Р Е Ш Е Н И Е
№ ............
гр. София,21.03.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, IV-Д въззивен
състав, в публично съдебно заседание на двадесет и четвърти февруари две хиляди
двадесет и втора година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЗДРАВКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТОМИРА КОРДОЛОВСКА
мл. съдия КАЛИНА
СТАНЧЕВА
при секретаря Екатерина Калоянова, като разгледа докладваното от
младши съдия Станчева в.гр.дело № 5647 по описа
за 2021 г. на СГС, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл. 258 - 273 ГПК.
С
решение № 20027436 от 29.01.2021 г., постановено по гр. д. № 53151
по описа за 2019 г. на СРС, 118-ти състав, е признато за установено по
предявените искове с правно основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД,
вр. чл. 149 от ЗЕ от „Т.С.“ ЕАД, че С.Н.Н. дължи сумата от 589,33 лева,
представляваща стойността на потребена топлинна енергия през периода от м.01.2016
г. до м.04.2016 г. в имот, находящ се в гр. София, ж.к. „*********, вх. *********с
абонатен № 283187, и сумата от 9,04 лв. – цена за услугата за дялово
разпределение за периода от 01.01.2016 г. до 30.04.2016 г., ведно със законната
лихва върху сумата от датата на подаване на заявлението по чл. 410 г. /12.02.2019
г./ до окончателното ѝ изплащане, за които суми е издадена заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 8514/2019 г. по описа на СРС,118-ти
състав, като исковете срещу ответника за цена за доставена топлинна енергия за
периода 01.05.2015 г. до 31.12.2015 г. и от 01.05.2016 г. до 30.04.2018 г. и за
разликата над уважената част от 589,33 лева до пълния предявен размер от 3884,89
лева, както и за цена за услугата дялово разпределение за периода 01.05.2016 г.
– 30.04.2018 г. и за разликата над уважената част от 9,04 лева до пълния
предявен размер от 63,26 лева, са отхвърлени. Със същото решение
първоинстанционният съд е отхвърлил и акцесорните претенции с правна
квалификация по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, съответно за сумата от 466 лева – мораторна
лихва, начислена върху главницата за топлинна енергия за периода 14.09.2016 г.
– 31.01.2019 г., както и сумата от 11,04 лева – мораторна лихва, начислена
върху главницата за дялово разпределение и за времето от 01.03.2016 г. –
31.01.2019 г.
С
решението и съобразно изхода от спора е разпределена и отговорността за
сторените от страните съдебо-деловодни разноски, като на основание чл. 78, ал.
1 ГПК и съразмерно с уважената част от исковете ответникът е осъден да заплати
на ищеца сумата от 18,73 лв. – разноски за производството по ч.гр.д. №
8514/2019 г. по описа на СРС,118-ти състав, а за исковото – 25,49 лв. Ответникът
не е ангажирал доказателства за сторени разноски, поради което и такива не са й
били присъдени съразмерно с отхвърлената част на исковете.
Решението
е постановено при участието на трето лице помагач на страната на ищеца – „Т.с.“
ЕООД.
Срещу
така постановеното решение е постъпила
въззивна жалба в срока по чл. 259 ГПК от ищеца в първоинстанционното
производството в частта, с която искът за главница за топлинна енергия с правна
квалификация по чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 149
ЗЕ е отхвърлен за разликата над уважения размер от 589,33 лева до пълния
предявен такъв, а именно 3 884,89 лева.
В
жалбата си ищецът „Т.С.“ ЕАД, чрез процесуалния си представител, поддържа, че претенцията
на дружеството е установена по основание и размер. Сочи, че съдът неправилно
интерпретирал писмено доказателство, приобщено по делото – заем за послужване
от 01.05.2016 г., сключен между ответника и трето за спора лице –Н.Н..
Акцентира, че по делото са ангажирани доказателства, установяващи несъмнено
собствеността върху имота, респ. качеството на ответника на потребител на
топлопреносното дружество. С оглед
изложеното е отправена молба до въззивния съд да отмени решението в обжалваната
част и да постанови ново, с което да уважи в цялост претенцията на „Т.С.“ ЕАД. Претендира
разноски за юрисконсултско възнаграждение.
В
срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор лично от ответника по жалбата С.Н.Н.,
в който се излагат съображения за неоснователност на същата. Навежда се, че не
тя, а нейната дъщеря –Н.Н., е потребител на ищеца. Позовава се на изтекла в
нейна полза погасителна давност по смисъла на чл. 111, б. „в“ ЗЗД. Моли
настоящата въззивна инстанция да остави без уважение подадената от ищеца въззивна
жалба като неоснователна и да потвърди съдебното решение в оспорената му част.
Третото
лице-помагач не изразява становище по въззивната жалба на ответника.
Софийски градски съд, IV-Д
въззивен състав, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид
наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, приема
следното:
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен
състав намира, че обжалваното решение е валидно и допустимо - в обжалваната от
ищеца част. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми.
По същество,
въззивният съд намира, че решението на СРС в обжалваната от ищеца част е
правилно, обосновано, съответства на приложимия материален закон, като не са
допуснати сочените във въззивната жалба процесуални нарушения. Съображенията за
това са следните:
С оглед правната
квалификация на предявените искове правилно и изчерпателно районният съд е
разпределил доказателствената тежест между страните по спора, като е приел, че
по исковете с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ в тежест на ищеца е да установи възникването на
облигационно отношение по договор за продажба между него и ответника, по силата
на което е доставил топлинна енергия в твърдяните количества и за ответника е
възникнало задължение за плащане на уговорената цена в претендирания размер. При
установяване на тези обстоятелства в тежест на ответника е да докаже, че е
погасил претендираните вземания. С оглед релевираното с отговора на исковата
молба възражение за погасяване на вземанията по давност, районният съд е
възложил в тежест на ищеца да установи по делото настъпването на обстоятелства,
обуславящи спиране и/или прекъсване на давността.
Съгласно чл. 153,
ал. 1 ЗЕ и § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ (приложима редакция след 17.07.2012 г.)
потребител, респ. битов клиент на топлинна енергия през процесния период е
физическо лице – ползвател с вещно право на ползване или собственик на имот,
който ползва електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или
пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване или природен газ за
битови нужди, т.е. лице, което ползва топлоснабдения недвижим имот въз основа
на вещно или облигационно право на ползване и купува топлинна енергия за
нуждите на домакинството си.
С оглед доводите
на въззивника, съдържащи се в сезиращата настоящата инстанция въззивна жалба,
съдът приема, че в хода на съдебното дирене пред първата инстанция е
установено, че страните са обвързани от облигационно правоотношение по договор
за доставка на топлинна енергия до определен момент, съответно ответникът е
задължен за заплащането на цената на предоставените на адреса на процесния имот
топлинни услуги.
Количеството на
топлинна енергия, доставяна през процесния период на ответника е установено въз
основа на намиращите се между кориците на делото писмени доказателства, в това
число представените такива от ФДР, като с оглед липсата на доводи в тази връзка
настоящият състав на съда приема, че е верен изводът на контролираната
инстанция, че за процесния имот в имота на ответницата е доставяна топлинна
енергия съобразно уговореното, като количеството на доставената енергия е
измервано коректно и вярно е определена цената на същото.
Във връзка с
възражението на ответната страна за погасяване по давност на част от вземанията
и оплакването на ищеца във въззивната жалба относно изводите на съда в
обжалваното съдебно решение настоящата съдебна инстанция намира следното:
На първо място,
обоснован е изводът на СРС, че ответницата се явява задължена единствено
касателно част от исковия период, а именно за времето от м.05.2015 г. до
м.04.2016 г., доколкото към доказателствената съвкупност по делото е приобщен договор
за заем за послужване от 01.05.2016 г. /л.15 от първоинстанционното дело/. По
силата на този договор ответникът С.Н. предоставя на своята дъщеряН.Н.
процесния топлоснабден имот за ползване. Следователно от датата на сключване на
договора - 01.05.2016 г. насетне, не ответникът, а трето за спора лицеН.Н.
притежава качеството „потребител“ на топлинна енергия /съгласно приетото в ТР №
2 от 17.05.2018 г. на ВКС по тълк. д. № 2/2017 г., ОСГК/. Горното е изводимо и
от приложената декларация от 12.05.2016 г., както и от молба-декларация от
13.05.2016 г. за откриване на индивидуална партида при ищеца на името наН.Н..
На следващо място,
първоинстанционният съд е изложил изчерпателни мотиви относно приложението на
института на погасителната давност за част от вземанията на ищеца, като
настоящата съдебна инстанция не намира за нужно да преповтаря същите.
Възражението за погасяване по давност е релевирано своевременно - с отговора на
исковата молба. С оглед разпоредбите относно ежемесечното фактуриране,
изискуемост и изпълняемост на задълженията на потребителите на топлинна енергия
съгласно приложимите за съответните периоди общи условия, а и предвид, че
давността прекъсва се на основание чл. 116 ЗЗД с предявяването на иск, в случая
заявлението по чл. 410 ГПК – на 12.02.2019 г., то вземанията, които остават
извън обхвата на погасителната давност, респективно се дължат на ищеца са само
тези за периода от м.02.2016 г. до м.04.2016 г. Макар първоинстанционният съд да е приел в
атакуваното съдебно решение, че необхванати от погасителната давност са вземанията за периода от 01.01.2016 г. /а не от
месец февруари 2016 г./ до 30.04.2016 г., доколкото липсват възражения от
страна на ответника в този смисъл, съгласно правилото на чл. 269, изр. 2 ГПК,
въззивната инстанция не следва да коригира така посочения период.
За пълнота на
мотивите въззивният състав на съда отбелязва, че за главните вземания, оставащи
необхванати от погасителна давност, изцяло са приложими общите условия на „Т.С.“
ЕАД от 2014 г., в сила от 12.03.2014 г., а не както неправилно сочи въззивникът
в жалбата си - тези от 2008 г.
Доколкото
изводите на първия съд съответстват на изложените от въззивната инстанция
съображения, а и предвид липсата на дружи възражения, решението на СРС в обажалваната
част следва да бъде потвърдено в приложение на чл. 271, ал. 1, предл. 1 ГПК.
Първоинстанционното
решение в частите, с които са уважени предявените от ищеца срещу ответника по
реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове с правна квалификация по чл. 79, ал. 1,
предл. 1 вр. чл. 149 ЗЕ за сумата от 589,33 лв. - главница, представляваща цена
за доставена топлинна енергия в периода от м.01.2016 г. до м.04.2016 г. в имот,
находящ се в гр. София, ж.к. „*********, вх. *********с абонатен № 283187, и за
сумата от 9,04 лв. – цена за услугата за дялово разпределение за периода от
01.01.2016 г. до 30.04.2016 г., ведно със законната лихва върху сумата от
датата на подаване на заявлението по чл. 410 г. /12.02.2019 г./ до
окончателното ѝ изплащане, като искът за главница за стойност за услугата
дялово разпределение е отхвърлен за разликата над уважената част до пълния
претендиран размер от 63,26 лева, както и в частите, с които са отхвърлени
предявените от ищеца срещу ответника по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове с
правна квалификация по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 466 лв.– мораторна лихва,
начислена върху задължението за цена за доставена от дружеството топлинна енергия
за периода 14.09.2016 г. – 31.01.2019 г. и за сумата от 11,04 лева – мораторна
лихва, начислена върху главницата за дялово разпределение и за времето от
01.03.2016 г. – 31.01.2019 г., за които суми има издадена заповед за изпълнение
по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 8514/2019 г. по описа на СРС,118-ти състав, поради
необжалването му от страните, е влязло в сила.
По разноските:
В
резултат от изводите, до които въззивният съд достигна, решението на
първоинстанционния съд следва да се потвърди и в частта на разноските,
присъдени на ищеца.
При
служебно извършена проверка по реда на чл. 129 вр. чл. 128, т. 2 ГПК,
въззивната инстанция констатира, че първоинстанционният съд не е събрал в
цялост дължимата държавна такса за първоинстанционоото производство, съобразно
материалния интерес по делото и ТДТГПК. Дължимата държавна такса за
производството пред СРС е в общ размер на 207,94 лева. В хода на заповедното
производство ищецът е заплатил държавна такса в размер на 88,50 лева. Съдът е
указал на ищеца да внесе държавна такса за исковото производство в размер на
88,51 лв. /реално дължимият остатък е 103,96 лв./, като указанията са надлежно
съобщени. Ищецът не е ангажирал доказателства за отстраняване на констатираната
неизправност на исковата молба и до настоящия момент. Ето защо въззивната
инстанция следва да осъди ищеца „Т.С.“ ЕАД да заплати на основание чл. 77 ГПК
по сметка на Софийски районен съд остатъка от дължимата държавна такса за
първоинстанционното производство, а именно сума в размер на 103,96 лева.
Неоснователността
на въззивната жалба обуславя правото единствено на въззиваемата страна – ответник
да претендира присъждането на разноски за въззивното производството, но
доколкото няма данни такива да са сторени, не следва и да се присъждат.
Така
мотивиран, Софийски градски съд, IV-Д въззивен
състав
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20027436 от 29.01.2021
г., постановено по гр. д. № 53151 по описа за 2019 г. на СРС, 118-ти състав, в
частта, с която е признато за установено по предявения иск с правно основание
чл. 422 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 149 от ЗЕ от „Т.С.“ ЕАД, че С.Н.Н.
дължи сумата от 589,33 лева, представляваща стойността на потребена топлинна
енергия през периода от м.01.2016 г. до м.04.2016 г. в имот, находящ се в гр.
София, ж.к. „*********, вх. *********с абонатен № 283187, ведно със законната
лихва върху сумата от датата на подаване на заявлението по чл. 410 г. /12.02.2019
г./ до окончателното ѝ изплащане, за която сума е издадена заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 8514/2019 г. по описа на СРС,118-ти
състав, включително в частта на разноските, присъдени на ищеца.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ********, със седалище и адрес на
управление:*** 23Б да заплати на основание чл. 77 ГПК по сметка на Софийски
районен съд, сумата от 103,96 лева, представляваща незаплатена държавна такса за
исковото производство.
Първоинстанционното решение в частите, с
които са уважени предявените от ищеца срещу ответника по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове с правна квалификация по чл. 79, ал. 1, предл. 1 вр. чл. 149 ЗЕ за
сумата от 589,33 лв. - главница, представляваща цена за доставена топлинна
енергия в периода от м.01.2016 г. до м.04.2016 г. в имот, находящ се в гр.
София, ж.к. „*********, вх. *********с абонатен № 283187, и за сумата от 9,04
лв. – цена за услугата за дялово разпределение за периода от 01.01.2016 г. до
30.04.2016 г., ведно със законната лихва върху сумата от датата на подаване на
заявлението по чл. 410 г. /12.02.2019 г./ до окончателното ѝ изплащане,
като искът за главница за стойност за услугата дялово разпределение е отхвърлен
за разликата над уважената част до пълния претендиран размер от 63,26 лева,
както и в частите, с които са отхвърлени предявените от ищеца срещу ответника
по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове с правна квалификация по чл. 86, ал. 1 ЗЗД
за сумата от 466 лв.– мораторна лихва, начислена върху задължението за цена за
доставена от дружеството топлинна енергия за периода 14.09.2016 г. – 31.01.2019
г. и за сумата от 11,04 лева – мораторна лихва, начислена върху главницата за
дялово разпределение и за времето от 01.03.2016 г. – 31.01.2019 г., за които
суми има издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 8514/2019
г. по описа на СРС,118-ти състав, поради необжалването му от страните, е влязло
в сила.
Решението
е постановено при участието на трето лице-помагач „Т.с.“ ЕООД на страната на „Т.С.“
ЕАД.
Решението
е окончателно на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.