РЕШЕНИЕ
№ 245
гр. Карлово, 27.07.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – КАРЛОВО, ІІ-РИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и седми юни през две хиляди двадесет и
втора година в следния състав:
Председател:Владимир Ст. Иванов
при участието на секретаря Цветана Т. Чакърова
като разгледа докладваното от Владимир Ст. Иванов Гражданско дело №
20225320100364 по описа за 2022 година
Производството е по иск с правно основание чл.26, ал.1 ЗЗД,
предявен от М. ИВ. ДЖ., ЕГН: **********, с адрес: с. В.Л., ул. „****, чрез
адв. С.Н. против „И.А.М.“ АД, ЕИК *****, със седалище и адрес на
управление: гр. С., бул. „Д.Н.“ ****, „С.Ц.“, ****, представлявано от Г.Т. -
*****. Ищцата моли съда да постанови решение, с което да прогласи
нищожността на клаузата за неустойка на чл.4, ал.2 от сключения между нея
и ответното дружество договор за паричен заем №**** от 26.07.2019 г., като
противоречаща на принципа на добрите нрави, заобикалящи материално -
правните изисквания на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, накърняващи договорното
равноправие между страните и нарушаващи предпоставките на чл. 11, т. 9 и
10 от ЗПК относно същественото съдържание на потребителските договори за
кредит.
Ищцата твърди, че на 26.07.2019 г. сключила с ответното дружество
договор за паричен заем №****, по силата на който й били предоставени в
собственост заемни средства в размер на 400 лева, при фиксиран лихвен
процент по заема 40,00%, годишен процент на разходите – 49,10% и срок за
погасяване на заема – 21 седмици.
1
Твърди, че съгласно чл.4 от договора, същият следвало да бъде
обезпечен с поне едно от следните обезпечения: две физически лица -
поръчители, всяко от които да отговаря на следните изисквания: да представи
служебна бележка от работодател за размер на трудово възнаграждение;
нетният размер на осигурителния му доход да е в размер над 1000,00 лева; да
работи по безсрочен трудов договор; да не е заематели поръчител по друг
договор за паричен заем; да няма неплатени осигуровки за последните две
години; да няма задължения към други банкови и финансови институции или
ако има - кредитната му история в ЦКР към БНБ една година назад да е със
статут не по - лош от „Редовен“ или да представи банкова гаранция с
бенефициер - заемодателят, за заемната сума, със срок на валидност - 30 дни
след крайния срок на плащане на задължението по договора. В случай на
неизпълнение от страна на кредитополучателя на условията визирани в чл.4,
ал.1 от договора, същият дължал неустойка на кредитора в размер на 197,40
лева съгласно чл.4, ал.2. Тази сума той следвало да престира разсрочено
заедно с погасителната вноска, към която се кумулирала месечна вноска за
неустойка в размер на 9,40 лева, с която неустойка падежното вземане
нараствало значително.
Твърди, че усвоила изцяло заемният ресурс, но не дължала плащания
за лихва и неустойка, тъй като договорът за кредит бил нищожен, поради
следните съображения:
Счита, че посоченият в договора фиксиран лихвен процент в размер
на 40,00% не отговаря на действително приложения лихвен процент, тъй като
уговорената неустойка представлявала добавък към договорната лихва.
Поради по-високия лихвен процент нараствала и стойността на годишния
процент на разходите /доколкото възнаградителната лихва е един от
компонентите му/, но същият не бил обявен на потребителя и не бил посочен
в чл.2 от договора в действителния му размер в нарушение на изискванията
на чл. 5 и на чл. 11, т. 10 от ЗПК. Счита, че с договорения фиксиран лихвен
процент в размер на 40,00 %, към който се кумулира вземането,
представляващо скрита печалба визирана в чл.4, ал.2 от договора за
неустойка, с която кредиторът допълнително се обогатява, се нарушават
добрите нрави и се внася неравноправие между правата и задълженията на
потребителя и доставчика на финансова услуга в разрез с изискванията на
добросъвестността и в негов ущърб, което водело до нищожност на
2
договорното съглашение.
Възнаградителната лихва съставлявала цена за предоставеното
ползване на заетата сума. Когато е налице явна нееквивалентност между
предоставената услуга и уговорената цена, се нарушавал принципът на
добросъвестност при участие в облигационните отношения. Или, както било
прието в решение № 452/25.06.2010г. по гр. д . № 4277/2008г. на ВКС, IV г.о.
„понятието добри нрави предполага известна еквивалентност на насрещните
престации и при тяхното явно несъответствие се прави извод за нарушение,
водещо до нищожност ...“.
Когато едната престация е предоставяне в собственост на парични
средства, то насрещната престация – заплащане на възнаградителна лихва,
следвало да се съизмерява както със стойността на отпуснатия заем, така и със
срока, за който се уговаря връщане на заетата сума, и с обстоятелството, дали
заемът е обезпечен /доколкото цената калкулира и риска на заемодателя от
невъзможността да си върне заетата сума/.
