РЕШЕНИЕ
№ 19
гр. Ардино, 20.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – АРДИНО в публично заседание на двадесет и втори
април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Боян М. Цонев
при участието на секретаря Катя Т. Хаджиева
като разгледа докладваното от Боян М. Цонев Гражданско дело №
20245110100110 по описа за 2024 година
Предявени са за разглеждане искове с правно основание по чл. 422, ал. 1
ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, вр. чл. 86 ЗЗД, вр. чл.
99 ЗЗД.
В исковата молба ищецът „АПС Бета България“ ЕООД, гр. София твърди,
че на 14.01.2020 г. между „Стик - Кредит“ АД и ответника В. П. Ч. бил
сключен договор за потребителски кредит № 590941, по силата на който на
последния бил предоставен кредит в размер на 200,00 лв., със задължения да
върне сумата в срок до 14.04.2020 г., на 3 месечни вноски, всяка в размер на
110,13 лв.. Ищецът твърди, че на 22.03.2024 г. сключил договор за продажба и
прехвърляне на вземания с горепосоченото дружество, по силата на който
придобил и задължението на настоящия ответник, произтичащо от
гореописания договор за кредит. Ищецът твърди, че е изпратил уведомление
по чл. 99 ЗЗД за извършената цесия, на посочения от ответника имейл адрес,
алтернативно, моли съда да приеме, че длъжникът е надлежно уведомен с
връчване на препис от исковата молба. Поддържа още, че дружество подало
заявление по чл. 410 ГПК, въз основа на което в Районен съд - Ардино било
образувано ч.гр.д. № 51/2024 г. и била издадена заповед за изпълнение на
парично задължение. Поради това, че заповедта била връчена на длъжника
при условията на чл. 47, ал. 5 ГПК, на дружеството били дадени указания, че
може да предяви иск за установяване на вземането си. С оглед предходното,
ищецът обосновава правния си интерес от предявените искове, като моли съда
да постанови решение, с което да признае за установено, че ответникът му
дължи сумата от 200,00 лв., представляваща главница по Договор за
1
потребителски кредит № 590941 от 14.01.2020 г., ведно със законната лихва,
считано от 08.05.2024 г. до окончателното изплащане на вземането; сумата от
13,04 лв., представляваща договорна лихва върху главницата, за периода от
14.01.2020 г. до 14.04.2020 г., както и сумата от 134,32 лв., представляваща
обезщетение за забава в размер на законната лихва, за периода от 14.04.2020 г.
до 29.04.2024г.. Претендира разноски.
В срока по чл. 131 ГПК по делото е постъпил писмен отговор от
назначения по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК особен представител на ответника, в
който се изразява становище за допустимост, а по същество – за
неоснователност на предявените искове. Поддържа се, че по делото липсват
данни, че ответникът е уведомен надлежно за прехвърляне на вземанията по
процесния договор за кредит, съответно за обявяване на договор за кредит за
предсрочно изискуем. По изложените в отговора на исковата молба доводи,
моли за отхвърляне на предявените искове като неоснователни и недоказани.
Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства по отделно и
в тяхната съвкупност, и като взе предвид становището на страните, приема за
установено следното от фактическа страна:
Видно от приложеното към настоящото производство ч.гр.д. № 51/2024 г.
по описа на Районен съд – Ардино, е че по заявление на „АПС Бета България“
ЕООД е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410
ГПК, с която е разпоредено длъжникът – настоящ ответник да заплати на
заявителя сумата от 200,00 лева, представляваща главница по Договор за
потребителски кредит № 590941 от 14.01.2020 г., ведно със законната лихва,
считано от 08.05.2024 г. - датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК в
съда до окончателното й изплащане; сумата от 13,04 лв., представляваща
договорна лихва върху главницата, за периода от 14.01.2020 г. до 14.04.2020 г.,
както и сумата от 134,32 лв., представляваща обезщетение за забава в размер
на законната лихва, за периода от 14.04.2020 г. до 29.04.2024 г..
