонт на
двете му жилища, а по смисъла на чл. 14, ал. 4 от ЗКНЕП допускането, че
доходите на длъжника след ремонта са основание да се повиши наемната или
собствената цена на имотите . Оценката на кредитоспособността не може да се
основава предимно на допускането, че стойността на недвижимия имот надвишава
размера на кредита или че стойността на недвижимия имот ще се повиши, освен
ако целта на договора за кредит е строителство или ремонт на недвижимия
имот.“
В отговора си ответникът стига още по-далеч, като приема, че след като е
нищожен договорът, при който не е направена оценка на кредитоспособността, ще
следва длъжникът да върне само главницата, но не и лихвите и разноските. Тази
теза в отговора е подкрепена с цитирания чл. 3 6, ал. 1 от ЗКНИП, който касае
засягане на правата на длъжника, комуто са ограничени правата с договора -
„Правата, предоставени на потребителите по този закон, не може да се
ограничават. Всяка уговорка, с която предварително се изключват или ограничават
правата на потребителите, е нищожна.,,. С какво са ограничени правата на И.М.
да получи сумата по кредита в деня на подписването на договора, ако кредиторът
е подценил кредитоспособността му и има вероятност М. да не върне кредита.
Рискът е само и единствено за дружеството и видно от факта, че до момента
длъжникът не е изплатил и една стотинка от кредита, може да се счете, че в
защитата си той се опитва да си спести уговорените лихви, като ще се опита да
обяви договора за нищожен.
На потребителя М. са предоставени общите условия на хартиен носител,
подписал го е и е платил по банков път дължимата такса от 1200 лева за
отпускането. Така са изпълнени изискванията по Европейски стандартизиран
информационен формуляр (ЕСИФ) - Приложение № 2 към чл.6,ал.2, т.З от ЗКНИП. При
подписване на договора му е разяснено, че схемата - Приложение № 1 към договора
е неразделна част и следва да погасява ежемесечно по 4000 лв. до последната
вноска, когато ще изплати главницата. Първото плащане е определено като дата от
него - месец юни 2018 г. В дните до подписването на договора за кредит 342 Е-0500000***
от 17.05.2018 г., ответникът М. не е възразил на нито една от клаузите, явил се
е в офиса на Дружеството в гр. Етрополе няколко пъти и лично е подписал
договора. Получил е цялата сума по отпуснатия кредит в размер на 50000 лева по
банков път по негова лична сметка на28.05.2018 г.
Неоснователни са и претенциите на ответника, че договорът е сключен при
крайна нужда и явно неизгодни условия. Крайната нужда предполага неотложна
необходимост от средства - поради липса или недостатъчност, за задоволяване на
основни потребности като храна, лекарства или за погасяване на дълг. В случая
не се установява към момента на сключване на сделката, М. да е в състояние на
подобна крайна и неотложна нужда от средства, т.е. да е налице такова стечение
на тежки обстоятелства, които единствено го подтикват да получи заема, въпреки
неизгодните за него условия. Ако той бе в такава нужда гцеше да продаде едното
от ипотекираните жилища, в което не живее и щеше да си набави необходимите му
средства. Изрично заемът е отпуснат за „ремонт“, а той не притежава други
жилища, следователно ще ремонтира тях. От тук следва и логичният извод, че М.
не е в състояние на крайна нужда, няма липса или недостатъчност на материални
средства за задоволяване на основни потребности, като например недостиг на
парични средства за лична издръжка, за плащане на изискуеми задължения, което
от своя страна да е въздействало върху волята му като страната по сделката,
упражнявайки натиск, и да го е мотивирало да я сключи. Следващият извод е, че
при нормални обстоятелства /достатъчно средства за издръжка и за погасяване на
задълженията/, тоест при липса на състояние на крайна нужда, той не би сключила
сделката. Видно от факта, че и до днес той притежава две жилища с достатъчна
площ е първата предпоставка за да не бъде изправен пред състоянието на крайна
нужда.
За да претендира нищожност или уиищожаемост на договора, ответникът
следва да докаже, че не е сключил договора за да увреди кредитора. А до
момента, видно от факта, че той не е платил нито една стотинка може да се
направи обоснован извод, че умисълът за увреда е налице. М. е получил сумата от
50000 лева, но не е плащана нито една от дължимите месечни вноски по чл. 3.2 от
договора за кредит съгласно погасителния план. От 17.05.2018 г., когато е
усвоена сумата по кредита са изтекли почти две години и ако длъжникът има
намерение различно от това да увреди кредитора си обикновено прави усилия да
предоговаря или частично да изплаща кредита си. М. не е предприел нещо.
Напротив, крие се, не желае да приема съобщения нито по телефона, нито от
длъжностни лица, които го търсят. След уведомлението от ЧСИ Ц. Н., с район на
действие Плевенски Районен съд, per. № 75би издаването на заповед за изпълнение
и изпълнителен лист №4261 /25.09.2019 г. от PC Плевен по ч.г.д. № 6135/19 г. М.
не възрази, но и не благоволи да изплати суми по кредита, дори по главницата,
за която е осъден.
М. е имал възможност многократно да се откаже от получаването на заема,
ако е счел, че е в крайна нужда и при явно неизгодни условия; при
предоставянето на информация за условията по кредита, при връчване на договора
за кредит на 17.05.18 г., при заплащане на таксата от 1200 лева, при
подписването на нотариалния акт за ипотека на 21.05.18 г., при подписването на
договора за кредит на 21.05.18 г. Все моменти, в които е можел да изяви волята
си в обратна посока - да не заплаща таксата и/или да не подписва някое от
изброените.
