Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 08.01.2020 г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Търговско отделение,
VI -17 състав, в закрито заседание на осми януари две хиляди и двадесета година, в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИРОСЛАВА КАЦАРСКА
ЧЛЕНОВЕ : НЕЛИ АЛЕКСИЕВА
ДИЛЯНА ГОСПОДИНОВА
като разгледа докладваното от съдия
Господинова ч.гр.д. № 16101 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл. 435, ал. 2 ГПК.
Образувано е по жалба, подадена
от длъжника Р.И.Е. срещу насочване на изпълнението по изп.д. № 20198480400709 по
описа на ЧСИ Р.А., с рег. № 848 в КЧСИ с район на действие СГС, върху недвижим
имот, представляващ ½ ид.ч. от апартамент № 142, находящ се в гр. София,
ж.к. *******, с идентификатор 68134.4088.10.8.142 по кадастралната карта и
кадастралните регистри на гр. София, собственост на длъжника, чрез налагане на
възбрана върху същия, срещу отказа на съдебния изпълнител да спре и да прекрати
принудителното изпълнение, както и срещу отказа на съдебния изпълнител да
намали по направено възражение за прекомерност разноските, дължими на
взискателя за заплатено адвокатско
възнаграждение.
Жалбоподателят
посочва, че имотът, срещу който е насочено принудителното изпълнение,
представлява негово единствено жилище, поради което е несеквестируем на основание
чл. 444, т. 7 ГПК. Заявяват, че с оглед на това съдебният изпълнител не е имал
право да насочва изпълнението към този имот. Посочва, че са налице
предпоставките за спиране на изпълнението до приключване на образуваното исково
производство за разглеждане на установителни искове по чл. 422 ГПК. Счита, че
присъденото в полза на взискателя адвокатско възнаграждение следва да бъде
намалено до минималния размер, определен в Наредба № 1 от 09.07.2004 г.
Софийски градски съд, след като съобрази изложените от жалбоподателя доводи
и събраните по делото доказателства, намира следното:
По жалбата на длъжника Р.И.Е. срещу насочване на изпълнението по изп.д. №
20198480400709 по описа на ЧСИ Р.А., с рег. № 848 в КЧСИ с район на действие
СГС, върху недвижим имот, представляващ ½ ид.ч. от апартамент № 142,
находящ се в гр. София, ж.к. *******:
От представените от съдебния
изпълнител материали по изп.д. № 20198480400709 по описа на ЧСИ Р.А., с рег. № 848
в КЧСИ с район на действие СГС, се установява, че жалбоподателят Р.И.Е. има качеството
на длъжник в образуваното изпълнително производство за принудително събиране на
присъдени в полза на взискателя парични вземания.
В чл. 435, ал. 2 и ал. 3 ГПК
изчерпателно са посочени изпълнителните действия, които подлежат на обжалване
от длъжника. Съгласно чл. 435, ал. 2 ГПК длъжникът може да обжалва
постановлението за глоба, насочването на изпълнението върху имущество, което
смята за несеквестируемо, отнемането на движима вещ или отстраняването му от
имот, поради това, че не е уведомен надлежно за изпълнението, отказа на
съдебния изпълнител да извърши нова оценка, определянето на трето лице за
пазач, ако не са спазени изискванията на чл. 470 ГПК, както и в случаите по чл.
486, ал. 2 ГПК, отказа на съдебния изпълнител да спре, да прекрати или да
приключи принудителното изпълнение, както и разноските по изпълнението.
При тълкуване на разпоредбата на чл.
435, ал. 2, т. 2 ГПК и при съобразяване на задължителните указания, дадени с т.
