Р Е Ш Е Н И Е
№ 611
гр. Р., 19.02.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Административен съд-Р., II-ри състав, в открито заседание на двадесет и пети януари през две хиляди
двадесет и четвърта година в състав:
СЪДИЯ: Спас
Спасов
при участието на секретаря Галина Кунчева, като разгледа
докладваното от съдията адм. д. № 496 по описа за 2023
г., за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството е по чл. 145 и сл. от
Административнопроцесуалния кодекс (АПК).
Образувано е по жалба на А.С. ***, срещу
разрешение № 156/30.12.2019 г. на главния архитект на община Р. за поставяне на
навес за търговска дейност – летен бар и маси за сервиране и консумация към
съществуващ кафе-бар в полза на О.Й.Ц..
В жалбата и в с.з. чрез адв. Ч. се твърди,
че на 05.08.2023 г. ѝ е било връчено разрешението на преместваемия обект,
по смисъла на § 5, т. 80 от ЗУТ, разположен върху имот с поземлен идентификатор
№ 63427.2.1769, находящ се в гр. Р., ул. „Б.“ № **, за който имот
жалбоподателката се легитимира като съсобствен при равни права с О.Й.Ц..
С екземпляр от административния акт се
сдобила едва на посочената по-горе дата - 05.08.2023 г. Счита, че като
собственик на ½ идеална част от имота е следвало да бъде уведомена за
участие в административното производство по издаването на разрешението. Сочи,
че с поставянето на обекта е възпрепятствана да упражнява в пълен обем правото
си на собственост доколкото фактическото ползване на имота е редуцирано предвид
постоянния достъп на външни лица до него. Разрешението се явявало издадено в
нарушение на чл. 56, ал. 5 от ЗУТ, както и в нарушение на чл. 24, ал. 3, т. 3
от Наредба № 7 на ОбС – Р.. Иска се отмяна на разрешението. Претендират се
разноски.
Ответникът - Главен архитект на Община Р. – чрез юрк. Г. в
с.з. и в писмени бележки оспорва жалбата като недопустима поради просрочие и
липса на правен интерес, алтернативно като неоснователна. Излага подробни
съображения. Иска се отхвърляне на оспорването, претендират се разноски.
Заинтересованата страна – О.Й.Ц., чрез адв. Д.,
изразява становище за неоснователност на жалбата. Претендира разноски.
Видно от скица на поземления имот (л. 14 от
делото) негов съсобственик се явява М. Х. М., чиято наследница е оспорващата (удостоверение
за наследници от 26.07.2017 г. – л. 9 от делото). Собствеността се установява и
от диспозитива на влязло в сила решение № 13.12.2017 г. по гр. д № 2993/2017 г.
на РС – Р..
Разрешението за поставяне е издадено на
30.12.2019 г. от главния архитект на община Р.. Жалбата е подадена на
16.08.2023 г. чрез административния орган и в нея се сочи, че копие от акта е
връчено на оспорващата на 05.08.2023 г.
Видно от обратна разписка, чието копие е
приложено по делото, искана от жалбоподателката информация (в която се твърди
че се съдържа обжалвания административен акт), е с дата на връчване 06.08.2023
г. (л. 26 от делото).
С оглед установяване на срочността на
оспорването съдът е дал неколкократни указания на ответника. Не са представени
такива, от които да е категорично, че на по-ранна дата А.Г. е разполагала с
копие на обжалвания административен акт, респ. се е запознала с неговото
съдържание. Това е видно и от кореспонденцията с главния архитект, от която също
се установява, че към дата 17.07.2023 г. лицето е изискало предоставяне на
копие от РП (л. 27 от делото).
Съдът не приема доводите на ответника, че
„знанието“ за съществуване на обжалвания административен акт отговаря на
изискванията на закона за тяхното съобщаване. Видно от чл. 61, ал. 1 от АПК
съобщава се актът, не се касае за съобщение за издаване на такъв, а как се
осъществява съобщаването изрично е посочено в разпоредбата на чл. 18а, вр. чл.
