№ 180
гр. София, 24.02.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 12-ТИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на тридесети януари през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Светлин Михайлов
Членове:Даниела Христова
Цветомира П. Кордоловска Дачева
при участието на секретаря Мариела П. Миланова
като разгледа докладваното от Светлин Михайлов Въззивно гражданско дело
№ 20241000500831 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл.258 и следв. от ГПК.
Образувано е по повод постъпил въззивна жалба от И. С. М. и Н. Б. Г., с която
обжалват решение № 3 995 от 19.07.23 г., постановено по гр. д. № 6 666/21 г. по описа на
Софийски градски съд, Гражданско отделение, 21 състав в частта, в която съдът е отхвърлил
предявения от И. С. М. и Н. Б. Г. срещу „Юробанк България“ АД иск с правно основание чл.
26, ал. 1 ЗЗД за признаване за установена нищожността на чл. 4, т. 1 от договор за кредит за
рефинансиране на жилищен/ипотечен кредит № HL 57625 от 09.05.2012 г.; отхвърлил е
предявеният отрицателен установителен иск за признаване за установено, че ищците И. С.
М. и Н. Б. Г. не дължат на ответника „Юробанк България“ АД сумата от 66 800.46 евро,
представляваща курсова разлика, включена без правно основание в главницата по договор за
кредит за рефинансиране на жилищен/ипотечен кредит № HL 57625 от 09.05.2012 г.;
отхвърлил е предявения от И. С. М. и Н. Б. Г. срещу ответника „Юробанк България“ АД
осъдителен иск е правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за заплащане на сумите от
общо 7 149.43 лева, по 3 574.72 лева на всеки ищец, получени от ответника по договор за
кредит за покупка на недвижим имот № HL 35152 от 21.04.2008 г. курсови разлики в
периода от 08.06.2008 г. до 08.05.2012 г., формирани от заплатените месечни погасителни
вноски и такси за управление, ведно със законната лихва върху тях, считано от подаване на
исковата молба до окончателното й заплащане; отхвърлил е предявения от И. С. М. и Н. Б. Г.
срещу ответника „Юробанк България“ АД осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1,
предл. 1 ЗЗД за заплащане на сумите от общо 2 984.27 CHF, по 1 492.14 CHF на всеки ищец,
1
получена от ответника на 08.05.2008 г. по договор № HL 35152 от 21.04.2008 г. такса за
усвояване на кредит по чл. 4.1 от договора, ведно със законната лихва, считано от подаване
на исковата молба до окончателното й заплащане; отхвърлил е предявения от И. С. М. и Н.
Б. Г. срещу ответника „Юробанк България“ АД осъдителен иск с правно основание чл. 55,
ал. 1, предл. 1 ЗЗД за заплащане на сумите от общо 2 275.92 CHF, по 1 137.96 шв. франка на
всеки ищец, получена от ответника в периода от 08.05.2009 г. до 25.06.2012 г. по договор №
HL 35152 от 21.04.2008 г. такса по чл. 4.2 от договора за управление на кредита, ведно със
законната лихва, считано от подаване на исковата молба до окончателното й заплащане;
отхвърлил е предявения от И. С. М. и Н. Б. Г. срещу ответника „Юробанк България“ АД
осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. I ЗЗД за заплащане на сумите от
общо 4 436.34 евро, по 2 218.17 евро на всеки ищец, получена от ответника в периода от
10.06.2012 г. до 10.05.2021 г. по договор за кредит за рефинансиране на жилищен/ипотечен
кредит № Н L 57625 от 09.05.2012 г. такса (комисионна) по чл. 4.1 от договора за управление
на кредита, ведно със законната лихва, считано от подаване на исковата молба до
окончателното й заплащане; отхвърлил е предявения от И. С. М. и Н. Б. Г. срещу ответника
„Юробанк България“ АД осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за
заплащане на сумите от общо 16 888.84 евро по 8 444.42 евро на всеки ищец, получена от
ответника в периода от 10.06.2012 г. до 10.05.2021 г. по договор за кредит за рефинансиране
на жилищен/ипотечен кредит № Н L 57625 от 09.05.2012 г. възнаградителна лихва,
изчислена върху сумата от 66 800.49 евро включени в главницата по кредита курсови
разлики, ведно със законната лихва, считано от подаване на исковата молба до
окончателното й заплащане и е осъдил И. С. М. и Н. Б. Г. да заплатят на„Юробанк България“
АД разноски в общ размер 616.28 лв. и юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв.
В жалбата се твърди, че атакуваното решение е незаконосъобразно. Оспорват
се изводите на по отношение на прехвърлянето на риска върху кредитополучателите.
Твърдят, че съдът не се е съобразил със задължителните тълкувателни постановки на
решение по дело С-186/16г. и на определение по дело С - 119/17г. . на СЕС по отношение на
валутния риск съгласно които именно поради диспропорцията в информираносттта и
професионалната подготвеност на кредитора и потребителя, Директива 93/13 въвежда
изискването доставчикът на заемен ресурс да разпише в договора точният механизъм, за
който се отнася съответната клауза, както и евентуално отношението между този механизъм
и механизма, предвиден в други клаузи, така че потребителят да може да предвиди въз
основа на ясни и разбираеми критерии произтичащите за него икономически последици.
Търговецът дължи да уведоми потребителя за всички обстоятелства, които са могли да дадат
отражение върху обхвата на неговото задължение, като му позволят включително и да
изчисли общата цена на своя заем. С оглед на това твърди, че в нарушение на чл. 633 от
ГПК и на §. 4 от ДЕС, първоинстанционният съд не приложи тълкувателните постановки на
горепосочените актове на СЕС, поради което стигна до неправилния правен извод, че по-
силната страна в правоотношението не е прехвърлила върху ищците кредитополучатели
риска от поскъпването на обменната стойност на чуждата валута спрямо българския лев,
валутата в която ищците получават доходите си. Твърди, че от структурата и съдържанието
2
на процесния договор от 2008 г. се установява, че същият не съдържа механизма на промяна
на курсовата стойност на швейцарския франк, по начин даващ възможност потребителите да
разберат, че тази валута е високорискова и че в случай на икономически сътресения и кризи,
тя ще увеличи значително стойността си. По- конкретно клаузата на чл. 22 от договора не
отговаря на изискването за информираност, тъй като не разяснява в пълнота
икономическите последици от поемането на задължение в чуждата стабилна спрямо
българския лев валута. Освен че от структурата и условията на договора не произтича по
ясен и разбираем за потребителя начин какъв ще бъде общия размер на задължението в
случай на увеличаване на цената, на която швейцарския франк ще бъде търгувана на
банковия и борсовия пазар, по делото не се ангажираха доказателства, че банката е
разяснила в преддоговорния процес всички относими данни за поемания от потребителите
валутен риск. Оспорва и възприетото от съда по отношение на заключенията на назначената
съдебно-счетоводна експертиза, мъзприети безкритично, като твърди, че на основание чл.
202 от ГПК, решаващият състав следваше да не даде вяра на заключението в тази му част.
Излага конкретни мотиви в подкрепа на това твърдение.
Твърди, че в практиката си СЕС се е произнесъл по въпроса каква информация
следва да предостави на потребителите доставчикът на кредитен ресурс в хипотезите, в
които лихвите се образуват въз основа на променлив лихвен процент, чиито бъдещи
конкретни стойности не могат да бъдат известни на кредитора. Отговаряйки на поставените
му преюдициални запитвания, СЕС е отчел, че когато става въпрос националният съд трябва
да направи необходимите проверки за неравноправност с оглед на всички релевантни
фактически елементи, сред които са рекламните материали и относимата и съществена
информация, предоставена от кредитодателя при договарянето. Според СЕС, за да бъде
потребителят действително информиран за дължимата от него цена на кредита е необходимо
кредитодателят да предостави информация за колебанията в миналото на индекса, въз
основа на който се изчислява приложимия лихвен процент, поради което банката е следвало
да представи на кредитоискателите данните за движението в миналото на курса на
швейцарският франк спрямо българския лев, както и да разясни на ищците, че
швейцарският франк е повишавал драстично стойността си спрямо лева, да им демонстрира
тези повишения и техните стойности, за да може те да вземат информирано решение дали да
изразят волята си да усвоят чуждата валута, каквато недобросъвестно не е предоставена. От
казаното прави извод, че първоинстанционния съд неправилно е приел, че не е налице
неравноправност на клаузата на чл. 22 от Договора от 2008 г.
Оспорва и твърди, че са неправилни и изводите на съда по отношение на
действителността на уговорките за такса усвояване и такса управление. В тази връзка
цитира практика на СЕС, която приема, че макар че самото непосочване в договора за
кредит на конкретните услуги, възмездявани от таксите по усвояване и по управление да не
е достатъчно основание да се приеме, че е неравноправна договорна клауза, регламентираща
тези такси, то неравноправността може да бъде установена от националния съд, ако такава
клауза е съставена по неясен и неразбираем за потребителя начин, т.е. ако от условията на
3
договора и от публичността и предоставената на потребителя в преддоговорния процес
информация, естеството на предоставените услуги да не може да бъде разумно разбрано или
изведено. Твърди, че СЕС приема, че липсата на прозрачност по смисъла на §. 5 от
Директива 93/13/ЕИО относно неравноправните клаузи на клаузата за такса за усвояване или
за управление не е достатъчна ipso facto да обоснове извод за неравноправност на тази
клауза. Твърди, че в настоящия случай, от съдържанието на процесиите договори за кредит
и споразуменията към тях не може да се установи естеството на предоставените услуги (ако
такива изобщо са били предоставени на потребителите-ищци, за което обстоятелство те не са
били уведомявани), а банката не установи пълно и главно дали е предоставяла услуги и
респ. какви, какви разходи е извършвала, за които да се дължи уговорените вземания за
такси, още повече такива които да са пряко обвързани в процентно съотношение с размера
на разрешената, респ. непогасената главница. Развива доводи в тази насока изведени от
твърденията на ответната банка и същността на понятията „услуга“ и „договор за услуга“.
Оспорва като неправилни и изводите по отношение на такса и комисионна - 0,3% годишно,
или 0,025% месечно. Твърди, че какви действително предоставени услуги обезпечава таксата
по управление на кредита не е предоставено на кредитополучателите като информация към
момента на сключване на договора от 2008г., респ. от 2012г. и не е произтичало от публично
оповестена информация, поради което потребителите не са били запознати с основанието на
възнаграждението, породено от тази клауза. В тази връзка твърди, че поддържаме и доводът,
изложен в исковата молба, а именно: Заплащането на многократни такси за извършването на
едно и също действие води до неоснователно обогатяване на кредитора и противоречи на
общия принцип, забраняващ получаването на престация без правно основание. Твърди, че в
настоящия случай, с оглед естеството, общата структура и разпоредбите на договорите за
кредит, съответните клаузи за такса усвояване и такси управление обосновават извод
дължимото въз основа на тях задължение да е съществен елемент от престацията на
длъжника за погасяване на отпуснатата му от кредитора сума и имат характера на
възнаградителна лихва, а не на такси за администриране на кредита.
Оспорва и твърди, че неправилни са правните изводи на първата инстанция за
неоснователност на иска за признаване за установено, че ищците не дължат на ответника
66 800.46 евро (увеличение на иска от 48 386.17 евро) курсова разлика, включена в
главницата по договор за кредит за рефинансиране на жилищен ипотечен кредит Ns
HL57625 от 09.05.2012 г. Твърди, че неравноправността на уговорката от Договора от 2008г.
за цялостно прехвърляне на валутния риск от увеличаване на курсовата стойност на
швейцарския франк не е породило валидно правно действие, съгласно чл. 146, ал. 1 от ЗЗП,
който порок се е пренесъл в договор за кредит за рефинансиране на жилищен ипотечен
кредит № HL57625 от 09.05.2012 г., с който са рефинансирани курсови разлики в размер на
66 800,46 евро. Уговорката за рефинансиране на недължими курсови разлики осъществява
основанието по чл. 366 от ЗЗД, тъй като с Договора от 2012 г. страните са изчислили размера
на дълга въз основа на неравноправната валутна клауза от Договора от 2008 г. Подобно
договаряне е и неравноправно, съобразно разрешението, изведено с решение от 9 юли 2020
по дело С-452/18 на СЕС. В т. 25, 31, 32 и диспозитива от решението, СЕС излага
4
тълкувателното си постановление, че новиране на задължение, основано на неравноправна
клауза може да породи валидни правни последици само в хипотезата, в която потребителят,
знаейки за неравноправния характер на тази клауза, при свободно и информирано съгласие и
при спазване на предвидените в член 3 от Директива 93/13 изисквания се е отказал от
гарантираната му от нея защита. Твърди, че в настоящият случай, при сключването на
новационният договор през 2012г. с оглед състоянието на правото и на съдебната практика,
не са имали сигурна и категорична информация, че уговорката за цялостно прехвърляне на
валутният риск е неравноправна. Клаузите на договора за рефинансиране от 2012г. са типови
и предварително изготвени от кредитната институция и въззивниците не са оказали влияние
върху редакцията и съдържанието на уговорките по него съобразно икономическите си
интереси.
Твърди, че неправилни са изводите на съда по отношение на отхвърлената от
него част от иска за признаване за установено, че ищците не дължат на банката ответник
сумата от 10 809 евро, равностойни на 11 909.56 швейцарски франка, капитализирани с
допълнителни споразумения просрочени задължения за лихви, такси и главница по договор
за кредит от 21.04.2008 г., включени в главницата по договора за кредит от 09.05.2012 г. В
тази връзка твърди, че сключените пет допълнителни споразумения към Договора от 2008 г.
са нищожни в цялост като съставляващи спогодби върху непозволен договор, с които се
урежда спор, произтичащ от прилагането на неравноправни клаузи, с които потребителят е
извършил предварителен отказ от предоставената му от закона потребителска защита, което
е недопустимо и с които договор страните са определи размера на дълга въз основа на
действието на неравноправните клаузи от договора от 2008 г., с които валутният риск е
прехвърлен изцяло върху кредитополучателя, а съгласно чл. 366 ЗЗД, спогодбата върху
непозволен договор е нищожна, дори страните да са се спогодили относно неговата
нищожност. Твърди, че с оглед на основателността на предявените установителни искове са
основателни и кондикционните ни претенции за реституция на всички облаги, получени от
банката въз основа на недействителните уговорки по договорите от 2008 г. и от 2012 г. Ето
защо моли съда да постанови решение, с което да отмени първоинстанционното решение в
обжалваните му части, като претендира и разноски.
Ответникът по въззивната жалба „Юробанк България“ АД оспорва същата.
Твърди, че атакуваното решение в тази части е правилно и законосъобразно. Твърди, че по
отношение на предявените искове за недължимост на главницата предявените искове са
недопустими, тъй като ищците е следвало да предявят искове за връщане. Развива доводи, че
между страните е сключен втори договор, който не новира задълженията, а представлява нов
такъв, както и оспорва приложението на чл. 366 от ЗЗД. Прави извод за липса на противна
на закона уговорка за връщането на кредит в уговорената валута. Твърди, че не е противна
на закона и уговорката за превалутиране, тъй като се касае за курс, обявен от трето лице
(БНБ). Твърди, че банката не е могла да предвиди промяната на валутния курс на
швейцарския франк, както и се позовава на практиката на СЕС, която прави разлика между
кредит отпуснат в чужда валута и кредит индексиран в чужда валута. Оспорва и изводите за
5
недължимост на капитализираните лихви, като твърди, че по същество това не е
капитализиране, а преструктуриране на дълга. Твърди, че съдът правилно е отхвърлил
исковете за такси и разноски, тъй като наведеният довод, че разходите на банката се
покриват от възнаградителната лихва е несъстоятелен. Банката не е променяла същите,
както и че те са били посочени изрично, вкл. и начина на тяхното изчисляване, както и че
същите не се събират многократно, а представляват разсрочено плащане. Моли съда да
постанови решение, с което да потвърди атакуваното в тези части като правилно и
законосъобразно. Претендира разноски.
С насрещна въззивна жалба „Юробанк България“ АД оспорва № 3 995 от
19.07.23 г., постановено по гр. д. № 6 666/21 г. по описа на Софийски градски съд,
Гражданско отделение, 21 състав в частта, в която съдът е признал за установено, че ищците
И. С. М. Н. Б. Г. не дължат на ответника „Юробанк България“ АД сумата от 9 251.89 евро,
съставляващи евровата равностойност на 11 126.75 CHF, просрочени задължения за лихви и
такси по договор за кредит № HL 35152 от 21.04.2008 г., капитализирани към главницата с
допълнителни споразумения от 16.03.2009 г., от 06.11.2009 г., от 27.05.2010 г., от 27.06.2011
г., от 02.02.2012 г. и от 11.09.2013 г. и включени в главницата по договор за кредит № HL
57625 от 09.05.2012 г.; осъдил „Юробанк България“ АД да заплати на ищците И. С. М. и Н.
Б. Г. сумите от общо 1 707.70 CHF, по 853.85 шв. франка на всеки от ищците, недължимо
получени от ответника по договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL 35152 от
21.04.2008 г. в периода от 08.08.2008 г. до 08.05.2012 г. лихви над размерите по
първоначално уговорените анюитетни вноски, ведно със законната лихва върху тях, считано
от подаване на исковата молба до окончателното й заплащане; осъдил е „Юробанк
България“ АД да заплати на ищците И. С. М. и Н. Б. Г. сумите от общо 2 383.74 евро, по
1 191.87 евро на всеки ищец, недължимо получена от ответника в периода от 10.06.2012 г. до
10.05.2021 г. по договор за кредит № HL 57625 от 09.05.2012 г. възнаградителна лихва върху
част от главницата в размер на 9 251.89 евро, образувана от капитализация на договорна
лихва и такса върху главницата по договор за кредит № HL 35152 от 21.04.2008 г. в размер
на 11 126.75 CHF, ведно със законната лихва, считано от подаване на исковата молба до
окончателното й заплащане и е осъдил „Юробанк България“ АД да заплати на ищците И. С.
М. и Н. Б. Г. разноски в общ размер 2 825.90 лв.
Оспорва изводите на съда по отношение на въведеното възражение за
погасяване по давност. В тази връзка твърди, че решението на СЕС от 16.07.2020 г. по
съединени дела С-224/19 и С-259/19 е неприложимо. По отношение на решението на СЕС от
08.09.2022 г. по съединени дела С-80/21 и С-82/21, на което първоинстанционният съд се
позовава в мотивите си, за да откаже да приеме направеното от нас възражение за изтекла
погасителна давност твърди, че е постановено по запитване от полския национален съд във
връзка с различна фактическа, а и правна обстановка, обосноваваща въпрос дали уредбата
на давността по полското право нарушава принципа на ефективност и на равностойност.
Твърди, че в него запитващата юрисдикция посочва, че според националната съдебна
практика и националната доктрина, ако договорът се обяви за нищожен, давността за
6
банката и за потребителите (за връщане на недължимо получено) започва да тече в различни
моменти, което е обоснован логичен извод на СЕС да приеме, че не са налице принципите на
равностойност и на ефективност и да „премести“ момента, от който започва да тече
давността за потребителите в Полша, за да бъдат тези принципи спазени в полския случай,
като се приеме, че потребителите трябва да са узнали за неравноправните клаузи. Твърди, че
съобразно правилата на българското право погасителната давност при искове за
неоснователно обогатяване тече от момента на неоснователното разместване на
имуществени блага, а не от узнаването, като това разрешение, не влиза в противоречие с
правото на ЕС и съдебната практика на СЕС. От казаното прави изводи, че е ирелевантно в
кой момент кредитополучателят е узнал за неравноправните клаузи (ако се приеме, че в
договорите е имало такива). В тази връзка твърди, че дори и да се приеме, че моментът на
узнаване има значение за претенцията, то съдът следва да има предвид, че
кредитополучателите са узнали за неравноправния характер на клаузите още е подписване
на договора от 2008 г., или най-късно с първото увеличение на плащанията по кредита.
Твърди, че Директива 93/13 определя основанията и предпоставките определена договорна
клауза от потребителски договор да бъде прогласена за неравноправна, но не ограничава
страните-членки да предвидят и уредят при условията на изключителна дискреция в своята
вътрешна правна регламентация (принцип на процесуална автономия) последиците от
нищожността на клаузите (за прогласяването на която няма давност), вкл. определяне на
давностен срок, с изтичането на който осъдителните претенции на потребителя да се
погасяват, доколкото същият е разумен и не противоречи на принципите на равностойността
и ефективността (чл. 6 и чл. 7 от Директивата). Твърди, че нашата национална
регламентация предвижда разумен срок и не затруднява потребителите да предявяват своите
реституционни претенции, произтичащи от обявените за неравноправни клаузи. Развива
доводи, покриващи се с тези изложени в отговора на исковата молба, както и оспорва
изводите на съда относно погасяването по давност на предявените осъдителни искове. Моли
съда да отмени атакуваното решение в тези части и вместо него постанови ново, с което да
отхвърли исковете като претендира и разноски.
Ответниците по насрещната въззивна жалба И. С. М. и Н. Б. Г. оспорват
същата. Твърдят, че неоснователни са доводите, че е недопустим предявения отрицателен
установителен иск за признаване за установено, че ищците не дължат сумата от 9 251.89
евро. В тази връзка твърдят, че са наведени противоречиви доводи по отношение на
характера на втория договор. Твърди, че практика безпротиворечиво приема като елемент от
фактическия състав на обективната новация подновяваното задължение да е валидно
уговорено, каквото в настоящия случай, не е налице, тъй като допълнителните споразумения
към договора от 2008г., с които са извършени капитализации към главницата, не са породили
правно действие съгласно чл. 366 от ЗЗД, поради това, че с тях недопустимо потребителите-
ищци са се отказали от гарантираната им от закона потребителска защита и с тях те са
преуговорили правните последици на неравноправните договорни клаузи на основния
договор от 2008 г. Твърди, че е неоснователен довода на банката, че установителните искове
за установяване на право, което е съществувало в миналото, но е погасено или прекратено
7
към момента на приключване на съдебното дирене, било допустимо само в изрично
предвидените в закона случаи. В тази връзка твърди, че за разлика от конститутивните
искове, за които процесуалния закон въвежда подобно правило, с оглед на изричната
законова разпоредба на чл. 124, ал. 1 от ГПК, допустимостта на установителните искове като
самостоятелна форма на защита е обусловена единствено от наличието на правен интерес.
Цитира практика на ВКС, за която моли съда да се съобрази с възприетото в нея.
Твърди, че несъстоятелен е довода, че капитализирането на такси, извършено с
допълнителните споразумения към договора от 2008 г. е напълно допустима практика, както
и че уговорките по чл. 4. 1, на чл. 4, т. 2 от договор № HL 35152 от 21.04.2008 г. за
заплащането на такса за усвояване и за такса за управление са неравноправни. Смята, че
поради неравноправния им характер и противоречието им с добрите нрави, тези такси са
недължими, поради което не е било налице основание за преоформяне на главницата с
просрочени такси, а извършеното без правно основание капитализиране на такси
осъществява основанията на чл. 366 от ЗЗД и на неравноправността по смисъла на чл. 143 от
ЗЗП. Оспорва твърдението, че дори да се прецени, че добавянето на лихви към главницата да
е забранено от закона, то това не означавало, че тези лихви не се дължат от
кредитополучателите, което според банката обуславяло неправилност на изводите на
първата инстанция, че е основателен установителния ни иск за недължимост на
капитализираните към главничния дълг лихви, тъй като основание на отрицателния
установителен иск е твърдението относно незаконосъобразно увеличения размер на
главницата по кредита.