С разпореждане от 05.09.2024 г. по ч.гр.д. № 51/2024 г. по описа на
Районен съд - Ардино, съдът е констатирал, че издадената заповед за
изпълнение е връчена на длъжника при условията на чл. 47, ал. 5 ГПК, поради
което е указал на заявителя настоящ ищец, че може да предяви иск за
установяване на вземането си. В предоставения му едномесечен срок ищецът
е подал искова молба, въз основа на която е образувано настоящото
производство.
По делото е представен договор за потребителски кредит № 590941,
сключен на 14.01.2020 г. между В. П. Ч. и „Стик-Кредит“ АД, по силата на
който на потребителя е отпуснат паричен кредит в размер на 200,00 лв., при
фиксиран годишен лихвен процент 36 % и ГПР 42,58 %, с общ размер на
плащанията 213,04 лв., а при непредоставяне на обезпечение 330,38 лв, ведно
с приложен към договора погасителен план и Общите условия.
По делото е представена Разписка за извършено плащане от „Стик-
Кредит“ АД, към ответника в размер на 200,00 лв., извършено чрез Изипей.
2
За установяване на материалноправната си легитимация ищецът е
представил по делото договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия)
от 22.03.2024 г., сключен между „Стик-Кредит“ АД и „АПС Бета България“
ЕООД, по силата на който вземанията по договора за кредит са прехвърлени
на ищеца, ведно с извлечение от Приложение № 1 към него. С посочения
договор „АПС Бета България“ ЕООД е упълномощено от „Стик-Кредит“ АД,
да уведомява съгласно разпоредбата на чл. 99, ал. 3 ЗЗД всички длъжници по
всички вземания, които дружеството е цедирало на 22.03.2024 г..
По делото е представено адресирано до ответника уведомление за
извършената цесия.
Други относими и допустими доказателства не са представени по делото.
При така установеното от фактическа страна, съдът прави следните
правни изводи:
За основателността на предявения иск ищецът следва да докаже при
условията на пълно и главно доказване правопораждащите факти, от които
черпи изгодни за себе си последици, a именно: че валидно е възникнало
твърдяното облигационно правоотношение по договор за кредит, че
кредиторът е изпълнил задълженията си по сключения договор, в т. ч. че е
предоставено ползването на уговорената сума, че вземането е изискуемо и
какъв е размерът на задължението на ответника, както и че е сключен валиден
договор за цесия, по силата на който ищецът е придобил правата по процесния
договор за кредит, и надлежно съобщаване на цесията на длъжника.
От приетия по делото договор за потребителски кредит № 590941,
сключен на 14.01.2020 г. между В. П. Ч. и „Стик-Кредит“ АД, се установява,
че на потребителя е отпуснат паричен кредит в размер на 200,00 лв., при
фиксиран годишен лихвен процент 36 % и ГПР 42,58 %, с общ размер на
плащанията 213,04 лв., а при непредоставяне на обезпечение 330,38 лв..
Кредитът е следвало да се върне на 3 бр. месечни вноски, с падеж на първата
вноска 14.02.2020 г. и падеж на последната – 14.04.2020 г.. От представените
разпечатки от имейл и СМС кореспонденция между страните е видно, че
сключването на договора е станало от разстояние, като ответникът се е
идентифицирал с копие на лична карта и снимка и е подписал същия
електронно. Договорът за заем е реален договор, който се счита сключен от
момента на предаването на паричната сума, като с оглед събраните по делото
доказателства, Разписка за извършено плащане от „Стик-Кредит“ АД, към
ответника в размер на 200,00 лв., извършено чрез Изипей, съдът приема, че
заемната сума е усвоена от кредитополучателя, с което е възникнало валидно
облигационно правоотношение между страните по договора.
С отговора на исковата молба е наведено възражение, че няма
доказателства кредитът да е станал предсрочно изискуем.
По така направеното възражения, следва да се посочи, че ищецът сочи
като основание на исковата си претенция не предсрочна изискуемост, а
изискуемост на вземането си, поради изтичане на крайния срок на погасяване
3
на същото, който срок е настъпил преди датата на подаване на заявлението по
чл. 410 ГПК в съда, а именно 14.04.2020 г.. По така изложеното, съдът намира,
че е настъпила изискуемостта на кредита, поради изтичане на срока на същия.
