Р Е
Ш Е Н
И Е
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
№…………гр.София……………г.
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, Гражданска колегия, ІV “В” състав, в публичното заседание, проведено
на осемнадесети февруари, две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Албена Александрова
ЧЛЕНОВЕ: Елена Иванова
Златка Чолева
при
участието на секретаря Цветослава Гулийкова, като разгледа докладваното от съдия
Зл.Чолева въззивно гр.дело № 8391 по описа за 2019г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 –
273 от ГПК.
Обжалва се решение № 23091 от 25.01.2019г. на СРС, 58 състав, постановено по гр.дело № 63721/
2016г., с което са отхвърлени предявените от В.К.С. срещу Сдружение „SOS ДЕТСКИ СЕЛИЩА“, обективно кумулативно съединени искове , както
следва: 1/ иск с правно основание чл.262 , ал.1,т.2 от КТ – за сумата от 16 726,15лв., претендирана като
възнаграждение за положен извънреден труд в почивните дни в периода
01.11.2013г. до 02.08.2016г., ведно със законната лихва от 08.11.2016г.- до
окончателното изплащане и 2/ иск с правно основание чл.86,ал.1 от ЗЗД - сумата от
2 158,17лв., претендирана като мораторна лихва за периода 01.11.2013г. до
08.11.2016г. Решението се обжалва и в частта, с която В.К.С. е осъдена да
заплати на Сдружение „SOS ДЕТСКИ СЕЛИЩА“,
на основание чл.78,ал.3 и ал.8 от ГПК – сумата
от 1100,00лв.- разноски по делото.
Въззивницата В.К.С., заявява искане за отмяна на обжалваното решение като необосновано, незаконосъобразно и
неправилно. Поддържа необоснованост и незаконосъобразност на извода на първата инстанция
, с който е прието, че след датата 23.01.2013г. договорът между нея и ответника
от трудов се е трансформирал в граждански. Твърди, че между нея и ответника
няма спор относно трудовия характер на правоотношението, от което са били обвързани
до прекратяването му, като трудовият характер на договора между тях се
потвърждава и събраните по делото доказателства – сключените допълнителни
споразумения към трудовия договор под № 4/17.01.2013г. и от 23.11.2013г.
Намира, че от първата инстанция неправилно са тълкувани сключените между нея и
Община Радомир и Община Перник договори - за настаняване на деца в приемно
семейство и отделния трудов договор, който е сключен между нея и ответника – за
отглеждане на деца. Поддържа, че горепосочените договори са свързани, но са
отделни и различни, като по отношение на съществувалия между нея и ответника
трудов договор са приложими нормите на КТ, а не както необосновано и
незаконосъобразно приема СРС , че се касае за граждански договор, сключен по
правилата на Семейния кодекс. Намира последния извод за лишен
от правна логика. Моли в тази връзка съдът да съобрази, че единственият
договор, който е установен и регламентиран от СК, е брачният договор. Твърди,
че законовите разпоредби – чл.31,ал.1 от Закона за закрила на детето,
предвиждат децата, които подлежат на настаняване в приемно семейство да бъдат
поверяване на физически лица, а не на юридически. Поддържа, че именно това
законово ограничение е причината между нея и общината да бъде сключен
граждански договор, който е свързан с трудовия договор, сключен с ответника,
тъй като общината няма право да повери децата на ответника като юридическо
лице. Признава за правилен извода на първата инстанция, с който е прието, че
сключеният между нея и ответника договор/трудов/ е със специфичен характер, но
счита, че тази специфичен характер не изключва приложението към него на
разпоредбите на КТ, включително и тези, закрепени в чл.139а,ал.7 от КТ и
чл.262,ал.1,т.2 от КТ. Предвид доказания
по делото факт, че е работила през почивни и празнични дни през исковия период
от време ищцата поддържа, че й се дължи предвиденият по закон и установен по
размер от ССЕ увеличен размер на трудовото възнаграждение. С изложените доводи,
подробно развити в жалбата, въззивницата-ищца мотивира искането си за отмяна на
обжалваното решение и вместо него- постановяването на друго, с което предявеният искове за главница и иска за
мораторна лихва върху главницата да бъдат уважени като доказани и основателни.
Претендира присъждане на направените по делото разноски.
Въззиваемата
страна, Сдружение „SOS Д.С.Б.“, оспорва същата, като неоснователна. Заявява
искане решението на СРС да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно.
Подробни доводи излага в писмения отговор на жалбата. Възразява, че независимо
от съображенията на първата инстанция относно характера на договора, който е
обвързвал него и въззивницата-ищца,
правилен е крайният извод, приет с обжалваното решение - за
неоснователност на исковите претенции. Възразява, че от страна на ищцата не е
доказано грижите за децата , които е полагала, дали са в рамките на трудовото
правоотношение между нея и него или по правоотношението с третото лице. Въззиваемият-ответник
поддържа, че в рамките на съществуващото между него и ищцата правоотношение той само е подпомагал ищцата в качеството й
на „приемен родител“ по Закона за
закрила на детето чрез социалната услуга „приемна грижа“ по смисъла на чл.34“а“,ал.2 от Закона за
закрила на детето. Моли съда да съобрази, че социалната услуга „приемна грижа“,
съгласно чл.34“а“,ал.1 от Закона за закрила на детето, включва дейностите по
набиране и оценяване на кандидати за приемни семейства, по обучението им,
взаимното адаптиране , подкрепа и наблюдение на отглеждането на детето, но не и
дейността по отглеждането на самото дете.
Възразява, че отглеждането на децата и грижите за тях ищцата дължи по
правоотношението с общината, във връзка със сключените между нея и общината
договори и по силата на заповедите на общината, с които на ищцата са възложени
грижите по отглеждането на децата. Поддържа, че връзката между съществуващото
между него и ищцата правоотношение и правоотношението, обвързващо ищцата и
общината е косвена и тя е свързана с
подкрепата и подпомагането на ищцата от негова /на ответника страна/ при
полагането на грижи за децата в качеството й на приемен родител, която грижа
е възложена на ищцата и дължима по
правоотношението с третото лице - общината. Въззиваемият- ответник твърди,
че наименованието на заеманата от ищцата
длъжност по правоотношението с него - „приемен родител“ не й придава качеството
на „приемен родител“ по смисъла на Закона за закрила на детето и нормативните
актове, уреждащи статута на „приемен родител“.
Счита, че след постановеното от съда прекратяване на настаняването на
децата при него и вместо това- настаняването им в приемното семейство на ищцата,
е прекъсната формалната връзка между
него и децата и като последица от това са прекратени и всички произтичащи от тази връзка задължения
по отглеждането и грижа за децата , като същевременно е създадена нова връзка с
ищцата, на която е възложено полагането на тази грижа в пълен обем. Твърди, че
след създадената нова връзка с ищцата, той /ответникът/ доброволно /без
нормативно задължение/ е поел помощни функции , целящи да улеснят ищцата при
изпълнение на задълженията й към третото лице по отглеждането и грижата за
децата. На следващо място въззиваемият-ответник счита, че след настаняването на
децата в приемното семейство на ищцата по силата на правоотношението с третото лица,
на практика длъжностната характеристика на ищцата за
процесния период от време в рамките на правотношението с него не е отразявала
действителните фактически отношения, основани на действащата към този момент
нормативна уредба. Що се отнася до заместването на приемните родители,
поддържа, че това не е било негово нормативно задължение, а е било израз на
добра воля и желание за подпомагане на доброволните приемни семейства, като
издадените в тази връзка заповеди имат само организационен характер за осигуряване
на заместник- нещо , на което те по закон и в рамките на трудовото правоотношение
не са имали право. На последно място възразява, че ищцата не твърди и не
доказва от негова /на ответника страна/ през почивните дни да са й били
възлагани задължения, различни от полагането на грижи за децата, а последните
задължения не са били възлагани от него, а от трето лице по правоотношението
между последното и ищцата. Ето защо, въззиваемият-ответник заявява искане за
потвърждаване на обжалваното решение, с присъждане на разноските по делото за
настоящото производство.
Съдът е сезиран и с частна жалба, подадена от ответника „SOS Д.С.Б.“ срещу определението на СРС
от 15.03.2019г., с което е оставено без уважение искането му по чл.248 от ГПК –
за изменение на първоинстанционното решение в частта на присъдените му разноски
, чрез присъждането им в пълния размер
за адвокатско възнаграждение от 1.300лв.