Моли съда да съобрази определение от 18 октомври 2023г. по дело С- 117/23
Съда на ЕС , постановено след отправено преюдициално запитване на АС-София относно
тълкуване на Директива 93/13/ЕИО относно неравноправните клаузи по въпроси за
неравноправността на клаузите на договорите за кредити в швейцарски франкове,
сключвани с „Юробанк България“ АД. В тази връзка се позовава на определението от 18
октомври 2023 г. по дело С- 117/23, с което е прието, че съгласно практиката му отнасящите
се до валутния риск клаузи в договор за кредит, деноминиран в чуждестранна валута,
определят „основния предмет на този договор“ по смисъла на член 4, параграф 2 от
Директива 93/13, които определят съществен елемент, който характеризира посочения
договор, и то независимо дали този валутен риск е налице в контекста на кредит, подлежащ
на погасяване в тази валута, или на кредит, индексиран в такава валута. Оспорва доводите за
неприложимост на решението по съединени дела С-80/21—С-82/21 г. на СЕС,
аргументирано от банката с довода, че запитването на полския съд е извършено във връзка с
различна правна и фактическа обстановка, като твърди, че дейността на СЕС не е
правораздавателна и съставлява изясняване на действителния смисъл и съдържание на
Съюзното право. Всяко преюдициалното заключение има действие erga omnes и „сила на
тълкувано нещо“, която е задължителна за националните юрисдикции на всички държави —
членки относно значението на съществуващи норми от правото на Съюза и при
осъществяване на правораздавателната им дейност за тях съществува задължение да
8
интерпретират националната разпоредба, с която се имплементира европейското
законодателство в смисъла и съобразно указанията, дадени от Съда на ЕС. Преюдициалното
заключение не е производство inter partes. Освен това силата на тълкувано нещо на
преюдициалното заключение намира основание и в императива за еднакво прилагане на
правото на ЕС на територията на ЕС. Твърди, че неправилни са изводите на първата
инстанция, че в настоящия случай е приложимо единствено тълкувателното разрешение,
изведено с решение от 08.09.2022 г. по съединени дела С-80/21 - С-82/21 на СЕС, тъй като с
него СЕС препотвърждава практиката си, изведена с решение от 16 юли 2020 г. по
съединени дела С-224/19 и С- 259/19 г., решение от 9 юли 2020, SC Raiffeisen Bank SA срещу
JB и BRD Groupe Societe Generale SA по съединени дела C-698/18 и C-699/18, решението от
21 април 2021 г. по дело С-485/19, като приема, че Директива 93/13/ЕИО относно
неравноправните клаузи, разгледана предвид принципа на ефективност, трябва да се
тълкува, че не само три или петгодишни давностни срокове, но също така и десетгодишни
давностни срокове за предявяване на кондикционни претенции за връщане на платеното въз
основа на неравноправни клаузи макар да не нарушават принципа на ефективност,
Директивата не допуска национална съдебна практика, съгласно която давностният срок
започва да тече от датата на неоснователното обогатяване на кредитора. В тази връзка
твърди, че несъвместима със Съюзното право национална уредба, регламентираща, че
началото на течението на давностния срок е свързано с изискуемостта/с момента на
извършване на престацията, направена в изпълнение на неравноправна клауза, ако
потребителят не е имал възможността да узнае за правата си потребител и за
неравноправния характер на договорна клауза, преди този срок да започне да тече или да
изтече. Твърди, че определение № 481 от 08.09.2022 г. по т. д. № 1 566/21 г. на ВКС, 1 т. о., е
незаконосъобразно. Видно от цитираната практика на СЕС, се нарушава принципа на
ефективност и поради това е несъвместима с Директива 93/13 г. национално правна
разпоредба, регламентираща началото на течението на давността от датата на извършване на
престациите. Според СЕС подобно законодателно правило прави невъзможно
упражняването на правото на реституционни претенции на потребителите. Според СЕС,
член 6, параграф 1 от Директива 93/13 трябва да се тълкува в смисъл, че когато констатира
неравноправност на клаузи в договор за кредит, деноминиран в чуждестранна валута,
националният съд може да приеме, че кредитът всъщност е деноминиран в националната
или в резервната валута на съответната държава членка, само когато обявяването на
договора за кредит за недействителен в неговата цялост вследствие на премахването на тези
клаузи излага потребителя на особено неблагоприятни последици и такова изменение на
договора е възможно въз основа на диспозитивна разпоредба от националното право или
законова разпоредба, приложима при съгласие на страните по договора. Твърди, че
съобразявайки практиката на ВКС, която отричаше нищожността на договорите за кредит,
деноминирани в швейцарски франкове, сключени с „Юробанк България“ ЕАД не са
въвеждани твърдения и петитум за изначалната недействителност на цялата кредитна сделка
от 2012 г., респ. от 2008 г. Твърди, че неоснователни са и доводите, че към договора за
кредита HL 35152/2008 г. са сключени споразумения, с които според банката страните
9
законосъобразно са преуговорили цената на кредита, тъй като с тези споразумения страните
са преуговорили правните последици на неравноправните уговорки от първоначалния
договор, поради което същите са нищожни като осъществяващи основанието по чл. 366 ЗЗД
и фактическия състав на неравноправността (решение от 9 юли 2020 по дело С-452/18 на
СЕС). Моли съда да потвърди атакуваното решение в тази част.
С въззивна жалба „Юробанк България“ АД оспорва решение № 4 794 от
14.09.23 г., постановено по гр. д. № 6 666/21 г. по описа на Софийски градски съд,
Гражданско отделение, 21 състав, с което съдът е допуснал поправка на очевидна
фактическа грешка в решение № 3 995 от 19.07.2023 г. по гр. д. № 6 666/21 г. на Софийски
градски съд, Гражданско отделение, 21 с-в, като на страница 22 на решението в пункт трети
от диспозитива в края на изречението сумата вместо 9 251.89 лева да се чете 9 251.89 евро.
В жалбата се твърди, че поддържа наведените твърдения относно
незаконосъобразността на атакуваното решение в осъдителните части. Не излага твърдения
относно законосъобразността на постановеното допълнително решение, с което се допуска
поправка на очевидна фактическа грешка.
Ответниците по жалбата И. С. М. и Н. Б. Г. оспорват същата. Твърдят, че с
Определение от 18 октомври 2023г. по дело С-117/23 г. на Съда на ЕС, с което са дадени
отговори по тълкуването на Директива 93/13/ЕИО относно неравноправните клаузи по
договор за кредит, деноминиран в швейцарски франкове, сключен от потребител с
„Юробанк България“ АД са типови и идентични, то отговорите, дадени с определение от
18.10.2023 г. по дело С-117/23 г. на Съда на ЕС са от значение за правилното решаване на
спора по настоящето производство. Твърдят, че визираната в определението облага се
получава въз основа на извършената от банката при отпускането на кредита т. нар. в
икономическата теория и практика „арбитражна сделка“, изразяваща се в механизма на
двойно превалутиране от швейцарски франкове - валутата, в която е деноминиран кредита в
евро, валутата на реално усвояване на кредита, като при извършена съпоставка между
левовата равностойност на швейцарските франкове по банковото бордеро, издадено при
усвояването на кредита по блокираната сметка по чл. 2, ал. 1 от процесния договор с
левовата равностойност на реално усвоените по реда на чл. 2, ал. 3 от същия от
кредитополучателите евра, се установява разлика, която съставлява допълнителна
икономическа облага-печалба на банката. Твърди, че СЕС е приел, че не изглежда да
съществува правна възможност за запазване на разглеждания договор след премахването на
тези клаузи, което следва да се прецени от запитващата юрисдикция. В диспозитива и
мотивите на определението, СЕС е заключил, че „Член 6, параграф J от Директива 93/13
трябва да се тълкува в смисъл, че когато констатира неравноправност на клаузи в договор за
кредит, деноминиран в чуждестранна валута, националният съд може да приеме, че
кредитът всъщност е деноминиран в националната или в резервната валута на съответната
държава членка, само когато обявяването на договора за кредит за недействителен в
неговата цялост вследствие на премахването на тези клаузи излага потребителя на особено
неблагоприятни последици и такова изменение на договора е възможно въз основа на
10
диспозитивна разпоредба от националното право или законова разпоредба, приложима при
съгласие на страните по договора. Твърди, че следва за в бъдеще да се остави без
приложение досегашната практика на ВКС , съгласно която не са нищожни в цялост
типовите договори за кредит, деноминирани в швейцарски франкове, сключвани от
потребителите на кредитните услуги на банка „Юробанк“ АД (така Решение №
170/16.03.2021 г. по т.д. № 1901/2019 г. на ВКС, II т.о.), поради което с оглед на цялостната
нищожност на договора от 21.04.2008 г., съобразно разрешението, изведено по дело С-117/23
г. на СЕС, са недействителни и допълнителните споразумения от 16.03.2009 г., от 06.11.2009
г., от 27.05.2010 г., от 27.06.2011 г., от 02.02.2012 г. и от 11.09.2012 г., върху които порокът на
основния договор се е пренесъл. Моли съда да постанови решение, с което да остави без
уважение подадената въззивна жалба и потвърди атакуваното решение.
Съдът след като се съобрази с доводите на страните и обсъди събраните по
делото писмени доказателства, съобразно разпоредбата на чл.235 от ГПК, приема за
установено от фактическа и правна страна следното:
От фактическа страна:
Не се спори между страните, а се установява и от атакуваното решение №
3 995 от 19.07.23 г., постановено по гр. д. № 6 666/21 г. по описа на Софийски градски съд,
Гражданско отделение, 21 състав, че съдът е отхвърлил предявения от И. С. М. и Н. Б. Г.
срещу „Юробанк България“ АД иск с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД за признаване за
установена нищожността на чл. 4, т. 1 от договор за кредит за рефинансиране на
жилищен/ипотечен кредит № HL 57625 от 09.05.2012 г.; отхвърлил е предявения от И. С. М.
и Н. Б. Г. срещу „Юробанк България“ АД отрицателен установителен иск за признаване за
установено, че ищците И. С. М. и Н. Б. Г. не дължат на ответника „Юробанк България“ АД
сумата от 66 800.46 евро, представляваща курсова разлика, включена без правно основание
в главницата по договор за кредит за рефинансиране на жилищен/ипотечен кредит № HL
57625 от 09.05.2012 г.; признал е за установено, че ищците И. С. М. Н. Б. Г. не дължат на
ответника „Юробанк България“ АД сумата от 9 251.89 евро, съставляващи евровата
равностойност на 11 126.75 CHF, просрочени задължения за лихви и такси по договор за
кредит № HL 35152 от 21.04.2008 г., капитализирани към главницата с допълнителни
споразумения от 16.03.2009 г., от 06.11.2009 г., от 27.05.2010 г., от 27.06.2011 г., от 02.02.2012
г. и от 11.09.2013 г. и включени в главницата по договор за кредит № HL 57625 от 09.05.2012
г., като е отхвърлил предявения отрицателен установителен иск в частта му над 9 251.89 лв.
