Р
Е Ш Е
Н И Е
№ 52
гр.Русе, 01.12.2021 г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
Административен
съд - Русе, I-ви
състав, в открито
заседание на втори ноември през две хиляди двадесет и първа година, в състав:
СЪДИЯ: Ивайло Йосифов
при участието на секретаря Наталия Георгиева, като разгледа
докладваното от съдията адм.д. № 435
по описа за 2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.145 и сл. от АПК вр.чл.118, ал.3 от КСО.
Образувано е по жалба от „Ричмарт” ЕООД,
със седалище в гр.Русе, чрез пълномощника му адв. Р.Р., против решение № 1040-17-53/01.07.2021
г. на директора на ТП на НОИ – Русе, с което е потвърденото разпореждане № 10/25.02.2020
г. на длъжностното лице по чл. 60, ал. 1 от КСО, с което декларираната
злополука Вх. № 10/24.02.2020 г., станала на 06.02.2020 г. с А.Н.А. се признава
за трудова на основание чл. 55, ал. 2 от КСО.
В жалбата се излагат доводи за
незаконосъобразност на оспореното решение, поради неправилно приложение на
материалния закон, като се претендира неговата отмяна и признаване от съда, че
процесната злополука не е трудова. Жалбоподателят намира за неправилен извода
на административния орган, че установените факти осъществяват фактическия
състав на трудова злополука по чл. 55, ал. 2 от КСО. Твърди, че елемент от този
фактически състав е липсата на виновно поведение от страна на трето лице, а в
случая А. е пострадала именно поради такова виновно поведение на Община Русе, която
не е изпълнила задълженията си като собственик на пътната мрежа в града да
изчисти и обезопаси пътя при снеговалеж. По съществото на спора, в представена
писмена защита по делото, се поддържа и възражение за недоказаност на факта, че
към момента на злополуката пострадалата е пътувала именно към работното си
място, тъй като дадените пред административния орган обяснения от Т.Й. не се
потвърждават от разпитаната в хода на делото свидетелка. Иска се от съда да уважи
жалбата и да отмени решението на директора на ТП на НОИ – Русе като
незаконосъобразно. Претендира се и присъждане на разноски по представен списък.
Ответната страна – директорът на ТП
на НОИ – Русе, чрез процесуалния си представител старши юрисконсулт Ц.Р.,
изразява становище за неоснователност на жалбата. Твърди, че при издаване на
административния акт са спазени всички изисквания за неговата законосъобразност.
Моли съда да отхвърли жалбата и да потвърди оспореното решение на директора на
ТП на НОИ като законосъобразно. Претендира присъждане на юрисконсултско
възнаграждение. Прави и възражение за прекомерност на претендираното от
жалбоподателя адвокатско възнаграждение, включително и за недопустимост на част
от заявения за репариране хонорар.
Конституирана като заинтересована
страна по делото е пострадалата А.Н.А., чрез пълномощника си адв. С.С., оспорва
жалбата и в депозирано писмено становище (л.18-19 от делото) излага съображения
за нейната недопустимост и неоснователност. Моли съда жалбата да бъде
отхвърлена. Претендира присъждане на разноски за адвокатски хонорар. Развива и
съображения за прекомерност на адвокатския хонорар претендиран от
жалбоподателя.
Съдът, след съвкупна преценка на
събраните по делото доказателства и доводите на страните, счита за изяснено от
фактическа страна следното:
Предмет на настоящото производство е
решение № 1040-17-53/01.07.2021 г. на Директора на ТП на НОИ – Русе, с което на
основание чл. 117, ал. 3 от Кодекса за социално осигуряване е потвърдено
Разпореждане № 10/25.02.2020 г. на длъжностното лице по чл. 60, ал. 1 от КСО
при ТП на НОИ – Русе, с което декларираната от жалбоподателя злополука, настъпила
на 06.02.2020 г. с А.Н.А. е приета за трудова злополука по смисъла на чл. 55,
ал. 2 от КСО, с мотиви, че внезапното увреждане на здравето на пострадалата е
станало по време на обичайния път при отиване от основното място на живеене на
пострадалата до работното й място.
От доказателствата по делото е видно,
а и между страните не се спори относно обстоятелството, че между жалбоподателя
и пострадалото лице А.А. към момента на злополуката съществува трудово
правоотношение въз основа на сключения между страните трудов договор № 03/30.10.2015
г. (л. 22 от преписката). В тази връзка не е спорно обстоятелството, че
пострадалата А. е осигурено лице по смисъла на чл. 4, ал. 1, т. 1 от КСО, както
и че пострадалата е била осигурен за всички осигурителни случаи, включително и
трудова злополука. Не е спорно и обстоятелството, че работното време на А.,
включително на 06.02.2020 г., е от 8:00 часа до 17:00 часа, а работното й място
е шивашки цех, намиращ се в гр. Русе, ул. „Потсдам“ № 10. Безспорно е установено също така, че А. живее на адрес ***.
От данните по делото става ясно, че
на 06.02.2020 г. около 7:20 часа А. се отправя към работа като предвид лошите
атмосферни условия – снеговалеж и заледяване, се е опитала да се придвижи с
лично моторно превозно средство, управлявано от св. Т., с когото А. живее на
семейни начала. Близо до автомобила А. се подхлъзва и пада, при което счупва
глезен на десния си крак. На мястото на злополуката пристига Т.С.Й., колежка на
А. и живуща в съседен блок, с която А. е имала уговорка да пътуват заедно до
работа. Й. заедно с друг съсед – св. Б. помагат на А. да се качи в колата на Б.
и е откарана в спешно отделение на УМБАЛ „Канев“ - Русе, където впоследствие е
и оперирана. Издаден й е болничен лист № Е20200530338 (л. 23 от преписката),
удостоверяващ настъпилата временна неработоспособност на А..
Със заповед № 05/18.02.2020 г. на
управителя на дружеството жалбоподател (л. 18 от преписката) е сформирана
комисия, която да извърши разследване на настъпилата с А. злополука. За
резултатите бил съставен протокол № 05/18.02.2020 г. (20-21 от преписката),
според който злополуката е настъпила „пред жилищния блок по данни на лицето,
където живее – на 06.02.2020 г. в 7:20 часа“. Липсват попълнени други части от
протокола, като в раздел VІІ „Начин на увреждане и материалния факто, причинил
увреждането“ е вписан текст неотносим към настоящия случай („Пода от стола и си
удря главата в областта на дясната вежда.“). В протокола е описано като
приложение обяснение от пострадалото лице като в преписката се съдържа такова
(л. 26 от преписката), но от дата 24.02.2020 г., в което А. посочва, че е
паднала до колата „тръгвайки за работа“.
С декларация за трудова злополука,
вх.№ 10/24.02.2020 г. (л. 15-17 от преписката) осигурителят, жалбоподател в
настоящото производство, е декларирал пред ТП на НОИ - Русе настъпилата с А.А. злополука
на 06.02.2020 г. Към декларацията е приложено обяснения от управителя на
дружеството (л. 24 от преписката), в което той посочва, че поради липса на
информация за настъпилия инцидент е било невъзможно да се извърши разследване
от длъжностни лица на работодателя. В подадената декларация като свидетел е
посочена Т.С.Й. ***. В преписката се съдържат писмени обяснения от това лице от
24.02.2020 г. (на л. 25), в които се посочва, че между Й. и А. е имало уговорка
да пътуват заедно за работа на 06.02.2020 г. като Й. е следвало да чака А. пред
блок 402. При пристигане на уговореното място Й. е намерила А. подпряна на една
кола със силни болки в крака.
Въз основа на всички тези данни, с разпореждане
№ 10/25.02.2020 г. на длъжностното лице по чл. 60, ал. 1 от КСО (л. 7 от
преписката), злополуката била призната за трудова по смисъла на чл. 55, ал. 2
от КСО. Осигурителят оспорил разпореждането по реда на чл. 117 от КСО пред директора
на ТП на НОИ – Русе, който с решение № 1040-17-53/01.07.2021 г. отхвърлил
жалбата и потвърдил оспореното разпореждане.
За изясняване спорните поделото
обстоятелства са събрани гласни доказателства чрез разпита на свидетелите Т.С.Й.,
Е.Т.Т. и Д.Н.Б.. Свидетелката Й. е призована след извършена справка в НБД
„Население“ по три имена, тъй като лицето Т.С.Й., дало обяснения в хода на
административното производство не е било намерено на адреса, посочен от
осигурителя в подадената декларация за трудова злополука. При разпита съдът
установи, че свидетелката е друго лице, нямащо отношение към разглеждания
казус. Свидетелите Т. и Б. в показанията си описват обстоятелства, идентични на
посочените по-горе в настоящото решение.
По делото е налице информация, че А.А.
е завела срещу жалбоподателя иск по чл. 200 от КТ пред Районен съд – Русе,
който с Решение от 04.03.2021 г. се е произнесъл в полза на ищцата като
частично е уважил предявения иск. Решението на съда не е влязло в сила.
Оспорено е от работодателя с въззивна жалба пред Окръжен съд – Русе.
При така установената фактическа
обстановка съдът достигна до следните правни изводи:
Жалбата е процесуално допустима.
Подадена е от лице, за което е налице правен интерес от оспорването на
административния акт, за който изрично в чл. 118 от КСО е предвидена възможност
за съдебно оспорванеи и в 14-дневния срок по чл. 118, ал. 1 от КСО от
съобщаване на решението на директора на ТП на НОИ – Русе. Решението е съобщено
на дружеството осигурител, чрез пълномощника му, на 07.07.2021 г. (л. 3 от
преписката) и жалбата е депозирана в деловодството на административния органа,
издал оспорвания административен акт, на 09.07.2021 г. (л. 3 от делото).
Тук следва да се посочи, че съдът не
споделя възраженията на заинтересованата страна за недопустимост на жалбата
поради просрочието й. Доводите на заинтересованата страна в тази връзка не
касаят просрочие на жалбата на „Ричмарт“ ЕООД до съда, а евентуално просрочие
на жалбата му до горестоящия орган. Този въпрос обаче е решен с влязло в сила
определение № 22/17.06.2021 г., постановено по адм.д. № 342/2021 г. по описа на
АдмС – Русе, с което съдът е върнал преписката на горестоящия орган за
произнасяне по същество, тъй като е установил, че разпореждане № 10/25.02.2020
г. не е било съобщено на жалбоподателя по надлежния ред, поради което жалбата
срещу него не е просрочена.
Разгледана по същество жалбата, въз
основа на която е образувано настоящото производство, е неоснователна.
Предмет на настоящия правен спор, както
вече се посочи, е решение № 1040-17-53/01.07.2021 г. на директора на ТП на НОИ
– Русе, с което е потвърдено Разпореждане № 10/2.02.2020 г. на длъжностното
лице по чл. 60, ал. 1 от КСО при ТП на НОИ – Русе.
По
отношение на валидността и процесуалната законосъобразност на оспорения административен
акт съдът приема, че актът – решение, както и потвърденото с него разпореждане на
длъжностното лице, са издадени от компетентни органи, в рамките на правомощията
им. Решението съдържа мотиви и всички необходими реквизити. Спазена е процедурата,
предвидена в КСО и нормативните актове по прилагането му относно начините на деклариране
на злополуката, в случая от осигурителя. С нормата на чл. 58 ал. 1 КСО са
уредени хипотезите, при които контролните органи на ТП на НОИ следва
задължително да извършат разследване на декларираната злополука, но настоящият
случай не попада в тези хипотези. Административният орган не се възползвал и от
възможността по чл. 58, ал. 2 от КСО по своя преценка да извърши разследване
като това не опорочава по никакъв начин протеклото административно
производство.
По
делото всъщност не е налице спор относно механизма на настъпване на злополуката,
въпреки възраженията на жалбоподателя, че с оглед показанията на св. Й.
всъщност не е безспорно установено как точно е пострадала А.. Показанията на
разпитаното лице Т.Й. установяват единствено, че не това е лицето дало
приложените по преписката писмени обяснения. От това обаче не може да се изведе
извод, че обясненията са дадени от неустановено лице единствено с цел да се
създаде у разследващия злополуката орган заблуждение, че същата е настъпила при
отиване на А. на работа. Съгласно чл. 171, ал. 1 от АПК доказателствата,
събрани редовно в производството пред административния орган, имат сила и пред
съда. Съдът може да разпита като свидетели лицата, дали сведения пред
административния орган, и вещите лица само ако намери за необходимо да ги
изслуша непосредствено. В случая съдът е счел за необходимо да изслуша Т.Й.
(лицето, дало писмени обяснения), но е установил, че призованото за разпит
лице, не е лицето, което следва да бъде разпитано по делото. Въпреки това с
оглед показанията на останалите свидетели, които безпротиворечиво установяват,
че в момента на злополуката А. е отивала на работа, съдът намира, че не е
необходимо да се изслушва непосредствено и Т.Й.. Последната не се явява
неустановено лице, както сочи процесуалния представител на жалбоподателя, само
поради факта, че нее открита на посочения от самия жалбоподател адрес. Очевидно
се касае за служителка на жалбоподателя (в противен случай той не би разполагал
с данни за адреса й, които да посочи в декларацията за трудова злополука).
В
настоящия случай спорът по делото е свързан с квалифицирането на злополуката
като трудова и по-конкретно с въпроса налице ли са всички елементи от
фактическия състав на трудовата злополука по чл. 55, ал. 2 от КСО. Съдът
намира, че в случая правилно е приложен материалният закон, а административният
акт съответства на целта му.
Съгласно
чл. 55 ал. 1 КСО трудова злополука е всяко внезапно увреждане на здравето станало
през време и във връзка или по повод на извършваната работа, както и при всяка работа,
извършена в интерес на предприятието, когато е причинило неработоспособност или
смърт. Тази нормативна разпоредба означава, че фактическият състав на злополуката, която законодателят
приема за трудова изисква наличието на следните обстоятелства: 1/ да е налице
внезапно увреждане на здравето на осигурено лице; 2/ увреждането да е довело до
неработоспособност или смърт на осигуреното лице; 3/ увреждането да е настъпило
през време и във връзка или по повод на извършваната работа, както и при всяка
работа извършвана в интерес на предприятието. С разпоредбата на а. 2 от чл. 55
от КСО законодателят е създал презумпция, по силата на която се признава за
трудова дори и злополука, настъпила извън работното време и работното място на
пострадалото лице, но по време на пътуването между работното място на лицето и
обичайното му място за живеене. В тези случай самият законодател е установил,
че действията на лицето по придвижване от и до работното му място са именно във
връзка и по повод на извършваната от него работа в полза на работодателя.
Правната теория приема за същинска трудова злополука хипотезата на чл. 55, ал.
1 от КСО, а хипотезите на чл. 55, ал. 2 от КСО за приравнени на трудова
злополука случаи като под „приравнени“ следва да се разбира случаи, които не
отговарят на определението по чл. 55, ал. 1 от КСО, но имащи същите правни
последици. Тезата на жалбоподателя, според която „отговорността на работодателя
по чл. 55, ал. 2 КСО е субсидиарна“ е не може да бъде споделена. На първо място
разпоредбата на чл. 55 от КСО въобще не урежда отговорност на работодателя, а
регламентира фактическите състави, при които дадена злополука следва да се
квалифицира като трудова. Отговорността на работодателя е регламентирана в чл.
