Р Е Ш Е Н И Е
№……………..
гр. София, 02.12.2020 г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Б състав, в публично съдебно заседание на шестнадесети септември две
хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБОМИР ВАСИЛЕВ
ЧЛЕНОВЕ: КАЛИНА
АНАСТАСОВА
МЛ.СЪДИЯ: ЕВЕЛИНА МАРИНОВА
при секретаря Донка Шулева, като разгледа
докладваното от съдия Анастасова гр. дело № 11762 по описа за 2019 година и за
да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по чл. 258 – чл. 273 ГПК.
С Решение № 132018
от 04.06.2019 г. по гр. № 8716/2018 г. по описа на СРС, 31 с-в са отхвърлени
предявените по реда на чл. 422 от ГПК искове с правно основание чл. 79, ал. 1,
пр. 1 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, за признаване за установено, че А.П.И., с
ЕГН: **********, с адрес: ***, дължи на Н.Д.Р., с ЕГН: **********, с адрес: ***,
сумата от 4953,75 лева, представляваща главница за обезщетение по споразумение
от 19.04.2005г. за ползване на апартамент, находящ се в гр. София, ул. „********,
ет. *****, за периода от 06.11.2006г. до 09.11.2017г., ведно със законната
лихва от 10.11.2017г. до изплащане на вземането, както и сумата от 2885,12
лева, представляваща мораторна лихва върху главницата за периода от
06.11.2006г. до 09.11.2017г., за които вземания е издадена заповед за изпълнение
на парично задължение по чл. 410 от ГПК от 18.11.2017г. по гр.д. № 80116/2017г.
по описа на СРС, 31 състав.
С
постановеното решение е осъден Н.Д.Р. да заплати на А.П.И. на основание чл. 78,
ал. 3 от ГПК сумата от 505.00 лева, представляваща разноски за адвокатско
възнаграждение в заповедното производство и сумата от 800.00 лева,
представляваща разноски за адвокатско възнаграждение в исковото производство.
Срещу така
постановеното решение е подадена въззивна жалба от ищеца Н.Д.Р. с изложени
доводи за неправилност поради постановяването му при съществени нарушения на материалния
закон, съдопроизводствените правила и поради необоснованост. Излага оплаквания,
че решението е без мотиви.
Заявява, че неправилно
съдът е приел, че в негова доказателствена тежест е обстоятелството, че
ответницата е ползвала имота за исковия период. Според СРС поради недоказването
му от ищеца – искът е отхвърлен като неоснователен. Неправилно съдът не е
съобразил в тази връзка изразената от страните воля в сключеното споразумение
от 19.04.2005 г., че поради декларирана от ответницата и нейната сестра Б. И.
нужда са останали да ползват имота срещу заплащане на обезщетение на ищеца
докато не бъде уговорено друго. Доколкото ответницата не е оспорила, че не е
заплащана наем, както и че ответника не ползва имота, намира че искът е доказан
по основание. Неправилно съдът е направил разграничение в периодите – до
01.07.2005 г. и след това, тъй като в производството е установено ползване на
имота от ответницата и след тази дата. Поддържа, че чрез извършената справка е
установено, че адресната регистрация на ответницата е на адреса на имота.
Неправилно съдът възприел, че от показанията на свидетеля Б. И. – сестра на
ответницата се установява, че последната е ползвала имота за един месец- през
м.май 2005 г. Показанията й не са преценени с оглед останалите доказателства и
другите събрани гласни доказателства при съобразяване указанията на чл.172 ГПК
с оглед нейната заинтересованост от изхода на спора. Поддържа, че чрез
показанията на останалите свидетели /В.С., П.Т.и А.Т./ се установява, че
ответницата е ползвала имота през 2003-2004 г., 2007 г., 2015-2016 г. Поради
това и същата дължи заплащане на обезщетение за ползването на имота. Излага
оплаквания в частта на обсъждане на събраните гласни доказателства и тяхното
възприемане за изясняване на спорни по делото факти. Заявява, че съдът е
допуснал процесуално нарушение и необоснованост на постановеното решение при
обсъждане на договора за заем от 25.09.2012 г. СРС е приел, че предмет на този
договор е обезщетението касаещо Б. И., а не и ответницата А.И., което не
отговаря на действителните отношения. С този договор е било предоговорено
дължимото обезщетение и от двете съсобственици, като изрично А. е упълномощила
сестра си Б. за представителство пред ищеца. Поддържа, че чрез представеното
пред СРС решение по гр.д.№ 12074/2016 г. по описа на СГС, IV 4 в състав постановено между страните Н.Р. и Б. И. се установява, че
упълномощаването е валидно и има действие. Заявява, че СРС не е обсъдил при
решаването на спора представеното решение. В мотивите СГС приел за установено
ползването на имота от ответницата А.И., а с атакуваното решение СРС приел, че
това не е установено в производството. Поддържа, че атакуваното решение
противоречи на разясненията на ТР № 3/2016 г. от 22.04.2019 г., с което ВКС е
приел, че решението по уважен частичен иск се ползва със СПН за
правопораждащите спорното право факти. Отправя искане за отмяна на решението и
уважаване на исковете в цялост. Претендира разноски.