Възразява, че от съда не са изложени
мотиви за намаляване размера на адвокатското възнаграждение. Счита, че не е
преценена фактическата и правна сложност на делото, която намира за значителна.
Ето защо, частният жалбоподател- ответник прави искане за отмяна на обжалваното
определение и вместо него- постановяването
на друго, с което искането му по чл.248 от ГПК да бъде уважено.
От насрещната страна по частната жалба- ищцата в
първоинстанционното производство В.К.С., не е депозиран писмен отговор в
законоустановения срок.
Софийският
градски съд, като взе предвид становищата и доводите на страните и след
като обсъди събраните по делото доказателства, приема за установено следното:
При извършената от съда проверка по реда на чл.269,изр.1 от ГПК, настоящият съдебен състав установи, че обжалваното решение е валидно и
допустимо. Ето защо съдът дължи
произнасяне по съществото на спора в рамките на доводите, заявени с въззивната
жалба, от които е ограничен съгласно разпоредбата на чл.269,изр.2 от ГПК.
Жалбата е неоснователна по следните мотиви:
По иска с правно основание чл.262,ал.2 от КТ
Ищцата претендира присъждане на сумата от 16 729,15лв.
като дължимо възнаграждение в увеличен размер за положен извънреден труд в
почивните дни през исковия период 01.11.2013г.- 02.08.2016г. , като в молбата й
от 06.04.2017г. е уточнено, че претенцията касае възнаграждение за извънреден
труд за всяка неделя в частта от исковия период
01.11.2013г. - 31.08.2015г., а в
останалата част от исковия период – 01.09.2015г.- 02.08.2016г. претенцията е за
възнаграждение за положен извънреден труд през всяка събота и неделя.
Настоящият съдебен състав намира за неправилен извода на
първата инстанция, с който е прието, че страните в процеса не са били обвързани
от трудово правоотношение в рамките на исковия период от време. Този извод на
първо място е изведен в нарушение на процесуалното правило на чл.146, ал.1, т.3
и т.4 от ГПК, доколкото между страните по делото няма спор, че са били
обвързани от трудово правоотношение, като този факт е и изрично признат от
ответника чрез процесуалния му представител в съдебното заседание на
15.02.2017г. Нещо повече, характерът на
договора като трудов по смисъла на чл.1,ал.2 от КТ се установява и от
представените по делото писмени доказателства: трудов договор № 81
ДР/05.10.2010г., сключен между ответника в качеството на работодател и ищцата-
като служител на 05.10.2010г. и
подписаните между страните допълнителни споразумения към този трудов договор. Във времето от частта на исковия период 01.11.2013г.-
27.11.2013г. ищцата е заемала длъжността „приемен родител“ /кандидат SOS родител/, съгласно допълнителното
споразумение от 17.01.2013г. , с което определеното трудово възнаграждение е в
размер на 808, 04лв. и допълнително трудово възнаграждение за придобит трудов
стаж и професионален опит от 1,8% равняващи се на 14,94лв. А с допълнителното споразумение към трудовия
договор от 28.11.2013г. ищцата е преназначена на длъжността „приемен родител- SOS родител“, която е заемала през
останалата част от исковия период от
28.11.2013г.- до датата на прекратяване на трудовото правоотношение със заповед
№ 17ДР от 01.08.2016г. на Директора на Сдружение „SOS Д.С.Б.“, като с това допълнително
споразумение е увеличен размерът на трудовото възнаграждение. Последващите /след 23.11.2013г./ сключени между страните допълнителни
споразумения касаят единствено промяна на размера на трудовото възнаграждение
на ищцата чрез увеличаването му, а с допълнителното споразумение от
25.11.2015г. е променено и мястото на работа на ищцата – от „SOS Детско селище- Дрен“, с.Дрен, ул.“******–
на гр.Перник, ул.“******към „Програма SOS Детско селище София-Радомир-Дрен“.
Видно от представения по делото трудов договор и сключените
към него допълнителни споразумения, ищцата се е съгласила да изпълнява възложените
й трудови задължения за пълно работно време от 8 часа на ненормиран работен
ден, като изрично е уточнено, че работното време е с променливи граници.
От друга страна между страните по делото няма спор, а и от
представените писмени доказателства се установява, че на основание заповед №
ЗД-ЗД-ПГ01/010 от 12.12.2012г. на Директора на РДСП – Перник, ищцата е вписана
в регистъра на утвърдените приемни семейства, като е приета за подходяща да
полага грижи за шест деца. Със заповед № ЗД-ЗДПГ01/040/07.10.2013г. на
Директора на РДСП- Перник е изменена горепосочената заповед от 12.12.2012г. в
частта относно броя на децата, за които ищцата е одобрена да се грижи като
приемен родител – като е посочено, че те са седем деца.
Между страните по делото не се спори, а
и от представените заповедите на Директора на ДСП – Община Радомир от 25.01.2013г. /л.83-л.92 от
първоинстанционното дело/, се установява, че считано от 28.01.2013г. е
прекратено настаняването в „SOS Детско селище-с.Дрен , Радомир на посочените в заповедите деца : Р.А., Н.А., З.Х.,
М.Д.и С.Ч., на основание чл.29, т.8 и чл.27,ал.1, вр. с чл.4,ал.1,т.4 и
чл.23,ал.1 от Закона за закрила на детето и вместо това от посочената дата
децата са настанени временно в семейството на ищцата като доброволен приемен родител. Със заповед № ЗД-802-0114 от
13.12.2013г. в семейството на ищцата като доброволен приемен родител е
настанено временно и детето А.В.Ч.. Въз
основа на горепосочените заповеди между ищцата и съпругът й А.С.С., в
качеството на доброволно приемно семейство и Община Радомир са сключени по реда
на чл.27,ал.5 от Закона за закрила на детето договори , с предмет - грижата,
финансирането, правата и задълженията на страните и срока за настаняване на
горепосочените деца, като такъв договор за грижата е сключен и относно детето В.Д.,
видно от който- детето е настанено временно в семейството на ищцата в
качеството й на доброволен приемен родител със заповед от 25.01.2013г.
По делото са представени и съдебни решения
/л.78-л.82 от първоинстанционното дело/, с които по реда на чл.28 от Закона за закрила на
детето в доброволното приемно семейство на ищцата са настанени децата Н.А., Р.А.
З.Х., А.Ч., Г.Г.М.
След промяната на местоживеенето на ищцата и децата, настанени
при нея в качеството на доброволен
приемен родител- от „SOS Детско селище - с.Дрен“ - в гр.Перник, договорите по чл.27,ал.5 от Закона
за закрила на детото , относно децата: Р.А.,
А.Ч., Г.М., са подписани между ищцата и
Община Перник на 01.12.2015г. /л.125-л.139 от делото на СРС/ .
Между страните няма спор, а и от събраните гласни
доказателства се установява, че през исковия период от време, включително и
през дните събота и неделя, ищцата е отглеждала и се е грижила за настанените
при нея в качеството на доброволен приемен родител деца, които преди
настаняването при нея в качеството на доброволен приемен родител тя е
отглеждала и само в качеството на служител на ответника, като последният факт
се потвърждава и от събраните по делото гласни доказателства.
Правният спор между страните е по въпроса дали отглеждането
и грижите за децата от страна на ищцата през процесните почивни дни в рамките
на исковия период от време представляват положен от ищцата извънреден труд по
смисъла на чл.143 от КТ в рамките на трудовото правоотношение с ответника и
обусловения от това въпрос- дължи ли се на ищцата претендираното
възнаграждение по чл.150, вр. с
чл.262,ал.2 от КТ.
Настоящият съдебен състав намира за недоказано и неоснователно
твърдението на ищцата, че положените от нея грижи и отглеждането на настанените
при нея деца в рамките на исковия период от време представлява извънреден труд
, възложен й от ответника по смисъла на чл.143 от КТ. Действително, от представената по делото
длъжностна характеристика за заеманата от ищцата длъжност в рамките на
трудовото правоотношение с ответника – „приемен родител- SOS родител“, е видно, че основните
задачи и отговорности , които са й възложени в рамките на трудовата функция са
отглеждането и възпитанието на деца, настанени
в приемно SOS семейство
по реда на Закона за закрила на детето, като ищцата има право и задължение да живее постоянно с
поверените деца , задължена е да създава домашен уют и атмосфера, подходящи за
пълноценното развитие на децата, има отговорност
за осигуряване на безопасна и сигурна среда , необходима за психическото, физическо и емоционално
развитие на поверените деца, като е указано, че това се реализира с подкрепата
на ответника. От обсъдените по-горе
писмени доказателства, обаче, се
установява, че считано от дата, предхождаща началния момент на исковия период
/01.11.2013г./ , а именно от дата 25.01.2013г. , е променена предприетата
спрямо децата мярка за защита, действала до този момент, чрез прекратяване на действалата
до този момент мярка- настаняването им в
приемното „SOS семейство“
/настаняването при ответника като лицензиран доставчик на социални услуги за деца, в рамките на предоставения лиценз за
център за настаняване от семеен тип и приемна грижа- л.140 от делото на СРС/ и вместо
това е определена нова мярка за защита по чл.4,ал.1,т.4 от Закона за закрила на
детето, чрез настаняването им при ищцата в качеството й на доброволен приемен
родител по чл.31 от Закона за закрила на детето. В резултат на посочената
промяна в осъществената мярка за закрила спрямо децата по чл.4,ал.1,т.4 от
Закона за защита на детето, полагането на постоянни и непрекъснати в
денонощието и времето грижи, отглеждане , възпитание и осигуряване на среда,
максимално близки и заместващи тези на биологичния родител спрямо децата, са
нормативно установени задължения от Закона за закрила на детето за ищцата в качеството й на доброволен приемен
родител. Тази нормативно установени задължения са идентични и с възложените й със сключените
между нея и общините договори по чл.27,ал.5 от Закона за закрила на детето. Действително, налице е дублиране на тези
нормативно установени задължения на ищцата, идентични със задълженията й по ненаименования договор,
сключен с Общината, от една страна , /към който е неприложим КТ, предвид
безвъзмездния му характер по отношение на ищцата, като доброволен приемен
родител/, с тези, възложени й с
длъжностната характеристика за заеманата от нея длъжност по трудовото
правоотношение с ответника към исковия
период от време- „Приемен родител /“SOS родител“/, от друга страна. Правната последица от това съвпадение на
нормативно установените и произтичащи от договорите с общината задължения на
ищцата с тези, произтичащи от трудовото правоотношение с ответника е свързана с доказването от страна на ищцата,
че реализираните от нея грижи и отглеждане на децата през почивните дни са
именно в резултат на възлагане от страна на ответника по трудовия договор,
сключен с него, а не произтичат от нормативно установените й такива и
произтичащи от договорите, сключени с общината, за да се приеме , че те
представляват положен извънреден труд по смисъла на чл.143 от КТ. Такова
доказване от ищцата не е реализирано. Към исковия период от време е била
приложима разпоредбата на пар.1,т.9 от Правилника за приложение на закона за
закрила на детето / в редакцията, обн. в ДВ, чр.93/2006г.- отм./, която е
предвиждала правната възможност за ищцата в качеството й на доброволен приемен
родител да ползва почивка, която законодателят е гарантирал по установен ред.
Приемането на довода на ищцата, че всяка
положена от нея грижа за децата през почивните дни в рамките на исковия период
от време е в изпълнение на трудовите й задължения по договора с ответника освен
, че противоречи на нормативно установените й задължения в качеството й на
доброволен приемен родител, противоречи
и на правилата на морала, тъй като дължимите от нея грижи за децата като доброволен
приемен родител са постоянни и непрекъснати във времето. Да се приеме за
основателно твърдението на ищцата, че тези грижи се дължат само по трудовия договор с ответника
означава изцяло да се игнорират целта и функциите на доброволното приемно
родителство, установени със Закона за закрила на детето и да се доведе до правно
абсурдното пълно неизпълнение на част от задълженията на ответника като
работодател по КТ , произтичащи от
невъзможността му да гарантира и осигури каквато й да било почивка на ищцата,
каквато не е целта на сключения между страните трудов договор и не съответства
на установения от чл.8 на КТ принцип за добросъвестност. В тази връзка следва
да се посочи, че дори и след настаняването на децата при ищцата в качеството й
на доброволен приемен родител през исковия период от време, ответникът извън
плащането на дължимото по трудовия договор възнаграждение на ищцата е осигурявал допълнителни материални и
социални придобивки, които да облекчават
грижите и отглеждането на децата, като е заплащал наема за жилището,
консумативите /ток, вода, отопление/,
обзавеждане, след като ищцата е напуснала селището в с.Дрен и се е преместила
в гр.Перник, /а преди преместването те са били осигурени от него в рамките на
селището/, както и чрез дарения на храни
и дрехи от спонсори- факти установени със събраните гласни доказателства.
