№ 156
гр. София, 15.02.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 8-МИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на осми февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Златина Рубиева
Членове:Иванка Иванова
Петя А.
при участието на секретаря Невена Б. Георгиева
като разгледа докладваното от Петя А. Въззивно гражданско дело №
20231000502541 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
Ответникът в първоинстанционното производство Община Перник и в
срока по чл.259, ал.1 от ГПК (препис от решението е връчен редовно на
02.06.2023 г., а въззивната жалба е подадена на 07.06.2023 г.) обжалва изцяло
в неговата осъдителна част Решение № 240/29.05.2023 г., постановено по гр.д.
№ 702/2022 г. по описа на Пернишки окръжен съд, с което съдът е осъдил
ответника да заплати на В. К. С. сумата от 14 000 лв., представляваща
обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в понесени болки,
страдания и стрес, получени в резултат на травма на левия крак, получена на
03.07.2020 г. при падане поради дупка на тротоара на пресечката на ул.
„Люлин“ с ул. „Синчец“ в гр.Перник, ведно със законната лихва върху сумата
считано от 03.07.2020 г. до окончателното изплащане на сумата.
Въззивната жалба е подадена чрез кмета на Община Перник-С. В..
Въззивникът-ответник е внесъл дължимата държавна такса с вносен
документ, представен по делото с молба от 23.06.2023 г.
Предвид горното въззивната жалба е редовна.
1
Въззивникът-ответник поддържа, че решението в обжалваната му част е
неправилно, незаконосъобразно и постановено при нарушение на
материалните и процесуални норми на закона.
Поддържа се неоснователност на приетото от първоинстанционния съд,
че е възникнал деликт от наличието на дупка на тротоара на пресечката на ул.
„Люлин“ и ул. „Синчец“ в гр.Перник. Твърди се, че искът е останал
недоказан, поради липсата на преки доказателства за наличието на причинна
връзка между състоянието на ищцата и състоянието на пътната настилка,
където се твърди, че е настъпило увреждането. Поддържа и възражението си
за принос от страна на ищцата, с твърдението, че същото неправилно не е
уважено от първоинстанционния съд. Поддържа прекомерност на
определеното от съда обезщетение.
Моли съда да отмени решението в обжалваната част и вместо него
постанови друго, с което отхвърли изцяло исковата претенция. Претендират
се разноските направени пред двете инстанции.
В законоустановения срок по чл. 263, ал.1 от ГПК не е постъпил
отговор от ответната по тази жалба страна.
Ищцата В. К. С. и в срока по чл.259, ал.1 от ГПК (препис от решението
е връчен редовно на 14.06.2023 г., а въззивната жалба е подадена на
28.06.2023 г.) обжалва изцяло в неговата отхвърлителна част Решение №
240/29.05.2023 г., постановено по гр.д.№ 702/2022 г. по описа на Пернишки
окръжен съд за сумата от 16 000 лв., представляваща разликата над уважената
част от 14 000 лв. до пълния претендиран размер от 30 000 лв., ведно със
законната лихва от 03.07.2020 г.
Въззивната жалба е подадена чрез процесуален представител адвокат Т.
Х. с надлежно учредена представителна власт с пълномощно, представено с
молба от 14.08.2023 г. Въззивницата-ищца е освободена от държавна такса и
разноски на основание чл.83, ал.2 от ГПК с определение на
първоинстанционния съд № 69/20.01.2023 г.
Предвид горното въззивната жалба е редовна.
Въззивницата-ищца поддържа, че първоинстанционният съд
неправилно е приложил установения в чл.52 от ЗЗД принцип за
справедливост, в резултат на което е определил обезщетение, което не
отразява действителната тежест на причинения противоправен резултат и не
2
съответства на степента на търпените от ищцата неимуществени вреди. Във
въззивната жалба се развиват подробни аргументи по съществото на спора и
във връзка с въведеното възражение.
Моли съда да отмени решението в обжалваната му част и вместо него
постанови друго, с което да уважи исковата претенция в пълния претендиран
размер на сумата от 30 000 лв., ведно със законната лихва от датата на
увреждане до окончателното изплащане на сумата.
