№………./……..10.2019 г.
гр. Варна
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
ВАРНЕНСКИ
ОКРЪЖЕН СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ в открито съдебно заседание, проведено на двадесет и пети септември през
две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИАНА МИТЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТА
ПАВЛОВА
ПЛАМЕН АТАНАСОВ
при секретар Албена Янакиева,
като разгледа докладваното от съдията
Митева
въззивно търговско дело №1091 по описа за 2019 г.,
за да се произнесе взе предвид
следното:
Производството
подлежи на разглеждане по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Приета е за
разглеждане въззивна жалба на Г.Х.П. срещу решение №2163/17.05.2019г по
гр.д.18909/18 г по описа на ВРС, 11 с-в, с което е бил отхвърлен предявения
срещу „КРЕДИТ ИНКАСО ИНВЕСТМЪНТС БГ“ЕАД иск за отричане на дължимостта на
принудително изпълняеми вземания в общ размер 384778лв, удостоверени в заповед
за изпълнение поради изсрочването им по давност.
Въззивницата, чрез адв. П. ***) излага
оплаквания за неправилност на изводите
относно момента на отчитане на последиците от процесуалното бездействие на
кредитора (праводател на взискателя) от образуването на процеса по принудително
изпълнение. Счита, за неправилна преценката на първата инстанция за
приравняването на покана за доброволно изпълнение на същинско изпълнително
действие, като сочи, че изплатените до длъжника съобщения не са съдържали
изявления за насочване на изпълнение върху конкретно имущество, а са имали само
предварителен характер на уведомления и затова не могат да се отчитат като
действие, поддържащо изпълнителния процес. Тъй като срокът по чл. 433 ал.1 т.8 ГПК бил изтекъл без да е надлежно прекъснат до 14.02.2014г., изпълнението е
следвало да се признае за прекратено по право и съответно да отпадне и
спирането на давността, прекъсната с образуване на делото. Като необоснована се
оспорва и преценката като действия прекъсващи давност на встъпването на частен правоприемник в производство. Като счита, че действията на
цесионера в процеса, който вече е бил прекратен не могат да имат никакво правно
значение, поддържа тезата, че общата давност не е била прекъсвана валидно и е
изтекла най- късно на 14.02.19г, считано от перемирането на изпълнението по
право.
По същество
пълномощникът пледира за отчитане и на факта на изтичане на давността в хода на
процеса и като обосновава доводите си със задължителна съдебна практика моли
въззвиният съд да отмени неправилното решение и да уважи в цялост отрицателната
претенция на длъжника.
Въззиваемата страна
чрез юрисконсулт оспорва доводите на въззивника относно изтичането на
давността, като сочи, че с исковата молба за отричане на вземането на
взискателя е прекъсната и съответно спряна общата давност, поради което и
изтичането на срока в хода на процеса не може да бъде преценявано като
основание за уважаване на отрицателния установителен иск. Поддържа доводите си
за последователно прекъсване на давността с подаване на заявление за издаване
на заповед, издаването на изпълнителния лист и образуването на изпълнителното
дело на 29.12.2011г, от когато е прекъсната и спряна давността, поне до
постановяване на ТРОСГТК 2/13г на ВКС, с което се отменя предходно задължително
тълкуване. Сочи, че след този момент новата давност не е изтекла. Отделно се
позовава и на действия, поддържащи изпълнителния процес през 2012г, 2016г. и
2017г, които периодично прекъсват давността.
По същество в
писмена молба поддържа бланкетно същите доводи като моли да се потвърди
решението, с което искът правилно е бил отхвърлен.
Страните
претендират насрещно определяне на разноски за въззивна инстанция, уточнени в
списъци (л.30 и л. 28). Въззивникът е оспорил поискания размер на юрисконсултско
възнаграждение.
По предварителните
въпроси и допустимостта на производството въззивният съд се е произнесъл с
определение № 2481/08.07.2019г., а
понастоящем липсват нови обстоятелства, които да налагат промяна на това
произнасяне.
Решението на
първоинстанционния съд, съдържа реквизитите по чл. 236 ГПК и е действително. Произнасянето
съответства на предявен отрицателен иск на длъжник, претендиращ за установяване на недължимост на
целия сборен дълг, за който взискател по изп. дело 20128080400074 е бил
легитимиран с изпълнителен лист, издаден по заповед за изпълнение по ч.гр.д.
15213/11г на ВРС, формиран от задължения
за главница, лихви и разноски, произтичащи от неизпълнени задължения по
банков кредит.
В рамките на
служебната проверка за допустимост съдът констатира наличието на непрекратено с
изричен акт на съдебния изпълнител изпълнително производство, по което спрямо
ищецът се предприемат принудителни действия, образувано въз основа на лист от
23.11.2011г по неоспорена заповед за изпълнение, издадена в полза на „БНП
Париба Пърсънъл Файненс“ЕАД. Тъй като по изпълнителното дело е било уважено
искане за замяна на взискателя с въззиваемото дружество, като цесионер,
удостоверил придобиване на изпълняемия дълг, легитимацията на страните е
надлежно обоснована. Претенцията на длъжника, обвързан от стабилната заповед за
изпълнение се основана на нов правопогасяващ факт, настъпил след изтичане на
срока за оспорване на дълга в заповедното производство, което съответно поражда
несъмнен интерес от отричане на правото на частния правоприемник на взискателя
да упражнява принуда със способи на изпълнителен процес. Произнесеното съдебно
решение по отрицателен установителен иск е допустимо.
Съдът, след
преценка на изложените в жалбата оплаквания, съобразно чл.269 от ГПК, приема за
установено по същество следното от фактическа и правна страна:
Макар да са въведени като оплаквания по установените факти, доводите на въззивника
се основават само на интерпретацията на правното им значение. Нито в отговора
по иска, нито във въззивната жалба са оспорени конкретните фактите по действията
на страните в процеса на принудително изпълнение, поради което за безспорни
следва да се възприемат установените от първата инстанция факти: Спорното право
на взискателя е било удостоверено като изпълнаяем и безспорен дълг в стабилизирана
на 3.11.2011г.(след пропуснат срок за възражение) заповед № 8944/13.10.2011г..
за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК, постановена по ч.гр.д.№
15213/2011 г. по описа на ВРС-ХХХІV състав. По изпълнителния лист, издаден на
взискателя „БНП Париба Пърсънъл Файненс” ЕАД на 23.11.2011г. за всички признати
суми, предмет на настоящия иск е било образувано от изпълнително дело №
20128080400074, като молбата на взискателя е била подадена на 13.01.12г. и с нея ЧСИ З.Д.е бил
овластен да избира и прилага способите на принуда по реда на чл. 18 ЗЧСИ. Съдебният
изпълнител е изискал справки на 16.01.2012г. за имуществото на длъжника и е
уведомил публичния взискател за началото на частното изпълнение, а с разпореждане
от 13.02.12г е констатирал постъпило уведомление за публични задължения и е
присъединил държавата като привилегирован кредитор за задължение от 30 лв.
Междувременно към длъжника са били адресирани покани за доброволно изпълнение,
като едва на 31.10.2012г. съдебният изпълнител е приел, че ПДИ с оповестен
размер на дълга и начислени разноски по изпълнението е връчена по реда на чл. 47
от ГПК. В книжата по изпълнителното дело няма други удостоверени действия до 24.08.2015г.,
когато е постъпила молба на цесионер „КРЕДИТ ИНКАСО ИНВЕСТМЪНТС БГ" ЕАД, въз
основа на която с разпореждане от
11.09.2015г. съдебният изпълнител е заменил взискателя и е конституирал новия
титуляр на правата по изпълнителния лист, като е уведомил длъжника за
правоприемството в изпълнителния процес. Новият взискател е подновил възлагането по чл.
18 ЗЧСИ и е бил уведомен за дължимите от него такси за нови справки. Такива са
били внесени с молба от 01.09.2016г, и справката за трудови договори е
актулизирана на 07.09.2016г, когато
е изпратено и запорното съобщение до работодателя на длъжника. С разпореждане
от 07.04.2017г., след като е върнато недоставено съобщение до работодателя, съдебният изпълнител е констатирал регистрация
на прекратяване на трудов договор, и е уведомил взискателя за нужда от посочване
на способ за изпълнение. Постъпила е молба от 17.07.2017г. от взискателя за
извършване на справка от електронния регистър към БНБ за наличието на разкрити
банкови сметки на името на длъжника, с искане да бъде наложен запор на същите.
С разпореждане от 08.08.2017г. съдебния изпълнител е наложен запор на издирените
банковите сметки, като на 21.08.2017г БАНКА ДСК ЕАД е признала наличието на
разплащателна сметка, върху чийто наличности вече е било насочено изпълнение от
друг взискател. Последното удостоверено действие на взискателя е молбата от
12.06.2018г, с която е поискано извършване на опис на покъщнина на длъжника.
Въз основа на тези факти въззивният съд намира следното по оплакванията
на въззивника:
На първо място въззивният
съд споделя извода на първата инстанция за пропускане на перемпционния срок.
Периодът, в който овластеният ЧСИ е извършвал само действия по проучване на
имущество с цел установяване на активи върху които да упражни избора на
взискателя (от образуване на делото до конституиране на цесионера), покрива двете
години, изискуеми по чл. 433 ал.1 т.8 ГПК. Дори присъединяването на публичния
взискател да се възприеме като активно действие на съдебния изпълнител,
най-късно последиците на перемирането следва да бъдат отчитани към 14.02.2014г.
В този случай, както е приел и районния съд, не е необходимо изтичането на
срока да бъде изрично констатирано от органа по принудително изпълнение, тъй
като уреденото в закона основание за прекратяване на процеса действа по право.
