Решение по дело №5143/2021 на Софийски градски съд

Номер на акта: 262077
Дата: 23 юни 2022 г.
Съдия: Рени Христова Коджабашева
Дело: 20211100505143
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 20 април 2021 г.

Съдържание на акта

                            Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

 

                                           гр. София, 23.06.2022 г. 

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГК, ІV- Е въззивен състав, в публично съдебно заседание на дванадесети май през две хиляди двадесет и втора година в състав:                   

                                            ПРЕДСЕДАТЕЛ: Рени  Коджабашева

                                                    ЧЛЕНОВЕ: Йоана  Генжова

                       мл. съдия  Димитринка  Костадинова- Младенова

при участието на секретаря Капка Лозева, като разгледа докладваното от съдия Коджабашева гр. дело № 5143 по описа за 2021 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

           

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.

С Решение от 23.02.2021 г., постановено по гр.д.№ 27852/ 2017 г. на Софийски районен съд, ГО, 143 състав, са отхвърлени като неоснователни предявените от „Т.С.“ ЕАД- *** /ЕИК ******/ срещу И.А.И. /ЕГН **********/ установителни искове по чл.422 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД за признаване за установено, че И.А.И. /ЕГН **********/ дължи на „Т.С.” ЕАД /ЕИК ******/ сумата 2 776.55 лв.- главница, представляваща стойност на незаплатена топлинна енергия /ТЕ/ за периода м.05.2014 г.- м.04.2016 г.; сумата 273.79 лв.- законна лихва за забава от 15.09.2015 г. до 17.01.2017 г.; сумата 28.20 лв.- такса за разпределение на топлинна енергия за периода м.05.2014 г.- м.04.2016 г.; и сумата 5.29 лв.- лихва за забава върху таксата за дялово разпределение за периода от 15.09.2015 г. до 17.01.2017 г., ведно със законната лихва върху главниците, считано от депозиране на заявлението пред заповедния съд- 26.01.2017 г., до окончателното им изплащане, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК от 1.02.2017 г. по ч.гр. дело № 5242/ 2017 г. на СРС. На основание чл.78, ал.3 ГПК ищецът „Т.С.” ЕАД е осъден да заплати на ответника И.И. сумата 1 205 лв.- разноски по делото /1 200 лв.- адвокатско възнаграждение /с ДДС/, и 5 лв.- такса за издаване на съдебно удостоверение/.

Постъпила е въззивна жалба от „Т.С.“ ЕАД- *** /ищец по делото/, в която са изложени оплаквания за неправилност и необоснованост на постановеното от СРС решение, с искане да бъде постановена отмяната му и да бъде постановено решение за присъждане на горепосочените суми- главници и лихви за забава, ведно с разноски за двете съдебни инстанции.

Въззиваемата страна И.А.И. /ответник по делото/ оспорва жалбата и моли постановеното от СРС отхвърлително решение като правилно да бъде потвърдено, като претендира разноски за въззивното производство.

Третото лице- помагач “Б.Б.“ ЕООД- *** не изразява становище по повод жалбата на ищеца. 

Предявени са установителни искове по чл.422 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД.

Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:

Жалбата, с която е сезиран настоящият съд, е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и е процесуално допустима, а разгледана по същество е неоснователна.

Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта- в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Атакуваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.

По същество постановеното от СРС решение е правилно като краен резултат и следва да бъде потвърдено.

Предявените от „Т.С.” ЕАД установителни искове по чл.422 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД са неоснователни и недоказани и следва да бъдат отхвърлени.

Основателността на предявените по делото установителни искове е предпоставена от установяване пасивната материално- правна легитимация на ответника да отговаря по същите. Ищецът основава претенциите си към ответника И.И. на твърдението, че е бил собственик на процесния топлоснабден имот: АПАРТАМЕНТ № 14 на ІІІ етаж в сградата на бул. „******в гр. София, с абонатен № 95650, през периода м.05.2014 г.- м.04.2016 г. и като такъв- потребител на топлинна енергия в него, в която връзка представя: Нотариален акт за покупко- продажба на недвижим имот № 70/ 11.05.2006 г. на софийски нотариус, легитимиращ третото за настоящия спор лице С.Г.С.като купувач и собственик на процесния апартамент, считано от 11.05.2006 г.; заявление- декларация на С.Г.С.от 25.10.2007 г. за откриването на клиентска партида на абонат на топлинна енергия, приета от ищеца- топлопреносно предприятие /л.15- 16 от делото на СРС/, като клиентската партида е с № 95650; а също и Постановление за възлагане на недвижим имот от 29.04.2011 г., издадено по изпълнително дело № 20118580400013 на ЧСИ У.Д.- с peг.№ 858 на КЧСИ и район на действие- СГС, влязло в сила на 16.09.2011 г., вписано в Имотния регистър при Агенция по вписванията на 1.11.2011 г., според което ответникът по делото И.А.И. е придобил в качеството на купувач при публична продан процесния апартамент, считано от 16.09.2011 г.

Основният спорен по делото въпрос, предвид релевираните и във въззивната жалба доводи, е дали между ищеца и ответника И. е съществувало валидно договорно правоотношение за продажба на топлинна енергия. Действащата през процесния период нормативна уредба предвижда две алтернативни основания, при които такова договорно отношение възниква- писмен договор по чл.149 ЗЕ или наличие на право на собственост или на вещно право на ползване върху самостоятелен обект в топлоснабдена сграда- етажна собственост- чл.153, ал.1 ЗЕ. Нормата на чл.153, ал.1 ЗЕ легитимира като потребител на топлинна енергия по силата на закона собственика на топлоснабдения имот, освен ако имотът е обременен с вещно право на ползване, в който случай потребител се явява третото   лице-   ползвател,  което   разрешение  съответства  и  на   общата уредба на задълженията на носителя на ограниченото вещно право по чл.57 ЗС, възлагаща в негова тежест  разноските, свързани с ползването на вещта.

Горните хипотези са приложими, доколкото относно доставката на топлинна енергия до определен топлоснабден имот няма сключен писмен договор /чл.149 ЗЕ/, явяващ се по правило основен източник на облигационните правоотношения. Сключването на писмен договор при условията на договорна автономия /чл.8 и чл.9 ЗЗД/ е приложимо и в областта на продажбата на топлинна енергия, като чл.149, ал.1 ЗЕ изрично предвижда, че продажбата на топлинна енергия се извършва въз основа на писмени договори при общи условия, сключени между топлопреносно предприятие и клиенти на топлинна енергия за небитови нужди- т.3, съответно- между доставчика на топлинна енергия и клиентите /потребителите/ в сграда- етажна собственост- т.6. При наличието на такъв договор, сключен относно доставката  на топлинна  енергия в процесния имот, е без значение дали освен страната по така възникналото договорно правоотношение /клиент, потребител/ има и друго лице, притежаващо вещни права върху имота, какъвто е настоящият случай.  

В случая в подадения по делото писмен отговор на исковата молба по чл.131 ГПК ответникът И. е оспорил наличието на обвързващо го с ищеца договорно правоотношение, поради което и съобразно чл.154, ал.1 ГПК в тежест на последния е било да докаже обосноваващите спорното право факти и обстоятелства, каквото доказване от негова страна в процеса не е проведено.

Според представените от ищеца още с исковата молба доказателства през процесния период от м.05.2014 г. до м.04.2016 г. ответникът И.И. се легитимира като собственик на процесния имот въз основа на цитираното по- горе влязло в сила на 16.09.2011 г. възлагателно постановление от 29.04.2011 г. по изп. дело № 20118580400013 на ЧСИ Д.- с peг.№ 858 на КЧСИ, но предвид подаденото от предходния собственик на имота- С.С.през 2007 г. заявление- декларация за откриването на клиентска партида на абонат на топлинна енергия, следва да се приеме, че между нея и топлопреносното предприятие, приело заявлението, е сключен индивидуален писмен договор за доставка на топлинна енергия по смисъла на чл.149, ал.1, т.6 ЗЕ.

При събраните в процеса доказателства следователно се налага извод, че независимо от легитимацията на ответника И. като собственик на процесния топлоснабден имот през исковия период, отговорността му за заплащане цената на доставената в него топлинна енергия при условията на чл.153, ал.1 ЗЕ не може да бъде ангажирана. Липсват твърдения и подкрепящи ги доказателства възникналото въз основа на цитираното по- горе заявление- декларация от 2007 г. облигационно правоотношение между С.С.и ищеца- топлопреносно предприятие, открил на нейно име клиентска партида на абонат на топлинна енергия, да е било прекратено, като съвкупната преценка на събраните в първоинстанционното производство доказателства също обосновава извод за противното, а именно, че потребител на топлинна енергия в имота е било посоченото лице, а не ответникът И.. Това е така, тъй като, макар да е придобил собствеността върху имота през 2011 г. като купувач при извършена публична продан на същия, до м.03.2019 г. ответникът не е установил владение върху него /обстоятелство, което не е оспорено от жалбоподателя- ищец/. Според събраните по делото доказателства производството по посоченото изпълнително дело е било спряно с разпореждане на ЧСИ от 2.11.2011 г., въз основа на издадена в полза на третите лица С.С.и С.С.обезпечителна заповед от 1.11.2011 г. по гр. дело № 7013/ 2011 г. на Пловдивски районен съд, 7 състав /л.52 от делото на СРС/, като видно от издадените от ЧСИ Д. по изп. дело № 20118580400013 две удостоверения- изх.№ 36606/ 3.09.2015 г. и изх.№ 5892/ 26.02.2018 г., въвод във владение на имота на купувача И.И. не е бил извършен до 26.02.2018 г. Аргумент в подкрепа на горното се извежда и от представения от третото лице- помагач с молба от 12.01.2018 г. формуляр за отчет от 16.06.2016 г. /л.91 от делото на СРС/, в който над подписа на лицето, осигурило достъп до имота за отчет на уредите за дялово разпределение, е ръкописно изписано име на клиент: „С.С.“, т.е. посочената по- горе страна по договорното право-отношение.   

При това положение, тъй като относно доставката на топлинна енергия в процесния имот е бил сключен договор по смисъла на чл.149, ал.1, т.6 ЗЕ с третото за спора лице /предходен собственик на имота/- С.С., същата би следвало да заплати цената на потребената в него през исковия период топлинна енергия на претендираното от ищеца договорно основание. Този извод е в съответствие и с дадените в Тълкувателно решение № 2 от 17.05.2018 г. по тълк. дело № 2/ 2017 г. на ВКС, ОСГК, тълкувателни разрешения.

Предвид горното, при установената по делото фактическа и правна обстановка се налага извод, че ответникът И.И. не е пасивно материално- правно легитимиран да отговаря по предявените искове. Наличието на сключен договор между ищеца- топлопреносно предприятие и посоченото трето лице, явяващо се клиент на топлинна енергия, доставена в процесния имот, не позволява обосноваването на извод, че ответникът И.- като собственик на имота, за който е безспорно установено по делото, че не е установил фактическа власт върху имота и не е негов ползвател, съответно не е потребител на топлинна енергия в него, е също носител на задължението за плащане цената на доставена в него топлинна енергия през исковия период. Предвид непроведеното от ищеца пълно главно доказване на производящите спорното материално право факти и отнасяне на неблагоприятните последици от недоказването в негова вреда, исковете му по чл.422 ГПК срещу И.И. като недоказани и неоснователни следва да бъдат отхвърлени. Неоснователността на иска относно главницата- чл.422 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД, обуславя извод за неоснователност на иска за признаване дължимостта и на акцесорното вземане за лихви за забава по чл.422 ГПК вр. чл.86, ал.1 ЗЗД.

При тези съображения, поради съвпадане крайните изводи на двете съдебни инстанции по съществото на спора постановеното от СРС решение като правилно следва да бъде потвърдено.

При този изход на спора на основание чл.273 вр. чл.78, ал.3 ГПК въззивникът дължи да заплати на въззиваемата страна сумата 800 лв.- разноски за платено за въззивното производство адв. възнаграждение.

Водим от горното,  СОФИЙСКИ  ГРАДСКИ  СЪД

 

 

                                       Р     Е     Ш     И   :     

 

 

ПОТВЪРЖДАВА Решение от 23.02.2021 г., постановено по гр. дело № 27852/ 2017 г. на Софийски районен съд, ГО, 143 състав.

 

ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД- *** /ЕИК ******/ да заплати на И.А.И. /ЕГН **********/ сумата 800 лв. /осемстотин лева/- разноски за въззивното производство, на основание чл.273 вр. чл.78, ал.3 ГПК.

 

Решението е постановено при участието на „Б.Б.“ ЕООД- *** като трето лице- помагач на ищеца в производството по делото. 

 

Решението не подлежи на касационно обжалване- съгласно чл.280, ал.3 ГПК.

 

 

 

                                         ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

 

 

                                              ЧЛЕНОВЕ: 1.                           

 

 

 

 

                                                                  2.