В законоустановения срок по чл. 263, ал.1 от ГПК Община Перник чрез
процесуалния си представител юрисконсулт А. депозира отговор. Към
последният е приложено и пълномощно, удостоверяващо процесуалните
правомощия на юрисконсулт Адриана А..
Ответникът по тази жалба я оспорва като неоснователна и моли съда да
я остави без уважение. Претендира се юрисконсултско възнаграждение.
С оглед постъпилите въззивни жалби, Решение № 240/29.05.2023 г.,
постановено по гр.д.№ 702/2022 г. по описа на Пернишки окръжен съд, се
обжалва в неговата цялост.
Страните, редовно призовани, не изпращат представители. Депозират
писмени молби със становища по съществото на спора. И двете страни
претендират разноски, съобразно представените с молбите списъци на
разноски по чл.80 от ГПК.
Апелативен съд-София, 8-ми граждански състав, след преценка по
реда на въззивното производство на твърденията и доводите на страните и
на събраните по делото доказателства, намира следното от фактическа
страна:
Окръжен съд – Перник е бил сезиран с иск с правно основание чл.49 във
връзка с чл.45 от ЗЗД за заплащане на неимуществени вреди, обективно,
кумулативно съединен с акцесорен иск с правно основание чл.86, ал.1 от ЗЗД
за заплащане на обезщетение за забава в размер на законната лихва върху
присъдената главница за неимуществени вреди, предявен от В. К. С. срещу
Община Перник.
От събраните пред първоинстанционния съд доказателства, въззивният
съд приема за установени и доказани следните факти и обстоятелства:
С показанията на разпитания пред първоинстанционния съд свидетел-
3
очевидец В. К. М., се установява, че инцидентът с ищцата станал на
03.07.2020 г. непосредствено пред неговата врата. Свидетелят и ищцата са
съседи. Ищцата вървяла на място, което трябва да е тротоар, но мястото е
като в пустинята, дупки, камъни, трева, обраснало, няма плочки и настилка. В
дупката, в която ищцата стъпила с левия си крак и паднала, непрекъснато
падат хора. Свидетелят лично запълнил дупката с пясък, която дупка се
намира на четиринадесет крачки от вратата на дома му. След падането си
ищцата не можела да стъпва на крака си, поради което свидетелят я отвел до
дома й, който се намира зад неговия. Ищцата се обадила на дъщеря й, която
веднага се притекла на помощ.
Свидетелката Л. В. Д.-дъщеря на ищцата установява, че отишла при
майка си непосредствено след нейното обаждане. Майка й плачела, била
притеснена и уплашена, левият й крак бил оттекъл и тя не можела да стъпва
на него. Свидетелката се обадила на брат си и двамата закарали майка си в
болницата.
От приетия по делото амбулаторен лист № 001285/03.07.2020 г., се
установява, че непосредствено след инцидента ищцата е прегледана от лекар
и й е поставена диагноза „счупване на метатарзална кост“. При прегледа
лекарят е констатирал нарушена статодинамика, щадяща накуцваща походка,
локален оток, палпаторна и функционална болка в областта на пета
метатарзална кост. Поставен гипс за 30 дни. Назначена медикаментозно
лечение, включително с обезболяващи. Препоръчан покой.
След сваляне на гипса, ищцата е провела физикална терапия и
рехабилитация за времето от 31.08.2020 г. до 08.09.2020 г. в Специализирана
болница за продължително лечение и рехабилитация ЕООД, гр.Перник.
Свидетелката Д. установява, че след болницата прибрала майка си в
къщи. В продължение на три месеца свидетелката обслужвала ищцата
ежедневно, защото тя не можела да извършва самостоятелно никакви
ежедневни дейности-не можела да се преоблече, да отиде до тоалетна, баня,
не можела да сервира храна. Ищцата изпитвала силни болки и постоянно
вземала обезболяващи. Наложило се да спазва специална диета. Свидетелката
установява, че майка й принципно живеела сама. Качеството й на живот след
инцидента се влошило. Преди това ищцата била контактен и деен човек, а
след това се затворила в себе си и до ден днешен не общува пълноценно с
4
роднини и приятели. Страхува се да излезе сама навън. И към момента
ищцата не е преодоляла травмата, кракът я боли, не може да ходи пеша, не
може да изкачва стълби и все още пие обезболяващи. Има болки в крака при
промяна на времето или при натоварване. Чувства се безполезна и
напрегната.
От приетата по делото и неоспорена от страните СМЕ, изготвена от
вещото лице д-р Ч. се установява, че от медицинската документация се
установява, че се касае за незначително разместено счупване в основата на
пета предноходилна кост на ляво стъпало, което е довело до трайно
затруднение на движенията на ляв долен крайник, като в значителна степен са
били засегнати и ограничени основните функции на долния крайник, а именно
опорната и ходенето за период от време по-голям от един месец. Касае се за
индиректна травма, която е възможно и отговаря да е получена в резултат на
падане върху терен при инцидент настъпил на 03.07.2020 г. и по начин и по
време посочени в исковата молба. Вещото лице сочи, че травмата в областта
на ляво стъпало е в пряка причинна връзка с процесния инцидент. Вещото
лице установява, че ищцата е изпитвала значителни по интензитет физически
болки и страдания по време на възстановителния период, който е бил с
продължителност около три месеца, като болките са били с по-голям
интензитет в първите дни и седмици и са намалявали по сила в периода на
възстановяване. Очаква се и за в бъдеще ищцата да изпитва физическа болка
при физически натоварвания и при промяна на атмосферните условия. Към
момента оздравителният период при ищцата е завършил, като са налице
данни за възстановен в пълен обем движения на левия долен крайник.
При така установената фактическа обстановка, първоинстанционният
съд е приел, че предявеният иск е доказан и основателен, приел е
неоснователно на възражението на ответника за принос от страна на
пострадалата и уважил иска за сумата от 14 000 лв., приемайки че ищцата ще
получи парично удовлетворение, с което да компенсира отрицателните и
неприятни емоции, свързани с инцидента.
При така установената фактическа обстановка въззивният съд
приема следното от правна страна:
Въззивните жалби са подадени в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от
легитимирани да обжалват страни - ищцата и ответника в
5
първоинстанционното производство и са насочени срещу валиден и допустим
съдебен акт, подлежащ на обжалване, съгласно чл.258, ал.1 ГПК. В този
смисъл подадените въззивни жалби са процесуално допустими.
На основание чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част. По
останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното решение е валидно и допустимо.
Предявеният иск е с правно основание чл.49 във вр. с чл.45 ЗЗД.
Отговорността на ответника се претендира с фактически твърдения за
причиняване на неимуществени вреди на ищцата, произтекли от бездействие
на негови служители. Ищецът претендира обезщетение за вреди от
бездействие на служители, на които Община Перник е възложила дейности по
поддръжката на публичната общинска собственост, каквато представлява и
тротоара, предназначен за придвижване на пешеходците по ул. „Синчец“ и ул.
„Люлин“ в гр.Перник.
За да е възникнало спорното право за обезщетяване на ищцата тя следва
да докаже факти, които да се подведат под хипотезата на гражданския деликт
/виновно и противоправно поведение, в причинна връзка от което да са
настъпили вреди/, както и фактите, водещи до ангажиране на отговорност на
възложителя - възлагане на работа на делинквента и причиняване на вредите
при или по повод на извършването й. Това са правопораждащи факти и
доказването им следва да се извърши от ищцата и то пълно и главно - без да
остава съмнение за осъществяването на фактите.
По начало отговорността по чл. 49 ЗЗД има обезпечително-гаранционна
функция. Тя не произтича от вината на лицето, което възлага работата, а
настъпва, когато натовареното лице причини виновно щетата при и по повод
изпълнението на възложената му работа. При това положение е очевидно, че
то отговаря не за свои действия, а за действията на своя работник или
служител. Терминът "възложил", който се употребява в чл. 49 ЗЗД, е
указание, че лицето, което извършва работата, се намира в определени
отношения с този, който отговаря за неговите действия. С оглед на това
възлагане има в случая, когато работникът или служителят е длъжен, да
извърши работата по силата на отношенията, в които той се намира с лицето,
което възлага. Отговорността на възложителя на работата по чл. 49 ЗЗД е
6
отговорност пред пострадалите трети лица.
С оглед установените фактически обстоятелства по делото и предвид
правната характеристика на предявения иск, настоящият състав намира, че
предявеният иск за причинени на ищцата неимуществени вреди е доказан по
своето основание, както правилно е приел и първоинстанционния съд.
За да възникне отговорността по чл. 49 ЗЗД, са необходими две
условия: 1) да има възлагане на работа и 2) увреждането да е причинено по
вина на работника или служителя, на когото е възложена работата, като
вината се предполага до доказване на противното.
Легално определение на понятието път е дадено в Закона за пътищата.
Съгласно разпоредбите на §1, т. 1 от ДР на Закона за пътищата, "Път" е
ивицата от земната повърхност, която е специално пригодена за движение на
превозни средства и пешеходци и отговаря на определени технически
изисквания. Съгласно т. 2-ра на §1 "Земно платно" е част от повърхността в
обхвата на пътя, върху която са разположени: платното (платната) за
движение; разделителните ивици; банкетите; тротоарите; разделителните и
направляващите острови; зелените площи; крайпътните отводнителни и
предпазни окопи; откосите; бермите и другите конструктивни елементи на
пътя.
Определение на понятието път се съдържа и в §6, т. 1 от Закона за
движение по пътищата. Съгласно §1, т. 1 от ЗДвП "Път" е всяка земна площ
или съоръжение, предназначени или обикновено използвани за движение на
пътни превозни средства или на пешеходци. Към пътищата се приравняват и
улиците. Според §6, т. 6 ЗДвП "Тротоар" е изградена, оградена или очертана
с пътна маркировка надлъжна част от пътя, ограничаваща платното за
движение и предназначена само за движение на пешеходци.
Като взема предвид дадените определения от законодателя на
понятието път по Закона за пътищата и по Закона за движение по пътищата и
понятието тротоар по ЗДвП се налага извод, че тротоарът е част от пътя.
Съгласно чл. 31 от Закона за пътищата, както и чл.48, т.2, б."а" от
Правилника за приложение на закона за пътищата, изграждането, ремонтът и
поддържането на общинските пътища се осъществяват от общините.
В настоящият случай от събраните по делото доказателства се
установи, че процесната злополука е станала на тротоар, предназначен за
7
придвижване на пешеходците по ул. „Синчец“ и ул. „Люлин“ в гр.Перник.
Този тротоар е част от общинската пътна мрежа на гр.Перник, т.е.
собственост е на ответната община. Задължение за поддържането на тротоара
в изправност с оглед създаване на условия за непрекъснато, безопасно и
удобно движение през цялата година, за незабавно сигнализиране на
препятствията по тях и отстраняването им във възможно най-кратки срокове
(в този смисъл задължение по чл.167, ал.1 от ЗДвП) е на ответника,
включително, чрез свои служители или чрез наети фирми.
От показанията на разпитания свидетел очевидец се установява
безспорно, че в момента на инцидента участъкът от тротоара, където е
паднала ищцата е бил в изключително лошо състояние, дупки, камъни, трева,
обраснало, няма плочки и настилка, като ищцата е стъпила именно в такава
дупка, в която често падали хора.
Неоснователни са възраженията във въззивната жалба на ответника, че
настъпването на инцидента не е безспорно установено, с оглед
заинтересоваността на свидетелите, чийто показания са събрани пред
първоинстанционния съд.
Въззивният съд отчитайки роднинските връзки на разпитаната
свидетелка с ищцата, както и воденото от другия свидетел дело с Община
Перник и то за инцидент на същото място (това твърдение се съдържа във
въззивната жалба на ответника), намира, че показанията на двамата свидетели
са дадени добросъвестно, логични са и последователни и напълно
кореспондират със събраните по делото писмени доказателства. А
обстоятелството, че единият свидетел е водил дело с Община Перник за
инцидент на същото място (каквото обстоятелство не е удостоверено в
протокола от проведеното на 27.04.2023 г. открито съдебно заседание пред
първоинстанционния съд), само потвърждава продължаващото бездействие
на ответника и свидетелските показания, че в процесната дупка са падали
много хора.
Следователно установено е противоправно бездействие от страна на
служители на ответника, изразяващо се в неизвършване на необходимите
действия за поддържане на процесния тротоар, който е част от общинската
пътна мрежа в безопасно за гражданите състояние – в случая не е
отремонтиран.
8
Установи се също, че ищцата е вървяла по този тротоар, стъпила е с
левия си крак в дупка, след което паднала, в пряка причинна връзка от което е
получила увреждането – разместено счупване в основата на пета
предноходилна кост на ляво стъпало, в резултат на което е претърпяла
неимуществени вреди-болки и страдания от телесното увреждане с различен
интензитет в продължение на три месеца.
Това установено в процеса виновно противоправно поведение, предвид
механизма на увреждането, е в пряка причинно-следствена връзка с него,
респективно с претърпените от ищцата болки и страдания от настъпилото
вследствие на падането счупване. Не е оборена и презумпцията за виновно
поведение на лицата, на които е възложена работата по поддържането на
съответния пътен участък. Безспорно е налице неизпълнение на възложената
работа-на задължението за поддържане на общинския път в мястото на
процесния тротоар.
Предвид изложеното фактическият състав на чл. 49 ЗЗД за ангажиране
на отговорността на ответника е налице и претенцията е основателна, а
изложените във въззивната жалба на ответника аргументи неоснователни и
неподкрепени с приетите от първоинстанционния съд доказателства.
Неоснователно е и възражението на ответника за наличие на принос от
страна на ищцата с твърдението, че същата има заболяване остеопороза, което
е допринесло за настъпване на неблагоприятните последици от падането. В
този смисъл и в тази част решението на първоинстанционния съд е правилно
и законосъобразно. Съобразно константната съдебна практика, приносът
следва да е личен, на самия пострадал и в пряка причинна връзка с конкретно
негово обективно поведение, каквото в случая не е налице. Ищцата се е
движила на разрешено и предназначено за пешеходци място, а именно:
тротоар и единствената причина за настъпване на процесната злополука е
именно изключително лошото състояние на тротоара. Ответникът не е
оспорил извода на вещото лице, че заболяването при ищцата от остеопороза
само по себе си не е причина за настъпилото счупване, който извод изключва
принос от страна на пострадалата.
По размера на предявения иск за неимуществени вреди.
При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди
съдът се ръководи от принципите на справедливостта и от своето вътрешно
9
убеждение. Неимуществените вреди, макар да имат стойностен еквивалент, са
в сферата на субективните преживявания на пострадалия, затова за тяхното
определяне имат значение различни обстоятелства.
Съобразно разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, съдът следва да отчете реално
претърпените от ищцата неимуществени вреди, възрастта, здравословното й
състояние, интензитета на болките и страданията, и продължителността на
възстановителния период.
Претърпените от ищцата неимуществени вреди Съдът определя в
размер на сумата от 22 000 лв.
Този размер удовлетворява обществения критерий за справедливост
при съществуващите в страната обществено-икономически условия на живот,
с оглед на конкретните обстоятелства по делото.
Този размер съответства и на съдебната практика по аналогични случаи.
При определяне на горния размер съдът съобразява, че се касае за жена
на 62 години към момента на инцидента, която е претърпяла счупване в
основата на пета предноходилна кост на ляво стъпало, което е довело до
трайно затруднение на движенията на ляв долен крайник, като в значителна
степен са били засегнати и ограничени основните функции на долния
крайник, а именно опорната и ходенето за период от време по-голям от един
месец и възстановителен период от три месеца, период през който ищцата, се
е нуждаела и е била зависима от чужда помощ за обслужване на елементарни
битови нужди. За лечението на счуването, ищцата не е постъпила за болнично
лечение. Проведеното такова е било консервативно, без оперативна
интервенция. При определяне на размера на дължимото обезщетение, съдът
съобразява, че ищцата е изпитвала значителни по интензитет физически
болки и страдания по време на възстановителния период, който е бил с
продължителност около три месеца, като болките са били с по-голям
интензитет в първите дни и седмици и са намалявали по сила в периода на
възстановяване. Съобразява, че към момента оздравителният период при
ищцата е завършил, като са налице данни за възстановен в пълен обем
движения на левия долен крайник. Очаква се и за в бъдеще ищцата да изпитва
физическа болка при физически натоварвания и при промяна на
атмосферните условия. При определяне размера на дължимото обезщетение
следва да се отчете и психологичното състояние на ищцата след инцидента,
10
която се затворила в себе си, не общува пълноценно с роднини и приятели,
страхува се да излиза навън сама, не може да изкачва стълби, чувства се
безполезна и напрегната, тъй като вече не може напълно самостоятелно да
върши домакинските си задължения.
Като изхожда от установените по делото факти, относно действително
претърпените болки и страдания от ищцата, изведени както от
доказателствата по делото, така и на база съществуващите житейски морално-
етични принципи, настоящият състав намира, че определеното по-горе
обезщетение не е завишено по своя размер, спрямо действително
установените по делото факти и не противоречи на принципа на
справедливостта.
Съобразно нормата на чл. 84, ал. 3 ЗЗД, при задължение от непозволено
увреждане (каквото е настоящото) длъжникът се смята в забава и без покана,
като мораторната лихва се дължи от деня на деликта.
С оглед на горното въззивната жалба на ответника се явява
неоснователна, а тази на ищцата частично основателна.
Предвид гореизложеното и поради несъвпадане на изводите на двете
съдебни инстанции, решението и в неговата отхвърлителна част ще следва да
бъде отменено за сумата от 8 000 лв., разликата над присъдената сума от 14
000 лв. до дължимата от 22 000 лв. и потвърдено в отхвърлителната му част за
сумата от 8 000 лв., разликата над 22 000 лв. до претендираната сума от 30
000 лв.
По отговорността за разноските в процеса:
Предвид изхода на делото, ще следва да бъдат преразпределени
разноските направени от страните пред първоинстанционния съд.
Материалният интерес по делото е 30 000 лв., от която сума искът се
уважава за 22 000 лв. и се отхвърля за 8 000 лв.
Ищцата е освободена от държавна такса и разноски на основание чл.83,
ал.2 от ГПК, поради които такива не й се следват.
Същата е представлявана безплатно от адвокат Т. Х., поради което и на
основание чл.38, ал.2 от ЗА, ответникът дължи заплащане на адвокатско
11
възнаграждение, чийто минимален размер на основание чл.7, ал.2, т.4 от
Наредба № /09.07.2004 г. възлиза на сумата от 3050 лв., от която и съобразно
уважената част от иска се дължи сума в размер на 2 236, 67 лв., т.е.
ответникът ще следва да бъде осъден да заплати на адвокат Х. допълнително
още сума в размер на 813,44 лв., представляваща разликата над присъденото
от първоинстанционния съд възнаграждение в размер на 1 423,33 лв. до
дължимото от 2 236,67 лв.
Ответникът е направил разноски в общ размер на сумата от 400 лв., от
която: 200 лв.-юрисконсултско възнаграждение и 200 лв. депозит вещо лице,
от която сума и съобразно отхвърлената част от иска ищцата дължи на
ответника 106,67 лв. Следователно решението и в частта, с която ищцата е
осъдена да заплати на ответника разноски над сумата от 106,67 лв. до
присъдената сума от 213,33 лв.-следва да бъде отменено.
Съответно ответникът ще следва да бъде осъден на основание чл.78,
ал.6 от ГПК да заплати в полза на бюджета на съдебната власт, по сметка на
Окръжен съд Перник допълнително още сумата от 373,34 лв., разликата над
присъдената от първоинстанционния съд сума от 653,33 лв. до дължимата от
1026,67 лв., представляваща дължима държавна такса върху уважения размер
на иска и заплатено възнаграждение на вещо лице от бюджета на съда.
По разноските пред въззивната инстанция:
Обжаваемият материален интерес е в размер на 30 000 лв., съобразно
които следва да се присъдят адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 от ЗА в
полза на адвокат Х. и съответно юрисконсултско възнаграждение за
осъществено процесуално представителство. Въззивната жалба на ищцата се
уважава за сумата от 8000 лв. и се отхвърля за сума от 8000 лв.
Следователно ответникът дължи заплащане на адвокатско
възнаграждение на основание чл.38, ал.2 от ЗА в размер на 813,44 лв., а
ищцата дължи на ответника юрисконсултско възнаграждение в размер на
53,34 лв.
На ответника не се дължат разноски направени от него за държавна
такса с оглед не уважаване на въззивната му жалба.
12
Съответно ответникът и на основание чл.78, ал.6 от ГПК следва да бъде
осъден да заплати в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на
Апелативен съд-София държавна такса за въззивно обжалване върху
уважения размер на въззивната жалба на ищцата в размер на сумата от 160 лв.
Водим от горното, Апелативен съд - София, 8-ми граждански състав
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 240/29.05.2023 г., постановено по гр.д.№ 702/2022
г. по описа на Пернишки окръжен съд в частта, с която е отхвърлен искът на
В. К. С. срещу Община Перник за сумата от 8 000 лв., представляваща
разликата над присъдената сума от 14 000 лв. до дължимата от 22 000 лв.,
ведно със законната лихва от 03.07.2020 г., както и в частта с която ищцата е
осъдена да заплати на ответника на основание чл.78, ал.3 от ГПК разноски
над сумата от 106,67 лв. до присъдената сума от 213,33 лв. и ВМЕСТО НЕГО
ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА Община Перник, Булстат *********, гр.Перник, пл.“Св.Иван
Рилски“ № 1А да заплати на основание чл.49 във връзка с чл.45 от ЗЗД и
чл.86, ал.1 от ЗЗД на В. К. С., ЕГН **********, гр. ***, ул. „***“ № *
допълнително още сума в размер на 8 000 лв. (осем хиляди лв.),
представляваща разликата над присъдената сума от 14 000 лв. до дължимата
от 22000 лв., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от
03.07.2020 г. до окончателното й изплащане, представляваща обезщетение за
причинените й неимуществени вреди-болки и страдания от получено телесно
увреждане, в пряка причинна връзка от деликт на 03.07.2020 г., в гр.Перник,
при падане поради дупка на тротоара.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 240/29.05.2023 г., постановено по гр.д.№
702/2022 г. по описа на Пернишки окръжен съд в частта, с която е отхвърлен
искът на В. К. С. срещу Община Перник за сумата от 8 000 лв.,
представляваща разликата над сумата от 22 000 лв. до претендираната от 30
000 лв., ведно със законната лихва от 03.07.2020 г.
ОСЪЖДА Община Перник, Булстат *********, гр.Перник, пл.“Св.Иван
13
Рилски“ № 1А да заплати на основание чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата
на адвокат Т. Х. Х., БУЛСТАТ **********, гр.София, ул. „Лакатница“ № 1,
ет.2, офис 7 адвокатско възнаграждение допълнително още в размер на 813,44
лв. (осемстотин и тринадесет и 0,44 лв.), представляваща разликата над
присъденото от първоинстанционния съд възнаграждение в размер на 1
423,33 лв. до дължимото от 2 236,67 лв. за осъщественото от него
процесуално представителство пред първата инстанция и адвокатско
възнаграждение в размер на 813,44 лв. (осемстотин и тринадесет и 0,44 лв.) за
осъщественото процесуално представителство пред настоящата инстанция.
ОСЪЖДА Община Перник, Булстат *********, гр.Перник, пл.“Св.Иван
Рилски“ № 1А да заплати на основание чл.78, ал.6 от ГПК в полза на бюджета
на съдебната власт по сметка на Окръжен съд Перник допълнително още
сумата от 373,34 лв. (триста седемдесет и три и 0,34 лв.), разликата над
присъдената от първоинстанционния съд сума от 653,33 лв. до дължимата от
1026,67 лв., представляваща дължима държавна такса върху уважения размер
на иска и заплатено възнаграждение на вещо лице от бюджета на съда, а по
сметка на Апелативен съд-София 160 лв. (сто и шестдесет лв.)-държавна такса
за въззивно обжалване.
ОСЪЖДА В. К. С., ЕГН **********, гр. ***, ул. „***“ № * да заплати на
основание чл.78, ал.3 от ГПК на Община Перник, Булстат *********,
гр.Перник, пл.“Св.Иван Рилски“ № 1А разноски направени пред настоящата
инстанция в размер на 53,34 лв. (петдесет и три и 0,34 лв.)
Решението подлежи на касационно обжалване пред Върховен
касационен съд в едномесечен срок от връчването му на страните при
условията на чл.280, ал.1 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
14
15