С оглед гореизложените мотиви, съдът приема, че исковата
претенция по чл.262,ал.2 от КТ се явява неоснователна и като такава – правилно
е отхвърлена с обжалваното решение, което следва да бъде потвърдено по мотиви, различни от приетите от първата
инстанция, като правилен краен правен извод.
По иска с правно основание чл.86,ал.1 от ЗЗД
Неоснователността на исковата претенция за главницата
обуславя неоснователно и на претенцията за акцесорното вземане за мораторна
лихва.
Поради съвпадане на крайните изводи на настоящата инстанция
с тези на първата, обжалваното решение следва да бъде потвърдено, а въззивната
жалба на ищцата срещу него- оставена без уважение като неоснователна.
По частната жалба на ответника срещу определението по чл.248
от ГПК от 15.03.2019г., с което е оставено без уважение искането му за изменение на първоинстанционното решение в
частта на присъдените му разноски , чрез
присъждането им в пълния размер за
адвокатско възнаграждение от 1.300лв
Съдът намира частната жалба за основателна.
С оглед изхода на спора с първоинстанционното решение на
ответника на основание чл.78,ал.3 от ГПК са присъдени разноски за адвокатско
възнаграждение в размер на 1 100,00лв., като с решението е прието за
основателно възражението на ищцата по чл.78,ал.5 от ГПК за прекомерност, поради
което е намалено от претендирания и доказан платен размер от 1 300,00лв.-
до присъдения от 1 100,00лв., без
да са изложени конкретни мотиви.
С обжалваното определение от 15.03.2019г. е препратено към мотивите на решението, с които
е обоснована неоснователността на искането на ответника по чл.248 от ГПК.
Настоящият съдебен състав намира, че определението е
незаконосъобразно и неправилно.
Претендираното от ответника адвокатско възнаграждение от
1 300,00лв. надвишава с по - малко от 4,00лв. минимално нормативно
установения такъв по Наредба № 1/2004г. от 1 296,61л. , поради което и при
съобразяване на фактическата и правната сложност на делото, възражението на
ищцата по чл.78,ал.5 от ГПК се явява неоснователно. Минималният размер по
чл.7,ал.2 от Наредба № 1/2004г., / в приложимата редакция към датата на
сключване на договора за правна помощ и съдействие между ответника и
процесуалния му представител , обн.в ДВ, бр. 84/2016г./, е 1 096,61лв.,
към който на основание чл.7,ал.8 от ГПК следва да се добавят още 200,00лв. за
проведените още две съдебни заседание с извършени процесуални действия след
второто съдебно заседание по делото, в резултат на което минималният размер
възлиза на 1 296,61лв. Ето защо,
настоящият съдебен състав намира, че решението на първоинстанционният съд в частта
за разноските , присъдени на ответника следва да бъде изменено по реда на
чл.248 от ГПК, като допълнително му бъде присъдена сумата от 200,00лв.- над
присъдените 1 100,00л.лв.- до
пълния дължим размер от 1 300,00лв.
Воден от горните
мотиви, Софийски градски съд
Р Е Ш
И :
ПОТВЪРЖДАВА
решение №
23091 от 25.01.2019г. на СРС, 58 състав,
постановено по гр.дело № 63721/ 2016г.
ОТМЯНЯ определението на СРС , 58 състав по
гр.дело № 63721/2016г. от 15.03.2019г.,
с което е оставено без уважение искането на ответника „SOS Д.С.Б.“ по чл.248 от ГПК – за
изменение на постановеното по делото решение в частта на присъдените му разноски,
ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ИЗМЕНЯ, на
основание чл.248 от ГПК решение
№ 23091 от 25.01.2019г. на СРС, 58
състав, постановено по гр.дело № 63721/ 2016г., в частта за разноските, като
ОСЪЖДА В.К.С. да заплати на Сдружение „SOS Д.С.Б.“, на основание чл.78,ал.3 и ал.8 от ГПК – допълнително
сумата от 200,00лв.- разноски по делото
за адвокатско възнаграждение.
Решението подлежи на обжалване пред
ВКС при наличието на предпоставките по чл.280,ал.1 и ал.2 от ГПК в едномесечен
срок от съобщаването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.