до предявения размер от 10 809.61 евро; осъдил е „Юробанк България“ АД да заплати на
ищците И. С. М. и Н. Б. Г. сумите от общо 1 707.70 CHF, по 853.85 шв. франка на всеки от
ищците, недължимо получени от ответника по договор за кредит за покупка на недвижим
имот № HL 35152 от 21.04.2008 г. в периода от 08.08.2008 г. до 08.05.2012 г. лихви над
размерите по първоначално уговорените анюитетни вноски, ведно със законната лихва върху
тях, считано от подаване на исковата молба до окончателното й заплащане; отхвърлил е
предявения от И. С. М. и Н. Б. Г. срещу ответника „Юробанк България“ АД осъдителен иск е
правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за заплащане на сумите от общо 7 149.43 лв., по
11
3 574.72 лв. на всеки ищец, получени от ответника по договор за кредит за покупка на
недвижим имот № HL 35152 от 21.04.2008 г. курсови разлики в периода от 08.06.2008 г. до
08.05.2012 г., формирани от заплатените месечни погасителни вноски и такси за управление,
ведно със законната лихва върху тях, считано от подаване на исковата молба до
окончателното й заплащане; отхвърлил е предявения от И. С. М. и Н. Б. Г. срещу ответника
„Юробанк България“ АД осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за
заплащане на сумите от общо 2 984.27 CHF, по 1 492.14 CHF на всеки ищец, получена от
ответника на 08.05.2008 г. по договор № HL 35152 от 21.04.2008 г. такса за усвояване на
кредит по чл. 4.1 от договора, ведно със законната лихва, считано от подаване на исковата
молба до окончателното й заплащане; отхвърлил е предявения от И. С. М. и Н. Б. Г. срещу
ответника „Юробанк България“ АД осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл.
1 ЗЗД за заплащане на сумите от общо 2 275.92 CHF, по 1 137.96 шв. франка на
всеки ищец, получена от ответника в периода от 08.05.2009 г. до 25.06.2012 г. по договор
№ HL 35152 от 21.04.2008 г. такса по чл. 4.2 от договора за управление на кредита, ведно със
законната лихва, считано от подаване на исковата молба до окончателното й заплащане;
отхвърлил е предявения от И. С. М. и Н. Б. Г. срещу ответника „Юробанк България“ АД
осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за заплащане на сумите от
общо 4 436.34 евро, по 2 218.17 евро на всеки ищец, получена от ответника в периода от
10.06.2012 г. до 10.05.2021 г. по договор за кредит за рефинансиране на жилищен/ипотечен
кредит № Н L 57625 от 09.05.2012 г. такса (комисионна) по чл. 4.1 от договора за управление
на кредита, ведно със законната лихва, считано от подаване на исковата молба до
окончателното й заплащане; отхвърлил е предявения от И. С. М. и Н. Б. Г. срещу ответника
„Юробанк България“ АД осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за
заплащане на сумите от общо 16 888.84 евро по 8 444.42 евро на всеки ищец,
получена от ответника в периода от 10.06.2012 г. до 10.05.2021 г. по договор за кредит за
рефинансиране на жилищен/ипотечен кредит № Н L 57625 от 09.05.2012 г. възнаградителна
лихва, изчислена върху сумата от 66 800.49 евро включени в главницата по кредита курсови
разлики, ведно със законната лихва, считано от подаване на исковата молба до
окончателното й заплащане; осъдил е „Юробанк България“ АД да заплати на ищците И. С.
М. и Н. Б. Г. сумите от общо 2 383.74 евро, по 1 191.87 евро на всеки ищец,
недължимо получена от ответника в периода от 10.06.2012 г. до 10.05.2021 г. по договор за
кредит № HL 57625 от 09.05.2012 г. възнаградителна лихва върху част от главницата в
размер на 9 251.89 евро, образувана от капитализация на договорна лихва и такса върху
главницата по договор за кредит № HL 35152 от 21.04.2008 г. в размер на 11 126.75 CHF,
ведно със законната лихва, считано от подаване на исковата молба до окончателното й
заплащане, като е отхвърлил предявените осъдителни искове с правно основание чл. 55, ал.
1, предл. 1 ЗЗД над общата сума от 2 383.74 евро до предявения общ размер от 2 862.08 евро;
осъдил е „Юробанк България“ АД да заплати на ищците И. С. М. и Н. Б. Г. разноски в общ
размер 2 825.90 лв. и е осъдил И. С. М. и Н. Б. Г. да заплатят на „Юробанк България“ АД
разноски в общ размер 616.28 лв. и юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв.
12
Не се спори между страните, а се установява и от доказателствата по делото,
че с атакуваното решение № 4 794 от 14.09.23 г., постановено по гр. д. № 6 666/21 г. по описа
на Софийски градски съд, Гражданско отделение, 21 състав, съдът е допуснал поправка на
очевидна фактическа грешка в решение № 3 995 от 19.07.2023 г. по гр. д. № 6 666/21 г. на
Софийски градски съд, Гражданско отделение, 21 с-в, като на страница 22 на решението в
пункт трети от диспозитива в края на изречението сумата вместо 9 251.89 лева да се чете
9 251.89 евро.
Не се спори, а се установява и от доказателствата по делото, че договор за
кредит за покупка на недвижим имот № HL 35152 от 21.04.2008 г., ответникът „Юробанк
България“ АД е поел задължението да предостави на ищците като заематели кредитен лимит
в швейцарски франкове равностойно на 120 000 евро по курс „купува“ за швейцарския
франк към евро на банката кредитор в деня на усвояване на кредита, за покупка на
недвижим имот. Видно от цитирания договор предоставянето на кредита е уговорено да се
извърши по следния начин: равностойността в швейцарски франкове на 41 160 евро по курс
„купува“ на швейцарския франк на банката в деня на усвояване за покупка на недвижимия
имот, описан в договора; и равностойността в швейцарски франкове на 78 840 евро по курс
„купува“ на швейцарския франк към евро в деня на усвояване, за други разплащания.
Срокът за погасяване на кредита е 336 месеца (чл.5 от договора). Не се спори, а се
установява и от същият договора, че страните са постигнали съгласие договорната лихва да
се изчислява върху базовия лихвен процент и надбавка от 1,15 процентни пункта, като към
датата на сключване на договора БЛП на банката бил 4,5%. В с разпоредбата на чл. 2, ал. 3
от договора страните са постигнали съгласие усвоеният кредит в швейцарски франкове да се
превалутира служебно от банката в деня на усвояването в евро по курс „купува“ на
швейцарския франк към евро на банката в деня на усвояването, както и погасяването на
кредита се извършвало в швейцарски франкове, като в случай на съответния падеж на
погасителната вноска кредитополучателите не са осигурили дължимата сума в швейцарски
франкове по сметката си, но има налични средства в лева или евро по свои сметки в банката,
погасяването можело да се извърши от банката от средствата в лева или евро по курс
„продава“ на швейцарския франк към съответната валута (чл.6, ал. 2 от договора).
Не се спори, а се установява и от доказателствата по делото, че на същата дата
21.04.2008 г. между страните е подписано приложение № 1 към договора за кредит, като
видно от представения от ответника екземпляр от приложение № 1 е отбелязана дата на
усвояване 08.05.2008 г., курс „купува“ на швейцарския франк към евро 1,********* CHF = 1
EUR и размер на кредитния лимит в швейцарски франкове 198 951 CHF.
Не се спори, а се установява и от доказателствата по делото, че процесния имот е
придобит от ищците с нотариален акт за покупко-продажба № 158 от 24.04.2008 г., том IV,
per. № 09 429, дело № 712/2008 г. на нотариус В. Б., вписан в СВп с вх. per. № 28395 от
24.04.2008 г., акт № 47, том LXX, дело № 19 440/2008 г. Не се спори, а се установява и от
доказателствата по делото, че за обезпечение на задълженията по договора за кредита, върху
придобития имот е учредена договорна ипотека в полза на банката с НА № 159 от
24.04.2008 г., том IV, per. № 09 430, дело № 713/2008 г. на нотариус В. Б., вписан в СВп с вх.
per. № 28936 от 24.04.2008 г., акт № 74, том XXVII, дело № 19 444/2008 г.
Не се спори, а се установява и от доказателствата по делото, че след
усвояването на кредита, с допълнителни споразумения страните са изменили договора. С
допълнително споразумение от 16.03.2009 г. страните постигнали съгласие, че
кредитополучателите дължат към датата на споразумението сумата от 585.72 CHF -
просрочена главница; сумата от 3 533.85 CHF - просрочена лихва; сумата от 196 813.1 CHF -
редовна главница и сумата от 315.10 CHF - редовна лихва. Страните са постигнали съгласие,
13
че след еднократно плащане от 1 370.25 CHF, остатъкът от сумата на просрочените главница
и лихва да бъде „преоформена чрез натрупване към редовната главница“.
Не се спори, а се установява и от доказателствата по делото, че с допълнително
споразумение от 06.11.2009 г. страните са постигнали съгласие, че кредитополучателите
дължат на банката: редовна главница от 203 097.70 CHF; редовна лихва от 1 129.45 CHF,
както и шестмесечен период на облекчено погасяване на общия дълг с фиксирана лихва от
4,21%, а след този период - лихва в размер на ББЛП за жилищни кредити на банката, плюс
надбавка от 0.11 пункта.
Не се спори, а се установява и от допълнително споразумение от 27.05.2010 г.,
че страните са постигнали съгласие относно дължимостта на следните суми: 0.47 CHF
просрочена главница; 1 209.66 CHF просрочена лихва; 618.26 CHF просрочени такси и 203
592 CHF редовна главница, както и че след внасянето от страна на кредитополучателите на
сумата от 1 210 CHF, всички задължения се „преоформят служебно от кредитора на датата
на допълнителното споразумение чрез натрупване към редовната усвоена и непогасена част
от главницата, т.е. постигнали са уговорка за капитализация на непогасената лихва и
просрочените такси към главницата. Видно от споразумението страните са постигнали
съгласие за 12-месечен период на облекчено погасяване на дълга с фиксирана годишна лихва
от 3.82% с размер на месечните вноски за този период 650 CHF, като след изтичане на
периода на облекчено погасяване, върху дълга се натрупвала начислената, но непогасена за
периода лихва (чл.6). Лихвата след изтичане на периода на облекчено погасяване била
уговорена на сбор от БЛП за жилищни кредити плюс надбавка от 0.51 пункта (чл. 7).
Не се спори, а се установява и от доказателствата по делото, че с допълнително
споразумение от 27.06.2010 г. страните приели, че задълженията на кредитополучателите са:
1 300 CHF просрочена лихва; 189.32 CHF просрочени такси и 204 800.67 CHF редовна
главница. Страните са постигнали съгласие натрупаните просрочени лихви и просрочените
такси да се капитализират като главница. С разпоредбата на чл. 4 постигнали съгласие за 6-
месечен период на облекчено погасяване чрез фиксирана годишна лихва от 4.07% и месечни
погасителни вноски от 700 CHF, след който период начислената, но непогасена лихва се
натрупвала върху главницата, а размерът на договорната лихва бил равен на БЛП за
жилищни кредити плюс надбавка от 0.72 пункта.
Не се спори, а се установява и от доказателствата по делото, че с допълнително
споразумение от 02.02.2012 г. страните са постигнали съгласие относно размера на
задълженията на кредитополучателите към банката, които са: 0.68 CHF просрочена
главница; 1 327.93 CHF просрочена лихва; 7.61 CHF просрочени такси и 206 955.68 CHF
редовна главница, както и относно натрупване на задълженията към редовната главница. С
разпоредбата на чл. 4 е уговорен шестмесечен период на облекчено погасяване на кредита,
през който върху дълга се начислявала фиксирана лихва от 2.88%, с месечни погасителни
вноски от 500 CHF. Страните са постигнали съгласие след изтичане на този период върху
главницата да се натрупва начислената, но непогасена лихва за периода на облекчено
погасяване, а договорната лихва била в размер на БЛП за жилищни кредити плюс надбавка
от 1.02 пункта.
Не се спори, а се установява и от доказателствата по делото, че на 09.05.2012 г.
между страните е сключен договор № HL57625 за рефинансиране на жилищен/ипотечен
кредит, по силата, на който банката е поела задължението да отпусне на
кредитополучателите кредит в размер на 175 700 евро, с цел „рефинансиране на кредит
№HL 35152 от 21.04.2008 г. Видно от разпоредбата на чл. 2 от договора, целта на кредита е
„цялостно издължаване на кредит HL 35152, както и че размерът на задължението по първия
кредит е: 1 118.52 CHF редовна лихва; 1 000 CHF просрочена лихва; 130.21 CHF просрочени
такси; 208.93 CHF просрочени плащания по застраховки и 308 331.90 CHF редовна главница.