Следва да се направи разлика между законовата и договорката лихва, като
част от свободата на договаряне. Налице е дейност по отпускане на кредити по
занятие от страна на Дружеството, ищец в процеса. Лихвата при договорите за
кредит не е мораторна лихва, тази, която се дължи при забавено изпълнение на
парично вземане. По своята правна и икономическа природа договорената между
страните лихва е цена (възнаграждение), което се заплаща на кредитора за
ползването на предоставените на заемателя парични средства. Това е цената на
стойността на капитала, който Дружеството отчуждава от своя капитал за временно
ползване. Поради това не е пряк паричен израз на стойността на предоставените в
заем капитали, а израз на част от потребителската му стойност да носи доход от
неговото по- ефективно използване.
Дружеството се е задължило да предостави 50000 лева, средства от капитала
си срещу договорена лихва по занятие, като отчита риска на длъжника и това
отклонение от обичайното е в рамките на договорната свобода между страните,
който извод лишава възражението за нищожност от основание. Сделката е
търговска, тъй като Дружеството по занятие извършва такива сделки. Не е нищожна
клаузата за лихва в търговските договори, уговорена без краен предел или без
фиксиран срок, до който тя може да се начислява. Договорената лихва над размера
на законната лихва може да бъде нищожна, ако единствената цел, за която е
договорена, надхвърля присъщите й обезщетителна, обезпечителна и санкционна
функции. Договорената от страните лихва в конкретния случай не надхвърля тези
функции, а гарантира Дружеството, че ще си възстанови даденото по договора и ще
реализира печалба от високия риск, който е поело с капитала си. Възможността
страните по договор да уговарят възнаградителна лихва по чл. 240, ал. 2 от ЗЗД
над размера на законната лихва, установена в ПМС №72 от 1994 г., е изяснен в
практиката. А високият риск е очевиден, след като длъжникът не е възстановил
никакви суми по кредита, а е получил изцяло, по банков път желаната от него
сума от 50000 лева.
С допълнителната искова молба са представени 2 бр. извлечения от сметки.
С Разпореждане №361/21.02.2019г., на
основание чл.373,ал.1 от ГПК, съдът е изпратил препис от допълнителната искова
молба на ответника с указание, че в 2-седмичен
срок може да подаде допълнителен писмен отговор
със съдържание по чл.373,ал.2 от ГПК.(л.22 и сл.)
По електронен път по делото е постъпил
Допълнителен писмен отговор на исковата молба, регистриран с
Вх.№3667/19.03.2020г.,който не е подписан и подписан такъв, регистриран с Вх.№441/18.05.2020г.
В
Допълнителния отговор , ответникът изразява следното становище:При разрешаване на процесния кредит не е налице извършена оценка на риска
от страна дружеството, съгласно изискванията на ЗКНИП.
Независимо, че в допълнителната искова молба ищецът изразява становище,
че рискът е оценен и са взети предвид именно всички фактори, включително
допускания за бъдещи. събития по време на действието на договора за кредит,
свързани с възможността потребителят да изпълни своите задължения по договора
за кредит, в тази връзка не са ангажирани никакви доказателства относно
доходите на доверителя ми към момента на разрешаване на кредита, по-точно
относно липсата на такива. Когато една кредитна институция/банкова или не/,
взема решение за отпускане на кредит, трите момента, които подлежат на преценка
са именно: за какви цели се отпуска кредитът, по какъв начин ще бъде обслужван
същият, т.е кредитополучателят има ли възможност да изпълнява погасителния план
и едва на трето място се поставя въпросът за вида и размера на необходимото
обезпечение.
Сам ищецът посочва в допълнителната искова молба, че профилът на
кредитополучателя е високорисков, но евентуално „потенциалът след ремонта
имотите му да носят реални доходи“ е решаващият фактор, който е довел до
вземане решение за отпускане на кредита. Очевидно ищецът е бил наясно, че
ответникът няма доходи, било от трудови възнаграждения ,било от получавани
наеми, ренти, дивиденти и пр., от които би могло да обслужва кредита си.
По никакъв начин и от допълнителната искова молба на ищеца не става ясно,
как именно е извършена преценка от негова страна, че потенциалът след ремонта
на имотите би дал възможност същите да носят реални доходи на
кредитополучателя, като се вземе предвид местонахолщението им / в малък
/некурортен/ град, който не е в близост до планина, море, минерални извори и
пр./. В тази връзка, е посочено в отговора ни на първоначалната искова молба в
чл. 14 от глава V от ЗКНИП изрично е указано, че кредиторът има право да
предостави кредит само когато оценката на кредитоспособността показва, че
потребителят ще може да изпълнява задълженията си, произтичащи от договора за
кредит.
Ответникът е подписал договора за кредит и е получил паричните средства,
за които се сочи в исковата си молба, че са му били „жизнено необходими“, което
по никакъв начин не води до заключение , че той е имал умисъл за увреда на
кредитора или за опит да „спести“ от задължения за лихви. Несъстоятелна е
изразената в допълнителната искова молба позиция, че към момента на сключване
на сделката доверителят ми не е бил в състояние на крайна и неотложна нужда от
средства. Напротив, именно такова състояние, свързано с липса на доходи го е
подтикнало да получи предоставения паричен заем, въпреки неизгодните /по думите
на ищеца/ за него условия по договора, като кредиторът , както се сочи в
цитирания по горе чл.14 от ЗКНИП, в процесния случай не е имал право да
предостави този кредит.
