Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 09.02.2021
г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІV–А въззивен състав, в открито съдебно заседание на дванадесети
октомври през две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТЕЛА КАЦАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА
ТАШЕВА
мл. съдия МИРОСЛАВ СТОЯНОВ
при секретаря Ирена Апостолова, като
разгледа докладваното от мл. съдия Стоянов в.гр.д. № 13885/2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по
въззивна жалба от 22.08.2019 г. на „С.“ АД чрез адв. Т.К. срещу Решение № 153939
от 28.06.2019 г. по гр.д. 44834/2018г. на СРС, в частта, с която е признато за
установено по чл. 422 ГПК вр. чл. 288 ТЗ вр. чл. 309 ТЗ, че „С.“ АД дължи на „Б.В.“
ЕООД неустойка по чл. 10.3 от Договора в размер на 8 445,09 лв. ведно със
законната лихва от 22.08.2017 г.
Твърди, че ищецът
прекратил процесния договор видно от обходен лист, който съдът не ценил
правилно. Не е обсъдена служебната кореспонденция относно доказателствата за
прекратяване на договора, като от нея и от останалите доказателства по делото
не може да се заключи, че договорът е прекратен. Приложените писма до
изпълнителния директор на „С.“ АД за недопускане до работното място са
неотносими, тъй като в процесния случай не се прилага КТ. Свид. Б. е предубеден
и не е очевидец на твърдяното прекратяване на договора.
В срока по чл. 263,
ал.1 от ГПК не е подаден отговор на въззивната жалба от „Б.В.-Т.“ ЕООД, но в
молба от 07.10.2020 г. я оспорва като неоснователна. Иска присъждане на разноски.
Въззивната жалба
е допустима като постъпила в срок от надлежна страна с интерес от обжалване
срещу обжалваем акт.
Съдът, като прецени събраните доказателства и доводите
на страните, приема за установено следното от фактическа и правна страна:
С обжалваното
решение е прието, че ответното дружество е прекратило процесния договор
едностранно, без да отправи тримесечно писмено предизвестие съгласно чл. 10.2 от
договора, неустойката за което се изчислява на база възнаграждението на
изпълнителя за месеца, предхождащ месеца на прекратяването на договора.
Страните не оспорват, че възнаграждението за м. 06.2017 г. е в размер на
2 815,03 лв. съгласно представена фактура от 14.07.2017г.
Обжалваното
решение в частта по иска за неустойка в размер на 8 445,09 лв. е валидно,
допустимо и правилно (чл. 269 ГПК). Предявен е иск по чл. 422 вр. чл. 415 ГПК
вр. чл. 92, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно Договора
ищцовото дружество е приело срещу възнаграждение да осъществява транспорт и
доставка на куриерски пратки с начална или крайна точка – офис в кв. „Грамада“,
складова база „Пиринснаб“, гр. Благоевград.
Безспорно е, че
между страните по делото е сключен Договор за партньорство от 04.01.2016 г. със
срок до 04.01.2020 г., както и че възнаграждението за м. 06.2017 г. – месецът,
предхождащ твърдяното прекратяване на процесния договор през м. 07.2017 г., е в
размер на 2 815,03 лв. съгласно представена фактура от 14.07.2017 г.
Ищецът е представил
писмена и електронна кореспонденция – молби на Г.З. до изпълнителния директор
на ответното дружество М., както и електронни писма отТ.Н. до Н.К.и Г.З..
Получаването на двете молби от техния адресат не е доказано по делото, но както
те, така и електронните писма не са оспорени от ответника. От свидетелските
показания наБ.Б. и Е.А.се установява, че към 19.07.2017 г., датата на
твърдяното от ищеца прекратяване на Договора,Т.Н. е мениджър екип на „С.“ АД за
гр. Благоевград и региона, а Н.К.– регионален мениджър на „С.“ АД.
Показанията на
свид. Б., независимо че е имал конфликт с Н.К.и че не е бил очевидец на
процесната среща, съдът кредитира като взаимносвързани и правдоподобни. От тях
се установява, че след срещата на 19.07.2017 г. в гр. Благоевград между Г.З.
като управител на ищеца и Е.А.като представител на ответника, изпратен от И.Ц.,
директор „Човешки ресурси“, договорът е бил прекратен по инициатива на
ответника на 19.07.2017 г., след която Г.З. е върнал с неоспорен от ответника обходен
лист от същата дата съответно оборудване и работни средства, необходими за
изпълнение на задълженията му по Договора. Показанията на свид. Б., обсъдени с
горните две молби на Г.З. до изп. директор на ответника, разкриват, чеЗ.е
очаквал възлагане на работа на 19.07.2017 г., но на тази дата, както и няколко дни
след нея същият не е получавал поръчки. Липсата на възлагане може да се обясни
и с обективна невъзможност за това от ответника, но връщането на работния
инвентар и писмата наЗ.водят до извода, че липсва писмено прекратяване на Договора
със съответно предизвестие. Напротив, прекратяването на Договора е станало едностранно
и в устна форма от ответника. От електронните писма наТ.Н. е видно, че
ответникът е подготвял едностранно прекратяване на Договора, което се подкрепя
и от показанията на свид.А., който узнал, че след срещата между него и Г.З.
последният е върнал работното си оборудване.
Районният съд наистина
не се е мотивирал изрично относно показанията на свид.А., при положение че е
изложил мотиви защо цени показанията на свид. Б.. Той не е обсъдил и
горепосочената кореспонденция, представена от ищеца. Въпреки това и независимо
от мотива, чеЗ.е бил третиран като работник, а не като управител на изпълнител
по Договора, правилността на изводите на районния съд се потвърждава от
настоящата инстанция.
Неотносимо е
оплакването на въззивника, че в писмата наЗ.до М. има твърдение за недопускане
до работа и Кодексът на труда не се прилагал към отношенията по Договора. След
като страните не спорят, че договор за възлагане на куриерски услуги е бил
сключен, и имайки предвид, че това е един облигационен, а не трудов договор с
оглед на неговото съдържание, то няма значение как точно се е изразилЗ.в
горните молби.
Искът за
неустойка по чл. 10.3 вр. чл. 10.2 от Договора е доказан по основание и по
размер. Не е спазено тримесечно предизвестие за прекратяване на Договора, като
неустойката се изчислява в трикратен размер на база възнаграждението на
изпълнителя за м. 06.2017 г., предхождащ месеца на прекратяване на Договора на
19.07.2017 г. , а именно - 2 815,03
лв.
С оглед на гореизложеното,
решението в обжалваната част следва да бъде потвърдено като правилно поради съвпадане
на крайните изводи на двете инстанции. Решението, в частта, с която е отхвърлен
искът за неустойка по чл. 10.4 от
Договора в размер на 1 000 лв. ведно със законната лихва от 22.08.2017 г.,
е влязло в сила като необжалвано.
По разноските
С оглед изхода
на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК въззиваемото дружество има право на
разноски в размер на 600 лв. за адвокатско възнаграждение за въззивното производство.
По изложените
съображения и на основание чл. 272 ГПК, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 153939 от 28.06.2019 г. по
гр.д. 44834/2018г. на СРС, в частта, с която е признато за установено по чл.
422 ГПК вр. чл. 288 ТЗ вр. чл. 309 ТЗ, че „С.“ АД дължи на „Б.В.“ ЕООД
неустойка по чл. 10.3 от Договора в размер на 8 445,09 лв. ведно със
законната лихва от 22.08.2017 г.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК „С.“ АД,
ЕИК: *******, съдебен адрес: ***, да заплати на „Б.В.“ ЕООД, ЕИК:*******,
адрес: ***, сумата от 600 лв. (шестстотин лева) - адвокатско възнаграждение за въззивното
производство.
Решението е
окончателно (чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК).
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.