Р Е Ш Е Н И Е
№ .........
25.08.2020г., гр. София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в публично заседание на двадесет и втори юли две хиляди и двадесета година
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл. съдия ЛЮБОМИР ИГНАТОВ
при секретаря Ирена
Апостолова, като разгледа докладваното от съдия Маринова-Тонева гр.дело № 7794 по
описа за 2019 година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 88511 от 09.04.2019г. по гр.д. № 53413/2018г. Софийски районен съд, 65 състав отхвърлил предявения от С.В.И., ЕГН **********,
срещу „О.Б.Б.“ АД, ЕИК********, установителен иск с правно основание чл. 422,
ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 36, ал. 1 ЗА за установяване съществуването на
вземане, за което е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 25055/2018г. на СРС, 65 състав,
в размер на 3 090.50 лв., представляващо адвокатско възнаграждение,
дължимо по договор за процесуално представителство по изп. дело № 20127110400570
срещу длъжника И.Й.М.. На основание чл. 78, ал. 3 вр. ал. 8 ГПК ищецът е осъден да заплати на
ответника сумата от 300 лв. - разноски по делото.
Срещу решението е подадена въззивна
жалба от ищеца С.В.И., който го обжалва изцяло с оплаквания за неправилност – неправилно
приложение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените
правила и необоснованост. Първостепенният съд неправилно тълкувал волята на
страните и по недопустим начин заменил същата. С допълнителното споразумение
бил променен само начинът за изплащане на възнаграждението, но не се засягал
неговият размер и дължимостта му. Действието на договора не било ограничено със
срок и възмездността му не била подставяна под условие. Клаузата на т. 5.5 от
допълнителното споразумение била неправилно интерпретирана от съда като
уговорка, която въвежда срок за изпълнение на поръчката и съответно освобождава
възложителя от задължението да плати възнаграждението при едностранното й
оттегляне след този срок. Случаите, в които възложителят се освобождава от
заплащане на възнаграждение били изчерпателно изброени по арг. т. 3.1.10 от
договора. Възложителят имал право да оттегли едностранно поръчката във всеки
един момент без да сочи основания, но това право било обвързано от задължението
му за заплащане на възнаграждение, ако такова е уговорено. В случая липсвала
изрична уговорка относно последиците при едностранно оттегляне на поръчката,
поради което отношенията следвало да се уредят съобразно законовите разпоредби
на чл. 288 ЗЗД вр. чл. 36 вр. чл. 26, ал. 2 ЗА. Именно оттеглянето на поръчката
обусловило изискуемостта на възнаграждението на ищеца. Необоснован бил и
изводът на СРС за неточно изпълнение от страна на ищеца. Съдът не взел предвид,
че дефинитивно по договора за поръчка изпълнителят дължал извършване на
възложените му правни действия и полагане на необходимите усилия и грижа за
изпълнение на поръчката, а не постигането на определен резултат. Дори и да се
приемело, че след промяната клаузите на т. 3.1.3 и т. 5.5 от договора съдържат воля
за постигане на конкретен резултат в определен срок, то тези клаузи обуславяли
правото на доверителя да иска разваляне на договора поради неточното изпълнение
на поръчката, но не и да я оттегли едностранно без да плати възнаграждението.
Независимо от това, изводът на съда, че ответникът е оттеглил поръчката в
съответствие с клаузата на т. 5.5 бил необоснован. Съобразно заключението на ССЕ, постъпленията по процесната поръчка
били в общ размер 82 428.26 лв., което, отнесено към главницата от 188 374.29
лв. представлявало 43.76 %. Към датата на оттегляне на поръчката –
06.11.2015г., процесният случай не отговарял на критериите, заложени в т. 5.5.
На следващо място, след като възприел клаузите по изложения начин, съдът трябвало
да прогласи тяхната нищожност поради противоречието им със закона и добрите
нрави, тъй като уговорки в подобен смисъл били в разрез с повелителните норми
на чл. 36, ал. 1 и чл. 26 ЗА, които прогласявали принципа за възмездност на
адвокатския труд и уреждали отношенията при оттеглянето на мандата. Уговорката
била нищожна и поради явната и значителната неравностойност на насрещните
задължения, тъй като допускала липса на престация от страна на възложителя при
определени условия. Данните по изпълнителното дело не били възприети от съда, а
заключението на ССЕ било едностранно и непълно, за което ищецът възразил
своевременно, същото се основавало само на счетоводните записвания на
ответника, които не били меродавни за спора. Същевременно експертизата не
давала заключение дали процесното вземане е осчетоводено от ответника, което
било съществено с оглед разкриване волята му относно уговорките за дължимостта
на възнаграждението. Липсвала и информация относно статута на възложеното за
събиране вземане, а били налице данни по изпълнителното дело за прехвърляне на
вземането на трето лице, с което събирането му от изпълнителя за стария
кредитор било доведено до невъзможност. Релевират
се и доводи за допуснати от първостепенния съд процесуални нарушения във връзка
с доклада по делото като не указал на страните, че не сочат доказателства във
връзка с тълкуване на клаузите от процесния договор. Моли съда да отмени
атакуваното решение и вместо това постанови друго, с което да уважи предявения
иск. Претендира разноски, като за тези във въззивното производство представя
списък по чл. 80 ГПК.
Въззиваемата страна „О.Б.Б.“ АД с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва
жалбата и моли съда да потвърди решението като правилно. Претендира юрисконсултско
възнаграждение за въззивното производство съгласно списък по чл. 80 ГПК.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна,
в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
За да се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски съд като
въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства съобразно чл. 235,
ал. 2 и 3 и чл. 12 ГПК, във връзка с изтъкнатите от страните доводи, при което намира
за установено следното:
Съдът е сезиран с положителен установителен иск с правно
основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 36, ал. 1 ЗА за
сумата 3 090.50 лв., представляваща възнаграждение с вкл. ДДС по т. 3.1.3
от рамков договор от 24.11.2008г., изменен и допълнен с допълнително
споразумение от 10.02.2010г., дължимо по възлагателен протокол №
112/12.04.2012г. във връзка с процесуално представителство по изп. дело №
20127110400570 по описа на ЧСИ peг.
№ 711 на КЧСИ, с район на действие ОС-Варна, преобразувано под № 20137370400518
по описа на ЧСИ рег. № 737 на КЧСИ, с район на действие ОС-Добрич, преобразувано
под № 20148760400524 по описа на ЧСИ рег. № 876 на КЧСИ, с район на действие
ОС-Шумен, срещу длъжник И.Й.М.. Претендирана е и законната лихва върху
главницата от подаване на заявлението по чл. 410 ГПК на 19.04.2018г. до
окончателното плащане. За вземането е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК по гр.д. № 25055/2018г. на СРС, 65 състав.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява
правилността на първоинстанционното решение само в рамките на релевираните
оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за валидност,
допустимост на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми
на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д.
№ 1/2013г., ОСГТК на ВКС).
Обжалваното решение е валидно и допустимо. Възражението срещу издадената
заповед за изпълнение е подадено в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК, а исковата
молба – в срока по чл. 415 ГПК и за ищеца е налице интерес от установителния
иск. Настоящият състав намира, че при
постановяване на първоинстанционното решение не е допуснато нарушение на
императивни материалноправни норми, а с оглед оплакванията в жалбата е правилно
по следните съображения:
Не е било спорно и по делото се
установява, че на 24.11.2008г. между страните е бил сключен рамков договор за
правно обслужване, изменен с допълнително споразумение № 2/10.02.2010г., по
който договор с възлагателен протокол № 112/12.04.2012г. на ищеца – адвокат е
възложено извършването на действия по образуване и водене на изпълнително
производство срещу длъжника И.Й.М.
с цел събиране на вземания по договор за кредит от 16.07.2007г. по изпълнителен
лист от 15.02.2012г., като общата сума по изпълнителния лист е в размер на
235 041.60 лв.
Съгласно т. 1 от допълнително
споразумение № 2/10.02.2010г., с което е изменен и допълнен рамковия договор, т. 3.1.3 от договора се изменя така: За всеки
конкретен случай на възложени действия по т. 1.1.3. (образуване и водене на
изпълнителни дела) възложителят заплаща възнаграждение в размер на 100 лв. при
образуване на изпълнителното дело и минимално дължимото възнаграждение за водене
на изпълнително дело, определено в Наредба № 1/2004г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, когато със събраното вземане се погаси 30 % от
размера на претендираната по изпълнителния лист главница, а при случаите на обръщане
на поредност на погасяване - 40 % от главницата.
Съгласно т. 9 от допълнителното
споразумение, т. 3.3 от договора се
променя, както следва: 3.3.2.: Възнагражденията по т. 3.1.3 за образуване на
изпълнително дело се заплащат от възложителя на изпълнителя в тридесетдневен
срок от датата на представяне на разходооправдателен документ, издаден от
изпълнителя; т. 3.3.3 - Възнагражденията по т. 3.1.3 за водене на изпълнително
дело се заплащат от възложителя на изпълнителя до 30-то число на месеца, следващ
месеца, през който са изпълнени условията по т. 3.1.3, като същите се заплащат след
представяне на фактура в оригинал и договор за адвокатска защита и съдействие,
изготвени на базата на предоставената от възложителя справка по т. 4.2.5.
Изпълнителят е длъжен да представи на възложителя до 20-то число на месеца,
следващ отчетния, посочените разходооправдателни документи. В т. 5.2.15.
страните са уговорили изпълнителят да претендира изплатените от възложителя
допълнителни възнаграждения във фазата на изпълнителното производство като
разход по изпълнението, за да може съответният съдебен изпълнител да ги приеме
за такива. С т. 17 от допълнителното споразумение се създава нова т. 5.5. от раздел
пети, съгласно която изпълнителят следва да върне на възложителя, при
поискване, всички кредитни преписки, по които в срок от 18 месеца от датата на
възлагане няма постъпления в размер на минимум 30 % от главницата и не е сключено
споразумение, което се спазва от длъжника.
Не се спори също и от приложените
преписи от изпълнителни дела се установява, че в изпълнение на поръчката по
молба на ищеца е образувано изп.д. № 127110400570 по описа на ЧСИ peг. № 711 на
КЧСИ, с район на действие ОС-Варна, препратено по териториална компетентност и
преобразувано под № 20137370400518 по описа на ЧСИ рег. № 737 на КЧСИ, с район
на действие ОС-Добрич, препратено по териториална компетентност и преобразувано
под № 20148760400524 по описа на ЧСИ рег. № 876 на КЧСИ, с район на действие
ОС-Шумен.
С писмо от 06.11.2015г., на основание
т.5.5 от договора ответникът изискал всички находящи се при него преписки, в
това число и процесната, и оттеглил
поръчката си от ищеца.
От приетото в първоинстанционното
производство заключение на ССЕ се установява, че за периода от 12.04.2012г. до
06.11.2015г. за погасяването на задълженията на И.Й.М. е постъпила сума в общ
размер на 82 428.26 лв., с която са погасени в следната поредност: разноските
по изпълнителния лист в размер на 7 811.37 лв.; разноските на банката по
изпълнителното дело в размер на 5 855.12 лв.; присъдена договорна лихва в
размер на 38 019.30 лв., и част от главницата в размер на 30 742.47 лв.,
при размер на главницата по изпълнителния лист от 188 374.29 лв.
Ищецът е оспорил заключението с
твърдения, че същото е едностранно и се базира само на информация от банката,
но не е поискал изслушване на повторно заключение, а поставяне на допълнителни
неотносими за спора задачи. Вещото лице е посочило, че при изготвяне на
заключението е ползвало не само предоставената му от банката информация, но и
приложените доказателства и документи по делото, като заключението съответства
и на документите в кориците по приложените изпълнителни дела. Поради това
въззивният съд го кредитира като обективно и компетентно, а доводите в жалбата
в тази връзка намира за неоснователни.
Следователно по делото се установява, че
към момента на оттегляне на поръчката на 06.11.2015г. погасената част от
главницата по изпълнителния лист се равнява на 16.32 % от общо дължимата
главница в размер на 188 374.29 лв. От момента на възлагане на поръчката на
12.04.2012г. до оттеглянето й на 06.11.2015г. е изминал период повече от 18
месеца.
С оглед така установеното, въззивният
съд намира доводите в жалбата за неоснователни. Клаузите на т. 3.1.3 и т. 5.5 от
договора след изменението с допълнителното споразумение са ясни и не се нуждаят
от тълкуване - за всеки конкретен случай на възложени действия по образуване и
водене на изпълнителни дела възложителят заплаща възнаграждение в размер на 100
лв. при образуване на изпълнителното дело (120 лв. – с ДДС), а минимално
дължимото възнаграждение за водене на изпълнително дело, определено в Наредба №
1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, се дължи само в
случай че със събраното вземане се погаси 30 % от размера на претендираната по
изпълнителния лист главница, когато погасяването е в поредността по чл. 76, ал.
2 ЗЗД - разноски, лихви, главница, както е и в случая; Че това е така е видно и
от клаузата на т. 3.3.3 от договора след изменението, съгласно която възнагражденията
по т. 3.1.3 за водене на изпълнително дело се заплащат от възложителя на
изпълнителя до 30-то число на месеца, следващ месеца, през който са изпълнени
условията по т. 3.1.3 – т.е. след погасяване на 30 % от главницата по
изпълнителния лист. Ето защо правилно СРС е приел, че това възнаграждение е
уговорено като резултативно.
В съответствие с уговореното в т. 5.5 от
договора възложителят е изискал от ищеца процесната преписка, тъй като са
изминали повече от 18 месеца от датата на възлагането на конкретната поръчка,
без да е погасена главница в уговорения размер. С писмото от 06.11.2015г.
ответникът е оттеглил едностранно поръчката, но, противно на поддържаното от
въззивника, същият не е дължал възнаграждение над заплатените 120 лв. с ДДС за
образуване на изпълнителното дело, тъй като възнаграждението за водене на
делото е дължимо само след погасяване на 30 % от главницата, което в случая не
е било налице както към изтичане на
18-месечния срок, така и към оттеглянето на поръчката.
Действително, съгласно чл. 36, ал. 1 ЗА адвокатският труд е винаги възмезден,
но чл. 36, ал. 4 ЗА дава възможност на страните да
уговорят и резултативно възнаграждение - такова, което зависи от
изхода на спора, респ. в случая - от постигнатия резултат. Що се отнася до
наведените с въззивната жалба доводи за нищожност на посочените клаузи, същите
са преклудирани и не следва да се обсъждат. За да се произнесе съдът по въпроса
за нищожността, той трябва да е въведен като част от предмета на делото – в
исковата молба като преюдициален въпрос или с инцидентен установителен иск,
респ. с възражение от ответника в преклузивните процесуални срокове. В случая
доводи за нищожност са наведени едва с въззивната жалба, поради което същите не
следва да се обсъждат. Само за пълнота въззивният съд намира за необходимо да
отбележи, че клаузите на договора, обвързващи плащането на възнаграждението с
определен резултат не са нищожни като противоречащи на чл. 36, ал. 1 ЗА - възнаграждение е уговорено, но
изплащането му е отложено във времето и с модалитет, какъвто законът позволява
с чл. 36, ал. 4 ЗА.
Дали процесното вземане е било осчетоводено от ответника е ирелевантно за
спора за дължимостта на възнаграждението. Установяването на подобно
осчетоводяване не би допринесло за изясняване волята на страните, която е ясно
изразена в договора и в допълнителното споразумение. Ако ответникът е получил
по изпълнителното дело и неплатеното възнаграждение, това би могло да обоснове
извод за неоснователното му обогатяване, но този факт е неотносим за настоящия
правен спор.
На последно място, несъстоятелен е и поддържаният в жалбата довод за
невъзможност за ищеца да изпълни предвид прехвърляне на вземането по
изпълнителния лист на трето лице. Видно от приложените преписи от изпълнителни
дела, с които въззивникът очевидно не се е запознал, вземането по изпълнителния
лист е цедирано на трето лице с договор от 31.01.2018г., далеч след оттегляне
на процесната поръчка.
По изложените съображения въззивният съд намира, че предявеният иск е
неоснователен и подлежи на отхвърляне. Предвид съвпадението на крайните изводи
на двете инстанции, атакуваното решение следва да бъде потвърдено.
При този изход и изричната претенция,
разноски за настоящата инстанция се следват на въззиваемия, който е претендирал
присъждане на юрисконсултско възнаграждение. По реда на
чл. 78, ал. 8 ГПК вр. чл. 37, ал. 1 ЗПП вр. чл. 25, ал. 1 от Наредбата за
заплащането на правната помощ (обн. ДВ бр. 5/17.01.2006г.), съобразявайки
извършената от упълномощен от въззиваемия юрисконсулт дейност в настоящата
инстанция, въззивният съд определя размер на възнаграждението от 100 лв.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 88511 от 09.04.2019г., постановено по гр.д. № 53413/2018г. на Софийски районен съд, 65 състав.
ОСЪЖДА С.В.И., ЕГН **********, да заплати
на „О.Б.Б.“ АД, ЕИК********, на основание чл. 78 ГПК сумата 100 лв. (сто лева), представляваща юрисконсултско
възнаграждение за въззивното производство.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл.
280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.