1 от Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г., постановено по тълк. д. №
2/2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС, съдът намира, че отделното обжалване на
действието на съдебния изпълнител по налагане на възбрана върху недвижим имот не
е сред тези, посочени в чл. 435, ал. 2 ГПК, поради което то е недопустимо. В
настоящата хипотеза, обаче, с оглед на посоченото в подадената жалба, следва да
се приеме, че с нея не се обжалва самото действие на съдебния изпълнител по налагане
на възбрана върху недвижим имот, представляващ ½ ид.ч. от апартамент № 142,
находящ се в гр. София, ж.к. *******, а се обжалва насочването на
принудителното изпълнение по изп.д. № 20198480400709 по описа на ЧСИ Р.А., с
рег. № 848 в КЧСИ с район на действие СГС срещу този недвижим имот. Доколкото
насочването на принудителното изпълнение върху определен имуществен обект се
осъществява с налагането на възбрана върху него, което действие в случая се
установява, че е извършено по отношение на описания апартамент, собственост на
длъжника, то следва да се приеме, че от момента на налагане на възбраната е
възникнало правото на жалба по чл. 435, ал. 2, т. 2 ГПК. Както беше посочено
насочването на изпълнението върху определено имущество може да бъде оспорено
пред съда от длъжника само с доводи за неговата несеквестируемост, каквито са
изложени в подадената жалба, поради което съдът я намира за допустима в тази й
част и трябва да се произнесе по нейната основателност, като отговори на
въпроса секвестируем ли е имущественият обект, представляващ апартамент № 142,
находящ се в гр. София, ж.к. *******.
С разпоредбите на чл. 444 и чл.
446 ГПК са въведени изключения от възможността принудителното изпълнение да
бъде насочено срещу определени имуществени права на длъжника, които са обявени
за несеквестируеми. В чл. 444, т. 7 ГПК е предвидено, че жилището на длъжника е
несеквестируемо, когато нито той, нито някой от членовете на семейството му, с
които живее заедно, нямат друго жилище, независимо от това, дали длъжникът
живее в него, като в тази норма е посочено, че ако жилището надхвърля жилищните
нужди на длъжника и членовете на семейството му, горницата се продава, в случай
че са налице условията на чл. 39, ал. 2 Закона за собствеността. Несеквестируемостта
на единственото жилище на длъжника, която е уредена с цитираната законова
разпоредба, има за цел да бъде гарантирано, че принудителното изпълнение срещу
това лице ще бъде така проведено, че да не се застрашава възможността то и
неговото семейство да преживяват нормално, като бъдат лишени от единствения
недвижим имот, който притежават и чрез ползването на който могат да бъдат
осигурени техните жилищни нужди.
В случая от всички събрани в хода
на изпълнителното производство доказателства, се установява, че към настоящия
момент длъжникът по изпълнението Р.И.Е. не притежава друг жилищен имот освен
този, към който е насочено изпълнението, а именно апартамент № 142, находящ се
в гр. София, ж.к. *******, като е титуляр на ½ идеални части от правото
на собственост върху него. По делото не са представени доказателства, от които
да е видно, че някой от членовете на семейството на длъжника, с които той живее
заедно, е собственик на друг жилищен имот. Освен това при съобразяване на факта,
че семейството на длъжницата се състои от повече от един член – то включва нея
и съпруга й, както и на това, че площта на собственото й жилище е само 42, 21
кв.м., трябва да се приеме, че то не надхвърля техните жилищни нужди.
След като описаният недвижим имот
е единственото жилище, което длъжникът и членовете на неговото семейство притежават,
то трябва да се заключи, че той е изцяло несеквестируемо и към него е
недопустимо да се насочва изпълнението предвид изричната норма на чл. 444, т. 7 ГПК и действията на съдебния изпълнител в тази насока са незаконосъобразни.
С оглед на изложеното съдът
трябва да отмени действията на съдебния изпълнител по насочване на изпълнението
към ½ ид.ч. от недвижим имот, представляващ апартамент № 142, находящ се
в гр. София, ж.к. *******, с идентификатор 68134.4088.10.8.142 по кадастралната
карта и кадастралните регистри на гр. София, собственост на Р.И.Е..
Съгласно задължителните указания,
дадени с т. 1 от Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г., постановено по
тълк. д. № 2/2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС, налагането на възбрана върху
непотребима вещ, какъвто характер има жилището на длъжника, е допустимо
действие, дори и в случаите, когато тази вещ е несеквестируема, тъй като възбраната
не нарушава несеквестируемостта, а напротив - съвместима е с нея. Ето защо и
съдът не може да отмени наложената от съдебния изпълнител възбрана върху
описания недвижим имот, каквото искане е направено в жалбата. Тя следва да
запази действието си, за да се гарантира, че жилищният имот ще остане в
патримониума на длъжниците, като в същото време съдебният изпълнител няма да
има право да го осребри чрез извършване на действия по публичната му продан.
По жалбата на длъжника Р.И.Е. срещу отказа на съдебния изпълнител да спре и
да прекрати производството по изп.д. № 20198480400709 по описа на ЧСИ Р.А., с
рег. № 848 в КЧСИ с район на действие СГС:
Отказът на съдебния изпълнител да
спре, да прекрати или да приключи принудителното изпълнение е акт, който
подлежи на обжалване съгласно разпоредбата на чл. 435, ал. 2, т. 6 ГПК. С оглед
на това съдът намира, че подадената от длъжницата жалба, в частта с която се
обжалва постановения по изп.д. № 20198480400709 по описа на ЧСИ Р.А., с рег. №
848 в КЧСИ с район на действие СГС отказ на съдебния изпълнител да спре и да
прекрати изпълнителното производство е допустима и съдът трябва да се произнесе
по нейната основателност.
В чл. 432, ал. 1 ГПК изрично са
уредени основанията, при които се спира изпълнителното производство, като в
шест от предвидените в тази норма хипотези това става с акт на съда и само в
една то се постановява с акт на съдебния изпълнител, която е тогава, когато е
направено искане за това от взискателя /чл. 432, ал. 1, т. 2 ГПК/. В
процесуалния закон няма регламентирани други случаи, при които да е предвидено,
че изпълнителното производство се спира с акт на съдебния изпълнител.
От материалите по изп.д. № 20198480400709
по описа на ЧСИ Р.А., с рег. № 848 в КЧСИ с район на действие СГС се
установява, че в хода му не е направено искане от взискателя да бъде спряно
образуваното изпълнително производство. Това означа, че не е налице
предвидената в чл. 432, ал. 1, т. 2 ГПК предпоставка, при настъпване на която
единствено частният съдебен изпълнител е компетентен да спре производството.
Ето защо и отказът му да направи това по направеното от длъжника искане е
законосъобразен. Трябва да се посочи, че наличието на висящо исково
производство, което е от значение за това дали вземанията, които са предмет на
образуваното принудително изпълнение, ще бъдат признати със сила на пресъдено
нещо или не, на което се позовава длъжника, не представлява основание за
спиране на изпълнението в нито една от хипотезите на чл. 432, ал. 1 ГПК,
включително и в тези, при които спирането
се постановява с акт на съда.
В чл. 433, ал. 1 ГПК изрично и
изчерпателно са уредени основанията, при които се прекратява изпълнителното
производство. В чл. 433, ал. 2 ГПК е предвидено и основание, при настъпване на
което изпълнителното производство се приключва, което е при изпълнение на
задължението и събиране на разноските по изпълнението. В процесуалния закон
няма уредени други хипотези, при които образуваното изпълнително производство
се прекратява или приключва.
От материалите по изп.д. № 20198480400709
по описа на ЧСИ Р.А., с рег. № 848 в КЧСИ с район на действие СГС се
установява, че в хода му не е настъпил нито един от фактите, при които законът
предвижда, че изпълнителното производство се прекратява или приключва съгласно
чл. 433, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Това означа, че липсват основания за съдебния
изпълнител да постанови акт в този смисъл и отказът му да направи това по
направеното от длъжника искане е законосъобразен.
По жалбата на длъжника Р.И.Е. срещу отказа на съдебния изпълнител да намали
присъдените в полза на взискателя разноски за заплатено адвокатско
възнаграждение, постановен по изп.д. № 20198480400709 по описа на ЧСИ Р.А., с
рег. № 848 в КЧСИ с район на действие СГС:
Жалбата и в тази си част е
подадена срещу акт, подлежащ на обжалване съгласно разпоредбата на чл. 435, ал.
2, т. 7 ГПК и от лице, което има право и интерес от обжалването, какъвто е
жалбоподателят, поради което е процесуално допустима.
От представените материали по изп.д.
№ 20198480400709 по описа на ЧСИ Р.А., с рег. № 848 в КЧСИ с район на действие
СГС, е видно, че същото е образувано по молба на взискателя „С.-**“ ООД срещу
длъжника Р.И.Е., за събиране на сумите, присъдени с изпълнителен лист от
25.07.2013 г., издаден по гр.д. № 26238/2013 г. по описа на Софийски районен
съд, а именно на сума в размер на 6 000 лв., представляваща остатъка от
уговорената цена за получени площи над договореното обезщетение, ведно със
законната лихва върху тази сума от 18.06.2013 г. до окончателното й изплащане,
както и сума в размер на 720 лв. – разноски по делото.
Установява се и това, че по изпълнителното дело взискателят е представляван от
адвокат Л.Л.. В производството е представен
договор за правна защита и съдействие от 08.10.2013 г., който е подписан от
представител на „С.-**“ ООД и на адвокат Л., в който е посочено, че страните са
уговорили, че на адвоката ще се дължи възнаграждение в размер на 700 лв., която
сума му е заплатена в брой. При тълкуване на съдържанието на постигнатите с
този договор уговорки и при съобразяване на факта, че той е сключен през 2013
г, както и че по издадения изпълнителен лист през 2013 г. е образувано друго
изпълнително дело за принудително събиране на същите вземания, съдът намира, че
уговореното адвокатско възнаграждение в размер на 700 лв. е заплатено от
взискателя за осъществени от адвоката правни действия по образуване и защита не
на процесното изпълнително производство, а на друго изпълнително производство,
което впоследствие е прекратено. Ето защо и сумата от 700 лв. за заплатено
адвокатско възнаграждение не представлява реално извършени от взискателя разноски
по настоящото изпълнително дело и нейното заплащане не следва да се възлага в
тежест на длъжницата.
С оглед на горното, се налага
крайният извод, че актът на съдебния изпънител, с който в тежест на длъжника са
възложени направени от взискателя „С.-**“ ООД разноски за заплатено адвокатско
възнаграждение трябва да се отмени като неправилен.
Така мотивиран съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ по жалбата, подадена от длъжника Р.И.Е., насочване
на изпълнението по изп.д. № 20198480400709 по описа на ЧСИ Р.А., с рег. № 848 в
КЧСИ с район на действие СГС, върху недвижим имот, представляващ ½ ид.ч.
от апартамент № 142, находящ се в гр. София, ж.к. *******, с идентификатор
68134.4088.10.8.142 по кадастралната карта и кадастралните регистри на гр.
София, собственост на Р.И.Е., който представлява несеквестируема вещ съгласно
чл. 444, т. 7 ГПК.
ОТМЕНЯ акт на съдебния изпълнител за
определяне на разноските по изпълнението, които са възложени в тежест на длъжника, който е постановено по изп.д. № 20198480400709 по описа
на ЧСИ Р.А., с рег. № 848 в КЧСИ с район на действие СГС и е обективиран
в покана за доброволно изпълнение с изх. на ЧСИ № 9946/ 16.09.2019 г., в
частта с която в тежест на Р.И.Е. се възлагат направени от взискателя „С.-**“ ООД
разноски за заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 700 лв.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ жалбата, подадена от длъжника Р.И.Е.,
срещу отказ на частния съдебен изпълнител да спре и да прекрати изпълнителното
производство, постановен по изп.д. № 20198480400709 по описа на ЧСИ Р.А., с
рег. № 848 в КЧСИ с район на действие СГС.
Решението не подлежи на
обжалване на основание чл. 437, ал. 4 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1. 2.