Страните са постигнали съгласие срокът за погасяване на кредита в размер на 360 месеца (30
14
години), договорна лихва в размер за първата година БЛП на банката за жилищни кредити,
намален с 2.95 пункта, а за всяка следваща година до крайния срок намален с 2.45 пункта,
като при сключването на договора БЛП за жилищни кредити бил 8.45%. Не се спори, а се
установява и от доказателствата по делото, че за обезпечение на договора, в полза на
банката е учредена договорна ипотека върху закупения с първоначалния кредит имот, с НА
№ 21 от 14.05.2020 г., том I, per. № 885, дело № 21/2012 г., вписан в СВп с вх. per. № 18851 от
14.05.2012 г., акт № 17, том IX, дело № 8 684, имотна партида № 216354.
Не се спори, а се установява и от доказателствата по делото, че с допълнително
споразумение от 06.03.2013 г. страните са постигнали съгласие относно размер на
дължимата главница от 173 928.12 EUR, за промяна договорната лихва и уговорили
четиримесечен период на облекчено погасяване с договорна лихва, образувана от БЛП за
жилищни кредити (8,2% при сключване на споразумението), намален с 4.75 пункта, а след
този период намален с 2.39 пункта.
Не се спори, а се установява и от доказателствата по делото, че с допълнително
споразумение от 11.09.2013 г. страните са постигнали съгласие, че дължимите суми от
кредитополучателите на банката са: 389.20 EUR просрочена главница; 1 968.83 EUR
просрочена лихва; 106.94 EUR просрочени такси и 173 800.02 EUR редовна главница.
Страните са постигнали съгласие за еднократна вноска от 259 евро от кредитополучателите,
като след приспадане на тази вноски всички задължения се натрупват върху редовната
главница. Страните са постигнали съгласие за 12-месечен период на облекчено погасяване с
лихва от БЛП (в размер на 5.2% към тази дата), намален с 1.64 пункта, а след този период
лихва в размер БПЛ и надбавка от 0.83 пункта.
От правна страна:
При така установената фактическа обстановка съдът направи следните правни
изводи:
С атакуваното решение № 3 995 от 19.07.23 г., постановено по гр. д. №
6 666/21 г. по описа на Софийски градски съд, Гражданско отделение, 21 състав съдът е
отхвърлил предявения от И. С. М. и Н. Б. Г. срещу „Юробанк България“ АД иск с правно
основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД за признаване за установена нищожността на чл. 4, т. 1 от
договор за кредит за рефинансиране на жилищен/ипотечен кредит № HL 57625 от 09.05.2012
г.; отхвърлил е предявения от И. С. М. и Н. Б. Г. срещу „Юробанк България“ АД отрицателен
установителен иск за признаване за установено, че ищците И. С. М. и Н. Б. Г. не дължат на
ответника „Юробанк България“ АД сумата от 66 800.46 евро, представляваща курсова
разлика, включена без правно основание в главницата по договор за кредит за
рефинансиране на жилищен/ипотечен кредит № HL 57625 от 09.05.2012 г.; признал е за
установено, че ищците И. С. М. Н. Б. Г. не дължат на ответника „Юробанк България“ АД
сумата от 9 251.89 евро, съставляващи евровата равностойност на 11 126.75 CHF,
просрочени задължения за лихви и такси по договор за кредит № HL 35152 от 21.04.2008 г.,
капитализирани към главницата с допълнителни споразумения от 16.03.2009 г., от 06.11.2009
г., от 27.05.2010 г., от 27.06.2011 г., от 02.02.2012 г. и от 11.09.2013 г. и включени в
главницата по договор за кредит № HL 57625 от 09.05.2012 г., като е отхвърлил предявения
отрицателен установителен иск в частта му над 9 251.89 лв. до предявения размер от
10 809.61 евро; осъдил е „Юробанк България“ АД да заплати на ищците И. С. М. и Н. Б. Г.
сумите от общо 1 707.70 CHF, по 853.85 шв. франка на всеки от ищците, недължимо
15
получени от ответника по договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL 35152 от
21.04.2008 г. в периода от 08.08.2008 г. до 08.05.2012 г. лихви над размерите по
първоначално уговорените анюитетни вноски, ведно със законната лихва върху тях, считано
от подаване на исковата молба до окончателното й заплащане; отхвърлил е предявения от И.
С. М. и Н. Б. Г. срещу ответника „Юробанк България“ АД осъдителен иск е правно
основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за заплащане на сумите от общо 7 149.43 лв., по
3 574.72 лв. на всеки ищец, получени от ответника по договор за кредит за покупка на
недвижим имот № HL 35152 от 21.04.2008 г. курсови разлики в периода от 08.06.2008 г. до
08.05.2012 г., формирани от заплатените месечни погасителни вноски и такси за управление,
ведно със законната лихва върху тях, считано от подаване на исковата молба до
окончателното й заплащане; отхвърлил е предявения от И. С. М. и Н. Б. Г. срещу ответника
„Юробанк България“ АД осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за
заплащане на сумите от общо 2 984.27 CHF, по 1 492.14 CHF на всеки ищец, получена от
ответника на 08.05.2008 г. по договор № HL 35152 от 21.04.2008 г. такса за усвояване на
кредит по чл. 4.1 от договора, ведно със законната лихва, считано от подаване на исковата
молба до окончателното й заплащане; отхвърлил е предявения от И. С. М. и Н. Б. Г. срещу
ответника „Юробанк България“ АД осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл.
1 ЗЗД за заплащане на сумите от общо 2 275.92 CHF, по 1 137.96 шв. франка на
всеки ищец, получена от ответника в периода от 08.05.2009 г. до 25.06.2012 г. по договор
№ HL 35152 от 21.04.2008 г. такса по чл. 4.2 от договора за управление на кредита, ведно със
законната лихва, считано от подаване на исковата молба до окончателното й заплащане;
отхвърлил е предявения от И. С. М. и Н. Б. Г. срещу ответника „Юробанк България“ АД
осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за заплащане на сумите от
общо 4 436.34 евро, по 2 218.17 евро на всеки ищец, получена от ответника в периода от
10.06.2012 г. до 10.05.2021 г. по договор за кредит за рефинансиране на жилищен/ипотечен
кредит № Н L 57625 от 09.05.2012 г. такса (комисионна) по чл. 4.1 от договора за управление
на кредита, ведно със законната лихва, считано от подаване на исковата молба до
окончателното й заплащане; отхвърлил е предявения от И. С. М. и Н. Б. Г. срещу ответника
„Юробанк България“ АД осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за
заплащане на сумите от общо 16 888.84 евро по 8 444.42 евро на всеки ищец,
получена от ответника в периода от 10.06.2012 г. до 10.05.2021 г. по договор за кредит за
рефинансиране на жилищен/ипотечен кредит № Н L 57625 от 09.05.2012 г. възнаградителна
лихва, изчислена върху сумата от 66 800.49 евро включени в главницата по кредита курсови
разлики, ведно със законната лихва, считано от подаване на исковата молба до
окончателното й заплащане; осъдил е „Юробанк България“ АД да заплати на ищците И. С.
М. и Н. Б. Г. сумите от общо 2 383.74 евро, по 1 191.87 евро на всеки ищец,
недължимо получена от ответника в периода от 10.06.2012 г. до 10.05.2021 г. по договор за
кредит № HL 57625 от 09.05.2012 г. възнаградителна лихва върху част от главницата в
размер на 9 251.89 евро, образувана от капитализация на договорна лихва и такса върху
главницата по договор за кредит № HL 35152 от 21.04.2008 г. в размер на 11 126.75 CHF,
16
ведно със законната лихва, считано от подаване на исковата молба до окончателното й
заплащане, като е отхвърлил предявените осъдителни искове с правно основание чл. 55, ал.
1, предл. 1 ЗЗД над общата сума от 2 383.74 евро до предявения общ размер от 2 862.08 евро;
осъдил е „Юробанк България“ АД да заплати на ищците И. С. М. и Н. Б. Г. разноски в общ
размер 2 825.90 лв. и е осъдил И. С. М. и Н. Б. Г. да заплатят на „Юробанк България“ АД
разноски в общ размер 616.28 лв. и юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв.
С атакуваното допълнително решение № 4 794 от 14.09.23 г., постановено по
гр. д. № 6 666/21 г. по описа на Софийски градски съд, Гражданско отделение, 21 състав,
съдът е допуснал поправка на очевидна фактическа грешка в решение № 3 995 от 19.07.2023
г. по гр. д. № 6 666/21 г. на Софийски градски съд, Гражданско отделение, 21 с-в, като на
страница 22 на решението в пункт трети от диспозитива в края на изречението сумата
вместо 9 251.89 лева да се чете 9 251.89 евро.
По допустимостта и основателността на подадената въззивна жалба и
насрещна въззивна жалба срещу решение № 3 995 от 19.07.23 г., постановено по гр. д. №
6 666/21 г. по описа на Софийски градски съд, Гражданско отделение, 21 състав:
По отношение на допустимостта на жалбата и насрещната жалба, съдът в
настоящия си състав намира, че същите са процесуално допустими, като подадени от
оправомощени лица и в установените от закона срокове. Атакуваното решение е валидно и
допустимо.
Релевираните от жалбодателя-ищец доводи за незаконосъобразност на
решението са свързани с извода на съда по отношение на несъобразяването със
задължителната практика, обективирано в цитирани решения на СЕС относно
действителността на клаузите от договора, както и с неправилността на изводите на съда по
отношение на размерите на претендираните като недължимо платени такси и разноски, по
отношение на капитализирането на просрочените такси, лихви и разноски с подписването на
допълнителните споразумения, както и относно наличието на хипотезата на чл. 366 от ЗЗД.
В насрещната въззивна жалба са релевирани доводи за незаконосъобразност
свързани с изводите на съда по отношение на приложението на института на погасителната
давност, относно допустимостта на установителните искове, както и по отношение на
законосъобразността на изводите свързани с наличието на надвнесени суми при
изпълнението на задълженията от страна на кредитополучателите.
Така наведените от страните доводи съдът в настоящия си състав намира за
частично основателни по следните съображения:
По иска за признаване за установено, че ищците не дължат на ответника
сумата от 66 800.46 евро, представляваща курсова разлика, вкл. в главницата по договор за
кредит за рефинансиране на жилищен ипотечен кредит и наведените твърдения относно
несъобразяването на първоинстанционния съд със задължителната практика на СЕС и тази
на ВКС по отношение на неравноправността на клаузите от договора свързани с валутните
курсове съдът намира същите за основателни. В своята константна практика, обективирана в
17
решение № 168 от 29.01.2021 г., постановено по т. д. № 2 184/19 г. по описа на ВКС, Т. К., 2
т. о., решение № 136 от 20.01.2021 г., постановено по т. д. № 1 467/19 г. по описа на ВКС,
Т.К., 2 т. о., решение № 295/22.02.2019 г., постановено по т. д. № 3 539/15 г. по описа на ВКС,
Т.К., 2 т. о., , решение № 384 от 29.03.2019 г., постановено по т. д. № 2 520/16 г. по описа на
ВКС, Т. К., 2 т. о., решение № 67/12.09.2019 г. постановено по т. д. № 1 392/18 г. по описа на
ВКС, Т. К., 1 т. о., решение № 155/24.01.2020 г. постановено по т. д. № 2 561/18 г. по описа на
ВКС, ТК, II т. о. и др. ВКС приема, че неравноправна е неиндивидуално договорена клауза
от кредитен договор в чуждестранна валута, последиците от която са цялостно прехвърляне
на валутния риск върху потребителя и която не е съставена по прозрачен начин, така че
кредитополучателят не може да прецени на основание ясни и разбираеми критерии
икономическите последици от сключването на договора и когато при проверката й за
неравноправния характер бъде констатирано, че въпреки изискванията за добросъвестност,
тя създава във вреда на потребителя значително неравновесие между правата и
задълженията на страните, произтичащи от договора, като в този случай за валутните
разлики приложение не намират изключенията на чл. 144, ал. 3 ЗЗП. Съгласно разпоредбата
на чл. 146, ал. 1, ал. 2 и ал. 4 от ЗЗП, неравноправните клаузи в договорите са нищожни,
освен ако са уговорени индивидуално, като не са индивидуално уговорени клаузите, които са
били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе
върху съдържанието им, особено в случаите на договор при общи условия, а тежестта на
доказване, че определено условие на договора е индивидуално уговорено, е на търговеца. В
случая посочената презумпцията не е оборена, както въз основа на съдържанието на
оспорените клаузи (подписването на договор за банков кредит от потребителя не
освобождава банката от задължението й да докаже, че намиращи се в договора клаузи,
оспорени от потребителя като неравноправни, са били индивидуално уговорени с него), така
и с оглед липсата на ангажирани от банката доказателства, потребителите да са могли да
изразят становище по съдържанието на договора, вкл. по посочените клаузи, както и да са
имали възможност да повлияят върху тях. Процесният договор за ипотечен кредит е сключен
в швейцарски франкове при очевидна необходимост за ищците от паричен ресурс в лева
(целта на договора за кредит), при клауза в договора, възпрепятстваща реалното
предоставяне на паричния ресурс в швейцарски франкове, респективно договорът е сключен
в посочената валута, само поради по-ниския лихвен процент на кредита в швейцарски
франкове. При сключване на този договор, на ищците е била предоставена информация, че е
възможна промяна на обявения курс на банката (вкл. и официалния на БНБ) купува/продава
на швейцарския франк и че това ще рефлектира върху размера на дълга в лева. Банката
обаче, в качеството се на търговец, чиято основна дейност е кредитиране не е предоставила
подробна информация относно икономическите последици за задълженията по договора при
значителна обезценка на лева спрямо швейцарския франк, какви са очакваните прогнози
относно промяната на курса швейцарски франк/лев, с каквато информация банката, с оглед
професионалната й и експертна дейност, е следвало да разполага, както и какви действия
могат да предприемат кредитополучателите за минимизиране на риска. Задължение на
банката като търговец е да извърши анализ на движението на франка, както в краткосрочен,
18
така и в дългосрочен план и да направи прогнози за неговото движение, изпълнявайки
задължението за добросъвестност, като предостави на потребителя достатъчна информация
относно прогнозите за промяната на швейцарския франк, спрямо който националната валута
няма фиксиран курс, с каквато информация банката следва да разполага, предвид
професионалната й дейност. С оглед на високия професионализъм и експертен потенциал
на служителите на банката ответникът е могъл и е бил длъжен да предвиди устойчивият
темп на поскъпване на швейцарския франк, за което и за икономическите последици, от
което, е следвало да уведоми кредитополучателите. Такова уведомяване липсва, а
предоставената от банката информация е била недостатъчна, поради което ищците са били
лишени от възможността да преценят дали да носят валутния риск или да потърсят кредит
при по-висок лихвен процент, но без да носят валутния риск. Ето защо настоящият състав не
споделя изводите на първоинстанционния съд относно разбирането, че в конкретния случай
валутният риск се носи еднакво от двете страни по кредитното правоотношение и че
кредитополучателите е следвало сами да се информират за стойността на швейцарския
франк. За същите липсват познания и професионална възможност да получат информация за
колебанията в миналото на индекса, въз основа на който се изчислява приложимия лихвен
процент и по отношение на съществуващия риск от понижаването на стойността на
българския лев към швейцарския франк. С оглед на изложеното настоящия състав намира,
че уговорката за цялостно прехвърляне на валутния риск върху потребителите, разписана в
клаузата на чл. 22 от Договора от 2008 г. е неравноправна и като такава не е породила
правни последици.
По отношение на възражението на ответника, че сключеният през 2012 г.
договор е различен от първоначалния съдът намира същото за неоснователно. В тази връзка
настоящият състав съобразява даденото в решение от 9 юли 2020 по дело С-452/18 на СЕС
задължително тълкуване по отношение на член 6, § 1 от Директива 93/13. Съобразно
даденото тълкуване не допуска новационен договор между търговец и потребител, с който
се изменя клауза, чийто неравноправен характер може да бъде установен по съдебен ред,
респ., с който потребителят се отказва от последиците, до които би довело обявяването на
неравноправния характер на тази клауза. СЕС приема, че новиране на задължение, основано
на неравноправна клауза може да породи валидни правни последици само в хипотезата, в
която потребителят, знаейки за неравноправния характер на тази клауза, при свободно и
информирано съгласие и при спазване на предвидените в член 3 от Директива 93/13
изисквания се е отказал от гарантираната му от нея защита. Приел е, че може да бъде
неравноправна клауза в потребителски договор, с която страните са изменили неравноправна
клауза от предходен договор или са уредили последиците от нейния неравноправен характер
може да бъде неравноправна в случаите когато не е индивидуално уговорена такава клауза
от новационния договор. В конкретния случай, при сключването на новационният договор
от 2012 г. ищците не са имали сигурна и категорична информация, че уговорката за цялостно
прехвърляне на валутният риск е неравноправна, поради което не следва да се приеме, че
същите са направили информиран отказ от гарантираната им потребителска защита. От
друга страна уговорките в договора за рефинансиране от 2012 г. са предварително изготвени
19
от кредитната институция, което е лишило ищците от възможността да постигнат
индивидуално договаряне.
Като неоснователни следва да се възприемат наведените доводи в атакуваното
решение, че нарушаването на забраната за анатоицизъм само по себе си не оказва влияние
върху действителността на сключеният договор за рефинансиране и допълнителните
споразумения върху него. Многобройната практика на ВКС, обективирана в решенията на
ВКС, цитирани по-горе безпротиворечиво приема, че предоговарянето на условията на
кредита, включващи съвпадащи волеизявления на страните по договора за кредит относно
размера на дължимото от кредитополучателя, изчислено в съответствие с неравноправни
клаузи на договора за кредит, не санира нищожността на неравноправната клауза в същия и
не предпоставя дължимост в така установения размер, клаузите на допълнителни
споразумения (анекси), сключени към договор с „потребител” на общо основание подлежи
установяването им като индивидуално договорени. Фактът на подписани допълнителни
споразумения, сам по себе си е недостатъчен и не освобождава търговеца, да ангажира, на
основание чл. 146, ал. 4 ЗЗП, доказателства за индивидуално уговаряне на оспорените
клаузи от основния договор, както и че допълнително споразумение към договор за кредит е
с характера на спогодба и имащо за предмет предоговаряне на кредит, в което задълженията
на кредитополучателя са определени въз основа на неравноправни клаузи на първоначалния
договор, е нищожно. Определянето на размера на задължението едностранно от търговеца
чрез прилагане на неравноправни клаузи от първоначалния договор и сключването на
спогодба, при която взаимните отстъпки са предопределени от така формирания размер на
дълга представлявала спогодба върху непозволен договор по смисъла на чл. 366 ЗЗД,
независимо че основният договор не е обявен за нищожен в неговата цялост.
С оглед на изложеното настоящият състав не споделя доводите на
първоинстанционния съд, че след като задължението съществува в определен размер от
страните в швейцарски франкове, то необходимото еднократно превалутиране от евро във
франкове не представлява неоснователно включване на курсовата разлика в главницата.
Основавайки се на неравноправните клаузи от договора от 2008 г., свързани с размера на
главницата и лихвите, при постигането на съгласие по отношение на общия размер на
задълженията, които се погасяват с договора от 2012 г. следва да се приеме, че ответникът
неоснователно е включил в размера на главницата на сумата 66 800.46 евро. Същите не само
резултат от превалутирането на еврото към швейцарския франк към момента на
погасяването на задължението по първия договор, а включват в себе си и неправомерно
изчислени лихви и главница, резултат от прехвърлянето на валутния риск изцяло на по-
слабата икономически страна, която няма необходимите знания за да определи общия размер
на задължението си, което е резултат от курсовите разлики. Ето защо настоящият състав
намира така предявеният иск за основателен и доказан. По отношение на размера съдът
следва да се съобрази със заключението на назначената по делото ССчЕ.
По отношение на въведените твърдения за незаконосъобразност на изводите
на съда свързани с липсата на неравноправност на уговорените клаузи за такса усвояване и
20
такса обслужване съдът в настоящият състав намира, че същите са основателни. Видно от
обстоятелствената част на исковата молба и въззивната жалба ищците твърдят, че клаузата
на чл. 4, т. 1 от договор за кредит за рефинансиране на жилищен/ипотечен кредит № HL
57625 от 09.05.2012 г. обосновават нарушаване принципа за добросъвестност в отношенията
между страните по сключения договор с финансовата институция. В своята тълкувателна
дейност, обективирана в решение на СЕС по дело С-621/2017 приема, че самото непосочване
в договора за кредит на конкретните услуги, възмездявани от таксите по усвояване и по
управление не е достатъчно основание да се приеме, че е неравноправна договорна клауза,
регламентираща тези такси. Допуска се установяването на неравноправността да се извърши
от националния съд, ако такава клауза е съставена по неясен и неразбираем за потребителя
начин, т.е. ако от условията на договора и от публичността и предоставената на потребителя
в преддоговорния процес информация, естеството на предоставените услуги да не може да
бъде разумно разбрано или изведено. Прието е, че липсата на прозрачност по смисъла на §. 5
от Директива 93/13/ЕИО относно неравноправните клаузи на клаузата за такса за усвояване
или за управление не е достатъчна ipso facto да обоснове извод за неравноправност на тази
клауза. Посочени са два възможни варианта така съществуваща клауза да бъде
квалифицирана като неравноправна: при оспорване от страна на потребителя получаването
срещу таксата насрещна престация и когато потребителят не твърди, че срещу заплатената
такса не са му били предоставяни изобщо каквито и да било услуги. В първата хипотеза
националният съд е задължен да провери дали потребителят е бил уведомен за основанието,
обосноваващи плащането на тази такса, а във втората хипотеза съдът следва да извърши
преценка дали предоставените в замяна услуги попадат сред услугите, които се извършват
при управлението или отпускането на кредита и дали те са пропорционални на размера на
кредита, вкл. и дали не се припокриват.
В конкретния случай видно от твърденията на ищците същите обосновават
неравноправността на така уговорените такси и комисионни с втората хипотеза - не
възможност да се установи естеството на предоставените услуги. Тежестта на установяване
на вида и естеството на предоставените услуги, за които кредитополучателите са поели
задължения да заплащат е за търговеца. Ответникът е въвел твърдение, че е извършвал
услуги, без същите да са конкретизирани. От заключението на назначената съдебно-
счетоводна експертиза се установява, че по информация на ответника таксите за усвояване и
за управление тя е формирала чрез процентно разпределение 60% на 40 %, алокирани към
такса усвояване в размер на 1,5 % и такса управление от 0,3 % в което участват разходи за
персонал, за наем и за поддръжка на локации, ИТ разходи, други административни разходи,
включително и маркетинг. По същество посочените разходи не представляват конкретно
предоставени на ищците-кредитополучатели услуги, а включват разходите по цялостното
издържане на дейността на търговеца. Възприетото от първоинстанционния съд, че срещу
таксата за усвояване банката е предоставила услуги, изразяващи се в дейности за проверка
на платежоспособността на кредитополучателите, а тъй като кредитът е обезпечен с
договорна ипотека върху имота, предмет на продажба, банката е извършвала и проверка на
собствеността на продавачите на имота, която проверката била за защита интересите на
21
страните по договора за кредит не може да бъде споделено. Липсва спор, че такива дейности
са извършени от банката, но стойността на същите не е пропорционална на заплатената от
ищците такса, но същите се извършват чрез справки в съществуващите регистри (търговски
регистър, имотен регистър) при които стойността на предоставените от институциите услуги
са далеч под заплатената цена от 1.5% от общата стойност на отпуснатия кредит. Не на
последно място не съществува логично обяснение, че чрез тази такса се запазва
платежоспособността на клиентите и се облекчава тяхната финансова тежест.
От друга страна и пред настоящата инстанция ответникът не релевира доводи
относно обема и конкретно извършваните услуги, за които ищците заплащат такса по
управление на кредита. Всичко това препятства ищците да бъдат запознати с основанието на
възнаграждението, породено от клаузата и ги поставя в невъзможност да преценят обхвата
на задължението си и по-конкретно общата себестойност на двата договора за кредит. В
този см. са и мотивите на решение на СЕС по съединени дела С-224/19 и С-259/19 (CY
срещу Caixabank SA и LG и РК срещу Banco Bilbao Vizcaya Argentaria SA). Казаното
обосновава извод, че е налице неравноправност на цитираната разпоредба на чл. 4. т. 1 от
договор за кредит за рефинансиране на жилищен/ипотечен кредит № HL 57625 от 09.05.2012
г.). Аргумент в тази посока е и законодателната промяна, предвиждаща забрана в договорите
за кредит да бъдат събирани такси за усвояване и управление на кредита и за извършване на
едно и също действие (чл. 10 а от ЗПК ДВ, бр. 35 от 2014 г. и чл. 27, ал. 2 и ал. 3 от ЗКНИП).
В този см. е и възприетото в решение № 85 от 13.09.2016 г., постановено по т. д. № 240/15 г.
по описа на ВКС, Т. К., II т. о. С оглед на изложеното настоящият състав не споделя
изводите на първоинстанционния съд, че оспорената клауза на чл. 4, т. 1 не е неравноправна.
Атакуваното решение в тази част е неправилно и незаконосъобразно и като такова следва да
се отмени, като вместо него се постанови ново, с което предявеният иск се уважи.
По отношение на наведените доводи за незаконосъобразност на атакуваното
решение в частта, в която съдът е уважил предявените искове съдът в настоящия си състав
намира, че същите са неоснователни. В нея са релевирани твърдения относно
недопустимостта на предявеният установителен иск за сумата от 9 251.89 евро е недопустим.
В тази връзка се сочи, че между страните са сключени два отделни договора, които нямат
връзка по-между си, поради което и да има недължимо платени лихви, такси и комисионни,
то същите са платени с втория кредит, погасил задълженията по първия. Твърди се, че
установителния иск е недопустим, тъй като ищците разполагат с осъдителен такъв.
Настоящият състав не споделя доводи от липсата на връзка между договорите сключени от
страните. Безспорно е че първия договор е за предоставяне на ипотечен кредит, а вторият
договор е за погасяване на вече възникнали задължения по първия договор. Това се
установява от разпоредбата на чл. 1 и чл. 2 от договора от 2012 г., от които може да се
направи обоснован извод, че е налице връзка между същите. От друга страна установени
неравноправни условия по първия договор дават основание да се приеме, че същите се
отразяват (налични са) и обосновават пороците и на второто кредитно споразумение. В този
см. е практиката на съдилищата, изразена в решение №146/01.11.17 г. постановено по т. д. №
22
2 615/16 г. на І ТО, според което ако отделна клауза от договор, сключен с потребител, е
неравноправна и поради това нищожна съгласно чл. 146, ал.1 ЗЗП, то спогодбата, основана
на такава клауза, също е нищожна по смисъла на чл. 366 ЗЗД. Без значение е дали
последващото спогодяване се изразява в сключване на допълнително споразумение (анекс)
към първоначалния договор, страдащ от тези пороци, или както е в конкретния случай с
подписване на изцяло нов договор, от който, обаче, е лесно видима връзката му с
първоначалния.
По отношение на наведените твърдения за незаконосъобразност на
атакуваното решение в частта, в която съдът е отхвърлил предявеният установителен иск
над сумата от 9 251.89 евро съдът намира, че атакуваното решение е правилно и
законосъобразно. Видно от заключението на експертизата недължимата част е 11 126.75 шв.
франка. Вещото лице е направило подробни изчисления по отношение на размера
капитализираната лихва, които не са оспорени от ищците, поради което настоящият състав
кредитира заключението на експертизата.
По отношение на отхвърлените искове с правно основание чл. 55 ЗЗД за
осъждане на ответника да заплати на ищците сумата от 7 149.43 лв. ( по 3 574.72 лв.)
получена като курсови разлики за периода 08.08.2008 г. до 08.05.2012 г. съдът намира, че
атакуваното решение е незаконосъобразно. Видно от изложените по-горе мотиви по
отношение на неравноправната клауза от договора, свързана с превалутирането на сумите и
понасянето на риска само от кредитополучателите (потребитителите) настоящият състав
намира, че предявеният иск е основателен и доказан. Следва да се постанови решение, с
което същият да бъде уважен.
Основателна е жалбата по отношение на частта от решението, с която съдът е
отхвърлил предявените искове с правно основание чл. 55 ЗЗД за осъждане на ответника да
заплати сумата от 2 984.27 шв. франка, представляващи такса за усвояване на кредита, за
заплащане на сумата от 2 275.92 шв. франка, получени от ответника като такса за
управление на кредита, за заплащане на сумата от 4 436.34 евро, получена от ответника като
такса за управление на кредита от 2012 г. съдът в настоящия си състав намира, че с оглед
изложеното по-горе по отношение на неравноправността на клаузите от договора ( чл. 4.1 и
чл. 4.2 от договора от 2008 г. и чл. 4.1 от договора от 2012 г.) намира, че предявените искове
са основателни и доказани.
Като неоснователен следва да се възприеме и наведеният довод относно
недопустимостта на предявеният иск, с оглед възможността да бъде предявен осъдителен
такъв. Съгласно действуваща понастоящем съдебна практика на ВКС, поначало е допустим
установителен иск за прогласяване нищожността на неравноправни клаузи от потребителски
договор. От друга страна не е налице ограничението на чл. 124, ал. 3 от ГПК. Допустимостта
на предявен установителен иск се предпоставя от начието на правен интерес от търсената
защита. Възможността банката да иска изпълнение на договора от 2012 г. обосновава правен
интерес на ищците от търсената защита чрез отричане на вземания на банката със сила на
пресъдено нещо. Съгласно възприетото в мотивите към Тълкувателно решение 8/2012 от
23
27.11.2013 г. по тълк. дело № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС, не е вярна тезата, че
отрицателният установителен иск винаги е субсидиарна форма на защита и че е недопустим
по съображение, че защитата чрез него не би била в пълен обем по отношение на
засегнатото от спора право. Видът на иска и обемът на защитата зависят от нуждата,
обусловена от конкретното засягане на правата от насрещната страна. Същевременно не се
касае за установяване на правоотношение, действието на което е преустановено, а за
отричане на вземане по действащ между страните договор, от който банката черпи права.
Искът по чл. 124, ал. 1 от ГПК не е предявен в нарушение на чл. 3 от ГПК - извън
социалната му функция за защита на права и законни интереси.
Като неоснователно следва да се възприеме и наведеното твърдение, че съдът
неправилно се произнесъл по въведеното възражение за погасяване по давност.
Общностното право изразено в разпоредбата на чл. 6, § 1 и от Директива 93/13 на Съвета
задължава държавите членки чрез националната си правна система да осигурят
неприложимост спрямо потребителя на неравноправни клаузи в потребителски договори, а
чл. 7, § 1 от Директивата задължават държавите членки да осигурят подходящи и ефективни
мерки за предотвратяване на употребата на неравноправни клаузи в потребителски
договори. В решение от 16.07.2020 г. по съединени дела С-224/19 и С-259/19 трети състав на
СЕС дава задължителни указания по тълкуването на член 6, § 1 и член 7, § 1 от Директива
93/13, като приема, че същите следва да се тълкуват в смисъл, че допускат предявяването на
иск относно реституционните последици от установяването на нищожност на
неравноправна договорна клауза да бъде обвързано с давностен срок, при условие че
началният момент на този срок, както и неговата продължителност не правят практически
невъзможно или прекомерно трудно упражняването на правото на потребителя да иска
връщане на даденото въз основа на такава неравноправна клауза. Съдът следва да се
съобрази с тълкуването, дадено в решение на СЕС от 08.05.2022 г. по Съединени дела С-
80/21 - С-82/21. Видно от същото без да се позовава на конкретна норма от Директива 93/13,
а на принципа на ефективност приема, че Директивата не допуска национална съдебна
практика, съгласно която десетгодишният давностен срок за предявяване на иск от
потребителя за връщане на суми, които са недължимо платени на продавач или доставчик в
изпълнение на съдържаща се в договор за кредит неравноправна клауза, започва да тече от
датата на всяка изпълнена престация от потребителя, дори самият той да не е могъл към тази
дата да оцени неравноправността на договорната клауза или не е знаел за нейната
неравноправност, и без да се отчита обстоятелството, че периодът за издължаване по
договора значително надхвърля десетгодишния законов давностен срок. Ето защо
настоящият състав намира, че въведеното от ответника възражение за погасяване по давност
на претендираните от ищците вземания е неоснователно.
По допустимостта и основателността на подадената въззивна жалба срещу
допълнителното решение:
Жалбата е подадена в установените от закона срокове и от упълномощени
лица, поради което същата е процесуално допустима. Атакуваното решение е валидно и
24
допустимо.
С допълнително решение № 4 794 от 14.09.23 г., постановено по гр. д. №
6 666/21 г. по описа на Софийски градски съд, Гражданско отделение, 21 състав, съдът е
допуснал поправка на очевидна фактическа грешка в решение № 3 995 от 19.07.2023 г. по гр.
д. № 6 666/21 г. на Софийски градски съд, Гражданско отделение, 21 с-в, като на страница 22
на решението в пункт трети от диспозитива в края на изречението сумата вместо 9 251.89
лева да се чете 9 251.89 евро. Във въззивната жалба не са наведени конкретни доводи
относно правилността на постановеното решение, с което е поправена очевидна фактическа
грешка. С оглед на това, както и предвид задължителните указания по приложението на
закона, дадени с Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК
на ВКС съгласно, които процесуалният закон урежда служебните задължения на въззивния
съд в хипотезите на нищожност и недопустимост на първоинстанционното решение (чл.
269, изр. 1 ГПК), но по отношение на преценката за неговата правилност служебният
контрол по принцип следва да бъде отречен предвид изричната разпоредба на чл. 269, изр. 2
ГПК, според която извън проверката за валидност и допустимост въззивният съд е
ограничен от посоченото в жалбата. Ограниченията в обсега на въззивната дейност се
отнасят само до установяване на фактическата страна на спора, но не намират приложение
при субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. В
конкретния случай с атакуваното допълнително решение се поправя допусната очевидна
фактическа грешка в диспозитива на атакуваното решение, свързана с вида на паричната
единица, поради което съдът намира, че не са налице основанията даващи право на
настоящият състав да приложи нарушена императивна норма.
С оглед на изложеното настоящият състав намира, че атакуваното
допълнително решение е правилно и законосъобразно и като такова следва да се потвърди.
По отношение на изявлението за присъждане на разноски съдът намира
следното:
С оглед изхода на спора пред настоящата инстанция разноски се дължат както
следва: на ищците се дължат разноски в размер на 3 947.63 лв., представляващи внесена
държавна такса за въззивното обжалване, както и сумата от 8600 лв., представляваща
внесена държавна такса съобразно уважената част от исковете и сумата от 700 лв. разноски.
На ищците в първоинстанционното производство се дължат и разноски за адвокатска защита
в размер на 14 000 лв.