61, ал. 1 от АПК, вр. чл. 213 от ЗУТ, която предвижда, че съдилищата
осъществяват контрол по законосъобразността на административните актове по
устройство на територията при условията и по реда на този закон, а по въпроси,
които не са уредени в него - по Административнопроцесуалния кодекс. Въпросът
със съобщаването на актовете по чл. 56 от ЗУТ не е изрично предвиден, а
допълнително в § 4 на ЗУТ се предвижда изрично, че съобщаването следва да се
извърши и по конкретен начин - писмено. Застъпваната от съда теза относно
съобщаване на съдържанието косвено се потвърждава и от разпоредбата на чл. 150,
ал. 1, т. 6 от АПК, която изисква при сезирането на съда с жалба да се посочи
точно в какво се състои незаконосъобразността на обжалвания акт, а за да може
това изискване да се изпълни следва на адресата да се съобщи съдържанието на
акта, респ. да му се връчи копие от него.
Цитираното от ответника в обратния смисъл
определение е отменено от ВАС.
Дори действително жалбоподателят да е бил
запознат със съдържанието на оспорения акт от момента на постановяването му,
посоченото не установява съобщаване по предвидения ред. Само при спазване на
нормативно определените гаранции съобщаването може да породи целените правни
последици и да постави началото на срока за обжалване, като в този смисъл са и
мотивите на определение № 1279/27.01.2020 г. по адм. д. № 172/2020 г. на ВАС, II-ро отд, решение № 14521/24.11.2020 г. по адм.
д. № 4385/2020 г. на ВАС, II-ро отд. и др.
В писмени бележки на адв. Д. се твърдят нови
факти относно наличието на отпаднал правен интерес, но те не са подкрепени от
никакви доказателства и същите се явяват подадени след срока по чл. 142, ал. 2
от АПК и не следва да се обсъждат.
Не се споделя и тезата на ответника, че правният
интерес е отпаднал.
Правен интерес възниква тогава, когато бъде
засегнато или може да бъде засегнато или нарушено право или законен интерес.
Засягането – нарушаването или застрашаването - на законния интерес, както и
засягането на субективни права и свободи пораждат „правен интерес“ от търсената
съдебна защита. Но правен интерес произтича не само от застрашаването на права
и законни интереси. Правен интерес възниква и тогава, когато има воля да бъдат
използвани, реализирани, упражнени права, свободи и законни интереси. В случая
жалбоподателката твърди, че не може да упражнява правото си на ползване в пълен
обем поради наличие на струпване на хора, ползващи търговския обект и
поставения преместваем обект, а видно от представеното копие на протокол, на
територията на поземления имот все още съществува част от конструкта. Друг е
въпросът, че наличието на елементи от преместваемия обект е предмет на
изпълнението на административния акт, а искането на жалбоподателката е свързано
с погасяване на волята на административния орган, материализирана в
административния акт, и касае предхождащата фаза на административното производство.
След
като законът изисква съгласието на Г. за да бъде разрешено поставянето на процесния навес (вж мотивите по-долу), то вън от съмнение е,
че същата притежава активна легитимация да обжалва издаденото без нейно
съгласие разрешение.
При
тези данни съдът намира жалбата за допустима като подадена в срок, явяващ се в
преклузивния от съобщаване на акта до сезирането на съда, както и от лице със
защитим правен интерес.
От фактическа страна се установява, че на **.11.2019
г. О.Ц. е подал до главния архитект на общината искане за одобряване на схема
за разполагане на преместваем обект за търговска дейност по чл. 56 от ЗУТ, на
20.12.2019 г. той е подал и искане за одобряване на проект за издаване на разрешение
за поставяне на обект по чл. 56 от ЗУТ. С искането е представил документ за
собственост (скица), документ за право на ползване, разрешение за ползване на
търговски обект и др.
На 04.12.2019 г. главният архитект е одобрил
схемата за поставяне на обекта – навес за търговска дейност – летен бар и маси
за сервиране и консумация към съществуващ кафе-бар.
По преписката е представена и обяснителна
записка към схемата за поставяне – към част „Архитектура“ както и
документацията към част „Строителни конструкции“. Навесът следва да се изгради
към законно функциониращ летен бар и маси към тях, видно от разрешение за
поставянето им № 104/24.07.2018 г. на главния архитект на община Р. и
разрешение за поставяне № 45/17.04.2002 г. от началник на РДНСК.
Страните не спорят, че поземленият имот, в
който е разположен преместваемият обект, е съсобствен.
Относно правото на ползване по делото са
представени копие на съдебно решение № 180/20.05.1986 г. по гр. д. № 1898/1985
г. на Районен съд – Р. с правно основание чл. 288, ал. 2 ГПК (отм.)
Представено е и копие на влязло в сила
решение № 1802/13.02.2017 г. по гр. д. № 2993/2017 г. на РС – Р., постановено с
правно основание чл. 32, ал. 2 от Закона за собствеността за разпределение ползването
на имота като в полза на заинтересованата страна Ц. е разпределено право на
ползване от двора на ПИ, върху която е положен и преместваемият обект, видно от
картата – стр. 18 от преписката.
При
тези данни по делото жалбата се явява основателна.
Съгласно чл. 56, ал. 1, т. 2 и ал. 2 от ЗУТ
(в относимата разпоредба към ДВ бр. 101/27.12.2019 г.) върху поземлени имоти
може да се поставят преместваеми обекти за търговски и други обслужващи
дейности въз основа на издадено разрешение за поставяне въз основа на схема и
проектна документация, одобрени от главния архитект на общината. От това
следва, че оспореното разрешение за поставяне е издадено от материално и
териториално компетентен орган - главния архитект на община Р..
Оспореното разрешение за поставяне, на
следващо място, е издадено при спазване на изискуемата се от закона писмена
форма, като съдържа изискуемите реквизити по чл. 59 от АПК.
На следващо място, по отношение спазването
на административно-производствените правила, регламентирани в специалния ЗУТ и
в АПК, съдът намира следното:
Разпоредбата на чл. 56, ал. 5 от ЗУТ ясно
повелява, че в чужди поземлени имоти разрешение за поставяне на обекти по ал. 1
се издава въз основа на изрично писмено съгласие от собственика на поземления
имот или писмен договор за наем на заетата от преместваемия обект площ или
казано по друг начин, когато обектът се поставя в чужди поземлени имоти,
разрешение за поставяне се издава въз основа на изрично писмено съгласие от
собственика на поземления имот или писмен договор за наем на заетата от
преместваемия обект площ.
Представеното копие на съдебно решение от
1986 г. е постановено с правно основание чл. 288, ал. 2 от отменения Граждански
процесуален кодекс от 1952 г. (възпроизвеждаща разпоредбата на чл. 349 от сега
действащия ГПК) предвижда, че ако неподеляемият имот е жилище, което е било
съпружеска имуществена общност, прекратена със смъртта на единия съпруг или с
развод, и преживелият съпруг или бившият съпруг, на когото е предоставено
упражняването на родителските права по отношение на децата от брака, няма
собствено жилище, съдът по негово искане може да го постави в дял, като
уравнява дяловете на останалите съделители с други имоти или с пари.
Със съдебното решение № 1802/2017 г. на РС –
Р. съсобственият имот на Г. и Ц., на осн. чл. 32, ал. 2 от ЗС е разпределен за
ползване между съсобствениците съотв. с отделни части и с части за общо
ползване.
Производството по чл. 32, ал. 2 от ЗС има за
предмет осъществяване на съдебна администрация на гражданско правоотношение
между съсобственици по повод служене с обща вещ, чиято цел е да бъде извършено
разпределение на ползването на един съсобствен имот, съобразно дяловете на
страните в съсобствеността.
Смисълът на тази фикция е различен от
пълната собственост и се изразява в това, че съсобственикът не притежава
правото на собственост върху общата вещ в пълния му обем, а то е ограничено от
аналогични права на другия съпритежател, на това право на собственост върху
същата вещ. Тази съсобственост може да се прекрати чрез делба, а когато тя
включва отделни самостоятелни обекти на собственост, съответен на носителите на
вещното право, при прекратяването ѝ чрез делба всеки от тях ще получи в
свой дял реален обект на собственост.
Към момента на издаване на административния
акт доказателствата сочат, че поземленият имот с изградения недвижим имот и
поставения в него преместваем обект е съсобствен – не се твърди, не се спори и
не се доказва обратното.
Съгласно чл. 56, ал. 5 ЗУТ в чужди поземлени
имоти разрешение за поставяне на преместваеми обекти се издава въз основа на
изрично писмено съгласие на собственика на поземления имот или писмен договор
за наем на заетата от преместваемия обект площ. Това изискване е приложимо и в
случаите когато имотът е съсобствен, тъй като част от същия се явява чужд за
заявителя. Следователно в случаи като настоящия е необходимо изрично писмено
съгласие от останалите съсобственици на имота за издаване на разрешение за
поставяне на преместваем обект. След като имотът, в който се иска да бъде е
разрешено поставяне на преместваем обект, не е изключителна собственост на
адресата на разрешението, а права в него притежава и друго лице, в случая Г.,
то нейното съгласие или сключен договор с нея, отнасящ се за притежаваните от
нея идеални части, е необходимо за издаване на исканото разрешение като в този
смисъл е и формираната практика на Върховния административен съд – определение
№ 7609/10.07.2023 г. по адм. д. № 5872/2023 г. на ВАС, решение
№ 3545/09.03.2020 г. по адм. д. № 8512/2019 г. на ВАС и др.
Наличието на съсобственост върху поземления
имот, за който се иска издаване на разрешение за поставянето на преместваем
обект, неминуемо изисква наличието на писмено съгласие от другия съсобственик
по реда и при условията на чл. 56, ал. 5 от ЗУТ и чл. 24, ал. 3, т. 3 от
Наредба № 7 на ОбС – Р. за реда и условията за разполагане на преместваемите
обекти, на рекламно-информационните и монументално-декоративни елементи, и за
осъществяване на рекламната дейност на територията на община Р., независимо от
извършеното разпределение на реалното ползване, каквото е било направено, тъй
като имотът продължава да бъде съсобствен. Разпределянето на реалното ползване
не съставлява делба на съсобствен имот, в резултат на която съсобствеността
между съделителите се прекратява. В случая, съсобствеността на общата вещ (имота)
остава, като съсобствениците по реда на чл. 32 от ЗС определят само начина на
нейното ползване.
От доказателствата и данните по делото
категорично се установява, че жалбоподателката като съсобственик на поземления
имот с идентификатор 63427.2.1769 по КККР на гр. Р., не е дала изрично писмено
съгласие за поставяне на преместваемия обект - навес, за който е и издадено
процесното разрешение за поставяне. Такъв документ липсва и с представените по делото
документи по искането за издаване на разрешението. С оглед липсата на такова
изрично писмено съгласие за поставяне на преместваемия обект, е налице
нарушение на чл. 56, ал. 5 от ЗУТ, което се явява съществено, включително в
нарушение на чл. 35 и чл. 36 от АПК – тъй като органът има задължение в хода на образуваното
административно производство да изясни всички факти и обстоятелства от значение
и да събере, включително служебно, доказателства за
собствениците/съсобствениците, респ. ползвателите на поземления имот.
Това нарушение е и достатъчно да обоснове и материалната
незаконосъобразност на разрешението за поставяне тъй като е липсвала изискуема
предпоставка за издаването на РП, т.е. по отношение на същото е налице
отменителното основание по чл. 146, т. 3 и т. 4 от АПК.
С оглед изхода на спора по настоящото
производство и на основание чл. 143, ал. 1 от АПК, съдът намира, че следва да
уважи претенцията на жалбоподателя за разноски, изразяващи се в заплатена
държавна такса – 10 лева
Предвид изложеното и на основание чл. 172,
ал. 2, предл. второ, във вр. с ал. 1 от АПК и чл. 143, ал. 1 от АПК, Административен
съд – Р., II-ри
състав
РЕШИ:
ОТМЕНЯ разрешение
№ 156/30.12.2019 г. на главния архитект на община Р. за поставяне на навес за
търговска дейност – летен бар и маси за сервиране и консумация към съществуващ
кафе-бар в полза на О.Й.Ц.
*** да
заплати на А.С.Г. с постоянен адрес *** сумата 10 лева – разноски по делото.
Решението може да се обжалва в 14-дневен
срок от съобщаването му пред Върховния административен съд.
СЪДИЯ: