Разпореждане по дело №450/2011 на Окръжен съд - Благоевград

В публично заседание в следния състав:

и за да се произнесе, взе предвид следното:

С решение № 96 от 30.10.2014 г., постановено по гр.д.№ 861/2014 г., КРС е осъдил О. Д. на М. – К. да заплати на С. П. Е. от Г. следните суми: 1. сумата 1 338.68 лева, представляваща брутно възнаграждение по чл.240, ал.4, изр.1-во от ППЗМВР (отм. ДВ, бр.60 от 22.07.2014 г.) за периода от 07.10.2013 г. до 05.11.2013 г., ведно със законната лихва от 01.08.2014 г. до окончателното и изплащане; 2. сумата 78.99 лева, представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 01.01.2014 г. до 31.07.2014 г. върху сумата от 1 338.68 лева, представляваща брутно възнаграждение по чл.240, ал.4, изр.1-во от ППЗМВР (отм. ДВ, бр.60 от 22.07.2014 г.) за периода от 07.10.2013 г. до 05.11.2013 г. и 3. сумата 334.67 лева, представляваща разноски по делото. С решението си съдът е осъдил С. П. Е. да заплати на О. Д. на М. – К. разноски в размер на 14.62 лева, както и е осъдил О. Д. на М. – К. да заплати по сметка на Районен съд – К.сумата 153.55 лева, от която 103.55 лева държавни такси по делото и 50 лева разноски за възнаграждение на вещо лице.

Недоволен от така постановеното решение е останал въззивникът- О. Д. на М. – К., който чрез своя процесуален представител, го обжалва в срок. Счита, че решението е неправилно, поради противоречие с материалния закон и е необосновано. В жалбата се твърди, че след издаването на отказ за достъп до класифицирана информация до ниво „Строго секретно” с рег.№ 1/01.10. 2013 г. на ищеца му било предложено да заеме подходяща за него вакантна длъжност от щата на дирекцията, за която не се изисква достъп до класифицирана информация, като последният не приел, нито категорично отказал да приеме предложената му длъжност. По този начин ищецът Е. не бил полагал труд през процесния период по собствено желание, въпреки, че му била предоставена тази възможност. Счита също така, че в случая не било налице неправомерно отстраняване от длъжност, тъй като при наличието на материалноправните предпоставки за постановяване на отказ, които ДКСИ считал за основателни, директорът на ОДМВР – К. бил длъжен да откаже достъпа до класифицирана информация. Касаело се за обвързана компетентност, което изключвало възможността за преценка. ДКСИ се произнасяла относно законосъобразността на отказа за достъп до класифицирана информация до ниво „Строго секретно”, но не и по отношение на заповедта за временно отстраняване, явяваща се отделен административен акт. В тази връзка твърди, че няма акт, който да прогласява незаконосъобразността на тази заповед, нито пък същата била обжалвана по съответния ред. В жалбата се излагат също така съображения, че разпоредбата на чл.240, ал.4 от ППЗМВР (отм.), респективно – чл.215 от ЗМВР, визира случаите, в които служителят, след отмяна на отказа за достъп до класифицирана информация, е получил последващ достъп и е бил възстановен на длъжността, която е заемал и за която се изисква достъп до класифицирана информация. В тази връзка счита, че разпореждането за изплащане на изплащане на възнаграждения е обвързано с издаването на заповед за възстановяване на длъжност, каквато в конкретния случай не била издавана. Излага се и довод, че достъпът до класифицирана информация на служителя не бил отнет, а бил изтекъл срокът му. Касаело се до различни хипотези, като в случай че достъпът до класифицирана информация е изтекъл и впоследствие бил отказан достъп, то отмяната на отказа не води до положение, в което служителят да получи достъп и да може да заеме длъжността, от която е бил отстранен. В тази връзка счита, че директорът не е могъл да издаде заповед за възстановяване на ищеца, тъй като същият бил с изтекъл, а не с отнет достъп. Моли съда да отмени изцяло постановеното от районния съд решение и да отхвърли предявените от ищеца искове. Претендира разноски, включително и юрисконсултско възнаграждение.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК отговор на жалбата от въззиваемия С. П. Е. не е постъпил. В съдебно заседание процесуалният представител на същия оспорва жалбата и моли съда да потвърди решението на районния съд, като в представена по делото писмена защита излага съображения за това. Претендира разноски.

Въззивният съд, като прецени събраните по делото доказателства и доводите на страните, констатира следното:

Атакуваното решение е валидно и допустимо, като не са налице основания за обявяването му за нищожно или обезсилването му като недопустимо.

Пред първата инстанция са били предявени от С. П. Е. против О. Д. на М. – К.искове за заплащане на сумата от сумата 1 338.68 лева (след извършено в съдебно заседание намаление на иска), представляваща брутно възнаграждение по чл.240, ал.4, изр.1-во от ППЗМВР (отм. ДВ, бр.60 от 22.07.2014 г.) за периода на временното му отстраняване от длъжност – от 07.10.2013 г. до 05.11.2013 г., ведно със законната лихва върху тази сума, както и за заплащане на сумата от 78.99 лева (след извършено в съдебно заседание намаление на иска), представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 01.01.2014 г. до 31.07.2014 г. върху главницата от 1 338.68 лева, с правно основание чл.86, ал.1 от ЗЗД.

Установено е по делото, че ищецът С. П. Е. (въззиваем пред тази инстанция) е бил служител на М. и е заемал длъжност полицейски инспектор ІV степен в група „Оперативна дежурна част” при ОДМВР – К., категория „Г”. На 01.10.2013 г. директорът на ОДМВР – К. е издал отказ за достъп до класифицирÓна информация № 1, с който е отказано издаването на разрешение за достъп до класифицирана информация до ниво на класификация „Строго секретно” на С. П. Е.. Въз основа на постановения отказ за достъп до класифицирана информация № 1/01.10.2013 г., със заповед от 07.10.2013 г. на директора на ОДМВР – К. ищецът С. П. Е. е бил временно отстранен от длъжност, на основание чл.234, ал.1, т.4 от ЗМВР (отм. ДВ, бр.53 от 27.06.2014 г.) – до влизане в сила или отмяна на акта, с който е отнет достъпа до класифицирана информация.

Не е спорно по делото, че по жалба на С. П. Е. с решение № 83-ІІ/29.10.2013 г. на Държавната комисия по сигурността на информацията (ДКСИ) е отменен издадения отказ № 1/01.10.2013 г. до ниво „Строго секретно”, като от представеното по делото като доказателство препис – извлечение от същото се установява, че отказът е отменен поради незаконосъобразност на акта. Не се спори също така, че на 05.11.2013 г. е издаден втори отказ за достъп до класифицирана информация № 2, с който е отказано издаването на разрешение за достъп до класифицирана информация до ниво на класификация „Строго секретно” на С. П. Е., който е влязъл в сила.

По делото не е спорно и че С. Е. е имал издадено Разрешение за достъп до класифицирана информация № 84/03.06.2010 г. до ниво „Строго секретно”, валидно до 03.06.2013 г., както и че на 04.10.2013 г. на ищеца е бил връчен протокол за избор на длъжност по реда на чл.245, ал.5 от ЗМВР (отм.) във връзка с отказа от 01.10.2013 г., с който му е било предложено да заеме друга подходяща за него вакантна длъжност, като ищецът нито е отказал, нито е приел. Установено е също, че на 18.12.2013 година ищецът е подал до ответника заявление за изплащане на възнаграждение за периода на неправомерното му отстраняване от длъжност, на основание чл.240, ал.4 от ППЗМВР (отм.), както и че с писмо от 23.01.2014 г. директорът на ОДМВР – К. му е отговорил, че не са налице предпоставките за изплащане на претендираното възнаграждение.

Съгласно чл.240, ал.4, изр.1-во от ППЗМВР (отм. ДВ, бр.60 от 22.07.2014 г.), когато актът, с който е отнет достъпът до класифицирана информация, бъде отменен, на временно отстранения от длъжност служител се изплаща възнаграждение за времето на отстраняване. А разпоредбата на чл.215, ал.4 от действащия понастоящем ЗМВР предвижда, че когато актът, с който е отнет или отказан достъпът до класифицирана информация, бъде отменен, на временно отстранения от длъжност служител се изплаща възнаграждение за времето на отстраняване. В тази връзка, установено е безспорно по делото, че за периода от 07.10.2013 г. до 05.11.2013 г. въззиваемият Е. (ищец по делото) е бил временно отстранен от длъжност, на основание чл.234, ал.1, т.4 от ЗМВР (отм. ДВ, бр.53 от 27.06.2014 г.) – поради отказ № 1/01.10.2013 г. за достъп до класифицирана информация, с който му е отказано издаване на разрешение за достъп до класифицирана информация, който отказ е отменен като незаконосъобразен от ДКСИ. При това положение и с оглед цитираните разпоредби на въззиваемия С. Е. се следва заплащане на възнаграждение за времето на отстраняване, в случая – за периода от 07.10.2013 г. до 05.11.2013 г.

Несъстоятелен е в тази насока доводът във въззивната жалба, че въззиваемият Е. не е полагал труд за посочения период по собствено желание, тъй като му било предложено да заеме друга подходяща за него вакантна длъжност, която същият не заел. Вън от всякакво съмнение е фактът, че въззиваемият С. Е. не е полагал труд за процесния период именно поради временното му отстраняване от длъжност. Що се касае до обстоятелството, че на същият му е било предложено, на основание чл.245, ал.1, т.7е и ал.5 от ЗМВР (отм.), да заеме друга подходяща за него вакантна длъжност, то това обстоятелство е ирелевантно, тъй като от една страна временно отстранения от длъжност служител не е длъжен да заеме предлаганата му длъжност, а от друга – предлагането на друга длъжност не погасява правото му на възнаграждение за времето на отстраняването му. Тук следва да се посочи, че цитираните чл.245, ал.1, т.7е и ал.5 от ЗМВР (отм.) касаят предпоставките за прекратяване на служебното правоотношение със служителя и са неотносими за правото на временно отстранения от длъжност служител на възнаграждение за времето на отстраняването му.

Неоснователен е и доводът, че в конкретният случай не е налице неправомерно отстраняване от длъжност, доколкото били налице материалноправните предпоставки за постановяване на отказ за достъп до класифицирана информация, както и че заповедта за временно отстраняване от длъжност не била обжалвана и не била прогласена незаконосъобразността й. На първо място, както се посочи вече, въззиваемият Е. е бил временно отстранен от длъжност на основание чл.234, ал.1, т.4 от ЗМВР (отм. ДВ, бр.53 от 27.06.2014 г.) – поради отказ № 1/01.10.2013 г. за достъп до класифицирана информация, с който му е отказано издаване на разрешение за достъп до класифицирана информация, като отстраняването от длъжност е до влизане в сила или отмяна на акта, с който е отнет достъпа до класифицирана информация. Освен това, установено е по делото, че отказа за достъп до класифицирана информация с рег.№ 1/01.10.2013 г. е отменен като незаконосъобразен от Държавната комисия по сигурността на информацията. В тази връзка, следва да се посочи, че разпоредбите на чл.240, ал.4, изр.1-во от ППЗМВР (отм. ДВ, бр.60 от 22.07.2014 г.) и чл.215, ал.4 от действащия понастоящем Закон за Министерството на вътрешните работи поставят като условие за изплащане на възнаграждение за отстраняване от работа отмяната на акта, с който е отнет или отказан достъпът до класифицирана информация, но не и отмяната на заповедта за временното отстраняване от длъжност. Самото отстраняване от длъжност, по силата на закона – чл.234, ал.1, т.4 от ППЗМВР (отм.), е до отмяната на акта, с който е отнет достъпът до класифицирана информация.