Колкото до целта на отпускане на кредита „за ремонт“, очевидно това е
само от формите за предоставяне на парични средства, предвидена в ЗКНИП
Изложената в допълнителната искова молба позиция, че договорената от страните
лихва в конкретния случай гарантира, че дружеството ще си възстанови даденото
по договора и ще реализира и печалба от високия риск, е в явно противоречие с
разпоредбата на закона, тъй като при този високорисков профил на потребителя,
не е следвало да се отпуска процесният кредит.
С Определение №257/29.05.2020г.,
постановено по настоящето дело,Плевенският окръжен съд е приел, че процедурата по размяна на книжа е извършена в пълен обем и съдът следва
да пристъпи към подготовка на
делото в закрито заседание на основание чл.374 от ГПК, като съгласно чл.374,ал.1 от ГПК съобрази
допустимостта на съединените искове и тяхната цена, исканията и възраженията на
страните и допускането на сочените доказателства, след което на основание
чл.374,ал.2 от ГПК да насрочи делото в открито съдебно заседание, като съобщи
на страните проекта за доклад по делото, както и да ги напъти към процедура по
медиация или друг способ за доброволно уреждане на спора.
С горното определение съдът е постановил
следното:
-Обявил
е на страните проекто-доклад по делото;
-Допуснал
е писмените доказателства, представени с исковата молба, с отговора на исковата
молба и с допълнителна искова молба,описани по-горе;
-Задължил
е ищеца да представи цялата документация по проверка на кредитоспособността на
ответника и Решението за отпускане на средствата.
-Разпоредил е да се издада на ищеца съдебно
удостоверение, по силата на което да се снабди от Службата по вписванията,
Имотен регистър, за недвижимите имоти на името на ответника И.Е. М., ЕГН-**********
с постоянен адрес ***.
-Назначил
е съдебно-счетоводна експертиза, която да даде заключение относно следното:
1)Какъв е размерът на договорната лихва при
уговорената в чл.4.1 от договора 8% месечна лихва и съответно в чл.4.2 от
договора 96% годишна лихва, за периода от 17.05.2018г.( сключването на
договора) о 11.09.2019г. ( подаване на заявлението за иницииране на заповедно
производство), както се претендира от ищеца;
2) Какъв е размерът на договорната лихва при
уговорената в чл.4.1 от договора 8% месечна лихва и съответно в чл.4.2 от
договора 96% годишна лихва, за периода
от 17.02.018г. ( сключването на
договора) до 31.07.2019г.( деня на
връчване на уведомлението за обявяване на кредита за предсрочно изискуем);
3) Какъв е размерът на договорната лихва при
уговорената в чл.4.1 от договора 8% месечна лихва и съответно в чл.4.2 от
договора 96% годишна лихва, за периода
от 28.06.2018г. (деня на първата
вноска по кредита съгласно погасителния план)
до 31.07.2019г.( деня на връчване на уведомлението за обявяване на
кредита за предсрочно изискуем);
4) Да
се посочи размерът на законната лихва към момента на сключване на договора за
кредит – 17.05.2019г., определен след
като към основния лихвен процент на БНБ се прибавят десет пункта. Да се посочи
трикратният и двукратният размер на възнаградителната лихва към момента на
сключване на договора – 17.05.2018г.
5) Да се
изчисли размерът на договорна лихва
по кредита при трикратен размер
на законната лихва, за следните три периода: от 17.05.2018г. до 11.09.2019г; от
17.05.2018г. до 31.07.2019г. и от 28.06.2018г. до 31.07.2019г.;
6)Да се
изчисли размерът на договорна лихва
по кредита при двукратен размер
на законната лихва, за следните три периода: от 17.05.2018г. до 11.09.2019г; от
17.05.2018г. до 31.07.2019г. и от 28.06.2018г. до 31.07.2019г.
7)Да се
изчисли размерът на договорна лихва
по кредита при петкратен размер
на законната лихва, за следните три периода: от 17.05.2018г. до 11.09.2019г; от
17.05.2018г. до 31.07.2019г. и от 28.06.2018г. до 31.07.2019г.
Делото е разгледано в две открити съдебни
заседания, проведени на 1 юли 2020г. и на 16 септември 2020г.
Страните
са участвали в заседанията чрез процесуалните представители адв.Г.М. за ищеца и
адв. Н. Я. за ответника.
Процесуалните
представители поддържат становищата, които са изразили в писмените изявления, изходящи от страните.
Не са
възразили относно проекта за доклад и същият е
обявен за окончателен.
Събраните
са допуснатите доказателства и е приложено ч.гр.д.№6135/2019г. по описа на
ПлРС, ГО.
