Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 01.07.2021
год.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД,
ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IІ „Г“ въззивен състав, в публично съдебно заседание на
тридесет и първи март през две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: СОНЯ
НАЙДЕНОВА
Мл. с. МАРИЯ
ИЛИЕВА
при
секретаря Алина Тодорова, като разгледа докладваното от младши съдия Илиева
гражданско дело № 16774 по описа за 2019 год., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството
е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 221876 от 19.09.2019 г., постановено по
гр. дело № 34932/2015 г., Софийският районен съд, ГО, 69-ти състав, е уважил предявения
иск от С.Д.К. срещу Министерство на регионалното развитие и благоустройството като
е осъдил ответника да заплати на ищеца, на осн. чл. 173 от ЗОВСРБ (Закона за
отбраната и въоръжените сили), сумата в размер на 9592,62 лева – обезщетение за
недопускане до работа за периода от 10.02.2012 г. до 10.01.2013 г., ведно със
законната лихва считано от 10.02.2015 г. до окончателното изплащане на
вземането.
С оглед изхода на спора, с решението ответникът е
осъден да заплати на ищеца, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, сумата от 1200
лева – разноски по делото.
В законоустановения срок срещу решението е постъпила
въззивна жалба от Министерство на регионалното развитие и благоустройството
(МРРБ), в която обжалва решението като неправилно и необосновано. Излага
доводи, че първоинстанционният съд необосновано е приел, че вземането не е
погасено по давност. Сочи, че искът е недопустим, тъй като липсва легитимация
на ответника да отговаря по него, тъй като след 2000 г. министърът няма
правомощия по отношение на закритите строителни войски, където ищецът е служил
като кадрови военнослужещ. Излага, че военната служба на ищеца е прекратена по
силата на закона със закриване на Строителни войски. Сочи, че на 30.09.1996 г.
с ищеца е сключен договор за кадрова военна служба № 703/30.09.1996 г., с
предмет уреждане на отношенията между страните, свързани с преминаването на
кадровата военна служба, реда и условията за повишаване в длъжност и звание,
основанията за освобождаване от кадрова военна служба, както и последиците от
неизпълнение на договора, със срок от 3 години или до навършване на пределна
възраст за военно звание, а за кадровите военнослужещи по чл. 127, ал. 2 и 3 от
ЗОВСРБ (отм.) – до навършване на 60 години, съответно на 50 години за младши
офицери. Тъй като решението на ВАС, с което заповедта за прекратяване на
договора е обявена за нищожна, е влязло в сила през 2006 г., към този момент
министърът не е имал право да освобождава, назначава и възстановява кадрови военнослужещи,
тъй като Строителни войски не съществуват. Оспорва приетата по делото
експертиза. Твърди,че надлежният орган, който е следвало да възстанови ищеца е
Министърът на отбраната, поради което вредите, които ищецът търпи не са
причинени от МРРБ. Сочи, че са в обективна невъзможност да възстановят ищеца
към 2006 г. Твърди, че ищецът е страдал от заболяване, което е пречка да
изпълнява военна служба и не следва да бъде възстановен. Излага доводи, че
ищецът е заобиколил закона като увеличава периода, за който може да бъде
обезщетен. Прави искане решението да бъде отменено и вместо него постановено
друго, с което предявеният иск да бъде отхвърлен. Претендира разноски.
Представя списък по чл. 80 от ГПК.
В срока за отговор на въззивната жалба такъв не е
постъпил от въззиваемата страна С.Д.К. чрез адв. Д.Б.. След срока по чл. 263,
ал. 1 от ГПК, отговор е постъпил от въззиваемата страна чрез адв. К.К., в който
оспорва въззивната жалба, моли същата да бъде оставена без уважение и решението
да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно по подробно изложени в
отговора доводи. Претендира разноски. Представя списък по чл. 80 от ГПК.
Софийският
градски съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и
съобразно чл. 12 от ГПК във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт и възраженията на въззиваемата страна, намира за
установено следното:
Между страните не е спорно, а и по делото се
установява, че същите са били валидно обвързани от договор за кадрова военна
служба № 703/30.09.1996 г., по силата на който ищецът бил назначен като кадрови
военнослужещ в поделение 64710 гр. Пловдив за срок от 3 години или до
навършване на пределна възраст за военно звание, без да е посочено такова, а за
кадрови военнослужещи по чл. 127, ал. 2 и 3 от ЗОВСРБ до навършване на 60
годишна възраст. По време на кадровата военна служба ищецът заема длъжността
„капитан“.
Между страните не е спорно и се установява, че със
Заповедта за уволнение № 0-536/22.12.1998 г. на Зам.-министъра на регионалното
развитие и благоустройство, на основание чл. 125, ал. 2 от ЗОВСРБ, договорът за
кадрова военна служба на ищеца е прекратен и той е освободен от длъжност.
Между страните не е спорно, че с решение № 6288 от 12.06.2006
г. на ВАС, Заповедта за уволнение № 0-536/22.12.1998 г. на Зам.-министъра на
регионалното развитие и благоустройство е обявена за нищожна.
От рапорт вх. № 111 от 21.02.2006 г. на капитан С.К.
до ДП „Строителство и възстановяване“ - клон Пловдив, правоприемник на под. №
64710-Пловдив, се установява, че на основание чл. 211, ал. 2 от ПКВС се е явил
на 21.06.2006 г. за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност.
От представеното по делото Експертно решение от
18.12.1998 г. на Централна военномедицинска комисия се установява, че комисията
е постановила, че ищецът е негоден за военна служба.
От показанията на разпитания по делото свидетел Г.Б.К.,
преценени с оглед разпоредбата на чл. 172 от ГПК, свидетелят е братовчед на
ищеца, се установява, че последният ходил няколко пъти до поделението в гр.
Пловдив, в което работел пред 2006 г., за да бъде възстановен на работа.
От изслушаното и прието по делото заключение на
вещото лице, на което съдът дава вяра като обективно изготвено и
безпристрастно, се установява, че възнаграждението на ищеца за периода от
10.02.2012 г. до 10.01.2013 г., ако същият беше на работа, щеше да е в размер
на 9592,62 лева.
Други релевантни за спора доказателства не са
представени.
При
така установената фактическа обстановка съдът намира от правна страна следното:
Съгласно чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата. Процесното първоинстанционно решение е валидно и
допустимо. Разгледано по същество, решението е неправилно по следните
съображения:
Съгласно чл. 173 от
ЗОВСРБ военнослужещият може да предявява искове за обезщетения за имуществени и
неимуществени вреди, които са му причинени при или по повод изпълнение на
военната служба.
Съгласно т. 6 от
Тълкувателно постановление № 2/2014 г. от 19.05.2015 г. на Общото събрание на
съдиите от гражданска колегия на Върховния касационен съд и първо и второ
отделение на Върховния административен съд, когато вредите са от
незаконосъобразни действия или бездействия на административен орган, споровете
са подсъдни на административните съдилища или ВАС по реда на АПК, в зависимост
от органа, издал съответния акт - чл. 122, ал. 3 ЗДСл. Другите имуществени
спорове, извън гл. Шеста от ЗДсл., включително и други имуществени спорове по
чл. 173 ЗОВСРБ, които не се основават на незаконосъобразни актове, действия или
бездействия на административен орган или длъжностни лица, се предявяват по
общия исков ред пред гражданските съдилища (така Определение № 52 от 31.08.2015
г. по гр. д. № 17а/2015 г. на ВАС и ВКС).
Съгласно § 163, ал. 3 ПЗР
на ЗИД на ЗОВСРБ /ДВ, бр. 34/2001 г./ относно статута на Строителни войски се
прилагат ЗОВСРБ /отм./ и Правилника за кадрова военна служба /ПКВС/ до
преобразуването им със Закона за преобразуване на строителните войски, войските
на министерството на транспорта и войските на комитета по пощи и
далекосъобщения в държавни предприятия /обн., ДВ, бр. 57/14.07.2000 г., изм. и
доп./, по силата на който Строителните войски са закрити и по силата на § 2 от
ПЗР от същия закон правоприемник на закритите Строителни войски е Държавно
предприятие „Строителство и възстановяване“.
Съгласно § 2, ал. 1 от Закона
за изменение на закона за преобразуване на строителните войски, войските на
министерството на транспорта и войските на комитета по пощи и далекосъобщения в
държавни предприятия (обн. - ДВ, бр. 34 от 2011 г.), Министерският съвет в
6-месечен срок от влизането в сила на този закон преобразува Държавно
предприятие „Строителство и възстановяване“ в еднолично търговско дружество
чрез разпределяне на имуществото му в дялове или акции съгласно разпоредбите на
Търговския закон. Както се установява от справки в Търговски регистър по
партидата на ДП „Строителство и възстановяване“ ЕИК ********, считано от
08.02.2012 г. същото е преобразувано по реда на чл. 261, ал. 1 от ТЗ чрез
промяна на правна форма в „Главно управление строителство и възстановяване“ ЕАД
(в несъстоятелност), ЕИК********. Едноличното дружество с ограничена
отговорност е самостоятелно юридическо лице на осн. чл. 63, ал. 3 от ТЗ, поради
което независимо, че едноличен собственик на капитала му по чл. 147, ал. 1 и 2
от ТЗ е Държавата чрез МРРБ, легитимирано да отговаря е дружеството като самостоятелен
субект на правото. Ето защо, тъй като към постановяване на Решение № 750 от
07.01.2011 г. по гр. д. № 1925/2009 г. на III ГО на ВКС и Решение № 238 от
27.06.2011 г. по гр. д. № 1445/2010 г. на III ГО на ВКС, преобразуването на ДП
„Строителство и възстановяване“ ЕИК ******** в еднолично търговско дружество не
е било факт, позоваването на тях от страна на ищеца е неоснователно. С оглед
изложеното, доводът на ответника, че не е материалноправно легитимиран да
отговаря по иска за вреди е основателен, поради което при липса на първата
предпоставка за уважаване на иска, съдът не следва да обсъжда наличието на
останалите.
С оглед изложеното и предвид предмета на проверка,
въведен с въззивната жалба, същата е основателна и като такива следва да бъде
уважена, а решението да бъде отменено и вместо него постановено друго, с което
предявеният иск да бъде отхвърлен.
По разноските:
При този изход на спора, на основание чл. 78, ал. 3
от ГПК, разноски се дължат на въззивника ответник. Същият е заявил искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение,
което е основателно. Съгласно разпоредбата на чл. 78, ал. 8 ГПК (изм.
ДВ, бр. 8 от 2017 г.), в полза на юридически лица или еднолични търговци се
присъжда и възнаграждение в размер, определен от съда, ако те са били
защитавани от юрисконсулт. Размерът на присъденото възнаграждение не може да
надхвърля максималния размер за съответния вид дело, определен по реда на чл. 37 от Закона за правната помощ. Заплащането на правната помощ е съобразно вида и количеството на
извършената дейност и се определя в наредба на Министерския съвет по
предложение на НБПП. Съгласно чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на
правната помощ, за защита по дела с определен материален интерес
възнаграждението е от 100 до 300 лв. Предвид фактическата и правна сложност на
делото, както и с оглед обстоятелството, че съдът е ограничен до определените в
наредбата суми с оглед техния максимум, а не минимум, определя възнаграждение
за юрисконсулт в размер на по 50 лв. за първа и за втора инстанция. Поради
изложеното и с оглед изхода на спора, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, ищецът
следва да бъде осъден да заплати на ответника сумата в общ размер на 100 лв.
разноски за тази инстанция.
Така
мотивиран, Софийският градски съд
Р
Е Ш И:
ОТМЕНЯ
решение № 221876 от 19.09.2019 г., постановено по
гр. дело № 34932/2015 г. на Софийски районен съд, II ГО, 69-ти състав и вместо
него постановява:
ОТХВЪРЛЯ предявения от С.Д.К., ЕГН **********, със съдебен
адрес ***, срещу Министерство на регионалното развитие и благоустройството, с
адрес в гр. София, ул. ‚Св. Св. ********, за осъждане на ответника да заплати
на ищеца, на основание чл. 173 от ЗОВСРБ, сумата от 9592,62 лева,
представляваща обезщетение за недопускане до работа за периода от 10.02.2012 г.
до 10.01.2013 г., ведно със законната лихва от 10.02.2015 г. до изплащане на
вземането.
ОСЪЖДА С.Д.К., ЕГН **********, със съдебен адрес ***,
да заплати на Министерство на
регионалното развитие и благоустройството, с адрес в гр. София, ул. ‚Св. Св. ********,
на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, сумата в размер на 100 лева – разноски за двете
инстанции.
Решението може да се обжалва пред Върховния
касационен съд в едномесечен срок от връчването му на страната, при условията
на чл. 280, ал. 1 и 2 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.