В този смисъл е наложена трайна тълкувателна практика (ТРОСГК № 47/1965г на ВС
и т.10 ТРОСГТК 2/2013г на ВКС). Само по себе си обаче това основание за
прекратяване осуетява само упражняването на правата на сезирания с
изпълнителния лист орган на принудително изпълнение, без пряко да засяга
материалното право. Правните последици на прекратяването на принудителното
изпълнение са били третирани по различен начин във времето, което налага да
бъде отчетена динамиката на юриспруденцията към съответния момент на развитие
на процесуалните отношения между страните. Въззивният съд изцяло споделя
застъпеното в Решение № 170/17.09.2018 г. по гр.дело № 2382/2017 IV г.о. на
ВКС(възприето и от районния съд) разбиране, че в конкретния случай следва да
бъде зачетено задължително тълкуване, установено с ППВС № 3/18.11.1980 г., тъй
като както взискателя, така и съдебния изпълнител са били длъжни да се
съобразяват с него преди действието му да е обявено за отпаднало с новоприетото
на 26.06.2015 ТРОСГТК 2/2013г на ВКС. Съответно за процесния случай не може да
се приложи новото тълкуване, в какъвто смисъл е оплакването на въззивника. По
отношение на материалноправните последици от образуването на изпълнително
производство, следва да се признае на взискателя възможност да се позове
добросъвестно на прекъсване и спиране на давността не само с признанието на
дълга в цялост ( с пропускане на срока за възражение след връчване от съда на
заповедта на длъжника ), но и по време на целия период, в който е липсвало
основание за прекратяване на образуваното изпълнително производство. Затова и
най-ранния момент на отчитане на новата давност е именно перемирането, за което
въззвиникът приема да е настъпило на
14.02.2014г. Всички последващи действия, предприемани от взискателя или
овластен от него ЧСИ са без значение, тъй като са осъществени при изчерпана
компетентност на органа по принудителното изпълнение и не следва да им се
признават никакви последици по отношение на материалното право. Затова и
оплакванията относно изводите на съда по квалифициране на молбата на цесионера
като присъединяване или ново сезиране, респективно зачитането на наложените
запори и поисканото насочване на изпълнение върху движими вещи като
изпълнителни действия, принципно следва да се споделят, но не биха променили
крайния резултат от решаването на спора.
Това е така, защото
до 14.12.2018г, когато е предявено възражението за изтекла давност чрез
отрицателния иск на длъжника не са могли да изминат пет години, за да произведе
погасителен ефект общата давност.
Доводите на
въззивника за зачитане на изтичане на срока в хода на процеса също принципно не
могат да бъдат споделени. Това е така, защото висящия исков процес относно
дължимостта на събираемите по изпълнителния лист представлява основание за
спиране на давностния срок ( чл. 115 б.“ж“ ЗЗД). Дори и да не се прекъсва (тъй
като инициатор на процеса не е самия взискател), давностният срок не би могъл
да изтича докато съдът разглежда спора, още повече че новия факт не би породил
претендирано право (за да се отчита в полза на ищец), а позоваването от страна
на въззивника цели да обоснове вече заявеното като предмет на иска
правопогасително възражение срещу легитимация на кредитор.
В заключение, макар и оплакванията на въззивника да са отчасти
основателни, крайният извод на въззивния съд изцяло съвпада с резултата от
разглеждането на спора от първата инстанция. Макар и по различни съображения,
обжалваното решение следва да се потвърди.
По разноските:
Поради съвпадащия резултат по същество определянето на разноските в
първа инстанция не следва да се ревизира.
Въззивницата следва да понесе разноските по разглеждането на делото в
настоящата инстанция. Възражението за прекомерност на претендираното
юрисконсултско възнаграждение е основателно. Настоящият казус не се отличава
със значителна правна или фактическа сложност поради което и максималният
размер от 300лв за защита в една инстанция не може да бъде обосноват.
Начисляване на отделно възнаграждение за подготовка на защита изобщо е лишено
от основание когато юрисконсултът представлява работодателя си пред съд. За действията по представителството на въззиваемата страна съдът определя
юрисконсултско възнаграждение в средния размер, възлизащ на 150 лв, определен
по чл.25 ал.1 от Наредба за заплащането
на правната помощ, приложима според препращането към чл. 37 от ЗПП. Съответно
само този размер следва да се възложи на страната, предявила неоснователната
жалба.
Мотивиран от
гореизложеното и на осн. чл. 271 ГПК, съставът на Варненски окръжен съд
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение
№2163/17.05.2019г по гр.д.18909/18 г по описа на ВРС, 11 с-в.
ОСЪЖДА Г.Х.П. ЕГН:**********,***
ДА ЗАПЛАТИ на „КРЕДИТ ИНКАСО ИНВЕСТМЪНТС БГ" ЕАД, ЕИК: *********, гр.
София, бул. „Панчо Владигеров" №21, бизнес център „Люлин" №6, ет.2
сумата от 120,00 лв (сто и двадесет лева), представляваща разноски за въззивно
производство, на осн. чл. 78 ал. 8 ГПК.
Решението не
подлежи на касационно обжалване, по арг. от чл. 280 ал. ГПК.
Решението да се
обяви в регистъра по чл. 235 ал.5 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.