Настоящият съд приема, че задължението на ответника по процесния
договор е валидно прехвърлен на ищеца „АПС Бета България“ ЕООД, със
сключения между него и „Стик - Кредит“ АД договор за продажба и
прехвърляне на вземания от 22.03.2024 г. и извадка от приложение № 1 към
него. Договорът за цесията е валиден, тъй като съобщаването на цесията на
длъжника не е елемент от фактическия състав на сделката, която поражда
действия между страните. Правата по цесията преминават върху цесионера
със сключването на договора. Съгласно чл. 99, ал. 4 ЗЗД прехвърлянето на
вземането има действие спрямо третите лица и спрямо длъжника от деня,
когато то бъде съобщено на последния от предишния кредитор. Ето защо,
правнорелевантно за действието на цесията е единствено съобщението,
извършено от стария кредитор, но не и съобщението, извършено от цесионера
/в този смисъл са решение № 123/2009 г., II т. о. на ВКС; решение № 640/2005
г., II г. о. на ВКС; решение № 150/2009 г., І г. о. на ВКС/. Видно обаче от чл. 4,
ал. 3 от приложения по делото договор за цесия е, че цедентът изрично е
упълномощил цесионера да уведоми длъжника за извършената цесия. Следва
да се има предвид, че не става дума за прехвърляне на задължението за
уведомяване от цедента на цесионера, а за упълномощаване за извършване на
действието. Съобщаването не е лично непрехвърлимо право, поради което
извършването му може да бъде възложено на представител, включително и на
цесионера на общо основание. Нещо повече, разпоредбата на чл. 36 ЗЗД
установява принципната допустимост на представителството за всички
правни действия. Възможността цедентът да упълномощи трето лице да
съобщи за извършеното прехвърляне на вземането следва и от целта на
установеното в чл. 99, ал. 4 ЗЗД задължение, а тя е да защити длъжника срещу
ненадлежно изпълнение на негово задължение, т. е. срещу изпълнение на
лице, което не е носител на вземането. Приложеното към исковата молба
уведомление, изхождащо от цесионера в качеството му на пълномощник на
стария кредитор, и достигнало до длъжника с нея, представлява надлежно
съобщаване на цесията, съгласно чл. 99, ал. 3, пред. 1 ЗЗД, с което
прехвърлянето на вземането поражда действие за длъжника на основание чл.
99, ал. 4 ЗЗД. Като факт от значение за спорното право, настъпил след
предявяване на иска, извършеното по този начин уведомление следва да бъде
съобразено от съда на основание чл. 235, ал. 3 ГПК при разглеждане на иска
на цесионера срещу длъжника /в този смисъл е и решение № 3/16.04.2014 г. по
т. д. № 1711/2013 г. на ВКС, ТК, І т. о. /.
С оглед изложеното съдът намира, че процесният договор за цесия е
произвел действие по отношение на ответника, което обосновава извод за
доказаност на активната и пасивната материална легитимация по предявените
искове.
При извършване на дължимата проверка относно наличие на
4
неравноправни клаузи в договора, съдът намира следното.
Сключеният между страните договор за кредит несъмнено е
потребителски – страни по него са потребител по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП
(ответникът е физическо лице, което използва заетата сума за свои лични
нужди), и небанкова финансова институция – търговец по смисъла на § 13, т. 2
ЗЗП. Според легалната дефиниция, дадена в разпоредба на чл. 9 от ЗПК, въз
основа на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се
задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем,
разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане
срещу задължение на длъжника-потребител да върне предоставената парична
сума. Доколкото по настоящото дело не се твърди и не е доказано сумата по
предоставения заем да е използвана за свързани с професионалната и
търговска дейност на кредитополучателя, то следва да се приеме, че
средствата, предоставени по договора за заем (кредит), са използвани за цели,
извън професионална и търговска дейност на потребителите, а представеният
по делото договор за заем е по правната си същност договор за потребителски
кредит по смисъла на чл. 9 от ЗПК. Поради това процесният договор се
подчинява на правилата на Закон за потребителския кредит и на чл. 143 – 147б
ЗЗП, в това число и забраната за неравноправни клаузи, за наличието на които
съдът следи служебно.
