РЕШЕНИЕ
гр. София, 14.02.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, II-Б въззивен състав, в публично съдебно
заседание на двадесет и осми януари през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РАЛИЦА ДИМИТРОВА
мл. съдия СВЕТОСЛАВ СПАСЕНОВ
при секретаря Донка Шулева, като разгледа докладваното от младши съдия Спасенов в.гр.дело № 8635 по описа за 2018 год., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 05.02.2018 г., постановено по гр.дело № 2363/2016
г. по описа на СРС, ГО, 55 с-в са отхвърлени предявените от „Т.С.“ ЕАД срещу А.А.Й.
установителни искове с правно основание
чл. 422, ал. 1 вр. с чл. 415, ал. 1 ГПК във вр. чл. 150 ЗЕ за
установяване съществуване на вземане за сумата от 3918,19 лева за доставена
топлинна енергия за топлоснабден имот – апартамент № 49, находящ се в гр.
София, ж.к. „*******, вх. В за периода м.04.2013 г. – м. 04.2015 г., ведно със
законната лихва от 09.10.2015 г. до окончателното изплащане, както и с правно
основание чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415, ал. 1 ГПК във вр. чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за
сумата от 398,92 лева – лихва за забава върху главницата от 3918,19 лева, изтекла за периода
31.05.2013 г. – 25.09.2015 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение
на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 60899/2015 г. на СРС, ГО, 55 състав.
С решението ответницата А.А.Й. е осъдена на основание
чл. 78, ал. 1 от ГПК да заплати на „Т.С.“ ЕАД сумата от 74,37 лева,
представляваща разноски за юрисконсултско възнаграждение в първоинстанционното
производство.
Решението е постановено при участието на привлечено от
ищеца трето лице-помагач - „Т.С.“ ЕООД.
Срещу решението е постъпила въззивна жалба от ищеца „Т.С.“
ЕАД, в която са наведени оплаквания за неправилност на постановения съдебен акт,
поради нарушения на материалния закон и съществени нарушения на процесуалните
правила. Въззивникът посочва, че след образуване на първоинстанционното
производство между страните по същото е сключено споразумение от дата
09.03.2017 г., съгласно което законна лихва върху претендираната главница не се
начислява от датата на сключване на споразумението, включително и до подаване
на въззивната жалба. Поддържа, че заключението на вещото лице по допуснатата и
приета в хода на производството пред първата инстанция съдебно-счетоводна
експертиза е неправилно и съдът не е следвало да го кредитира. В този смисъл
посочва, че погрешно вещото лице е приело, че от страна на ответницата са
заплатени 813,46 лева – разноски, при положение, че ищцовото дружество е
реализирало едва 206,73 лева разноски преди подписване на споразумението и
200,00 лева след неговото подписване. Излага съображения, че общия сбор на
всички плащания извършени от насрещната по спора страна не покриват
задължението като посочва, че от страна на ответницата са внесени 11 от
уговорените със споразумението 12 вноски.
По така изложените доводи, моли за отмяна на обжалваното
решение в частта, с която искът за главница е отхвърлен за сумата от 465,56 лева. Претендира
направените разноски.
Ответникът по жалбата А.А.Й. е депозирал в срок отговор
на въззивната жалба. В отговора си въззиваемата страна оспорва жалбата.
Посочва, че по делото е представила фискални бонове за извършени плащания към „Т.С.“
ЕАД, които покривали и разходите на ищеца за държавни такси и разноски в
производството и за юрисконсултско възнаграждение в заповедното и исковото
производство. Счита за неправилно да се присъжда възнаграждение на лице, което
не е присъствало в заседания по разглеждане на делото. Поддържа, че внесената
от нея сума е цялата изискуема по сключеното споразумение.
Третото лице-помагач „Т.С.” ЕООД не изразява становище
по въззивната жалба.
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото
доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт,
намира за установено следното:
Предявени са установителни искове с правно основание чл.
422, ал. 1 вр. с чл. 415, ал. 1 ГПК във вр. чл. 150 ЗЕ във вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, и чл. 422, ал. 1 вр. с чл. 415,
ал. 1 ГПК във вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Първоинстанционният съд е бил сезиран на 09.10.2015 г.
със заявление по чл. 410 ГПК от „Т.С.“ ЕАД, с което е поискано длъжника А.А.Й.
да бъде осъдена да заплати следните суми: 1/ сумата от 3918,19 лева за доставена
топлинна енергия за топлоснабден имот – апартамент № 49, находящ се в гр.
