Р Е Ш Е Н И Е
№………./……..04.2019 г.
гр. Варна
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
ВАРНЕНСКИ
ОКРЪЖЕН СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ в открито съдебно заседание, проведено на трети април през две хиляди и
деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИАНА МИТЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТА
ПАВЛОВА
ПЛАМЕН АТАНАСОВ
при секретар Албена Янакиева,
като разгледа докладваното от съдията
Митева
въззивно търговско дело №349 по описа за 2019 г.,
за да се произнесе взе предвид
следното:
Производството
подлежи на разглеждане по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Приета е за
разглеждане въззивна жалба на Ю.С.С.
срещу решение №46/04.01.2019г., постановено по гр.д. №3961/18г. по описа на
ВРС, 40 с-в, с което е уважен иска на „ВОДОСНАБДЯВАНЕ и КАНАЛИЗАЦИЯ ВАРНА”ООД
гр. Варна за установяване на дължимост на вземане за 789,67лв главница и
111.67лв лихви, като част от задължения за които е издадена оспорена заповед за
изпълнение и са определени разноски.
Въззивницата, чрез
адв. Т., сочи допуснати нарушения при постановяване на решението, изразяващи се
в разглеждане на недопустим иск. Въззивницата твърди, че съдът е приел да
установява вземане на водоснабдителното предприятие, различно от задължението
на потребителя, посочено в оспорената заповед. Счита, че вземането се
индивидуализира с размер и период и отклоняването на кредитора от тези
реквизити на заповедта е недопустимо. Оплаквания по установяване на факти или
прилагане на закона не са изложени.
По същество представителят
на въззивницата пледира за прекратяване на недопустимото производство,
евентуално за отхвърляне на недоказаната претенция на кредитор, който е
начислил необосновано задължения по служебно открита партида на лице, чието
качество като потребител на услугата не е надлежно установено.
Въззиваемата страна
оспорва жалбата, като счита обжалвания акт за законосъобразно постановен въз
основа на изричното сезиране на съда с установителна претенция само за част от
заявеното вземане. Сочи, че след възражението на потребителя, кредиторът е
ограничил претенцията си само до непогасен по давност размер и съответно е
очертал като искане само задължението, начислено за периода от три години преди
подаване на заявлението за издаване на заповедта.
Същите доводи се
поддържат в писмено становище по същество от юрисконсулта на доставчика.
Въззиваемата страна
претендира за определяне на разноски за въззивна инстанция. Моли обжалваният
акт да бъде потвърден.
Определяне на
разноски за настояща инстанция е поискал само въззиваемия, като в списък по чл. 80 ГПК ( л. 22) е посочено само
юрисконсултско възнаграждение в размер на 300лв.
По предварителните въпроси и допустимостта на
производството въззивният съд се е произнесъл с определение № 981/14.03.2019г.,
като е докладвал оплакванията и становищата на страните.
Решението на първоинстанционния съд е действително и съответства на
предявения иск за установяване на оспорено в срок от длъжника вземане, за което
е била издадена заповед за изпълнение по твърдения на кредитора (чл. 410 ГПК).
Основанието на иска е очертано от първоинстанционния съд изцяло съответно на
твърденията на кредитора като дължимост на вземане за цена на комунална услуга,
доставяна при общи условия. Първоинстанционният съд е разгледал иска за
установяване на вземане, заявено от
кредитора като дължима цена на доставени ВиК услуги
на абонат №1123750 за конкретен водоснабден обект. Съдът приема че
производството по иска и произнасянето на акта по чл. 42 ГПК е съответно на
основанието на претенцията, като фактически състав, пораждащ вземането и изцяло съответства на описанието в т. 9 от
заявлението, съответно точно възпроизведено и в заповедта за изпълнение.
Индивидуализацията на задълженията, предмет на иска и на оспорената заповед обаче са различни по размер и период на
начисляване. Първоинстанционният съд е разгледал иск, предявен за установяване
на главницата, като сбор от начислени фактурирани цени само за период
24.11.2014 – 24.01.2018г, ПРЕДСТАВЛЯВАЩО ОСТАТЪК от общо заявената претенция за
периодични платежи с начален падеж 20.12.2006г. Ищщецът
е уточнил, че след възражението на длъжника за погасяване на дълга, е изгубил
интерес от установяване на частта от задълженията за периода на изтекла
погасителна давност, и е ограничил исковата си защита до ЧАСТ от задълженията, заявени
от кредитора като дълг по издадената
заповед - само 789,67лв (от общо 2504,55лв) главница и само 111.67лв ( от общо 1379,75лв) лихви. Претендираните вземания са индивидуализирани като размери и
периоди по начин, категорично указващ, че са остатъци от претенцията, която
заявителят поддържа да има срещу длъжника. Както длъжникът може да оспори само
частично дълга, така и кредиторът разполага със свободата да продължи защитата
си по исков ред само за част от заявеното вземане. Частичното оттегляне на
заявителя от очертания с възражението на насрещната страна спор не накърнява интереса на длъжника, тъй
като кредиторът не може да се ползва занапред от частта от изпълнителното
основание, за която иск не е предявен. Заповедта е следвало да бъде обезсилена
за погасените по давност суми от съда, който я е издал (т. 14 от ТРОСГТК
4/2013). По тези съображения въззивният съд намира оплакванията за разглеждане
на недопустим иск за изцяло неоснователни.
Оплаквания срещу произнасянето по същество не са посочени. След
изчерпването на проверката за валидност и допустимост, правомощията на
въззивния съд по чл.269 от ГПК при такова бланкетно обжалване се свеждат
до преценка за нарушени императивни
норми на материалния закон въз основа на фактите, установени в първата
инстанция (и т. 1 и 2 на ТР№ 1/2013г на ОСГТК). В този смисъл изложените едва в пледоарията на
адвоката на въззивницата доводи за недоказано твърдение за собственост,
обусловило отчитането на потреблението за определен имот като задължение на
определен клиент са преклудирани като оплаквания по фактическата обосновка на
акта, заявени след срока за въззивно обжалване. Въззивният съд не може да
проверява тези факти.
Предметът на спора между страните се концентрира върху
правото на доставчика да получи възнаграждение за услуга, предоставена чрез
присъединяване на жилище към водоснабдителна мрежа. Това правоотношение се
урежда според специалния закон ( чл. 6 ал.1 т. 5 ЗРВКУ) с Общи условия за предоставяне на ВиК услуги на потребителите от ВиК
оператор „Водонабдяване и канализация” ООД – Варна,
одобрени с решение на ДКЕВР ОУ – 09 от 11.08.2014г., като няма данни страните
да са се отклонили от тях с друго изрично договаряне. Съдът е приложил именно
тази правна рамка, като е приел, че собственикът на водоснабдения имот е
потребител на услугата и дължи цената за ползването й. Няма императивна
законова норма, която да налага друго решение на спора, поради което въззивният
съд препраща изцяло към мотивите на обжалвания акт в тази му част и съответно
възприема крайния извод за основателност на претенцията на кредитора.
Поради пълното
съвпадение на резултата от първоинстанционното и въззивното произнасяне
ревизиране на определените разноски не се налага.
Искането за присъждане
на разноски за въззивното производство е
основателно и следва да се уважи в размера, предявен от въззиваемата страна,
съответен на юрисконсултско
възнаграждение. За разлика от хонорара на адвоката, който следва да е
заплатен като разход на страната, в случаите
когато представителството се осъществява от юрисконсулт, законът предвижда
възмездяване на търговците с възнаграждение в определен от съда размер в
рамките на законов лимит (чл. 78 ал. 8 вр. чл. 37 ЗПП). В случая нито сложността на казуса, нито конкретните усилия на
юрисконсулта съответстват на поискания в списъка размер от 300лв, съответен на
максимума по чл. 25 ал. 1 от НЗПП. Съдът определя разноските в минимален размер
от 100лв, така както са били поискани в отговора по жалбата.
Мотивиран от
гореизложеното и на осн. чл. 269 ГПК, съставът на
Варненски окръжен съд
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение
№46/04.01.2019г., постановено по гр.д. №3961/18г. по описа на ВРС, 40 с-в.
ОСЪЖДА Ю.С.С., ЕГН ********** с адрес ***-р А. Г., бл.15, ап.25 да
заплати на „Водоснабдяване и канализация-Варна” ООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. Варна, ул. „Прилеп” №33 сумата от 100 (сто) лева представляваща
разноски за защита по неоснователна жалба във въззивната инстанция, на осн. чл. 81 вр. чл. 78 ал.8 ГПК.
Решението не
подлежи на касационно обжалване. Да се обяви в регистъра по чл. 50б от ПАС.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.