Въззиваемата
страна А.П.И. е подала писмен отговор, в който оспорва въззивната жалба, като
неоснователна. Излага доводи за допустимост, правилност и обоснованост на
постановеното решение. Заявява, че доводите на въззивника за противоречие на
постановеното решение с разясненията на ТР № 3/2016 г. от 22.04.2019 г. на
ОСГТК на ВКС са неоснователни, доколкото същите предполагат идентичност на
страните по спора, каквато в случая не е налице. Заявява, че постановеното от
СРС решение е мотивирано, като в производството не са допуснати нарушения на
процесуалните правила. От самото споразумение - раздел II, т.1 се установява волята на страните - изрично е предвидено, че А.И. ще
ползва имота за срок от два месеца, считано от 01.05.2005 г., като в т.4 е
предвидено, че ако по някаква причина някой от съсобствениците остане да ползва
имота по-дълго от уговореното, то, той дължи уговореното обезщетение.
Чрез
събраните в производството доказателства обсъдени от СРС правилно, се
установява, че А.И. е ползвала имота около месец, докато трае ремонтът в
жилището, в което живее постоянно. Последното се установява от показанията на
свидетеля Б. И. и А.Т..
Правилни са от
своя страна изложените от СРС изводи и по отношение на договора за заем от
25.09.2012 г., по който страна е само Б. И..
Отправя
искане за потвърждаване на решението и претендира разноски.
Софийски
градски съд, като прецени доводите на страните и събраните по делото
доказателства съгласно разпоредбите на чл. 235, ал.2 ГПК и чл. 269 ГПК, намира за установено следното:
Въззивната
жалба е допустима – същата е подадена от легитимирана страна в процеса, в срока
по чл.259, ал.1 ГПК срещу подлежащ на въззивно обжалване
съдебен акт.
Съгласно
нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част, като по
останалите въпроси той е ограничен от наведените в жалбата оплаквания, с
изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна
норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от
Тълкувателно решение /ТР/ № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК
на ВКС.
Атакуваното
решение на СРС е валидно, допустимо и правилно, като въззивният състав споделя установените
фактически обстоятелства и изложените правни изводи, поради което и на
основание чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС. Във връзка доводите в
жалбата за неправилност на решението, следва да се добави и следното:
Между
страните по делото няма спор и се установява от представения пред първата
инстанция нотариален акт за дарение на недвижим имот № 020, том I, per. № 445,
дело № 19 от 24.02.2004 г., че заедно с третото лице – свидетеля Б. И. са
съсобственици на следния недвижим имот: „дворно място, находящо се в гр. София,
ул. „********, съставляващо парцел VIII-14 цялото с площ от 412 кв. м. при
съседи: запад- К., изток - ул. „Странджа“, север- Г.К., от юг- калкан на
жилищна сграда, построена в мястото в кв. 23, местност ГГЦ- Зона В -17 и
построените в него апартамент № 5 на ет. 2 със застроена площ от 61,82 кв. м.,
състоящ се от кухненски бокс, дневна с трапезария, спалня и сервизни помещения
при съседи: север ап. № 4, от изток- ул. „Странджа“, от юг и запад - ап. № 6,
коридор, заедно с 4,34 % ид. части от общите части на сградата и 10,95 % ид.
части от дворното място, заедно с мазе № 6 с площ от 7,77 кв. м. при съседи: от
север-коридор, от изток- магазин № 2 и № 1, от запад- мазе № 5 общо помещение
към гаражите, от юг- проход и магазин № 3 с площ от 30,98 кв.м. при съседи: от
север- проход и двор, от изток- ул. „Странджа“ от юг- магазин № 4 от запад -
коридор и ел. помещение, заедно с 2,02 % ид.части от общите части на сградата и
4,87 ид. части от дворното място“ при дялове: за ищеца -25% и за ответницата А.И.
и третото лице –свидетеля Б. И. - общо 75%, /като в рамките на последния дял
двете имат равни квоти- по ½ ид.ч./.
Според
указаното с разпоредбата на чл.31 ЗС всеки съсобственик може да си служи с
общата вещ съобразно нейното предназначение и по начин да не пречи на другите
съсобственици да си служат с нея според правата им. Когато общата вещ се
използува лично само от някои от съсобствениците, те дължат обезщетение на
останалите за ползата, от която са лишени, от деня на писменото поискване.
Предпоставка
за възникване на задължението за обезщетяване в хипотезата на чл. 31, ал. 2 от
ЗС е наличие на съсобствено имущество, то да се ползва лично от съсобственик и
да е отправена писмена покана до другия съсобственик с искане за лично
ползване, респ. за заплащане на обезщетение. В правната теория и практика е
прието, че когато един от съсобствениците упражнява фактическата власт върху
цялата вещ по начин, че препятства достъпа на друг съсобственик и се ползва или
при необходимост може да се ползва от нейните полезни свойства, съобразно
предназначението й за задоволяване на свои нужди или потребности - той ползва
лично по смисъла на чл. 31, ал. 2 от ЗС общата вещ и дължи обезщетение на
останалите за ползите, от които са лишени. В този смисъл е и приетото
Тълкувателно решение № 7/02.11.2012 г. по т.д. № 7/2012 г. на ОСГК на ВКС
становище, че лично ползване по смисъла на чл. 31, ал. 2 от ЗС е всяко
поведение на съсобственик, което възпрепятства или ограничава останалите
съсобственици да ползват общата вещ, съобразно правата им, без да се събират
добиви и граждански плодове. За личното ползване е ирелевантно по какъв
начин ползващият съсобственик си служи с вещта. От значение е само
обстоятелството, че с действията си той засяга правата на другите
съсобственици, като им пречи да ги реализират. Обезщетението по чл. 31, ал. 2
от ЗС е средството за защита на лишения от възможността съсобственик пряко да
си служи с общата вещ съобразно притежавания от него дял в съсобствеността и е
компенсация срещу неправомерното ползване на един от съсобствениците, а
размерът на обезщетението се определя в съответствие с наемното възнаграждение,
при съобразяване обема, за който ползващия движимата вещ съсобственик-длъжник
надхвърля своята квота в съсобствеността. Задължението за заплащане на
обезщетение от ползващия съсобственик възниква с получаване на писмено
поискване на съсобственика, лишен от възможността да ползва общата вещ.
Писменото поискване по чл. 31, ал. 2 от ЗС е едностранно волеизявление за заплащане
на обезщетение, на което законодателят е регламентирал единствено формата, но
не и съдържанието. То е равнозначно на поканата по чл. 81, ал. 2 от ЗЗД и след
получаването му съсобственикът изпада в забава като веднъж отправено, то се
разпростира неограничено във времето докато трае съсобствеността или се
прекрати ползването от съсобственика. Следователно за да се освободи от
отговорност по чл. 31, ал. 2 от ЗС, ползващият съсобственик следва да предложи
на съсобственика и да му осигури възможността реално да упражнява това свое
право / Решение № 119/11.03.2009 г. по гр. д. № 3204/2008 г. на ВКС по чл. 290
от ГПК /.
В случая претенцията
на ищеца, като съсобственик към друг съсобственик /ответника/ за заплащане на
обезщетение за лично ползване на имота се основава не на отправена покана
/писмено поискване/, поради личното му ползване от последния и изложени
твърдения, че с действията си той засяга правата на другите съсобственици, като
им пречи да ги реализират, а на сключен договор /съглашение/, с който е определен
размера на обезщетението в такива случаи на лично ползване на имота.
Както
законосъобразно и правилно е приел с обжалваното решение първоинстанционният
съд, няма правна пречка съсобствениците да постигнат изрично съгласие за
дължимото обезщетение за ползването на съсобствения имот в хипотезата, при
която той се ползва само от един или двама от тях. Именно такова ненаименова
писмено съглашение /договор/, неточно
правно квалифицирано от ищеца и наименовано като договор за наем е
сключено между тях и третото лице Б. И. на 19.04.2005 г. Със съглашението /ненаименованият договор/
съсобствениците са се съгласили, че обезщетението за ползване на целия имот
възлиза на сумата от 300.00 лв.- месечно, поради което при ползването му само
от някой от съсобствениците, на останалите неползващи съсобственици ще му
дължи обезщетение, съразмерно на квотата
му от съсобствеността в рамките на сумата от 300.00 лв. и в частност- на
ответницата А.И.- ще се дължи сумата от 112,50 лв., на третото лице Б. И.-
112,50 лв. и на ищеца- 75,00 лв. Съсобствениците са се съгласили обезщетението
да се заплаща от ползващия съсобственик – на неползващите – до 5- то число на
месеца, за който се отнася. С клаузата
на т.2 от ненаименования договор страните – съсобственици са се съгласили
ползването на общия имот да бъде предоставено от ответницата заедно с Б. П.И.
за срок от два месеца, считано от 01.05.2005 г., както и поради декларирана
нужда от ползване от нея /Б. И./ заедно с А.П.И. за срок до продажбата му или
отдаването му под наем считано от 01.05.2005 г.
С това
съглашение обаче не отпадат сочените по-горе предпоставки, които следва да
бъдат изследвани в производство по спор между съсобственици свързани именно с лично
ползване на съсобствената вещ само от някои от тях. Такъв е и настоящия случай,
в който е спорно дали за исковия период 06.11.2006г.-09.11.2017г. така описания
съсобствен имот е ползван лично от съсобственика – ответник – А.И., тъй като предмет
на спора не са отношенията между ищеца, като съсобственик и третото лице –
свидетеля Б. И. основаващи се на същото това споразумение, с което е определен
размер на полагащото се обезщетение.
Именно и
поради последното и с оглед правилата на чл.297-чл.299 ГПК настоящия състав намира за неоснователни
оплакванията на въззивника, че първоинстанционния съд не е съобразил при
обсъждане на събраните доказателства приложените съдебни решения, които се
отнасят до спор за съсобствената вещ и
дължимото обезщетение от друг съсобственик-третото лице свидетеля Б. И..
Неприложими са и дадените разяснения с ТР № 3/2016 г. от 22.04.2019 г. на ОСГТК
на ВКС в настоящия случай, тъй като срещу съсобственика-ответник не е бил
предмет на разглеждане от съда частичен иск основан на правопораждащите факти,
които са предмет и на настоящата претенция.
При наличие
на спор за ползването на имота и при липса на събрани пред първата инстанция
доказателства за твърденията на ищеца, че лично ползване на имота за посочения
период е осъществявал съсобственика- ответник, правилно и законосъобразно СРС е
отхвърлил исковете като неоснователни. За последното съдът с доклада по делото
със съдържание по чл.146 ГПК е разпределил правилно между страните
доказателствената тежест за спорните по делото обстоятелства. Съответно с оглед
правилата на чл.154, ал.1 ГПК при недоказване от страна на ищеца, че
ответницата е ползвала лично имота за посочения период според даденото разяснение
с Тълкувателно решение № 7/02.11.2012 г. по т.д. № 7/2012 г. на ОСГК на ВКС,
правилно и законосъобразно СРС е отхвърлил претенциите, като недоказани и
съответно – неоснователни. За обосноваване на тези изводи са правилни и
съжденията на СРС, че сключеното съглашение между страните не е договор за
наем, каквито са изложените от ищеца твърдения. Идентични на първата инстанция
са и изводите, които настоящия състав формира. Сключеното съглашение между
съсобствениците определя размера на дължимото обезщетение при лично ползване на
имота от някой от тях в обем по-голям от притежаваните от него права.
Последното не променя правото на всеки от съсобствениците да си служи с общата
вещ, според правата които притежава и по начин, който да не засяга правата на
останалите в съсобствеността. Съответно сключеното съглашение не променя
обстоятелствата, които всеки съсобственик следва да установи по реда на чл.31,
ал.2 ЗС свързани с доказване на посочените по-горе предпоставки. Този извод се
налага именно поради спецификата в отношенията – касае се за сключване на
облигационен договор за ползване на имота и дължимото обезщетение между
съсобственици, като всеки от тях има право да ползва имота според притежаваните
от него права зачитайки и правата на останалите. Доколкото в производството не
е установено, че в рамките на процесния период от време общият имот е ползван в
съответствие с постигнатата договорка от ответницата /еднолично или съвместно с
третото лице/, като последица от това, съдът намира, че на ищеца не се
дължи заплащане на договорено
обезщетение за процесния период от време.
Поради
съвпадане изводите на двете инстанции постановеното от СРС решение следва да
бъде потвърдено, като правилно, законосъобразно и обосновано.
По разноските:
С оглед изхода на спора
на въззивника не следва да бъдат присъждани разноски.
На основание чл. 78, ал.
3 ГПК съдът следва да присъди на въззиваемата страна разноски в размер на 800.00
лв. за заплатено адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция.
Предвид изложените
съображения, съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 132018 от 04.06.2019 г. по гр. №
8716/2018 г. по описа на СРС, 31 с-в.
ОСЪЖДА Н.Д.Р., с ЕГН: **********, с адрес: ***, да
заплати на основание чл.78, ал.3 ГПК на А.П.И., с ЕГН: **********, с адрес: ***, сумата от 800.00 лв., представляваща сторени разноски
пред въззивното производство.
Решението не
подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.