Съдът,
като обсъди данните по делото, приема за установено следното:
От
съвкупната преценка на събраните по делото доказателства, се установява
следното от фактическа страна:
Съгласно данните в Търговския регистър , ищцовото дружество -ООД “Глобал
Кредит Сълюшънс“, ЕИК-***, със седалище и адрес на управление в гр.Правец, ***,
има следния предмет на дейност: По чл.2 ал.2 т.6. от ЗКИ-финансов лизинг; по
чл.2 ал.2 т.7. от ЗКИ- гаранционни сделки; по чл.2 ал.2 т.8. от ЗКИ - търгуване
за собствена сметка или за сметка на клиенти с чуждестранна валута и благородни
метали с изключение на деривативни финансови инструменти върху чуждестранна
валута и благородни метали; по чл.2.ал.2.т.9.от ЗКИ - предоставяне на услуги
и/или извършване на дейности по чл. 5, ал. 2 и 3 от Закона за пазарите на
финансови инструменти; 5. чл.2.ал.2.т.10.от ЗКИ парично брокерство; 6.чл.2 ал.2
Т.12 от ЗКИ придобиване на вземания по кредити и друга форма на финансиране
(факторинг, форфетинг и други); 7.чл.3.ал.1т.2.от ЗКИ придобиване на участия в
кредитна институция или в друга финансова институция; 8. чл.3.ал.1т.3.от ЗКИ
отпускане на заеми със средства, които не са набрани чрез публично привличане
на влогове или други възстановими средства.
На 17.05.2018г. в гр. Етрополе, Софийска област, между ищеца ООД “Глобал
Кредит Сълюшънс“, ЕИК-*** като кредитор
и ответника И.Е.М., ЕГН-********** с постоянен адрес ***, като
кредитополучател, е сключен договор в писмена форма №Е-0500000***/17.05.2018г.,
по силата на който кредиторът е предоставил на потребителя (кредитоискател)
сумата от 50000.00лв.( петдесет хиляди лв.), която ще се ползва за ремонтни и
други текущи нужди със срок на погасяване от 60месеца от 28.05.2018г- до
28.05.2023г.(чл.1 от договора).-л.13 и следващите от приложеното ч.гр.д.№6135/2019г.
на ПлРС.
В писмената форма на договора са посочени подробно правата и задълженията
на страните и санкциите при неизпълнение, като в някои конкретни разпоредби е
уговорено следното:
Съгласно чл.3.1 от договора, погасяването на кредита става съгласно схема
на плащанията- приложение 1, неразделна част от същия. Съгласно Приложение 1(
което по своята същност е погасителен план), договорът за кредит следва да се
погаси на общо 60 равни месечни вноски по 4000.00лв.( четири хиляди лв.) всяка, като до края на срока – 28.05.2023г.,
потребителят следва да заплати на кредитора общо 240000.00лв.( двеста и
четиридесет хиляди лв.)-л.12 от приложеното гр.д.№6839/2019г. на ПлРС, ГО;
В чл.4 от договора е уговорен фиксиран
за целия срок на договора месечен
лихвен процент в размер на 8%( осем процента) , годишен лихвен
процент(ГЛП) в размер на 96%( деветдесет и шест процента) и годишен процент на
разходите( ГПР) в размер на 157.43%.
Съгласно чл.5, вземането на кредитора за връщане на сумите по кредита е
обезпечено с договорна ипотека
върху два недвижими имоти на длъжника.
От данните в Нотариален акт №35,т.І,
рег.№718, дело №34 от 2018г. на нотариус Д.Я., рег.№681 на Нотариалната камара
с район на действие ОС-Плевен, се
установява, че договорът за ипотека, сключен между страните е върху жилищна
сграда на един етаж в гр.Д.Дъбник, *** със застроена площ от 77кв.м., стопанска
сграда д същия имот с площ 12кв.м. и масивна жилищна сграда на три етажа със
застроена площ от 119кв.м. и разгъната площ от 430кв.м.(л.36 и сл. от
ч.гр.д.№6135/2019г. на ПлРС).
Съгласно чл.33.1.2 в случаи на неизпълнение, кредиторът може да
направи предсрочно изискуем целия дълг по кредита при пълно или частично
неплащане на две погасителни вноски, предоставяне на неверни данни при
кандидатстване или при неизпълнение на друго задължение по договора.
Между страните не съществува спор, че кредитополучателят ( наричан още
потребител и длъжник) не е изплатил нито една погасителна вноска по схемата за плащания, уговорената между тях.
Кредиторът ( ищец) е отправил писмено уведомление до длъжника(ответник), че поради просрочие на дължимите вноски обявява кредита
за предсрочно изискуем в цялост и го кани да заплати главницата от 50000.00лв.(
петдесет хиляди лв.) и лихви към
12.07.2019г. в размер на 58842.00лв. Уведомлението е връчено на длъжника на
31.07.2019г. от ЧСИ с район на действие ОС-Плевен.(л.7-л10 от ч.гр.д.№6135/2019г.)
На 19.09.2019г., кредитополучателят ООД“Глобал Кредит Сълюшънс“ със
седалище в гр.Правец е подал до Районен съд-гр.Плевен, заявление за издаване на
заповед за изпълнение по чл.417 от ГПК
срещу длъжника И.Е.М. общо за сумата от 114 580.19лв., произтичаща от
сключен между страните Договор за кредит на недвижим имот №Е-0500000***/17.05.2018г.,
чиито клаузи са възпроизведени в договор за ипотека на недвижим имот, изразена
в Нотариален акт №35,т.І, рег.№718, дело
№34 от 2018г. на нотариус Д.Я., рег.№681 на Нотариалната камара с район на
действие ОС-Плевен, следва: 50000лв.-главница, 3676.96лв.- законна лихва за
просрочие, договорна лихва от 60903-23лв. за периода от 17.05.2018г. до
11.09.2019г., разноски по заповедното производство в размер на 2292лв. за държавна
такса и 1910лв.-адвокатско възнаграждение.