Съдебната практика приемала, че при формиране размера на
възнаградителната лихва, макар нормативно да не е установен императивен
лимит, обективен критерий за добросъвестното й определяне може да бъде
размера на законната лихва, без обаче тя да може да се приеме като
максимален размер. Трайно се приемало, че противоречаща на добрите нрави
е уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния
размер на законната лихва, а за обезпечени кредити - двукратния размер на
законната лихва. В тази насока: Решение № 906/30.12.2004 г. по гр. д.
1106/2003 г. на ВКС, 2 г. о.; Решение № 378/18.05.2006 г. по гр. д. 315/2005г.
на ВКС, 2 г. о.; Решение № 1270/09.01.2009 г. по гр. д. 5093/2007 г. на ВКС, 2
г. о.; Определение № 901/10.07.2015 г. по гр. д. 6295/2014 г. на ВКС, 4 г. о. По
аргумент от цитираните решения, при необезпечени заеми възнаградителната
лихва следвало да не надхвърля повече от три пъти законната лихва. В
настоящият случай договорената между страните лихва надхвърляла повече
от три пъти законната, което представлявало нарушение на добрите нрави,
като критерий за норми на поведение, установени в обществото, на основание
на това, че тя не отговаря на действителните параметри на договора, тъй като
към нея се кумулира уговорената в чл.4, ал.2 от договора неустойка. Реално
прилаганата договорна лихва накърнявала договорното равноправие между
3
страните, противоречала на добрите нрави и била в разрез с принципа на
добросъвестността при договарянето, поради което клаузите, въз основа на
които кредиторът се обогатява неоснователно се явявали нищожни. Поради
това, че нищожните уговорки не произвеждат никакво действие, следвало да
се приеме, че лихва не е уговорена между страните по процесния договор и
такова задължение не е възникнало за ищцата.
Съгласно чл.4, ал.2 от договора, заемополучателят следвало да
представи обезпечение визирано в чл.4, ал.1 от договора, тъй като в противен
случай същият дължи неустойка на кредитора в размер на 197,40 лева.
За да заобиколят материално-правните изисквания, регламентирани
в чл. 19, ал. 4 от Закона за потребителския заем, фирмите за бързи кредити
въвели практика да поставят на кандидатстващите за кредит лица изисквания,
на които те не могат да отговорят: осигуряване на поръчителство на
изпълнението на заемното правоотношение при неизпълними условия и/или
предоставянето на банкови гаранции. След като кредитодателите създали
предпоставки за неизпълнение на тези задължения чрез поставянето на
изисквания към потребителите, които те не могат да удовлетворят, те
включили в договорите за потребителски кредит санкции – заплащането на
неустойки, или пък предвидили заплащането на такси за осигуряване от
страна на кредитодателя на фирми, които да обезпечат задълженията на
потребителите. Чрез предвиждането на неустойки за неосигуряване на
обезпечение, респ. на такси, които те събират за осигуряване на фирми -
гаранти, небанковите финансови институции си осигурили допълнителна
печалба, която вече е калкулирана с договорената възнаградителна лихва,
като същевременно преодолели законовото изискване за таван на лихвените
нива и другите разходи по предоставената в заем сума.
Преценката за действителността на клауза за неустойката и за
нейния обоснован размер следвало да бъде извършена с оглед претърпените
вреди от неизпълнението следва да се извърши при спазване на критериите,
заложени в т. 3 от ТР на ОСТК на ВКС по т.д. № 1/09, с което било дадено
разяснение, че условията и предпоставките за нищожност на клаузата за
неустойка произтичат от нейните функции, както и от принципа за
справедливост в гражданските и търговски правоотношения. Преценката за
нищожност на неустойката, поради накърняване на добрите нрави следвало
4
да се прави за всеки отделен случай към момента на сключване на договора,
като могат да бъдат използвани някои от следните примерно изброени
критерии – естеството им на парични или непарични и размерът на
задълженията, на които се обезпечаван с неустойка, дали изпълнението е
обезпечено с други правни способи, вид на уговорената неустойка и на
неизпълнението, съотношение на размера на уговорената неустойка и
очакваните от неизпълнението вреди. Или, освен примерно изброените
критерии, съдът можел да съобрази и други наведени в производството, но
при всички случаи бил задължен да ги разгледа, съобразно всички събрани по
делото доказателства и направени доводи, като ги съотнесе към доводите на
доверителя ми съгласно разясненията в задължителната тълкувателна
практика на ВКС.
По силата на чл. 92 от ЗЗД неустойката представлявала
предварително определено обезщетение за вредите от неизпълнението и
обезпечавала изпълнението на договора, а в съдебната практика и в правната
доктрина се приемало безпротиворечиво, че тя може да има и санкционна
функция. Неустойката за неизпълнението на задължението за осигуряване на
поръчители или представяне на банкова гаранция загубила присъщата на
неустойката обезщетителна функция, защото чрез нея не се обезщетявали
вреди от самостоятелни и сигурни неблагоприятни последици за кредитора,
тъй като щети за кредитора щели да настъпят единствено при
неплатежоспособност на главния длъжник и при невъзможност вземанията по
договора да бъдат събрани принудително от неговото имущество, като в този
случай нямало да съществува възможност те да бъдат събрани и от
имуществото на лицата, които биха учредили лично обезпечение.