Съгласно ТР № 1/27.04.2022 г. по тълк. дело № 1/2020 г. на ОСГТК на
ВКС, съдът е длъжен да се произнесе в мотивите на решението по
нищожността на правни сделки или на отделни клаузи от тях, които са от
значение за решаване на правния спор, без да е направено възражение от
заинтересованата страна, ако нищожността произтича пряко от сделката или
от събраните по делото доказателства. Както беше посочено по-горе,
настоящата облигационна връзка е регулирана от ЗПК, който предвижда
специални основания за нищожност на договорите за кредит, като въвежда
специални изисквания за неговото съдържание, лимитирайки правата на
кредитора с цел по-ефективна защита правата на уязвимия потребител и
ограничаване възможността за злоупотреба на по-силната страна в
правоотношението - кредиторът.
С оглед на горното по действителността на сделката, съдът намира
следното:
Понятието „общ разход по кредита за потребителя“, се съдържа в § 1, т. 1
от ДР на ЗПК, според която това са всички разходи по кредита, включително
лихви, комисионни, такси, възнаграждения за кредитни посредници и всички
други разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на
5
търговски клаузи и условия; общият разход по кредита за потребителя не
включва нотариални такси. В разглеждания случай е несъмнено, че
получаването на кредита е обусловено от заплащането на неустойката. Това е
така на първо място, защото изискването за предоставяне на обезпечение чрез
поръчителство или банкова гаранция съдържа множество ограничения и
конкретно определени параметри, които - предвид характера, броя и
изключително краткия срок за предоставяне, правят задължението за
предоставяне на обезпечение изключително трудно изпълнимо. Тридневният
срок за предоставяне на обезпеченията е прекомерно кратък и това създава
значително затруднение за потребителя, както за предоставяне на обезпечение
чрез поръчител, тъй като същият следва да отговаря на критерии, чието
изпълнение подлежи на удостоверяване пред заемодателя чрез предоставяне
на официални документи, така и относно безусловната банковата гаранция, за
учредяването на която също е необходимо набавяне на документи и одобрение
от кредитна институция. Същевременно в договора липсва клауза, която да
предвижда освобождаване на потребителя от задължението за плащане на
неустойка, ако предостави обезпечение на заема, макар и извън уговорения
тридневен срок. Напротив, тридневният срок е уреден като краен и
преклузивен, и с неговото изтичане се поражда задължението на потребителя
за плащане на неустойката, независимо от неговите последващи действия.
Следователно от значение за интереса на кредитора при определяне на
неустойката не е обезпечаването на кредита, а спазването на краткия
тридневен срок. Показателно е и обстоятелството, че компенсаторната
неустойка санкционира неизпълнение на задължение, различно от главното
задължение на заемателя по договора, а именно да върне заетата сума, и се
дължи независимо от това, дали заемателят плаща дължимите погасителни
вноски на уговорените падежни дати. Обезпечението на заема няма
самостоятелно значение извън неговата функция да гарантира изпълнението
на главното задължение. Обезпечението не е самоцел и вредите, които
възникват за заемодателя при липсата му, са последица от невъзможността на
заемодателя да удовлетвори вземането си от обезпечението, ако заемателят не
плаща задълженията си. В случая, обаче, неустойката изначално не е
обвързана с настъпването на каквито и да било вреди за заемодателя и се
дължи независимо от това, дали такива биха могли реално да настъпят или не.
Така в чл. 3, ал. 5, е посочено, че Заемателят може да прекрати предсрочно
договора за кредит, само ако изплати напълно всички дължими суми по
договора, включително неустойки, такси лихви и главница. Следователно
дори в случай, че потребителят погаси изцяло предсрочно задълженията си по
договора за кредит, с което свое действие лиши кредитора изобщо от
обезпечителна нужда, неустойката остава дължима. Не може да бъде
пренебрегнат и фактът, че неизпълнението на задължението за предоставяне
на обезпечение е санкционирано с неустойка, чийто размер е около 50 % от
размера на заетата сума. От съвкупната преценка на всичко изложено по-горе
следва извода, че с предвиждане на въпросната неустойка не се цели
6
обезпечаване на договора, а оскъпяване на заема чрез кумулиране на скрито
възнаграждение под формата на неустойка, което обяснява и уредената още
при сключването на договора клауза, предвиждаща неустойката да се прибавя
към погасителните вноски. Налице е заобикаляне на закона, при което част от
възнаграждението на ответното дружество е формално уредено като вземане
за неустойка, с цел това вземане да не бъде включено в общия разход по
кредита, респективно в годишния процент на разходите. Следователно
процесната неустойка има характера на „общ разход по кредита за
потребителя“ по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК и е следвало да бъде
включена в годишния процент на разходите. Доколкото, съгласно
гореизложеното, неустойката представлява сигурно възнаграждение за
заемодателя, което той очаква да получи към датата на сключване на договора
за заем, то посочването на годишен процент на разходите без включване на
това възнаграждение цели въвеждане на потребителя в заблуждение относно
разходите му по заема, а именно, че те ще бъдат в размер на 42,58 % годишно.
При това положение посоченият в договора годишен процент на разходите не
позволява на потребителя да прецени икономическите последици от
сключването на сделката, каквото именно е предназначението на ГПР, а ГПР
който изначално не е годен да изпълни своето предназначение, не е правно
валиден. Ето защо в случая е налице нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК –
непосочване на годишен процент на разходите, и приложение следва да
намери нормата на чл. 22 ЗПК.
Предвид гореизложеното, процесният договор за кредит е недействителен
на основание чл. 22 ЗПК, а съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за
потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само
чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.
В този смисъл е и практиката на съдилищата, намерила отражение в Решение
№ 50056/29.05.2023 г. на ВКС по т. дело № 2024/2022 г. При недействителност
на договора, съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК, потребителят връща само
чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.
Ако тази недействителност се установи в производство по предявен иск по
чл. 422 ГПК, съдът следва да установи с решението си дължимата сума по
приетия за недействителен договор за потребителски кредит, доколкото ЗПК е
специален закон по отношение на ЗЗД и в цитираната разпоредба на чл. 23
ЗПК е предвидено задължението на потребителя за връщане на чистата сума
по кредита. Това следва от характеристиката на договора за потребителски
кредит, посочена по-горе и задължението за периодичност за връщането на
сумата. Ако се приеме, че установяването на дължимостта на чистата сума по
получения кредит и осъждането на потребителя за нейното връщане следва да
се извърши в отделно производство, по предявен иск с правно основание чл.
55 ЗЗД, то би се достигнало до неоснователно обогатяване за потребителя,
предвид изискуемостта на вземането по недействителен договор, в частност
при нищожен договор за потребителски кредит и позоваване от страна на
потребителя на изтекла погасителна давност. Това би противоречало на
7
принципа за недопускане на неоснователно обогатяване, в какъвто смисъл е и
въвеждането на разпоредбата на чл. 23 ЗПК в специалния ЗПК. В този смисъл
и Решение № 50174/26.10.2022 г. по т. д. 3855/2021 г. по описа на ВКС, ГК, IV
ГO, Определение № 298 от 12.02.2024 г. на ВКС по т. д. № 630/2023 г., I т. о.,
ТК.
Поради гореизложеното и предвид установената недействителност на
процесния договор за кредит на основание чл. 23 ЗПК съдът следва да
определи размера на чистата стойност на кредита. В конкретния случай това е
сумата от 200,00 лв.. По делото не са ангажирани доказателства от страна на
ответника да са извършени плащания, а и не се твърди да са извършвани
такива. С оглед гореизложеното основателен е предявеният иск за сумата от
200,00 лв., като доколкото съдът прие, че договорът за потребителски кредит е
недействителен на основание чл. 22 ЗПК, а искът за сумата от 13,04 лв.,
договорна лихва за периода от 14.01.2020 г. до 14.04.2020 г. и искът за сумата
от 134,32 лв., обезщетение за забава се явяват неоснователни и следва да
бъдат отхвърлени. Дължимостта на вземането за главница е основание за
уважаване на искането за заплащане на обезщетение за забава за периода от
дата на подаване на заявлението по 410 ГПК в съда - 08.05.2024 г. до
окончателното изплащане на задължението.
С оглед изхода на делото на ищеца са дължими разноски съразмерно на
уважената част от иска в исковото и заповедно производство, като по
съразмерност дължимите разноски в исковото производство са в общ размер
на 359,86 лв. от сторени такива в общ размер на 625,00 лв. /125,00 лв. за д. т.,
400,00 лв. – възнаграждение за особен представител и 100,00 лв. за
юрисконсултско възнаграждение за настоящето производство/, а в
заповедното производство дължимите разноски по съразмерност са в общ
размер на 43,18 лв. от сторени такива в общ размер на 75,00 лв., от които 25,00
лв. за държавна такса и 50,00 лв. за юрисконсултско възнаграждение по
заповедното производство по ч..гр.д. № 51/2024 г., по описа на Районен съд -
Ардино.
На ответника не се дължат разноски, същият е бил представляван в
производството от особен представител.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявените по реда на чл. 422 ГПК
искове от „АПС Бета България“ ЕООД, ЕИК ********* със седалище и адрес
на управление: гр. София п.к. 1404, р-н „Триадица“, бул. „България“ № 81В,
че В. П. Ч., ЕГН ********** от с. Падина № 704, общ. Ардино, обл. Кърджали
ДЪЛЖИ на „АПС Бета България“ ЕООД, ЕИК *********, на основание чл.
240, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 99 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК, вр. чл. 6 ЗПФУР, вр. чл. 23 ЗПК
сумата от 200,00 лв., представляваща чистата стойност на Договор за
8
потребителски кредит № 590941/14.01.2020 г., сключен със „Стик - Кредит“
АД, ЕИК *********, ведно със законната лихва върху сумата, считано от
08.05.2024 г.- датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК в съда до
окончателното й изплащане, за която сума е издадена Заповед №
17/09.05.2024 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по
ч..гр.д. № 51/2024 г. по описа на Районен съд - Ардино.
ОТХВЪРЛЯ предявените от „АПС Бета България“ ЕООД, ЕИК
********* със седалище и адрес на управление: гр. София п.к. 1404, р-н
„Триадица“, бул. „България“ № 81В, срещу В. П. Ч., ЕГН ********** от с.
********искове по чл. 422 ГПК, за признаване на установено съществуването
на парични вземания, произтичащи от неизпълнение по Договор за
потребителски кредит № 590941/14.01.2020 г., сключен със „Стик - Кредит“
АД, ЕИК *********, както следва: за сумата от 13,04 лв. - договорна лихва за
периода от 14.01.2020 г. до 14.04.2020 г.; за сумата от 134,32 лв.- обезщетение
за забава в размер на законната лихва за периода 14.04.2020 г. до 29.04.2024 г.,
за които е издадена Заповед № 17/09.05.2024 г. за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК по ч..гр.д. № 51/2024 г. по описа на Районен съд -
Ардино.
ОСЪЖДА В. П. Ч., ЕГН ********** от с. *******ДА ЗАПЛАТИ на
„АПС Бета България“ ЕООД, ЕИК ********* със седалище и адрес на
управление: гр. София п.к. 1404, р-н „Триадица“, бул. „България“ № 81В
сумата от 359,86 лв., представляваща разноски в исковото производство и
сумата от 43,18 лв., представляваща разноски в заповедното производство
ч..гр.д. № 51/2024 г. по описа на Районен съд – Ардино, съразмерно уважената
част от исковете.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд – Кърджали в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Ардино: _______________________
9