На ищците се дължат разноски за адвокатска защита в размер на 12 000 лв.
пред настоящата инстанция. На ответника също се дължат разноски в размер на 100 лв. за
настоящата инстанция и сумата от 100 лв. юристконсултско възнаграждение за
първоинстанционното производство.
Водим от гореизложеното Софийски апелативен съд
РЕШИ:
25
ОТМЕНЯ решение № 3 995 от 19.07.23 г., постановено по гр. д. № 6 666/21 г. по описа на
Софийски градски съд, Гражданско отделение, 21 състав в частта, в която съдът е отхвърлил
предявения от И. С. М. и Н. Б. Г. срещу „Юробанк България“ АД иск с правно основание чл.
26, ал. 1 ЗЗД за признаване за установена нищожността на чл. 4, т. 1 от договор за кредит за
рефинансиране на жилищен/ипотечен кредит № HL 57625 от 09.05.2012 г.; отхвърлил е
предявения от И. С. М. и Н. Б. Г. срещу „Юробанк България“ АД отрицателен установителен
иск за признаване за установено, че ищците И. С. М. и Н. Б. Г. не дължат на ответника
„Юробанк България“ АД сумата от 66 800.46 евро, представляваща курсова разлика,
включена без правно основание в главницата по договор за кредит за рефинансиране на
жилищен/ипотечен кредит № HL 57625 от 09.05.2012 г.; отхвърлил е предявения от И. С. М.
и Н. Б. Г. срещу ответника „Юробанк България“ АД осъдителен иск е правно основание чл.
55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за заплащане на сумите от общо 7 149.43 лв., по 3 574.72 лв. на всеки
ищец, получени от ответника по договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL
35152 от 21.04.2008 г. курсови разлики в периода от 08.06.2008 г. до 08.05.2012 г., формирани
от заплатените месечни погасителни вноски и такси за управление, ведно със законната
лихва върху тях, считано от подаване на исковата молба до окончателното й заплащане;
отхвърлил е предявения от И. С. М. и Н. Б. Г. срещу ответника „Юробанк България“ АД
осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за заплащане на сумите от
общо 2 984.27 CHF, по 1 492.14 CHF на всеки ищец, получена от ответника на 08.05.2008 г.
по договор № HL 35152 от 21.04.2008 г. такса за усвояване на кредит по чл. 4.1 от договора,
ведно със законната лихва, считано от подаване на исковата молба до окончателното й
заплащане; отхвърлил е предявения от И. С. М. и Н. Б. Г. срещу ответника „Юробанк
България“ АД осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за заплащане на
сумите от общо 2 275.92 CHF, по 1 137.96 шв. франка на всеки ищец, получена от ответника
в периода от 08.05.2009 г. до 25.06.2012 г. по договор № HL 35152 от 21.04.2008 г. такса по
чл. 4.2 от договора за управление на кредита, ведно със законната лихва, считано от
подаване на исковата молба до окончателното й заплащане; отхвърлил е предявения от И. С.
М. и Н. Б. Г. срещу ответника „Юробанк България“ АД осъдителен иск с правно основание
чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за заплащане на сумите от общо 4 436.34 евро, по 2 218.17 евро на
всеки ищец, получена от ответника в периода от 10.06.2012 г. до 10.05.2021 г. по договор за
кредит за рефинансиране на жилищен/ипотечен кредит № Н L 57625 от 09.05.2012 г. такса
(комисионна) по чл. 4.1 от договора за управление на кредита, ведно със законната лихва,
считано от подаване на исковата молба до окончателното й заплащане; отхвърлил е
предявения от И. С. М. и Н. Б. Г. срещу ответника „Юробанк България“ АД осъдителен иск с
правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за заплащане на сумите от общо 16 888.84 евро
по 8 444.42 евро на всеки ищец, получена от ответника в периода от 10.06.2012 г. до
10.05.2021 г. по договор за кредит за рефинансиране на жилищен/ипотечен кредит № Н L
57625 от 09.05.2012 г. възнаградителна лихва, изчислена върху сумата от 66 800.49 евро
включени в главницата по кредита курсови разлики, ведно със законната лихва, считано от
подаване на исковата молба до окончателното й заплащане, както и в частта в която е осъдил
„Юробанк България“ АД да заплати на ищците И. С. М. и Н. Б. Г. разноски в общ размер
26
2 825.90 лв. и е осъдил И. С. М. и Н. Б. Г. да заплатят на „Юробанк България“ АД разноски в
общ размер 616.28 лв. и юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв., като
неправилно и незаконосъобразно и вместо него постановява:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявеният от И. С. М., ЕГН **********
и Н. Б. Г., ЕГН **********, двамата с адрес: гр. ***, ж.к. „***“, бл. *, вх. *, ет. *, ап. *
срещу „Юробанк България“ АД, че клаузата на чл. 4, т. 1 от договор за кредит за
рефинансиране на жилищен/ипотечен кредит № HL 57625 от 09.05.2012 г. е нищожна на чл.
26, ал. 1 ЗЗД.
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявеният от И. С. М., ЕГН **********
и Н. Б. Г., ЕГН **********, двамата с адрес: гр. ***, ж.к. „***“, бл. *, вх. *, ет. *, ап. * срещу
„Юробанк България“ АД, ЕИК *********, седалище и адрес на управление: гр. София, р-н
„Витоша“, ул. „Околовръстен път“ № 260 отрицателен установителен иск, че ищците И. С.
М. и Н. Б. Г. не дължат на ответника „Юробанк България“ АД сумата от 66 800.46
(шестдесет и шест хиляди осемстотин евро и четиридесет и шест евроцента) евро,
представляваща курсова разлика, включена без правно основание в главницата по договор за
кредит за рефинансиране на жилищен/ипотечен кредит № HL 57625 от 09.05.2012 г.
ОСЪЖДА „Юробанк България“ АД, ЕИК *********, седалище и адрес на
управление: гр. София, р-н „Витоша“, ул. „Околовръстен път“ № 260 да заплати на И. С. М.,
ЕГН ********** и Н. Б. Г., ЕГН **********, двамата с адрес: гр. ***, ж.к. „***“, бл. *, вх. *,
ет. *, ап. * сумата от общо 7 149.43 лв., по 3 574.72 лв. на всеки ищец, получени от
ответника по договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL 35152 от 21.04.2008 г.,
представляващи курсови разлики в периода от 08.06.2008 г. до 08.05.2012 г., формирани от
заплатените месечни погасителни вноски и такси за управление, ведно със законната лихва
върху тях, считано от подаване на исковата молба до окончателното й заплащане.
ОСЪЖДА „Юробанк България“ АД, ЕИК *********, седалище и адрес на
управление: гр. София, р-н „Витоша“, ул. „Околовръстен път“ № 260 да заплати на И. С. М.,
ЕГН ********** и Н. Б. Г., ЕГН **********, двамата с адрес: гр. ***, ж.к. „***“, бл. *, вх. *,
ет. *, ап. * сумата от общо 2 984.27 CHF, по 1 492.14 CHF на всеки ищец, получена от
ответника на 08.05.2008 г. по договор № HL 35152 от 21.04.2008 г. и представляваща такса за
усвояване на кредит по чл. 4.1 от договора, ведно със законната лихва, считано от подаване
на исковата молба до окончателното й заплащане.
ОСЪЖДА „Юробанк България“ АД, ЕИК *********, седалище и адрес на
управление: гр. София, р-н „Витоша“, ул. „Околовръстен път“ № 260 да заплати на И. С.
М., ЕГН ********** и Н. Б. Г., ЕГН **********, двамата с адрес: гр. ***, ж.к. „***“, бл. *,
вх. *, ет. *, ап. * сумите от общо 2 275.92 CHF, по 1 137.96 шв. франка на всеки ищец,
представляваща получена от ответника в периода от 08.05.2009 г. до 25.06.2012 г. по договор
№ HL 35152 от 21.04.2008 г. такса по чл. 4.2 от договора за управление на кредита, ведно със
законната лихва, считано от подаване на исковата молба до окончателното й заплащане.
ОСЪЖДА „Юробанк България“ АД, ЕИК *********, седалище и адрес на
управление: гр. София, р-н „Витоша“, ул. „Околовръстен път“ № 260 да заплати на И. С.
М., ЕГН ********** и Н. Б. Г., ЕГН **********, двамата с адрес: гр. ***, ж.к. „***“, бл. *,
вх. *, ет. *, ап. * сумата от общо 4 436.34 евро, по 2 218.17 евро на всеки ищец,
представляваща получена от ответника в периода от 10.06.2012 г. до 10.05.2021 г. по договор
за кредит за рефинансиране на жилищен/ипотечен кредит № Н L 57625 от 09.05.2012 г. такса
(комисионна) по чл. 4.1 от договора за управление на кредита, ведно със законната лихва,
считано от подаване на исковата молба до окончателното й заплащане.
ОСЪЖДА „Юробанк България“ АД, ЕИК *********, седалище и адрес на
управление: гр. София, р-н „Витоша“, ул. „Околовръстен път“ № 260 да заплати на И. С.
27
М., ЕГН ********** и Н. Б. Г., ЕГН **********, двамата с адрес: гр. ***, ж.к. „***“, бл. *,
вх. *, ет. *, ап. * сумата от общо 16 888.84 евро, по 8 444.42 евро на всеки ищец, получена от
ответника в периода от 10.06.2012 г. до 10.05.2021 г. по договор за кредит за рефинансиране
на жилищен/ипотечен кредит № Н L 57625 от 09.05.2012 г., представляващи
възнаградителна лихва, изчислена върху сумата от 66 800.49 евро включени в главницата по
кредита курсови разлики, ведно със законната лихва, считано от подаване на исковата молба
до окончателното й заплащане.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 3 995 от 19.07.23 г., постановено по гр. д. №
6 666/21 г. по описа на Софийски градски съд, Гражданско отделение, 21 състав в останалата
част, като правилно и законосъобразно.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 4 794 от 14.09.23 г., постановено по гр. д. №
6 666/21 г. по описа на Софийски градски съд, Гражданско отделение, 21 състав, съдът е
допуснал поправка на очевидна фактическа грешка в решение № 3 995 от 19.07.2023 г. по гр.
д. № 6 666/21 г. на Софийски градски съд, Гражданско отделение, 21 с-в, като правилно и
законосъобразно.
ОСЪЖДА „Юробанк България“ АД, ЕИК *********, седалище и адрес на
управление: гр. София, р-н „Витоша“, ул. „Околовръстен път“ № 260 да заплати на И. С.
М., ЕГН ********** и Н. Б. Г., ЕГН **********, двамата с адрес: гр. ***, ж.к. „***“, бл. *,
вх. *, ет. *, ап. * сумата от 3 947.63 лв., представляващи внесена държавна такса за
въззивното обжалване, сумата от 8 600 лв., представляваща внесена държавна такса
съобразно уважената част от исковете пред първоинстанционния съд, сумата от 700 лв.
разноски в първоинстанционното производство, както и сумата от 14 000 лв., разноски за
адвокатска защита пред първоинстанционния съд и сумата от 12 000 лв., разноски за
адвокатска защита пред настоящата инстанция, на основание чл. 78 от ГПК.
ОСЪЖДА И. С. М., ЕГН ********** и Н. Б. Г., ЕГН **********, двамата с
адрес: гр. ***, ж.к. „***“, бл. *, вх. *, ет. *, ап. * да заплатят на Юробанк България“ АД,
ЕИК *********, седалище и адрес на управление: гр. София, р-н „Витоша“, ул.
„Околовръстен път“ № 260 сумата от 100 (сто) лв., разноски пред първоинстанционния съд и
сумата от 100 (сто) лв., разноски пред настоящата инстанция, на основание чл.78, ал. 3 от
ГПК.
Решението подлежи на касационно обжалване в тридесет дневен срок от
съобщението за изготвянето му до страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
28