Предвидената неустойка в размер на 197,40 лева загубила присъщите за
неустойката обезщетителна функция, доколкото тя била около 50% от заетата
сума в размер на 400,00 лева, без да зависи от вредите от неизпълнението на
договорното задължение и по никакъв начин не кореспондирала с последици
от неизпълнението. Заемодателят не търсел обезпечение на вземанията си по
договора за кредит, тъй като обезщетението не служи за обезпечаване на
изпълнение на задължението за погасяване на главницата и договорната лихва
по дълга, а за неизпълнено условие за отпускане на кредита. Предвидено било
да се кумулира към погасителните вноски като по този начин водело до
скрито оскъпяване на кредита и създавало единствено предпоставки за
5
неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на потребителя, което
било в противоречие със задължението за договаряне съобразно принципа за
спазване на добрите нрави. Недобросъвестно и в ущърб на потребителя,
небанковата финансова институция поставила към ищцата неизпълними
изисквания, за да обоснове получаването на допълнителна печалба в
нарушение на ограниченията по чл. 19, ал. 4 от ЗПК.
Неустойката била договорена в нарушение на изискванията на
добросъвестността и е излязла извън присъщата й обезпечителна функция. В
добросъвестните отношения, легитимният кредиторов интерес била да получи
обезпечение преди сключването на договора, за да се гарантира срещу
евентуалното пълно или частично неизпълнение от страна на
заемополучателя. Нямало житейска и правна логика един кредитор да
престира без наличие на обезпечение, т.е. да е поел риска от евентуалното
неизпълнение и да изисква едва след сключването на договора да му бъде
предоставено обезпечение на дълга, тъй като на практика така се лишавал от
гаранции срещу неизпълнението. Нормално и логично било след като
заемодателят поставя такива условия на заемателя, за да му отпусне кредит,
то при липсата на някои от тях, той да не отпусне заема.
Кредиторът в настоящия случай поел риск да отпусне реално
необезпечен и само евентуално обезпечаем кредит, поради това
неблагоприятните последици за кредитодателя са самопричинени, тъй като
той не спазил своето задължение за предварителна оценка на
кредитоспособността на кредитополучателя, поради което финансовата
институция не можела да черпи права за себе си от собственото си
противоправно поведение, за да изведе легитимен интерес да претендира
описаната неустойка.
Неустойката по спорния договор имала санкционен характер, но
поставянето на условие за обезпечение на задължение за всяка вноска с
поемане на поръчителство от физическо лице, което да отговаря на
изисквания, създаващи значителни за изпълнението им препятствия,
противоречало на принципа на добросъвестността, тъй като целяла да създаде
предпоставки за начисляването на неустойката.
Договорена при тези условия, тя представлявала допълнителна
облага-печалба към възнаградителната лихва, без обаче тя да бъде обявена по
6
този начин на потребителя по реда на чл. 5 от ЗПК и без тя да бъде включена
в договорното съдържание като договорна лихва и като част от ГПР,
съобразно императивните изисквания на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК.
Съгласно чл.5 от ЗПК, преди потребителят да е обвързан от предложение или
от договор за предоставяне на потребителски кредит, кредиторът или
кредитният посредник предоставял своевременно на потребителя съобразно
изразените от него предпочитания и въз основа на предлаганите от кредитора
условия на договора необходимата информация за сравняване на различните
предложения и за вземане на информирано решение за сключване на договор
за потребителски кредит. Информацията по чл. 5, ал.1 се предоставяла във
формата на стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация
за потребителските кредити съгласно приложение № 2. На плоскостта на
настоящият казус, не било извършено отнапред разясняване на потребителя
на клаузите във връзка с крайните задължения по договора. Видно от
съдържанието на договора за предоставяне на паричен заем и представения
стандартен европейски формуляр поради неспазване на изискванията на чл.
11, т. 9 и т. 10 от ЗПК, същите били изготвени без заемателят да е бил
запознат с действителния размер на ГПР, посочен в чл.2 от договора обща
сума за погасяване.
Нормално, както разходите на търговеца, така и печалбата му,
следвало да са включени в посочения в договора фиксиран лихвен процент,
чиито стойности в конкретния казус не отговаряли на действителните
параметри по договора. Чрез уговореното в клаузата на чл.4,ал.2 от договора
се въвеждал още един сигурен източник на доход на икономически по-
силната страна. От една страна, неустойката била включена като падежно
вземане – обезщетение на кредитора, а от друга – същата била предвидена в
размер, който не съответства на вредите от неизпълнението, тъй като била
съизмерима с предоставената сума по кредита. По този начин заобикаляла
ограничението в чл.19, ал.4 ЗП при определяне ГПР - неустойката
представлявала над 50% от заетата сума.
С оглед изложеното ищцата моли съда да уважи предявения иск и да
й присъди разноските по делото.
С отговора на исковата молба ответното дружество, чрез юрк. Д.Н.,
оспорва предявения иск като допустим, но неоснователен. Досежно
7
твърдението, че посоченият в договора лихвен процент не отговаря на
действително приложения, както и че същият противоречи на добрите нрави,
излага следните съображения:
Твърдението, че уговорената неустойка е добавък към договорната
лихва било невярно и неаргументирано. Уговореният лихвен процент не
представлявал и не се свеждал единствено до възнаграждение за ползване на
главницата до нейното връщане, а бил цена на услугата по предоставяне на
паричния заем. Заемът бил предоставен от финансова институция по чл. 3, ал.
2 от Закона за кредитните институции, която отпуска заеми със средства,
които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други
възстановими средства, т. е. възможностите й в тази насока били по-
ограничени в сравнение с банките. Достъпът на ищеца до паричния ресурс –
предмет на договора, бил бърз, лесен и необезпечен. Обективните ползи за
заемателя от този начин на предоставяне на кредит имали своята цена в
гражданския оборот, която била фиксирана в договора и ищцата се съгласила
да я заплати при сключването му. Поради това тази цена не можела да бъде
приравнена на възнаградителна лихва и не следвало да бъде обсъждано
съответствието на размера й с добрите нрави. Към момента на сключване на
договора за кредит в действащото законодателство нямало ограничение на
максималния размер на цената на услугата – предоставяне за ползване на
паричен заем. От друга страна, законната лихва за забава, по никакъв начин
не ограничавала правото на страните да уговорят цена на услуга (ползване на
паричен заем) в различен размер. Задължението по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД не
било наречено от законодателя с термина „лихва“, а било определено като
обезщетение за вреди от неточното /забавено/ изпълнение или от пълното
неизпълнение на главното задължение. За разлика от лихвата, това вземане
нямало възнаградителен характер и не се дължало на договорно, а на законно
основание. Поради това следвало да се приеме, че няма пречка страните да
уговарят договорна лихва над размера на законната такава - свободата на
договаряне не била ограничена от разпоредбата на чл. 10, ал. 2 от ЗЗД.
Размерът на договорната лихва се определял по взаимно съгласие на страните
като част от договорната свобода, с която същите разполагат. В случая
страните свободно уговорили съдържанието на договора за кредит,
включително и размера на лихвите. Законната лихва имала за цел да регулира
лихвата при забава за изпълнение на едно задължение. Тя не била цена за
8
услуга, а санкция за неизпълнение. Поради тази причина законната лихва и
нейният държавно определен размер не било показател, на база на който може
да се определи дали една цена за услуга - предоставяне на заем - отговаря на
„добрите нрави“. Договорната лихва по своята същност представлявала
„цена“ за ползване на парични средства за определен период от време. Тази
„цена" се формирала от няколко фактора - разходи на търговеца за
предоставяне на услугата заем, конкуренция на пазара, ниво на обслужване,
риск от неизпълнение от страна на кредитополучателя. „Добрите нрави“ не
регулирали цените на стоките и услугите. Нарушение на добрите нрави
можело да има при заблуждение относно цената на определена стока, но
когато една цена е ясно и коректно посочена, когато една услуга не е
задължителна за ползване и потребителят сам при свободно формирана воля
решава дали иска да я ползва или не при посочената цена, тогава
противоречие с „добрите нрави“ не можело да има. На пазара на малките,
необезпечени заеми, какъвто бил заемът по настоящото дело, пазарните нива
на лихвата били по - високи от нивата на банковите кредити.
Досежно твърдението, за нищожност на неустойката, поради
противоречие с добрите нрави и прекомерност, то същото не следвало да бъде
кредитирано.
Неустойката по своята същност представлявала форма на договорна
отговорност, служеща за обезщетение за вредите, причинени от
неизпълнението. Процесната неустойка била начислена вследствие на
неизпълнение на поетите договорни задължения от страна на заемателя за
представяне в срок на обезпечение - поръчител или банкова гаранция.
Предназначението на посочената неустойка било да обезщети евентуалните
вреди от неизпълнението на договора, като обичайните вреди, които
причинява неизпълнението на парично задължение, били пропуснати ползи –
от пропуснатата сигурна възможност за печалба, която кредиторът би
реализирал, ако получи в срок паричната престация; претърпени загуби -
евентуалните допълнителни разходи, които кредиторът би дължал, ако би си
набавил чрез заем същия паричен ресурс на свободния пазар (за банкови
лихви и такси). Ако заемополучателят добросъвестно бил изпълнил поетото
договорно задължение и бил предоставил такава гаранция, то кредиторът щял
да е събрал вземането си и нямало да търпи посочените по-горе вреди.
Съгласно чл. 92, ал. 1 от ЗЗД неустойката обезпечавала изпълнението на
9
задължението и служела като обезщетение за вредите от неизпълнението без
да е нужно те да се доказват. Фактическият състав, който следвало да се
осъществи, за да възникне основанието за заплащане на неустойка за
неизпълнение на договор, включвал следните елементи: наличие на валидно
договорно задължение; неизпълнение на задължението; неустойката да е
уговорена. Всичко изброено дотук, съгласно гореизложеното, било налице,
следователно неустоечните задължения били валидно възникнали.
В TP № I от 15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСТК на В КС,
върховният съд приемал, че неустойката следва да е нищожна, само ако
единствената цел, за която тя е уговорена излиза извън присъщата й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция. Хипотези, които в
настоящия случай не били налице, тъй като уговорената неустойка имала
обезщетителна функция.
Въпросът за накърняването на добрите нрави по отношение на
уговорена неустойка следвало да бъде решен чрез комплексна преценка – не
само на съдържанието на договорната клауза, но и при отчитане на други
фактори, като свободата на договаряне, равнопоставеността между страните,
функциите на неустойката, както и възможността неизправният длъжник сам
да ограничи размера на неизпълнението, за да не се превърне неустойката в
средство за неоснователно обогатяване. Дори и се приеме, че неустойката е
прекомерна, то това не я правело a priori нищожна поради накърняване на
добрите нрави, а следвало да се намали нейният размер.
Констатациите на ищцата, че са поставени условия, при които
кредитополучателят да не може да изпълни договорното си задължение за
осигуряване на поръчители или банкова гаранция, били необосновани и не
отговаряли на истината. С подписването на договора, ищцата се била
запознала с изискванията, касаещи представяне на обезпечения под формата
на поръчителство или банкова гаранция. След като се е съгласила с
условията, същата е била сигурна, че има необходимото време, за да се
подготви и да изпълни поетия ангажимент.
Въвеждайки твърдението, че неустойката е добавък към договорната
лихва, с което увеличава и ГПР, т.е., че с неустойката се създават задължения,
които се покриват от ГПР, ищецът не съобразил разпоредбата на чл. 19, ал. 3,
т. 1 ЗПК, в която било предвидено, че при изчисляване на годишния процент
10
на разходите по кредита не се включват разходите, които потребителят
заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски
кредит. Следвало заключението, че законодателят е предвидил възможността
за начисляването на такива разходи, като изрично ги е изключил при
изчисляване на годишния процент на разходите по кредита.
Важно било да се подчертае, че в настоящия случай разпоредбата на
чл. 33, ал. 1 ЗПК не намира приложение и не е налице нарушение на нейните
изисквания. Претендираната неустойка за неизпълнение касаела едно
допълнително задължение за предоставяне на обезпечение като поради
непредоставянето му била начислена същата. Периодът, за който е начислена
неустойка, бил от изтичането на тридневния срок за предоставяне на
обезпечението до крайния срок на договора, а претендираната законна лихва
била за период от настъпването на падежа на договора до изплащане на
задължението, тоест за периода, за който се начислява неустойка за
неизпълнение на договорно задължение, не се претендирало обезщетение за
забава.
И не на последно място неустойката сама по себе си не била част от
печалбата на Кредитора, а била договорено между страните обезщетение за
неспазване на договорното от страна на заемателя. Претендираната неустойка
представлявала такава за неизпълнение на договорно задължение за
предоставяне на обезпечение, а не мораторна неустойка за забава.
Неоснователни били и твърденията, че са налице нарушения и на чл.
11, ал. 1, т. 9 ЗПК. По смисъла на § 1, т. 5 от ДР на ЗПК фиксиран лихвен
процент по кредита бил лихвеният процент, предвиден в клауза на договор за
кредит, по силата на която кредиторът и потребителят уговарят един
постоянен лихвен процент за целия срок на договора, а съгласно § 1, т. 5 от
ДР на ЗПК лихвения процент по кредита е лихвения процент, изразен като
фиксиран или като променлив процент, който се прилага на годишна основа
към сумата на усвоения кредит. В сключения договор бил посочен фиксиран
ГЛП, който не се променя през целия срок на договора и в който не се
включва неустойка, която не е част нито от разходите, нито от договорената
лихва печалба. При положение, че лихвеният процент е точно фиксиран в
договора и е ясен за страните, то не можело да се приеме, че са нарушени
изискванията на чл. 11, т. 9 ЗПК /Решение № 1285 от 27.10.2017 г. на ОС - П.
11
по в. гр. д. № 1764/2017 г.1. При фиксирана лихва липсвало задължение в
договора да се съдържа информация по чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК.
На следващо място, липсвали нарушения и на чл. 11, ал.1, т. 10 ЗПК.
ГПР бил посочен ясно в сключения договор за заем и е в размер на 49.10 %.
Годишният процент на разходите не бил по-висок от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена
с постановление на Министерския съвет на Република България - основния
лихвен процент на Българската народна банка в сила от 1 януари, съответно
от 1 юли, на текущата година плюс 10 процентни пункта / Постановление №
426 от 18 декември 2014 г. за определяне размера на законната лихва по
просрочени парични задължения/. ГПР представлява „печалбата“ на
кредитора, под формата на „договорна лихва“ и „другите разходи“, пряко
свързани с договора за потребителски кредит.
Договорът за кредит бил съобразен и с императивната норма на чл.
11, т. 10 ЗПК. На първо място, чл. 11, т. 10 ЗПК не изисквал да се посочи в
договора математическият алгоритъм, по който се изчислява ГПР. Това било
така, защото в рамките на Европейския съюз, в това число и в България,
имало нормативно предвидени две математически формули за изчислението
на ГПР /т. 1 и т. 2 от Приложение №1 към ЗПК/, които единствено можели да
се прилагат за изчислението на ГПР. Страните нито можели да прилагат
друга математическа формула за изчислението на ГПР, нито били длъжни да
възпроизвеждат в договорите си горните две формули.
Нормата на чл. 11, т. 10 ЗПК не предвиждала в договора за
потребителски кредит изрично и изчерпателно да бъдат изброени всички
разходи, включени в ГПР, а единствено да се посочат допусканията,
използвани при изчисляване на ГПР.
Ответникът счита, че процесният Договор за паричен заем напълно
отговаря на изискванията на чл. 22 ЗПК към момента на сключването му.
Моли предявеният иск да бъде отхвърлен като неоснователен и недоказан и
да му се присъдят разноските по делото.
От събраните по делото доказателства, отделно и в тяхната
съвкупност, съдът намира за установено от фактическа страна следното:
От приложения по делото Договор за паричен заем № **** от
26.07.2019 г., се установява, че „И.А.М.“ АД е предоставило на ищцата
12
сумата от 400 лв., която следвало да бъде върната на 21 седмични вноски от
по 20.70 лева, при фиксиран годишен лихвен процент по заема 40.00 % и
годишен процент на разходите – 49.10 %. Падежът на първата вноска е
02.08.2019 г., а на последната – 20.12.2019 г., като общата сума по кредита е
посочена в размер на 434.70 лева.
Съгласно чл.4, ал.1 от договора, заемателят следва в 3-дневен срок
от сключването му да осигури, едно от трите предвидени обезпечения: т.1 –
две физически лица - поръчители, отговарящи на условията, подробно
описани в договора или т.2 – банкова гаранция.
В чл.4, ал.2 е отразено, че при неизпълнение на задължението си да
представи обезпечение в сроковете по предходната алинея, заемополучателят
дължи неустойка в размер на 197.40 лева. Неустойката се заплаща
разсрочено, заедно с всяка от погасителните вноски, като към размера на
месечната вноска се добавя сума в размер на 9.40 лева.
При така установената фактическа обстановка, съдът прави следните
изводи от правна страна:
Няма спор по делото, че между страните е възникнало валидно
правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищецът е
усвоил сумата от 400.00 лева. Ответникът е небанкова финансова институция
по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити
със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или
други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при
сключване на договора е действало именно като такова, т. е. страните имат
качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК и на кредитор
съгласно чл. 9, ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна
характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит,
поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на
специалния закон – ЗПК.
Съобразно формулирания петитум на исковата молба, съдът дължи
произнасяне по релевираните възражения за нищожност на клаузата за
неустойка.
Критериите дали е налице нищожност на неустойка, поради
противоречие с добрите нрави, се съдържат в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д.
№ 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а именно – когато е уговорена извън присъщите
13
й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Съгласно дадените
разяснения в мотивите на ТР, за спазването на добрите нрави по иск за
дължимост на неустойка, съдът следи служебно.
Преценката за нищожност се извършва в зависимост от
специфичните за всеки конкретен случаи факти и обстоятелства, при
съобразяване на примерно посочени критерии, като – естество и размер на
обезпеченото с неустойката задължение; обезпечение на поетото задължение
с други, различни от неустойката правни способи; вид на уговорената
неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена; съотношението между
нейния размер и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението /Решение
№ 107/25.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 818/2009 г., II т. о./.
Обезпечението на едно вземане чрез уговаряне на неустойка има за
цел и задача да обезщети вредите, които страна по договора е нанесла на
другата чрез неизпълнение на задължението си по този договор. Иначе
казано, неустойката ще се задейства тогава, когато договорът е сключен, но
не е изпълнен по вина на една от страните. Така, както е уговорена в чл.4 от
Договора означава, че тя е загубила своята обезщетителна функция, тъй като
тя не предвижда заплащане на обезщетение на вреди поради неизпълнение на
договора, а е включена в погасителната вноска към този договор в следствие
на неизпълнение на отделна негова клауза, с която е уговорена.
Заемодателят е поставил редица условия на които заемателят следва
да отговаря, но не като условие за предоставяне на кредита, а единствено само
като условие за обезпечаване на неустойката. Кредиторът е дал възможност
на насрещната страна в едва 3-дневен срок да осигури двама поръчители,
всеки от които обаче трябва да отговаря на множество изисквания – за работа
по безсрочен трудов договор, за минимален стаж при работодателя, за
сравнително висок осигурителен доход, да няма лоша кредитна история, да не
е поръчител или заемател по друг договор. Освен това следва поръчителите
да представят и надлежна бележка от своите работодатели.
От начина, по който е уредено задължението на кредитополучателя
отнасящо се до осигуряване на поръчители, може да се обоснове извод, че
изпълнението му ще бъде свързано със значителни затруднения. Това е така,
защото, от една страна, това задължение не е определено от кредитора, като
предварително условие за сключване на договора, в какъвто смисъл е
14
обичайната практика, а от друга – изискванията към поръчителите са
многобройни, като за част от тях длъжникът не би могъл да получи в
определения срок информация. Изпълнението на тези изисквания е свързано с
получаване на информация от различни държани институции /за неплатени
осигуровки, трудова заетост, кредитна история свързана със справка от БНБ,
като срокът /до три дни от подписване на договора/ за събирането на тази
информация не отчита сроковете по АПК за отговор на отправени евентуални
запитвания, които са с доста по-голяма продължителност. Изискванията
свързани с кредитната история на поръчителя и данните за това имат ли
сключени други кредити също е свързано със затруднения. В тази връзка
следва да се подчертае, че да се вменява на кредитополучателя да изследва
дали евентуалният поръчител не е заемател или поръчител по друг кредит с
кредитора „И.А.М.“ АД, който разполага с тази информация, се намира в
сериозно противоречие с изискванията на добросъвестността. Тази
информация заемателят би могъл да получи много по-трудно от заемодателя,
който предоставя кредитни услуги по занятие и има необходимите знания и
умения за да извърши и сам проверка на сочените обстоятелства.
Прехвърлянето на тези задължения на заемополучателя, съчетано с
определянето на съвсем кратък срок за изпълнението им води до извод, че
клаузата е предвидена по начин, който да възпрепятства длъжника да я
изпълни и единствено с цел да се създаде предпоставка за начисляване на
неустойката. Съдът намира, че дори само поради тези особености на
договора, клаузата за неустойка е уговорена в отклонение от функциите й
предвидени в чл. 92 ЗЗД, което я прави нищожна поради противоречие с
добрите нрави, по смисъла на чл.26, ал.1 ЗЗД /в този смисъл Тълкувателно
решение № 1/2009 г. ОСТК/.
Що се отнася до алтернативната опция за обезпечение, то съдът
намира, че тя също поставя мъчно преодолими пречки пред заемателя. Касае
се за снабдяване с банкова гаранция, в размер за цялото задължение, валидна
30 дни след падежа за плащане по договора. Доколкото срокът за снабдяване
с такава гаранция е едва 3 дни, предвид практиката на банките по проучване
на лицата, кандидатстващи за такова обезпечение, фактически е невъзможно
за длъжника да придобие такава гаранция. Налага се извод, че и двете опции
по чл.4 от договора всъщност не дават възможност на длъжника да избегне
плащането на неустойка, тъй като са много трудно изпълними. След като това
15
е така, във всички случаи вземането за неустойка ще възникне в сферата на
кредитора. Тя затова е уговорена и като сигурна част от дълга, като следва да
се заплаща разсрочено, на равни части, заедно с всяка погасителна вноска.
При тези трудно изпълними условия, за да не възникне
задължението за неустойка, както и предвид размера й от 197.40 лева /при
главница от 400 лева/, съдът счита, че неустойката излиза извън присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции и се превръща само в
средство обогатяването на кредитора. Фактически не се касае за дължима
неустойка, а за вземане, което се плаща заедно с вноските за главница и
лихва, което вземане представлява допълнителна печалба за кредитора, освен
лихвата. В конкретния случай фактически е уговорена допълнителна
договорна (възнаградителна) лихва, която да плаща длъжникът и която е
скрита печалба за кредитора. Посоченият в размер на разходите по кредита за
потребителя като ГПР от 49,10%, нараства допълнително с размера на
неустойката по чл.4 от договора. Включена по този начин в договора, тази
неустойка по същество е добавък към възнаградителната лихва на търговеца -
заемодател и го обогатява неоснователно, доколкото именно лихвата би се
явила цена на услугата по предоставения заем и в този смисъл би
представлявала и печалбата на заемодателя.
Неустойката не е обявена по този начин на потребителя, с което е
нарушена нормата на чл.5 от ЗПК. Съгласно чл.5 от ЗПК, преди потребителят
да е обвързан от предложение или от договор за предоставяне на
потребителски кредит, кредиторът или кредитният посредник предоставя
своевременно на потребителя съобразно изразените от него предпочитания и
въз основа на предлаганите от кредитора условия на договора необходимата
информация за сравняване на различните предложения и за вземане на
информирано решение за сключване на договор за потребителски кредит.
Тази неустойка по своя характер е санкционна доколкото се дължи
при неизпълнение на договорно задължение, но същата не зависи от вредите
от това неизпълнение и по никакъв начин не кореспондира с последиците от
неизпълнението.
Имайки предвид това, съдът прави извод, че заемодателят не е
търсил обезпечение на вземането си, а по-голяма и недължима печалба от
уговорения заем, т. е. клаузата за неустойка се явява нищожна поради
16
противоречие със Закона за потребителския кредит.
Клаузата за неустойка изцяло противоречи на добрите нрави по
смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, тъй като драстично нарушава и
принципа на справедливост. Действително няма пречка размерът й да
надхвърля вредите от неизпълнението. В случая обаче, няма адекватен
критерий за преценка на това надвишаване, доколкото процесната клауза
обезпечава изпълнението на вторично задължение. Един вид обезпечава
изпълнението на задължението за обезпечаване на главното задължение. Т.е.
и санкционната функция е вън от предмета на задължението, тъй като само по
себе си непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди.
Основната цел на така уговорената неустоечна клауза е да дoведе до
неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя и до
увеличаване на подлежаща на връщане сума със значителен размер, което е в
контраст с всякакви разумни граници на добрите нрави и не се толерира от
закона. Тя драстично нарушава принципа на справедливост и не държи
сметка за реалните вреди от неизпълнението /в т. см. Решение № 74 от
21.06.2011 г. на ВКС по гр. д. № 541/2010 г., IV г. о., ГК/.
При възприетите изводи следва са приеме, че е налице
едновременно противоречие със закона и накърняване на добрите нрави, а
противоречието със закона по правило винаги „поглъща“ накърняването на
добрите нрави, респ. специалното основание изключва общото (така Решение
№ 97 от 8.02.2013 г. на ВКС по т. д. № 196/2011 г., I т. о., ТК).
И тъй като съдът не е обвързан от посочения от ищеца начин на
съединяване на исковете, когато те са за обявяване на нищожност на клауза от
правна сделка на няколко основания (вж. в този смисъл мотивите на Решение
№ 527/21.06.2010 г. по гр. д. № 1363/09 г. на IV г. о. на ВКС), следва да
разгледа всеки един от тях в поредност, съобразно естеството на твърдения
порок според основанията по чл. 26 ЗЗД. Но при установеното „противоречие
със закона“ позоваването на основанието „накърняване на добрите нрави“,
изключва възможността съдът да се произнесе по него. (спр. Решение № 417
от 21.05.2010 г. по гр. д. № 1228/2009 г. на ВКС, Гражданска колегия, III г. о.).
В който случай основанията, макар и да съществуват едновременно, правният
резултат от уважаването на иска на едно от тях, изключва интереса от
обявяване на нищожност на другите основания. Или прогласената от съда
17
нищожност на сделката в процесната част като неравноправна, респ.
противоречаща на закона, ще има идентични правни последици, които
законът свързва с обявяването на нищожността й като противоречаща на
добрите нрави. В този случай съдът не дължи произнасяне по другите
въведени в процеса основания за нищожност на договора за кредит.
При този изход на делото, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК на
ищеца се дължат направените по делото разноски.
Съгласно чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв., на която се позовава
пълномощникът на ищеца, адвокатът може да оказва безплатно адвокатска
помощ и съдействие на материално затруднени лица. В договора за правна
защита е отразено, че същата се предоставя безплатно. Съгласно чл.38, ал. 2
ЗАдв., в случаите по ал. 1, ако в съответното производство насрещната страна
е осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение.
Този размер, съобразно цената на иска от 197.40 лева и чл. 7, ал. 2, т. 1
Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения възлиза на 300.00 лева за осъществено от адвокат С.Н.
процесуално представителство.
Освен адвокатско възнаграждение в полза на пълномощника на
ищеца, ответникът следва да заплати на последния разноските за държавна
такса в размер на 50 лева.
Мотивиран от изложеното съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА за НИЩОЖНА на основание чл.26, ал.1, от ЗЗД
клаузата на чл.4, ал.2, предвиждаща заплащане на неустойка, от договор за
паричен заем №**** от 26.07.2019 г., сключен между „И.А.М.“ АД, ЕИК
*****, със седалище и адрес на управление: гр. С., бул. „Д.Н.“ ****, „С.Ц.“,
****, представлявано от Г.Т. - *****, като заемодател и М. ИВ. ДЖ., ЕГН:
**********, с адрес: с. В.Л., ул. „****, като заемополучател, поради
противоречие със Закона за потребителския кредит.
ОСЪЖДА „И.А.М.“ АД, ЕИК *****, със седалище и адрес на
управление: гр. С., бул. „Д.Н.“ ****, „С.Ц.“, ****, представлявано от Г.Т. -
***** да заплати на М. ИВ. ДЖ., ЕГН: **********, с адрес: с. В.Л., ул. „****,
18
сумата от общо 50.00 лева, представляваща разноски по делото за заплатена
държавна такса.
ОСЪЖДА „И.А.М.“ АД, ЕИК *****, със седалище и адрес на
управление: гр. С., бул. „Д.Н.“ ****, „С.Ц.“, ****, представлявано от Г.Т. -
***** да заплати на С.К. Н., ЕГН: **********, адрес: гр. П., ул. „Й.Г.“ ***,
сумата от 300.00 лева, представляваща адвокатско възнаграждение, на
основание чл. 38, ал.2 от Закона за адвокатурата.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Окръжен съд П. в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
К.Ш.
Съдия при Районен съд – Карлово: _______________________
19