Що се касае до довода, че разпоредбата на чл.240, ал.4 от ППЗМВР (отм.), респективно – чл.215 от ЗМВР, визира случаите, в които служителят, след отмяна на отказа за достъп до класифицирана информация, е получил последващ достъп и е бил възстановен на длъжността, която е заемал, както и че разпореждането за изплащане на възнаграждения е обвързано с издаването на заповед за възстановяване на длъжност, каквато в конкретния случай не била издавана, въззивният съд намира същия за неоснователен. Разпоредбите на чл.240, ал.4, изр.1-во от ППЗМВР (отм.) и чл.215, ал.4, изр.1-во от ЗМВР изрично предвиждат, че когато актът, с който е отнет или отказан достъпът до класифицирана информация, бъде отменен, на временно отстранения от длъжност служител се изплаща възнаграждение за времето на отстраняване. Що се касае до изречение второ на посочените разпоредби, съгласно което за възстановяването на длъжност и изплащането на дължимото възнаграждение се издава писмена заповед от органа по назначаването, то същото урежда последиците от отмяната на акта, с който е отказан или отнет достъпът до класифицирана информация – издаване на заповед за възстановяване на длъжност и изплащане на дължимото възнаграждение. Тази разпоредба обаче по никакъв начин не обвързва изплащането на възнаграждението с издаване на заповед за възстановяване на длъжността, която служителят е заемал преди да бъде временно отстранен от нея. И това е така, тъй като предпоставките за изплащане на възнаграждение за времето на отстраняване са уредени в изречение първо на чл.240, ал.4 от ППЗМВР (отм.) и чл.215, ал.4 от ЗМВР и те са: 1.) отнет или отказан достъп до класифицирана информация, 2.) временно отстранен от длъжност служител поради отнетия или отказан достъп до класифицирана информация и 3.) отмяна на акта, с който е отказан или отнет достъпът до класифицирана информация. С други думи, последващото неиздаване на заповед за възстановяване на длъжност и изплащане на дължимото възнаграждение, независимо от основанията за това, не води до недължимост на възнаграждение за времето на отстраняване, щом са налице посочените по – горе предпоставки за това. Поради изложеното, ирелевантен за дължимостта на това възнаграждение е довода, че доколкото в случая достъпът до класифицирана информация бил с изтекъл срок и впоследствие е бил отказан достъп, то служителят не може да бъде възстановен на длъжността. Тук отново следва да се посочи, че както по силата на закона, така и по силата на самата заповед на директора на ОДМВР – К., отстраняването от длъжност е до отмяната на акта, с който е отнет или отказан достъпът до класифицирана информация. А дали при това положение въззиваемият Е. е следвало да бъде възстановен на заеманата от него длъжност, в това число заемана от него в продължение на близо четири месеца след изтичане на срока му за достъп до класифицирана информация – от 04.06.2013 г. до 07.10.2013 г., е обстоятелство, стоящо извън предмета на настоящото дело.

Впрочем, и по трите довода първоинстанционният съд е изложÞл подробни мотиви, които се споделят изцяло от настоящата инстанция и на основание чл.272 от ГПК въззивният съд препраща към тях.

Ето защо, като е приел предявените искове за основателни и доказани и ги е уважил в поискания размер, първоинстанционният съд е постановил правилно решение, което като такова следва да бъде потвърдено.

При този изход на делото следва да се осъди О. Д. на М. – К. да заплати на С. П. Е. направените за тази инстанция разноски за адвокат в размер на 350 лева.

Водим от изложеното и на основание чл.271, ал.1, чл.272 и чл.280, ал.2 от ГПК, съдът

Р Е Ш И :

ПОТВЪРЖДАВА решение № 96 от 30.10.2014 г., постановено по гр.д.№ 861/2014 г. по описа на К.районен съд.

ОСЪЖДА О. Д. на М. – К., Б.Б.” № 39 да заплати на С. П. Е. от Г., К.В.” Б. .7, В. А., с ЕГН *, направените по делото разноски в размер на 350 лева.

Решението не подлежи на касационно обжалване.

Председател: Членове : 1. 2.