Въз основа на заявлението е образувано ч.гр.д.№6135/2019г. по описа на
Плевенски районен съд, Гражданско отделение.По него ХІІ-ти граждански състав се е произнесъл със следните съдебни актове:
Издал е в полза на заявителя срещу длъжника И.Е.М. Заповед
№3472/24.09.2019г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ
по чл.417 от ГПК за следните суми:
50000.00лв.( петдесет хиляди лв.) – главница, 3676.96лв. – лихва за забава за
периода от 17.05.2018г.-11.09.2019г., ведно със законната лихва върху
главницата, считано от 19.09.2019г. до окончателното изплащане, 1073.74лв.-
деловодни разноски и 1910лв. – адвокатско възнаграждение(л.38 от заповедното
производство);
С Определение №4004/24.09.2019г. е отхвърлил на основание чл.411,ал.2,т.2
във вр. чл.417,ал.1,т.3 от ГПК, заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по чл.417 от ГПК, в частта относно сумата 60903.23лв.,представляваща
договорна лихва за периода от ,1 7.05.2018г.
до 11.09.2019г., и за сумата от 1218.06лв.- разноски за държавна такса. С
определението е указал на заявителя, че в 1-месечен срок от съобщението може да
предяви осъдителен иск за вземането си срещу длъжника.(л.40) Съобщението е
връчено на представител на заявителя( адв.Г.М.) на 27.09.2019г.(л.42 и сл.) На
17.10.2019г. заявителят ООД „Глобал Кредит Сълюшънс“, ЕИК-*** е предявил
срещу длъжника И. Е.М. ***, осъдителен
иск по чл.415,ал.3 във вр. ал.1,т.3 от ГПК за сумата от 60903.23лв.,
представляваща договорна лихва в размер
на 60903.23лв. по договор за кредит №Е-0500000***/17.05.2018г., обезпечен с
ипотека върху недвижим имот - Нотариален акт
№35,т.І, рег.№718, дело №34 от 2018г. на нотариус Д.Я., рег.№681 на Нотариалната
камара с район на действие ОС-Плевен, както и
лихва върху сумата до окончателното изплащане на задължението и разноски
в заповедното производство в размер на 1218.06лв.
Въз основа на иска първоначално е образувано приложеното гр.д.№
6839/2019г. по описа на Плевенски районен съд,което е прекратено пред този съд и по правилата за
родовата подсъдност с оглед цената на иска е изпратено на Окръжен съд-Плевен,
пред който е образувано настоящето първоинстанционно търговско дело №264/2019г.
по описа на Търговско отделение.
При съпоставяне становищата на страните, съдът приема, че между тях не съществува спор относно горната фактическа обстановка, която съдът
приема за установена.
При
така установената фактическа обстановка, като съобрази приложимите към казуса правни
норми и практиката на ВКС по аналогични казуси, съдът формира следните
правни изводи:
Съдът е сезиран с осъдителен иск по чл.415,ал.3 във
вр. ал.1,т.3 от ГПК, който съгласно цената си и постоянния адрес на ответника е
родово и местно подсъден на Окръжен
съд-Плевен като първа инстанция съгласно чл.104,т.4 и чл.105 от ГПК. Тази
квалификация е посочена в доклада по делото и във всички разпореждания и
определения, постановени до сега.
Страните
не са възразили относно правната квалификация, дадена от съда.- Ищецът също е
посочил правно основание на иска по чл.415 от ГПК, а ответникът не е посочил
основание на иска като нормативна разпоредба.
Съдът
приема, че искът е допустим като предявен в 1-месечния срок по чл.415,ал.4 от ГПК, между надлежни страни, за присъждане на вземане, за което е отказано
издаване на заповед по чл.417 от ГПК.
Ответникът в отговора на исковата е заявил, че искът е процесуално допустим.
Съдът приема, че по същество претенцията на ищеца за присъждане
на договорна лихва , уговорена в договор за кредит за недвижим имот, е за
изпълнение на договорно задължение по чл.22 и сл. от Закона за кредитите на
недвижими имоти на потребители.(ЗКНИП) Приложими закони в случая са ЗКНИП, ЗЗП
като специални закони и ЗЗД като общ закон. Тъй като кредиторът е търговско дружество, което
по занятие извършва кредитна дейност, а
кредитополучателят е физическо лице,
договорът за кредит следва да се определи като едностранна търговска
сделка по смисъла на чл.287 от ТЗ. При това положение спорът е търговски и следва да бъде разгледан по реда на особеното
исково производство на „Глава ХХХІІ“ от
ГПК – Търговски спорове.
Съдът
намира, че сключеният между страните Договор за кредит на недвижим имот №Е-0500000***/17.05.2018г.,
от външна страна отговаря на изискванията на чл.23 и чл.24 от ЗКНИМ. – Сключен
е в писмена форма при общи условия, които са инкорпорирани в него и съдържа
всички реквизити , упоменати в чл.24.
Между страните е спорен въпросът
за действителността на договора за кредит и в зависимост от това дължи ли
ответникът заплащане на ищеца на договорна лихва.
За да се произнесе по спорния въпрос, съдът
съобрази следното:
В
отговора на исковата молба, в допълнителния отговор и в писмената защита,
ответникът чрез процесуалния представител неизменно поддържа становище, че процесният договор за кредит е нищожен като противоречащ на закона - основание за нищожност по чл.26,ал.1,пр.1 от ЗЗД, тъй като ищецът като кредитор не е
изпълнил законното си за оценка на
кредитоспособността на длъжника. Евентуално прави възражение за недопустимост
на договора като сключен от длъжника при крайна нужда.
Ищецът
чрез процесуалния си представител счита
възраженията за неоснователни.
Съдът
намира, че възражението за нищожност на договора за кредит поради неизвършена
от страна на кредитора оценка на кредитоспособността на длъжника, е
неоснователно, поради следното: В Глава V-та, съответно чл.13-чл.21 от ЗКНИП,
законодателят е регламентирал извършване от страна на кредитора на оценка на
кредитоспособността на потребителя( длъжника). Систематичното тълкуване на
горните разпоредби налага категоричен извод, че оценката на кредитоспособността
не е елемент от договора за кредит, а е дейност, която предшества сключването на същия и е свързана с
преддоговорните отношения. По своето съдържание оценката на кредитоспособността
представлява комплексна преценка на възможностите на кредитоискателя да върне
предоставените средства съобразно условията на договора за кредит. Не
съществуват единни правила и всяка кредитна институция сама определя методиката
за проверка. Логическото тълкуване сочи, че проверката на кредитоспособността на кредитоискателя е регламентирана в полза на кредитора с
цел да се ограничи рискът в кредитната
дейност, защото предоставянето на кредит е
основен източник на доход за него. Липсата на оценка или на правилна
такава, може да доведе до негативи за кредитора, свързани с несъбираемост на
вземането или дори да застраши осъществяването на дейността му. Извършването на
оценка на кредитоспособността не е императивно задължение за кредитора и
евентуалната липса на такава не е противоречие на закона по смисъла на
чл.26,ал.1 от ЗЗД, поради което
възражението за нищожност на договора, поради неизвършена оценка на
кредитоспособността, е изначално неоснователно, тъй като фактическите твърдения
не могат да бъдат подведени под нито
една от хипотезите за нищожност на
договор.
(Независимо
от горното, съдът посочва, че кредиторът е извършил оценка на
кредитоспособността на длъжника, тъй като е изискал от него декларация за материално и гражданско състояние (л.47 от
настоящето дело), а вземането му по
договора е обезпечено с договорна ипотека върху две жилищни сгради, собственост
на длъжника, една от които е с разгъната площ 430щв.м.)
Неоснователно
е и възражението за недопустимост на договора, като сключен при крайна нужда
при явно неизгодни условия - основание за унищожаемост по чл.33 от ГПК.- Искането за унищожаемост на договор е
потестативно субективно право, което се упражнява чрез конститутивен иск. В
съответствие с правната теория и съдебната практика, съдът приема, че е
допустимо ответникът да се защити срещу
иск за изпълнение на договорно задължение и чрез възражение за унищожаемост.
Следва
да се отбележи, че крайната нужда по смисъла на чл.33 от ЗЗД няма нищо общо с
крайната необходимост по чл.46,ал.2 от ЗЗД. Легална дефиниция на крайната нужда не
съществува в българското законодателство, но според правната доктрина и съдебна
практика, фактическият й състав включва три задължителни елементи, като липсата
на който и да е от тях изключва
съществуването на крайна нужда:
Стечение на тежки обстоятелства за лицето, които винаги имат за резултат
недостиг на парични средства, като например – необходимост от лечение, издръжка
на ученици или студенти, погасяване на обременително задължение, посрещане на
неотложни лични нужди или такива на семейството.Именно това състояние следва да
мотивира лицето да сключи сделката, т.е. да е налице причинна връзка между
условията за сключване на сделката и самата сделка да е сключена при явно
неизгодни условия, като винаги неизгодни условия са тези, при които е нарушен
принципа на еквивалентност.
В процесния случай съдът приема, че липсват доказателства, ответникът да е
сключил сделката при крайна нужда.
–Преди всичко последният не излага
твърдения за неблагоприятни условия от вида на посочените по-горе, които да са го принудили да сключи договор за
кредит. Сами по себе си фактите, че
притежава две жилищни сгради, едната от които с разгъната площ от
430лв., че сключва договор за кредит на голяма сума от 50000лв., с цел
извършването на ремонт, сочи, че ответникът не
се е намирал в състояние на крайна нужда, поради което възражението за
унищожаемост на договора е неоснователно.
С оглед възражението на ответника
за прекомерност на претендираната лихва,
за нарушаване на добрите нрави при сключването на договора и служебното начало по чл.7,ал.3 от ГПК, съдът
приема, че договорът за кредит е частично нищожен относно клаузите, съдържащи се в чл.4.1 и
чл.4.2, с които е уговорен фиксиран месечен лихвен процент от 8% и годишен
лихвен процент от 96%.
Лихвеният
процент по кредита е задължителен
елемент от договора за кредит за
недвижим имот съгласно чл.24,ал.1,т.8 от ЗКНИП.
Това е т.н. възнаградителна лихва, чиято цел е да компенсира заемодателя
за това, че временно се е лишил от определена сума пари, която е предоставил на
кредитополучателя. Съгласно чл.9 от ЗЗД страните могат свободно да определят
съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на повелителните норми на
закона и на добрите нрави.
На
настоящия съдебен състав не е известно да съществува нормативно правило,
регламентиращо размера на
възнаградителната лихва, която
страните по договор за кредит могат да договарят. (В разпоредлата на
чл.10,ал.1 от ЗЗД е посочен начина на определяне на законната лихва, т.е на
лихвата за забава.) Поради това и с
оглед на чл.9 от ЗЗД следва да се приеме, че максималният размер на договорната
лихва, определена от годишния лихвен процент по договора( ГЛП) не е ограничена
от закона. Затова в правоприлагането максималният процент, до
който може да се уговаря възнаградителната лихва се определя от „добрите нрави“ като неписани правила
за поведение с морално-етичен характер, които са функция на обществения морал.
Според
трайната и непротиворечива практика на ВКС, противоречаща на добрите нрави е
уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на
законната лихва, а когато кредитът е обезпечен ( какъвто е процесният случай)-
двукратният размер на законната лихва.( Решение №906/30.12.2004г. по
гр.д.№1106/2003г. на ВКС, Решение №378/18.05.2006г. по гр.д.№315/2005, Решение
№1270/09.01.2009г. по гр.д.№5093/2007г и много др.) Следователно,
действителността на оспорената договорна
клауза съобразно добрите нрави, следва
да се прецени като се установи съотношението между договорената възнаградителна
лихва и двукратнят размер на законната лихва, тъй като процесният кредит е обезпечен с ипотека.
Общоизвестен
факт е, а това се установява и от приетото неоспорено заключение на счетоводната експертиза, изготвена от в.л.
М.Ф., че основният лихвен процент за
съответен период се определя от БНБ на
основание чл. 35 от ЗБНБ. Законната лихва се определя от МС, като към основния лихвен процент се добавят
10 пункта. Към момента на сключването на договора – 17.05.2018г. основният
лихвен процент е бил (0.00% + 10 пункта) или 10%. и до сега не е променят. От
това следва, че трикратният размер на законната лихва е 3(0.00% +10пункта) или
30%, а двукратният – 2(0.00% +10 пункта), или 20%. Видно е, че уговорената в
чл.4.1. и чл.4.2 от договора възнаградителна лихва от 8% месечно и 96% годишно
надвишава близо 10 пъти законната лихва от 10% и съответно повече
от три пъти трикратния размер и повече от 4.5 пъти двукратния размер на същата. От това следва
категоричният извод, че клаузите на
чл.4.1 и чл.4.2 от Договора за кредит №Е-0500000***/17.05.2018г., са нищожни на
основание чл.26,ал.1, изр.3 от ЗЗД, като
накърняващи добрите нрави, които са критерии за норма на поведение, установени
в обществото.
Съдът
изрично посочва, че разпоредбите на
чл.29,ал.9 от ЗКНИП и чл.19,ал.4 от ЗПК, предвиждащи, че годишният процент на
разходите не може да надвишава 5-кратния размер на законната лихва за забава,
определена от МС, са неприложими относно възнаградителната лихва. – Годишният
процент на разходите (ГПР) и годишният лихвен процент ( ГЛП) т.е възнаградителната
лихва са различни неща, представляващи
самостоятелни реквизити на договора за кредит съгласно чл.24 от ЗКНИП.-
ГЛП представлява само една част от цената на кредита, докато ГПР съдържа всички
разходи и показва цялостната сума. Законодателят е регламентирал максималният
размер на годишния процент на разходите (ГПР), но при положение, че не е
определил максималният размер на
годишния лихвен (ГЛП) , липсва
нормативно основание да се приеме, че разпоредбите на чл.29,ал.9 от ЗКНИП и
чл.19,ал.4 от ЗПК са приложими и за годишния лихвен процент. Затова неговия
максимален размер се определя с оглед
практиката на ВКС съобразно добрите нрави.
(Очевидно
е, че договореният в чл.4.3 от договора ГПР от157.43% е в противоречие с
разпоредбата на чл.29,ал.9 от ЗКНИП и затова в частта, в която надвишава
50% тази клауза е нищожна съгласно
чл.29,ал.10, но това обстоятелство е без значение за изхода на делото.)
Ищецът,
чрез процесуалния представител адв.М. е изложил подробни съображения, с
които се стреми на обоснове валидност
на договора за кредит.- Съдът намира
същите за неоснователни с оглед изложеното по-горе. –Съгласно чл.9 от ЗЗД, договорната свобода не е безкрайна,а се ограничава от закона и от добрите нрави. В случая е очевидно, а и с оглед цитираната практика
на ВКС се установява, че с уговорения лихвен
процент в чл.4.1 и чл.4.2 се накърняват
добрите нрави, тъй като се излиза извън
присъщите функции на възнаградителната лихва и се постига неоснователно обогатяване на
кредитора за сметка на потребителя.
Дължи
ли ответникът заплащане на ищеца на договорна лихва и в какъв размер?
Договорната
лихва е уговорена в чл.4.1 и чл.4.2 от договора за кредит. По изложените
съображения, настоящият съдебен състав приема, че тези клаузи са нищожни като накърняващи
добрите нрави - основание за нищожност по чл.26,ал.1, пр.3 от ЗЗД. Нищожните договори, респ. нищожните
части от тях не произвеждат правно действие, т.е. те са „правно нищо“. От това
следва, че страните не са уговорили заплащането на възнаградителна лихва. Съдът
не може да определи дължима възнаградителна лихва на основание
нищожните договорни клаузи.
Съгласно
чл.26,ал.4 от ЗЗД, нищожността на отделни части не влече нищожност на договора,
когато те са заместени по право от повелителни правила на закона или когато
може да се предположи, че сделката би била сключена и без недействителните й
части.Съдът приема, че в случая
нищожността на посочените части
не влече нищожност на целия договор, тъй като сделката би била сключена и
без недействителните части, т.е. при
различен лихвен процент.
Съдът
не може да присъди възнаградителна лихва в
претендирания размер, тъй като частите в които е уговорен лихвеният процент са
нищожни. Не съществуват обаче законни
разпоредби, регламентиращи
максималния размер на договорната лихва, които да заместят нищожните
клаузи на чл.4.1 и чл.4.2. С оглед
практиката на ВКС, че противоречат на добрите нрави уговорките надвишаващи
двукратния размер на законната лихва за обезпечените кредити, логично и
справедливо би било да се присъди възнаградителна лихва в размер на двукратния
размер на законната. Липсва обаче правно
основание за това, тъй като съгласно чл.26,ал.4 от ЗЗД, недействителните клаузи
могат да бъдат заместени по право само от повелителни правила на закона,
каквито в случая не съществуват. Не може
да се присъди възнаградителна лихва,
която е в размера на законната, определена съгласно чл.10 от ЗЗД, защото
последната се отнася до мораторната лихва , присъждана на основание чл.86 от ЗЗД. Невъзможността за заместване на нищожна договорна клауза, уреждаща
възнаградителна лихва с нормативни разпоредби,
регламентиращи законна лихва за забава, произтича от различния характер на двата вида лихви. –
Възнаградителната лихва е вид „граждански плод“, представляващ печалната
на кредитора, а мораторната лихва е обезщетение за забава изпълнението на парично
задължение.Вече беше посочено,че не може да се присъди и лихва до размерите по
чл.29,ал.9 от ЗКНИП, тъй като тази разпоредба касае ГПР, а не възнаградителната лихва(ГЛП).
В
заключение, с оглед установената в процеса частична недействителност на
сключения между страните договор за кредит за недвижим имот, касаеща клаузите
за договорна лихва (чл.4.1 и чл.4.2) и липсата на императивна законова разпоредба, която да замести по силата на чл.26,ал.4 от ЗЗД
недействителната клауза, , съдът намира, че в случая ответникът не дължи на ищеца заплащане на
възнаградителна лихва – нито в
претендирания размер, нито в размерите, определени от експертизата в различни варианти съгласно
поставената й задача.
Поради
това, предявеният от ищеца против ответника иск с цена 60903.23лв.,
представляваща възнаградителна лихва по
Договор за кредит за недвижим имот №Е-0500000***/17.05.2018г., за периода от 17.05.2018г. до 11.09.2019г, следва да бъде
отхвърлен като неоснователен и недоказан. Освен това съдът посочва, че може да
се претендира възнаградителна лихва за периода от
падежа на първата вноска -28.05.2018г. до връчването на уведомлението за обявяване на
кредита за предсрочно изискуем – 31.07.2019г., а не както е заявено в ИМ – от
сключването на договора, до подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение.
Като
последица от отхвърлянето на иска, следва да се отхвърли и претенцията за
заплащане на част от разноските за
заповедното производство.
Относно разноските:
С оглед изхода на делото, ищецът следва да заплати на ответника разноски
на основание чл. 78,ал.3 от ГПК. От договора за правна помощ, представен от
ответника се установява, че същият не е заплатил предварително адвокатско
възнаграждение. Поради това и на основание чл.38 от ЗА, ответникът следва да
бъде осъден да заплати на адв. Я. съгласно чл.7,ал.2,т.4 от Наредба №1/2004г.
на ВАдС за минималните размери на адвокатските възнаграждения в размер на 2357.лв.( две хиляди триста
петдесет и седем лв.); (830лв.+3% върху 50903.23лв.=830лв.+1527лв.=2357лв.)
По изложените съображения, Плевенският окръжен съд,
Търговско отделение, на основание чл. 377 във вр. чл.235 от ГПК
Р Е
Ш И :
ОТХВЪРЛЯ като
НЕОСНОВАТЕЛЕН и НЕДОКАЗАН предявеният от ООД „ГЛОБАЛ КРЕДИТ СЪЛЮШЪНС“, ЕИК-*** със седалище и адрес
на управление в гр. Правец, ***, против
И.ф Е.М., ЕГН-********** с адрес ***,
осъдителен иск по чл.415,ал.3 във вр. ал.1,т.3 и във вр. чл.22 от ЗКНИП с цена 60903.22лв.(
шестдесет хиляди деветстотин и три лв. и 22ст.), представляваща възнаградителна
лихва по Договор за кредит за недвижим имот Е-0500000***/17.05.2018г.
ОСЪЖДА ООД „ГЛОБАЛ
КРЕДИТ СЪЛЮШЪНС“, ЕИК-*** със седалище и адрес на управление в гр.
Правец, ***, ДА ЗАПЛАТИ на адвокат Н.Я.
*** на основание чл.38 от ЗА във вр. чл.7,ал.2,т.4 от Наредба №1/2004г. на ВАдС
за минималните размери на адвокатските възнаграждения, адвокатско
възнаграждение в размер на 2357.00лв.( две хиляди триста петдесет и седем лв.)
РЕШЕНИЕТО
подлежи на обжалване пред Апелативен съд-В. Търново в 2-седмичен срок от
връчването на страните.
СЪДИЯ В ОКРЪЖЕН
СЪД: