Решение по дело №3447/2021 на Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н И Е  №

 

                                                14.06.2022 г., гр. София

 

В  ИМЕТО  НА  НАРОДА

 

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО – Въззивни състави, ІІ-В състав, в публично заседание на девети март две хиляди двадесет и втора година в състав:

                                                  ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА

                                                         ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА

                                                            Мл. съдия ИРИНА СТОЕВА

 

при секретаря Юлиана Шулева, като разгледа докладваното от съдия Маринова-Тонева в.гр.дело № 3447 по описа за 2021 година, за да постанови решение, взе предвид следното:

 

          Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

С решение № 20017137 от 20.01.2021 г. по гр.д. № 13294/2020 г. Софийски районен съд, 157 състав отхвърлил предявения от О.С.С., ЕГН **********, срещу Ж.Д.М. иск с правно основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 52 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати сумата от 2 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, причинени от ответника с подадено на 17.03.2015 г. „сведение“ пред разследващ орган от 03 РУ на МВР – София, в което посочил, че видял как в сградата на АССГ ищецът крещял смъртни заплахи и нанесъл удар в областта на врата на И.Д.М.- колега на ответника, служител на Столична община. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищецът е осъден да заплати на ответника сумата 600 лв. – разноски по делото.

Срещу решението е подадена въззивна жалба вх. № 25017333/01.02.2021 г. и допълнение към нея с вх. № *********/01.02.2021 г. от ищеца О.С.С., който го обжалва изцяло с оплаквания за неправилност – неправилно приложение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Изводът на районния съд, че по делото не е събрано нито едно доказателство, от което да се направи извод, че фактите, изнесени в сведението от ответника не са реално настъпили, бил в противоречие с безспорния факт, че досъдебното производство по пр.пр. № 6252/2015 г. по описа на СРП срещу О.С. било прекратено поради липса на осъществен състав на деяние от общ характер по чл. 144, ал. 2 НК. Игнориран бил фактът, че съгласно решение по гр.д. № 32431/2017 г. на СРС, 155 състав основаното на твърденията на Ж.М. в процесното сведение от 17.03.2015 г. досъдебно производство е прекратено. А неверното твърдение, заявено пред орган на властта за смъртни заплахи в празен коридор било в полза на И.М., която обявила неистински събития за обезщетение от уж нанесени вреди и освен искането си до СРП завела дело и по чл. 45 ЗЗД. Така и в двете производства – пред СРП и СРС проличавало, че не е имало съставомерни по НК деяния, както ответникът твърдял във въпросното сведение пред служител на МВР. И двете производства били завършени с влезли в сила актове, които изключвали представените от Ж.М. събития. Да се кредитира истинност на неговото сведение било в противоречие на закона, доколкото то било опровергано от тези актове. Изводът на СРС, че давайки пред РУ сведението ответникът не е целял увреждане на ищеца бил необоснован и противоречал на установената фактическа обстановка. Давайки сведението ответникът знаел срещу кого е насочена предварителната проверка и защо заявява неистинските твърдения. Сочейки, че въпросният мъж е извършил закана за убийство на негова колежка М.и й е нанесъл удар ответникът знаел, че обвиненията ще бъдат насочени срещу О.С.. В тази връзка не било обсъдено и представеното доказателство – писмо от тогавашния кмет на район „Лозенец“ от 30.03.2016 г., според което същият подкрепял и насърчавал служителите си да съдят „виновния“ ищец пред АССГ. Така в атакуваното решение необосновано се приемало, че посочените от Ж.М. факти са реално настъпили, без да са изложени мотиви относно останалите елементи от фактическия състав на непозволеното увреждане, въпреки че същите били налице. В допълнението към жалбата се поддържа, че обективното описание на събитията било изяснено напълно и по безспорен начин с влязлото в сила решение на 155 състав, като се цитират откъси от мотивите на това решение. Според въззивника щом в решението по друго дело били приети за безспорни факти, то невярно било да се приеме, че те „не обвързват настоящия съдебен състав“, понеже ответникът Ж.М. не е бил страна по делото с отхвърления иск. Моли съда да отмени атакуваното решение и вместо това постанови друго, с което да уважи предявения иск. Претендира разноски, като за тези във въззивното производство представя списък по чл. 80 ГПК. Прави евентуално възражение за прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК на претендираното от насрещната страна адвокатско възнаграждение.

 Въззиваемата страна Ж.Д.М. с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва жалбата и моли съда да потвърди решението като правилно. Претендира разноски за въззивното производство съгласно списък по чл. 80 ГПК.

Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

За да се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски съд като въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства съобразно чл. 12 и чл. 235, ал. 2 и 3 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи, при което намира следното:

Съдът е сезиран с иск с правно основание чл. 45 ЗЗД за сумата 2 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди – болки и страдания, стрес и психически дискомфорт, накърняване на доброто име на ищеца вследствие на противоправното поведение на ответника, изразяващо се в лъжесвидетелстване по пр.пр. № 6252/2015 г. на СРП. Твърди се, че ответникът дал сведение от 17.03.2015 г. пред разследващ полицай от 03 РУ на МВР – София по цитираната преписка, с което потвърдил неистина пред надлежен орган на власт, изразяващо се в потвърждаване на неслучило се събитие, а именно: че видял как в сградата на АССГ ищецът крещял смъртни заплахи и нанесъл удар в областта на врата на И.Д.М.- колега на ответника, служител на Столична община, като ответникът потвърдил със сведението твърденията на М., уличаващи ищеца в извършването на престъпление по чл. 144, ал. 2 и ал. 3 от НК, което деяние не бил осъществил.

С отговора на исковата молба, депозиран в срока по чл. 131 ГПК, ответникът е оспорил предявения иск. Твърди, че е дал сведението в рамките на извършвана предварителна проверка, а не в качеството си на свидетел. Описаното в сведението от 17.03.2015 г. отговаряло на възприетото от него събитие, а именно че на 12.02.2015 г., около 15.30 ч. се намирал с колегата си И.М. в сградата на АССГ в гр. София, когато чул вик и разпознал гласа на колегата си М.и мъжки глас да изрича думите „Ще те убия!“, както и че видял мъж да се отдалечава, но не е посочил никъде, че ищецът е този мъж, нито го е набедил в друго престъпление. Оспорил е да са настъпили твърдените от ищеца неимуществени вреди, както и същите да са в причинна връзка с дадените сведения от ответника по пр.пр. № 6252/2015 г. по описа на СРП. Искал е от съда да отхвърли предявения иск.

 Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС).

Обжалваното решение е валидно и допустимо. Като краен резултат въззивният съд го намира за правилно по следните съображения:

Съгласно чл. 45, ал. 1 ЗЗД, всеки е длъжен да поправи вредите, които виновно е причинил другиму. Предпоставките на деликтната отговорност са: противоправно деяние – действие или бездействие, вреда, причинна връзка между деянието и вредата, вина. В тежест на ищеца е да докаже при условията на пълно и главно доказване твърдяното противоправно деяние, настъпилата вреда и причинната връзка между деянието и вредата. Вината се предполага до доказване на противното, като в тежест на ответника е да обори установената в чл. 45, ал. 2 ЗЗД презумпция. Предпоставките следва да са налице кумулативно.

В случая ищецът, макар да квалифицира твърдяното противоправно поведение на ответника като лъжесвидетелстване – престъпление по чл. 290 НК, с оглед твърденията в исковата молба и в уточненията й – съзнателно даване от ответника на неверно сведение пред полицейски орган в рамките на извършвана предварителна проверка по пр.пр. № 6252/2015 г. на СРП, по същество твърди осъществяване на състава на престъплението набеждаване по чл. 286, ал. 1, пр. 1 НК. В рамките на гражданския процес по предявен иск по чл. 45 ЗЗД съдът не може инцидентно да преценява налице ли е извършено престъпление от общ характер. Надлежният съдебен ред както за установяване извършване на престъплението набеждаване по чл. 286, ал. 1 НК, така и за извършване на престъплението лъжесвидетелстване по чл. 290 НК, е влязла в сила осъдителна присъда на наказателния съд, и само по изключение - влязло в сила решение на гражданския съд по чл. 124, ал. 5 ГПК за установяване на престъпно обстоятелство, когато наказателно преследване не може да бъде осъществено в посочените от същата разпоредба хипотези.

В случая с иск по чл. 124, ал. 5 ГПК съдът не е сезиран, нито се твърди да е налице влязла в сила присъда, с която ответникът да е признат за виновен в извършването на някое от посочените престъпления от общ характер, или да е налице влязло в сила решение по чл. 124, ал. 5 ГПК. Поради това не е доказана първата предпоставка на непозволеното увреждане – противоправно поведение на ответника. При липсата на една от кумулативно изискваните предпоставки, предявеният иск с правно основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД е неоснователен и подлежи на отхвърляне. Предвид съвпадението на изводите на двете инстанции, първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено.

При този изход и изричната претенция, разноски за настоящата инстанция се следват на въззиваемия. Доказано направените такива са в размер на 800 лв. – адвокатско възнаграждение, което е заплатено в брой съгласно удостовереното в представения договор за правна защита и съдействие от 01.03.2021 г. и разписка към него. Съобразно обжалваемия интерес от 2 000 лв., минималното възнаграждение, определено по реда на чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения възлиза на 370 лв. Съобразявайки фактическата и правна сложност на спора и извършеното от адвоката в настоящата инстанция, въззивният съд намира възражението за прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК за основателно, като възнаграждението следва да бъде намалено на 400 лв.

Така мотивиран, съдът

 

Р Е Ш И:

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 20017137 от 20.01.2021 г., постановено по гр.д. № 13294/2020 г. на Софийски районен съд, 157 състав.

ОСЪЖДА О.С.С., ЕГН **********,***, да заплати на Ж.Д.М., ЕГН **********,***, на основание чл. 78 ГПК сумата 400 лв. (четиристотин лева), представляваща разноски за въззивното производство.

Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 3 ГПК.

 

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                              ЧЛЕНОВЕ:  1.                               

 

 

 

 

                                                                                                  2.