София, ж.к. „*******, вх. В за периода м.04.2013 г. – м. 04.2015 г., ведно със
законната лихва от 09.10.2015 г. до окончателното изплащане; 2/ сумата от
398,92 лева – лихва за забава върху главницата
от 3918,19 лева, изтекла за периода 31.05.2013 г. – 25.09.2015 г.
На 22.10.2015 г. е издадена Заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК по образуваното въз основа на заявлението
ч.гр.д. № 60899/2015 г., по описа на СРС, 55 състав, с която е разпоредено длъжникът
да заплати на кредитора „Т.С.“ ЕАД посочените в заявлението суми, както и
разноските по делото.
Срещу издадената заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК е подадено възражение в срок от страна на длъжника А.А.Й..
Във връзка с горното на заявителя „Т.С.“ ЕАД е указано, че в едномесечен срок
от получаване на съобщението може да предяви иск за установяване на вземанията
си. В указания срок и по реда на чл. 422 ГПК кредиторът е предявил иск срещу А.А.Й. за претендираните в заявлението
суми.
Жалбата, с която е сезиран настоящият съд, е подадена в
срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима, а разгледана по същество е частично
основателна.
Съгласно разпоредбата на чл.269 от ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното
решение е валидно, допустимо и правилно в обжалваната част.
За уважаване на предявения иск по чл. 422, ал. 1 ГПК,
вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД и респ. за ангажиране отговорността на ответника, ищецът
следва да докаже по безспорен начин следните факти: съществуването на договорни
отношения между него и ответника за доставката на топлинна енергия, в това
число и качеството му „клиент на топлинна енергия“ по смисъла на §1, т. 2а от
ДР на ЗЕ, обема на реално доставената в процесния имот топлинна енергия за
исковия период и че нейната стойност възлиза именно на претендираната сума.
Съгласно чл. 153, ал. 1 от Закона за енергетиката /ЗЕ/,
в редакцията, действаща за исковия период, всички собственици и титуляри на
вещно право на ползване в сграда-етажна собственост, присъединени към абонатна
станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия,
като понятието „клиент на топлинна енергия“ е дефинирано в разпоредбата на § 1,
т. 2а от ДР на ЗЕ, съгласно която "битов клиент" е клиент, който
купува електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за
отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за собствени
битови нужди. Разпоредбата императивно урежда кой е страна по облигационното
отношение с топлопреносното предприятие, като меродавно е единствено
притежанието на вещно право върху имота - собственост или вещно право на
ползване.
Установено е по делото, че процесния имот е бил
топлофициран и че сградата – етажна собственост /в която се намира процесният
имот/ е била присъединена към топлопреносната мрежа. Доказано е също така, че ответницата
е собственик на апартамент № 49, находящ се в гр. София, ж.к. „*******, вх. В,
ет. 1. Това обстоятелство се установява от приетите като доказателства по
делото договор за покупко-продажба на жилище, сключен по реда на Закон за
общинската собственост от 01.02.1999 г. и Удостоверение за наследници №
000066/02.02.2001 г., издадено от Столична община, район ******* за лицето Асен
Георгиев Накев /баща на ответницата/. Посочените по-горе документи са
представени в заверено от ищеца копие съобразно чл. 183 ГПК, което е достатъчно
да бъдат счетени за годно писмено доказателство.
Съгласно чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна
енергия от топлопреносното предприятие на потребители на топлинна енергия за
битови нужди се осъществява при публично известни общи условия, предложени от
топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕР /писмена форма на договора не е
предвидена/. Тези общи условия се публикуват най-малко в един централен и в
един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила
30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено
приемане от потребителите /чл. 150, ал. 2 от закона/. В случая несъмнено е, че
Общите условия на ищцовото дружество са влезли в сила, доколкото са били
публикувани. По делото не са релевирани нито твърдения, нито има данни, че ответницата
е упражнила правото си на възражение срещу Общите условия в срока по чл. 150,
ал. 3 ЗЕ. Поради изложеното, настоящият съдебен състав приема, че между
страните по делото са били налице договорни отношения по продажба на топлинна
енергия за битови нужди с включените в него права и задължения на страните,
съгласно ЗЕ и Общите условия.
Съгласно разпоредбата на чл. 139, ал. 1 ЗЕ
разпределението на топлинната енергия в сграда - етажна собственост, се
извършва по система за дялово разпределение. Начинът за извършване на дяловото
разпределение е регламентиран в ЗЕ /чл. 139 – чл. 148/ и в действалата към
процесния период Наредба № 16-334 от 06.04.2007 год. за топлоснабдяването /Обн.
ДВ, бр. 34 от 24.04.2007 год./.
Топлинната енергия за отопление на сграда – етажна
собственост се разделя на топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация,
топлинна енергия за отопление на общите части и топлинна енергия за отопление
на имотите, като според чл. 145, ал. 1 от ЗЕ, топлинната енергия за отопление
на имотите в сграда – етажна собственост, при прилагане на дялово разпределение
чрез индивидуални топломери се определя въз основа на показанията на
топломерите в отделните имоти.
В процесния случай, етажните собственици на сградата, в
която се намира процесния апартамент са възложили извършването на индивидуално
измерване на потреблението на топлинна енергия и вътрешно разпределение на
разходите за отопление и топла вода на фирма за дялово разпределение „Т.с.“
ЕООД, въз основа на договор, сключен на 12.08.2002 г. между „Т.с.“ ЕООД и
Етажна собственост на вх. В, бл. 662 в ж.к. *******, гр. София. Горепосоченият
договор е сключен въз основа на взето решение на проведено на 17.07.2002 г.
Общо събрание на етажните собственици в процесната жилищна кооперация,
обективирано в протокол от същата дата, приобщен към доказателствата по делото.
За установяване доставянето на топлинна енергия в обема,
съответстващ на претендираната от ищеца цена, са представени по делото
извлечения от сметки за начислените на абоната суми, като нито количеството
топлоенергия, доставено за имота, нито стойността ѝ се оспорват от
ответника. В този смисъл следва да бъде посочено, че въз основа на подписано
между страните по спора споразумение от 09.03.2017 г., което е приобщено към
доказателствата и не е оспорено от страните, по делото се установява, че
ответникът е признал задълженията си към ищеца в посочените в издадената
заповед за изпълнение размери, а ищецът е приел изпълнение на части, съобразно
изготвен и одобрен от страните погасителен план. Въз основа на сключеното между
страните споразумение, ищецът „Т.С.“ ЕАД се е съгласил да не начислява законна
лихва върху главницата, считано от датата на подписване на споразумението.
Горепосоченото споразумение, сключено между страните в
настоящото производство, има характер на спогодба между тях. Със същото
страните в производството изрично се уговарят, че към датата на сключването му –
09.03.2017 г., общата дължима сума от страна на ответника за процесния период е
в размер на 3565,56 лева, от която главница в размер на 3550,75 лева и законна
лихва върху главницата считано от датата на подаване на исковата молба до
датата на сключване на споразумението в размер на 14,81 лева. Със същото
споразумение страните се договорили, че така дължимите от ответницата суми ще
бъдат заплатени от последната на 12 равни месечни вноски, последната от които е
платима към 22.02.2018 г.
Спорният между страните въпрос е свързан с това, дали
ответникът е изпълнил точно и добросъвестно задълженията си по сключеното
споразумение, т.е. дали е спазил уговерения между страните погасителен план и
изплатил ли е всички суми, дължимостта на които е признал със сключеното
споразумение.
От представените и приети към доказателствения материал
фискални бонове, от страна на ответника, по делото се установява, че в
изпълнение на задълженията си по сключеното между страните споразумение от
09.03.2017 г., ответницата А.Й. е заплатила в полза на „Т.С.“ ЕАД единадесет
вноски в размер на 300 лева, съобразно уговорения между страните погасителен
план, като последната платена погасителна вноска е от дата 23.01.2018 г. Това
обстоятелство не се оспорва от въззивника, а дори се признава от последния в
депозираната от него въззивна жалба. От горното следва извод, че в изпълнение
на задълженията си по сключеното между страните споразумение, ответницата е
заплатила в полза на „Т.С. ЕАД“ сума в общ размер от 3300,00 лева. Предвид
обстоятелството, че ищецът „Т.С.“ ЕАД се е съгласил да не начислява законна
лихва върху главницата, считано от датата на подписване на споразумението, се
налага извод, че с така извършените плащания от страна на ответницата е
погасена в пълен размер дължимата законна лихва върху главницата, считано от
датата на подаване на исковата молба до датата на сключване на споразумението в
размер на 14,81 лева, както и сумата от 3285,19 лева от дължимата, съгласно
уговорките между страните, главница в размер на 3550,75 лева.
По делото не са представени доказателства, а липсват и
твърдения от страна на въззиваемата страна, за извършено от нея плащане на
погасителна вноска с падеж 22.02.2018 г.
От гореизложените установени по делото обстоятелства се
налага извод, че след извършените плащания от страна на ответницата е останала
непогасена сума за главница в размер на 265,56 лева, дължима в полза на „Т.С.“
ЕАД. В този смисъл претенцията на въззивника се явява основателна до размера на
сумата от 265,56. Доколкото по делото се установява, че ответницата не е
изпълнила свое изискуемо задължение, срокът за изпълнение на което е настъпил,
то в полза на „Т.С.“ ЕАД следва да бъде присъдена и законна лихва върху
дължимата сума за главница в размер на 265,56 лева, считано от 22.02.2018 г.
/датата, от която задължението за заплащане на последната погасителна вноска по
споразумение от 09.03.2017 г. е станало изискуемо/ до окончателното изплащане
на сумата.
По изложените по-горе съображения, въззивната жалба се
явява частично основателна, а решението на СРС следва да бъде отменено в
частта, с която първоинстанционният съд е отхвърлил предявеният от „Т.С. ЕАД“
срещу А.А.Й. установителен иск по чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415, ал. 1 ГПК вр. чл.
150 ЗЕ за установяване съществуване на вземане за доставена топлинна енергия за
имот – апартамент № 49, находящ се в гр. София, ж.к. ******, вх. В, като вместо
това следва бъде признато за установено, че А.А.Й. дължи на основание чл. чл.
422, ал. 1 вр. чл. 415, ал. 1 ГПК вр. чл. 150 ЗЕ на „Т.С.“ ЕАД, сумата от
265,56 лева, представляваща главница за доставена топлинна енергия за имот
– апартамент № 49, находящ се в гр. София, ж.к. ******, вх. В за периода
04.2013 г. – 04.2015 г., ведно със законна лихва върху горепосочената сума,
считано от 22.02.2018 г. до окончателно ѝ изплащане.
По отношение на разноските:
С оглед изхода от настоящия спор право на разноски има
ищецът – въвзивник.
На основание чл. 78, ал. 8 от ГПК /изм. – ДВ бр.8/2017/,
вр. чл. 37, ал.1 от ЗПП вр. чл. 25 от Наредба за заплащането на правната помощ,
на ищецът - въззивник се дължи юрисконсултско възнаграждение, което съдът
определя на 100 лева, доколкото действията на пълномощника се изразяват
единствено в подаване на въззивна жалба, без по делото да са били извършени
други процесуални действия и без същият да е взел участие в проведеното по
делото открито съдебно заседание. От страна на въззивника е заплатена държавна
такса за разглеждане на подадената въззивна жалба в размер на 25,00 лева. Съразмерно
на уважената част от иска и на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 8 от ГПК, на „Т.С.“
ЕАД следва да се присъди сумата от 71,30 лева за юрисконсултско възнаграждение
и държавна такса във въззивното производство.
Предвид изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение от 05.02.2018 г.,
постановено по гр.дело № 2363/2016 г. по описа на СРС, ГО, 55 с-в, в частта му,
в която е отхвърлен предявеният от „Т.С. ЕАД“ срещу А.А.Й. установителен иск по
чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415, ал. 1 ГПК вр. чл. 150 ЗЕ за установяване
съществуване на вземане за доставена топлинна енергия за имот – апартамент №
49, находящ се в гр. София, ж.к. *******, вх. В, за сумата от 265,56 лева, представляваща
главница за доставена топлинна енергия за имот – апартамент № 49, находящ се в
гр. София, ж.к. *******, бл. 622, вх. В за периода 04.2013 г. – 04.2015 г., като
вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл. 422, ал. 1
вр. чл. 415, ал. 1 ГПК вр. чл. 150 ЗЕ, че А.А.Й., ЕГН **********, с адрес: ***
дължи на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:***
сумата от 265,56 лева, представляваща главница за доставена топлинна енергия за
имот – апартамент № 49, находящ се в гр. София, ж.к. *******, бл. ***, вх. В за
периода 04.2013 г. – 04.2015 г., ведно със законна лихва върху горепосочената
сума, считано от 22.02.2018 г. до окончателно ѝ изплащане.
ПОТВЪРЖДАВА решение от 05.02.2018 г.,
постановено по гр.дело № 2363/2016 г. по описа на СРС, ГО, 55 с-в в частта, в
която искът е отхвърлен за сумата над 265,56 лева до претендирания с жалбата
размер от 465,56 лева.
В останалата част решение от 05.02.2018 г., постановено по гр.дело №
2363/2016 г. по описа на СРС, ГО, 55 с-в е влязло в сила.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 и ал.
8 А.А.Й., ЕГН **********, с адрес: *** да заплати на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ********,
със седалище и адрес на управление:*** сумата от 71,30 лева, представляваща
разноски за държавна такси и юрисконсултско възнаграждение във въззивното
производство.
Решението
е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач „Т.С.”
ЕООД.
Решението
не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1
2