200 от КТ и се реализира по различен ред от производството по признаване на
злополуката за трудова. На второ място уредените в чл. 55 ал. 1 и ал. 2 от КСО
фактически състави са алтернативни по своя характер, доколкото представляват
различни хипотези, които не могат да се осъществят едновременно. Тези хипотези
обаче не са в съотношение на преюдициалност и субсидиарност. Всеки от уредените
фактически състави поражда едни и същи правни последици, а именно определянето
на конкретната злополука като трудова.
Така нормата на чл. 55, ал. 2, т. 1
от КСО предвижда, че трудова е и злополуката, станала с осигурен по чл. 4, ал.
1 и чл. 4а по време на обичайния път при отиване или при връщане от работното
място до основното място на живеене или до друго допълнително място на живеене
с постоянен характер. Анализът на разпоредбата сочи, че фактическият състав на
трудова злополука, уреден в нея съдържа следните елементи: 1/ да е налице
злополука – т.е. внезапно увреждане на здравето на осигуреното лице, водещо до
неработоспособност или смърт и 2/ увреждането да е настъпило по време на
обичайния път при отиване или при връщане от работното място до основното място
на живеене или до друго допълнително място на живеене с постоянен характер.
Това са именно единствените релевантни обстоятелства, при наличието на които
злополуката може да се квалифицира като трудова по смисъла на чл. 55, ал. 2, т.
1 от КСО.
В случая безспорно се установява, че на
06.02.2020 г. е настъпило внезапно увреждане на здравето на А.А. – счупване на
крака в областта на глезена, което е довело до временна неработоспособност на пострадалата,
т.е налице е първата предпоставка от фактическия състав по чл. 55, ал. 2, т. 1
от КСО. Налице е и втората, посочена по-горе предпоставка – увреждането да е
настъпило по време на обичайния път от или до работното място на осигуреното
лице. Няма спор, че времето на настъпване на злополуката – около 7:20 часа
съответства напълно на времето, което е житейски логично А. да използва за
придвижването до работното си място. По делото няма данни А. да не е използвала
обичайния път за това придвижване. Неоснователни в тази връзка са възраженията
на жалбоподателя, че според свидетелските показания на Т. обичайно А. се е
отивала пеш на работа, а в конкретния ден, по изключение, поради голямото
количество натрупал сняг, бил променен обичайният начин на придвижване до
работното място, тъй като било решено Т. да я закара със семейния автомобил до
спирката, на която минава служебен транспорт на предприятието. Тук следва да се
посочи, че разпоредбата на чл. 55, ал. 2, т. 1 от КСО определя като правно
релевантен „обичайния път“ до работното място, а не обичайният начин на
придвижване. Поради това без правно значение дали А. е отивала на работа пеш
или с личен автомобил или със служебен транспорт. Важното е да е преминала по
обичайния си път. В случая това безспорно е така, доколкото злополуката е
станала още пред блока, в който живее пострадалата, т.е. не би могло да се
приеме, че същата е преминала по път, различен от обичайния й. Изложеното означава, че е налице и
втората предпоставка от фактическия състав на чл. 55, ал. 2, т. 1 от КСО и
процесната злополука правилно е определена от длъжностното лице по чл. 60, ал.
1 от КСО като трудова.
Основните доводи, които жалбоподателя
излага, в противовес на този извод, са свързани с твърденията за неизпълнение
на правно регламентирани задължения от страна на трето лице - Община Русе,
което обстоятелство, според жалбоподателя, изключва възможността за
квалифициране на злополуката с А.А. като трудова. Тази теза на жалбоподателя не
намира опора в приложимата нормативна уредба, разгледана по-горе. Както вече се
посочи, чл. 55 от КСО, нито в хипотезата на ал. 1, нито в хипотезите по ал. 2,
не обвързва преценката дали е налице трудова злополука или не с виновно
поведение от страна на работника, на работодателя или на трето лице.
Единственото изключение е регламентирано в ал. 3 на чл. 55 от КСО и това са случаите,
когато пострадалият умишлено е увредил здравето си. Такъв обаче настоящият
случай не е. Поради това е без правно значение дали е налице виновно поведение
на работодателя (осигурителя) или на трето лице. По-конкретно, ако са налице
елементите от посочения фактически състав, без значение е дали увреждането е
настъпило в резултат на бездействието на Община Русе, дори и такова да бъде
установено, по снегопочистването на улиците и тротоарите в града. Отношенията
между осигурителя и Община Русе, ако такова бездействие наистина е налице,
доколкото Община Русе е трето за трудовото правоотношение лице и поради това
чл.202 от КТ е неприложим, следва да се решат в евентуално исково производство пред
гражданския съд по регресния иск на работодателя по чл.54 от ЗЗД.
С оглед на това съдът намира за
безспорно установен фактическия състав на трудовата злополука по чл. 55, ал. 2,
т. 1 от КСО, поради което оспорваното решение и потвърденото с
него разпореждане са правилни, поради което жалбата следва да бъде отхвърлена
като неоснователна.
Предвид
изхода на делото и своевременно заявената претенция на ответната страна за
присъждане на юрисконсултско възнаграждение и на основание чл.143, ал. 3 от АПК, жалбоподателят следва да бъде осъден да заплати на ответника сумата от 100
лв. юрисконсултско възнаграждение, определено по реда на чл. 24 от Наредбата за
заплащането на правната помощ. Както се приема и в Тълкувателно
решение № 3 от 13.05.2010 г. по тълк. д. № 5/2009 г.на ВАС, възнаграждението
следва да се присъди в полза на юридическото лице, в чиято структура се намира
представляваният от юрисконсулта едноличен административен орган, т.е. в полза
на НОИ, имащ качеството на юридическо лице съгласно чл.33, ал.2 от КСО и чл.2,
ал.1 от Правилника за организацията и дейността на НОИ.
Основателна
е и претенцията за присъждане на разноски за адвокатско
възнаграждение на заинтересованата страна, за която оспореният административен
акт е благоприятен. На основание чл. 143, ал. 4 от АПК жалбоподателят следва да
заплати на А.А. сумата от 450 лева -
адвокатско възнаграждение, договорено и заплатено по договор за правна защита и
съдействие № ********** от 28.08.2021 г. (л. 20).
Така мотивиран и на основание чл.172,
ал.2 от АПК, съдът
Р Е
Ш И :
ОТХВЪРЛЯ жалбата на „Ричмарт” ЕООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление гр. Русе, ул. „Потсдам“ № 10, представлявано
от управителя М.Д.Й., против решение № 1040-17-53/01.07.2021 г. на директора на
ТП на НОИ – Русе, с което е потвърденото разпореждане № 10/25.02.2020 г. на
длъжностното лице по чл. 60, ал. 1 от КСО.
ОСЪЖДА „Ричмарт” ЕООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление гр. Русе, ул. „Потсдам“ № 10, представлявано от
управителя М.Д.Й. да заплати на Териториално поделение на НОИ гр. Русе сумата
от 100 лева – юрисконсултско
възнаграждение.
ОСЪЖДА „Ричмарт” ЕООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление гр. Русе, ул. „Потсдам“ № 10, представлявано от
управителя М.Д.Й. да заплати на А.Н.А. ***, ЕГН ********** сумата от 450 лева - разноски за заплатено
адвокатско възнаграждение.
Решението
подлежи
на касационно обжалване пред Върховния административен съд в 14-дневен срок от
съобщаването му на страните.
СЪДИЯ: