№ 5547
гр. София, 14.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО I-9 СЪСТАВ, в публично заседание
на деветнадесети септември през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Мария М. Запрянова
при участието на секретаря СИМОНА Н. ИЛИЕВА
като разгледа докладваното от Мария М. Запрянова Гражданско дело №
20231100107616 по описа за 2023 година
Производството по делото е образувано по искова молба на М. А. Ч. ЕГН ********** срещу
Прокуратурата на Република България, с която е предявен осъдителен иск с правно
основание чл.2б ЗОДОВ за заплащане на сумата от 120 000 лева, представляваща
обезщетение за претърпени неимуществени вреди от нарушаване на правото за разглеждане
в разумен срок на сл. дело 1/1991г., впоследствие преобразувано в сл. дело №780-11/1998г.
по описа на ВОП-София, а сега ДП № 11- 048/1999г. по описа на ВОП-София, ведно със
законната лихва, считано от 30.06.2023г. /датата на депозиране на исковата молба/ до
окончателното изплащане на вземането.
Ищецът твърди, че е наследник на баща си А.З.Ч., пострадал от т.нар. „възродителен
процес“, проведен в периода 1985-1989г. в България от установения тоталитарен режим на
БКП по насилствена асимилация на етническите турци, изразяваща се в принудителна смяна
на имената, подлагане на различни репресии, забрана на традициите и отричане на
етническите и религиозни чувства и човешки права.
Ищецът твърди, че в периода от 19.02.1985г. до 14.04.1987г. баща му е бил задържан и
лишен от свобода в затвора и лагера на остров Белене и в затвора в гр. Бобов дол, а в
периода от 15.04.1987 до 14.12.1988г. е бил принудително изселен в гр. Бобошево. В
исковата молба се твърди, че в затвора на остров Белене и в затвора в гр. Бобов дол бащата
на ищеца бил принуждаван да работи тежък физически труд. Заявява, че бил лишен от
свобода в килии, при крайно деградиращи условия – мръсотия; липса на елементарни
условия за живот и лична хигиена (за тоалетна е ползвал една кофа в килията); липса на
здравни и медицински грижи и помощ; лоша храна, а накрая дори искали да плати за
1
настаняването си; ищецът е бил принуден да работи, без заплащане, без трудови и
осигурителни права, без трудов договор, а въпреки демократизирането на България след
1989г. и до момента на депозиране на исковата молба тези години не се признавали за трудов
или осигурителен стаж за пенсиониране; осъдените и задържаните за криминални
престъпления били на по-лек режим от ищеца и имали някакви права, докато ищецът и
другите в неговото положение нямали никакви права.
След две години престой в Белене и в затвора в гр. Бобов дол, през 1987г. бащата на ищеца
бил принудително изселен в гр. Бобошево, като всеки ден бил под полицейско наблюдение и
трябвало да се разписва в кметството. Нямал право да напуска града без разрешението на
съответния полицейски служител. В края на 1988г. бил освободен и се прибрал в родния си
край. В сравнение с Белене, единствената значима разлика на престоя на бащата на ищеца в
гр. Бобошево, била, че не е бил заключен в килия. Бил под постоянно наблюдение на
полицията и държавна сигурност, не можел да напуска града, не можел да контактува с
близките си; не можел да си тръгне от там и да се върне у дома или да отиде където и да
било на друго място по негово желание; бил в пълна социална изолация; всяка сутрин и
вечер е трябвало да се подписва в местното кметство; нямал документи за самоличност –
властите му ги взели още при отвеждането му на остров Белене; по време на престоя в гр.
Бобошево формално не бил затворен в килия и под ключ, но предвид тежките ограничения и
изолация, в която бил поставен години наред, и там бил лишен от свобода по смисъла на
чл.5 от ЕКЗПЧОС.
В ИМ се сочи, че бащата на ищеца не е извършил никакво престъпление или друго
провинение, които по закон да допускат задържането и лишаването му от свобода. Нямал е
постановена присъда, с която да му е наложено наказание лишаване от свобода. Въпреки
това, бил фактически лишен от свобода в продължение на години, във връзка с така
наречения „Възродителен процес“. В резултат на задържането му години наред били
засегнати правата му на личен и семеен живот, наред с насилствената асимилация. Бащата
на ищеца бил лишен от семейно присъствие, грижи, подкрепа и контакти. Релевира, че
преживяното по онова време, стресът и психическият срив оказали сериозно негативно
въздействие върху здравето му. Посочва, че за лишаването му от свобода тогава не му били
връчени никакви документи като едва на по-късен етап разбрал, че в архивите на бившата
Държавна сигурност има документи за задържането му в поделение на МВР и изпращането
му на остров Белене и гр. Бобов дол и след това изселването му в гр. Бобошево.
Ищецът заявява, че след всички описани изтезания над баща му и семейството му в периода
1985г. – 1988г. бил принуден от властите през 1989г. да напусне заедно със семейството си
страната и да се установи да живее в Турция, където е останал да живее и към момента на
депозиране на ИМ. Релевира, че през 2014г. баща му починал. В исковата молба се посочва,
че след свалянето от власт на Т.Ж. и падането на 10.11.1989г. на тоталитарния режим в
България в цялото семейство се породила надежда и очакване, че новата демократична власт
ще предаде на съд и накаже виновниците с поддържана вяра за поне частично възмездие за
репресиите, на които е бил подложен бащата на ищеца. След като узнал новината за
2
започнало разследване, ищецът заедно с други пострадали от възродителния процес
учредили сдружение „За справедливост, права, култура, и солидарност на Балканите“, което
да ги подпомага в усилията по търсене на информация за развитието на делото и
предприемането на законови действия по него в качеството им на пострадали лица.
Твърди се, че първите разпити на пострадалите по делото са започнали едва след 2000г.
Заявява, че баща му е разпитван като свидетел в Турция през 2007г. и са му разяснени
правата му като пострадало лице. Твърди се, че бащата на ищеца не доживял приключването
на сл. дело 1/1991г. по описа на ВОП, впоследствие преобразувано в сл. дело №780-П/1998г.
по описа на ВОП-София, а сега ДП №11-048/1999 по описа на ВОП- София. След неговата
смърт на основание чл.74, ал.2 от НПК правата на пострадалите лица преминали върху
неговите наследници. Въз основа горното ищецът сочи, че въпреки предприетите действия
за ускоряване досъдебното производство същото не е приключило и към момента на
депозиране на ИМ и тази продължителност довела до прекратяването му срещу виновните
лица поради тяхната смърт и изтичането на давностните срокове за реализиране на
наказателно преследвано срещу обвиняемите. По този начин бил лишен от възможността да
бъде конституиран в наказателното производство като частен обвинител и граждански ищец
и да поиска възмездяване на причинените му вреди. Твърди от това да е претърпял
неимуществени вреди, изразяващи се в разочарование от дългогодишната липса на напредък
по развитие на делото и недоверие към компетентните власти; отчаяние и загуба на надежда,
че виновните за извършените спрямо него деяния ще бъдат наказани и ще получи
справедливост за разбития си живот; чувствал се безпомощен и излъган, а дългите години на
безплодно очакване го направили раздразнителен, емоционално напрегнат, затворил се в
себе си, имал проблеми със съня. Счита, че тези болки и страдания са в причинна връзка със
забавяне на делото извън разумния срок по смисъла на чл. 2б ЗОДОВ, вр. чл. 6, § 1 от
ЕКЗПЧОС, поради което с предявения иск претендира тяхното репариране от държавата
чрез Прокуратурата на Република България.
В законоустановения срок по чл. 131 ГПК е постъпил отговор от ответника Прокуратурата
на Република България, с който е изразил становище, че искът е недопустим на три
самостоятелни основания: 1. разпоредбата на чл.2б ЗОДОВ е в сила от 15.12.2012г., като е
приложима занапред и няма обратно действие като в процесния случай се претендират
права за период отпреди приемането на закона; 2. абсолютна процесуална предпоставка за
допустимост на настоящото производство е проведена административна процедура за
обезщетение за вреди по реда на глава трета „а“ ЗСВ, по която няма постигнато
споразумение - чл. 8, ал. 2 ЗОДОВ. В процесния случай не са представени доказателства от
ищеца за надлежно подадено заявление до Инспектората на ВСС. 3. Съгласно разпоредбата
на чл.6, ал.1 ЗОДОВ при смърт на увредения, неговото право на обезщетение за
неимуществени вреди се наследява само ако е било предявено пред съд от увредения.
В процесния случай претенцията се предявява едва след смъртта на бащата на ищеца, като
няма данни същият да е бил конституиран като пострадал в наказателното производство.
В условията на евентуалност оспорва иска като неоснователен. Заявява, че производството е
3
протекло ритмично и липсва бездействие на Прокуратурата, което да е причина за
продължителността на производството. Сочи, че за вреди, претендирани за периодите след
внасянето на обвинителния акт в съда до връщането му на органи на Прокуратура на РБ, тя
не е пасивно материално-правно легитимирана да отговаря. Посочва, че делото на два пъти е
внасяно в съда и два пъти е връщано за изпълнение на задължителни указания, което
изпълнение е предпоставено от действията на трето лице. За забавени действия в съдебното
производство Прокуратура на РБ не е пасивно легитимирана да отговаря. Досъдебно
производство № II-048 от 1999 г.на ВОП - София се отличава със сериозна фактическа и
правна сложност, като продължителността на същото се дължи на дадените с
разпореждания на съда задължителни указания за прокуратурата, предвиждащи
извършването на огромна по обем оперативноиздирвателна дейност, свързана с
установяване на общо 446 свидетели, от които разпитани били 312 свидетели, а 134 не са
разпитани, тъй като не са установени, включително посредством съдебна поръчка до
Република Турция, която не е изпълнена и до настоящия момент. Оспорва твърденията на
ищеца, че органите на ПРБ не са предприели всички необходими, за движението на
производството действия. Навежда възражение за прекомерност на исковата претенция.
Съдът, като взе предвид събраните по делото доказателства поотделно в тяхната
съвкупност, намира следното от фактическа и правна страна:
От приетите писмени доказателства се установява, че бащата на ищеца А.З.Ч. е пострадал от
т.нар. „Възродителен процес“ - в периода от 19.02.1985г. до 14.04.1987г. бил задържан и
лишен от свобода в затвора и лагера на остров Белене и в затвора в гр. Бобов дол, а в
периода от 15.04.1987 до 14.12.1988г. бил принудително изселен в гр. Бобошево. Относно
т.нар. „Възродителен процес“ било образувано сл. дело 1/1991г., впоследствие
преобразувано в сл. дело №780-11/1998г. по описа на ВОП-София, а след това ДП № 11-
048/1999г. по описа на ВОП-София. Наказателното производство по ДП № 11-048/1999г. по
описа на ВОП-София било прекратено с постановление от 31.05.2022г. на ВОП – гр. София,
потвърдено от СГС, но прекратяването е отменено с окончателно определение от
22.12.2022г. по ч.н.д. № 821/2022г. на САС, поради което и към момента наказателното
производство е висящо. Делото два пъти е внасяно в съда с обвинителни актове за
извършени престъпления по чл. 387, ал. 2, вр. чл. 26, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 3 от НК, но е
връщано за допълнително разследване, поради допуснати съществени нарушения на
процесуалните правила. Установява се, а не е и спорно по делото, че образуваното през 1991
г. производство и към настоящия момент, след период от над 30 години, е на досъдебна
фаза.
От представените копия от документи от ДП № 11-048/1999г. по описа на ВОП-София се
установява, че А.З.Ч. е починал на 30.10.2014г. и е оставил трима наследници, включително
ищеца М. Ч. /син/, който е заявил желанието си за участие като пострадал в досъдебната
фаза на производството, включително след смъртта на своя наследодател е подал молба до
ВОП –София, с която потвърждава желанието си да участва като пострадал на основание
чл.74, ал. НПК.
4
За установяване на конкретните вреди, претърпени от ищеца, по делото е проведен разпит
на свидетеля Юрдакул, който сочи, че познава М. Ч. от 1989 г., когато и двамата били
изгонени заедно със семействата си. До 1989 г. свидетелят живеел в гр. Разград, а М. живеел
в с. Ябланово и впоследствие и двамата със семействата им били изгонени през 1989 г. в
Турция. Запознали се в Турция, в гр. Истанбул през 1992 г. Когато се разбрало, че е
образувано дело, всички се зарадвали, че виновните ще бъдат наказани за извършените
престъпления. Осъждането на бащите на ищеца и свидетеля без съд и присъда и фактът, че
са пострадали, обединявали техните семейства. Очаквали да им бъдат изпратени призовки,
за да участват по това дело, за което разбрали от медиите, но не получили никакви призовки.
През 1996 г. около 100 пострадали подали жалба в Консулството на България в Истанбул,
като всички пострадали били написали адресите си, включително бащите на ищеца и на
свидетеля. В жалбата били релевирани оплаквания, а именно: за въдворяването на бащите
им в Белене, за престоя в затворите, за заточенията, за изтезанията в килиите, които
увредили здравето на всички. След това те очаквали отговор от гл. прокурор, но такъв
нямало. През 1997 г. пак дошли в България и подали две жалби – до гл. прокурор и до гл.
военен прокурор. А. давал показания два пъти в периода след 2001 г. М. и баща му А.
очаквали по това дело да бъдат осъдени всички, които са извършили престъпления, за да не
се повтаря, очаквали да има справедливост, но нищо не станало. Нито един виновен не бил
осъден, не се реализирали техните очаквания, нямало осъдени. М. бил много разтревожен,
когато починал баща му през 2014 г., защото не доживял да види, че виновните са осъдени и
той продължил да се бори за справедливост. М. казвал, че е много натъжен, ядосвал се защо
става така, казвал, че когато отиде в България не се чувства добре и има усещане като че ли
някой ще го прибере и ще го вкара в концлагер, защото никой не е осъден от виновниците и
започнал да губи доверие в правосъдието. Понякога не спял през нощта и се обаждал на
свидетеля и го питал какво ще правят, а свидетелят му отговарял, че ще действат по
законодателството, каквито права имат, това ще направят. М. питал защо прокуратурата
продължава да търси пострадалите, като например неговият баща на два пъти давал
показания. М. не бил доволен от това, че делото не е приключило, ядосвал се, не можел да
спи, не бил спокоен, защото нямало справедливост.
При така установените факти съдът намира от правна страна следното:
Относно възраженията за допустимост на иска: Прокуратурата е възразила, че искът е
недопустим за периода преди влизането в сила на чл. 2б от ЗОДОВ - 15.12.2012 г. - защото
не е било придадено изрично обратно действие на чл. 2б от ЗОДОВ. Възражението е
неоснователно, защото чл. 2б от ЗОДОВ е средството за реализиране на отговорността на
държавата, която произтича от чл. 6, § 1 на КЗПЧОС и чл. 7 на Конституцията на Република
България (КРБ). КЗПЧОС е влязла в сила на 07.09.1992 г. и има пряко и непосредствено
действие, а КРБ е в сила от 13.07.1991 г. Ето защо съдът приема, че възражението е
неоснователно.
Неоснователно е и възражението на ответника за недопустимост на производството поради
неосъществена процедура по чл. 8, ал. 2 ЗОДОВ. Същата е предпоставка за провеждане на
5
съдебно дирене само по приключили производства. Процесното досъдебно производство №
II-048 от 1999 г. на ВОП – София за разследване на извършени по време на т. нар.
"възродителен процес" престъпления е висящо – не е приключило с окончателен влязъл в
сила съдебен акт. Съгласно чл. 60а ЗСВ административното производство за разглеждане на
заявления срещу нарушаване правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок е
допустимо само за производства, приключили с влязъл в сила акт, като е предвиден
преклузивен 6-месечен срок за сезиране на административния орган. Предвид това липсата
на подадено заявление по чл. 60а ЗСВ не се явява положителна процесуална предпоставка за
допустимост и не препятства разглеждането на настоящата претенция с правно основание
чл. 2б ЗОДОВ.
Съгласно решение № 306/22.10.2019 г. по гр. дело № 4482/2017 г. на ІV г. о., решение №
48/06.04.2020 г. по гр. дело № 1610/2019 г. на ІV г. о., основана на практиката ЕСПЧ, лицето,
което е встъпило като наследник на починала страна по делото /какъвто е ищецът, който е
упражнил правата си по чл. 75, ал. 3 във вр. с чл. 74, ал. 2 НПК/, производството по което е
продължило извън разумния срок за това, е както процесуално, така и материалноправно
легитимирано да иска и получи обезщетение за деликта по чл. 2б ЗОДОВ във вр. с чл. 6, § 1
ЕКЗПЧОС за цялата продължителност на забавеното производство. След встъпването в това
производство на мястото на наследодателя си наследникът има качеството на пряко
пострадал, а за предходния период – на непряко пострадал, особено когато предмет на
делото е прехвърлимо/наследимо право и/или лицето демонстрира личен нематериален
и/или материален интерес още приживе на наследодателя си, който е пряко пострадал от
деликта - /решение № 50240 от 16.12.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4654/2021 г., IV г. о. /.
Предвид изложеното съдът намира,че предявеният иск е допустим.
По същество е предявен осъдителен иск с правно основание чл. 2б ЗОДОВ от М. А. Ч. ЕГН
********** срещу Прокуратурата на Република България за заплащане на сумата от 120 000
лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от нарушаване на
правото за разглеждане в разумен срок на сл. дело 1/1991г., впоследствие преобразувано в
сл. дело №780-11/1998г. по описа на ВОП-София, а сега ДП № 11- 048/1999г. по описа на
ВОП-София, ведно със законната лихва, считано от 30.06.2023г. /датата на депозиране на
исковата молба/ до окончателното изплащане на вземането.
В доказателствена тежест на ищеца е да установи: 1. образуване на наказателно
производство срещу наследодателя на ищеца, което да е продължило над разумния срок по
смисъла на чл. 6, § 1 от КЗПЧОС в резултат на действия или бездействия на ответника; 2.
претърпяване от ищеца на описаните в исковата молба неимуществени вреди; 3. причинно-
следствената връзка между наказателното производство и настъпилите неимуществени
вреди.
От правна страна, съдът намира, че ищецът е легитимиран да търси обезщетение по чл. 2б от
ЗОДОВ, съгласно който държавата отговаря за вредите, причинени на граждани от
нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, съгласно чл. 6,
§ 1 от КЗПЧОС. В съдебната практика последователно се приема, че в обхвата на
6
разпоредбата на чл. 6, § 1 от КЗПЧОС попадат, както страните в едно наказателно
производство, така и всеки гражданин, чиито права и задължения се засягат пряко и
решаващо от производството. Понятието "граждански права и задължения" от чл. 6 § 1 от
Конвенцията, към който пряко препраща чл. 2б от ЗОДОВ не се стеснява само до страните
по гражданско и наказателно производство. То обхваща и пострадалите, които са претърпели
имуществени или неимуществени вреди от престъплението и спрямо техните наследници
при смърт на пострадалото лице /чл. 74, ал. 2 от НПК/, както и други лица, чиито права и
задължения се засягат пряко от производството. В конкретния случай се установява от
приетите писмени доказателства, че ищецът има качеството на пострадал, тъй като
неговият наследодател е имал това качество и след смъртта му на основание чл.74, ал.2 НПК
на пострадал преминават върху неговите наследници.
Преценката за наличие на нарушение на правото на разглеждане и решаване на дело в
разумен срок съгласно чл. 6, § 1 от КЗПЧОС, а от там и за обезщетение на причинените от
това вреди, се извършва по критериите, определени в чл. 2б, ал. 2 ЗОДОВ: обща
продължителност и предмета на производството, неговата фактическа и правна сложност,
поведението на страните и на техните процесуални или законни представители, поведението
на останалите участници в процеса и на компетентните органи, както и други факти, които
имат значение за правилното решаване на спора.
Съобразно установената в практика на Европейския съд по правата на човека качеството
"жертва" възниква от датата на образуване на съответното производство, чиято разумна
продължителност се преценява. Съдът намира, че в конкретния случай за начало на
производството следва да се приеме образуването на сл. д. № 1 през януари 1991 г. Предвид
факта, че същото безспорно не е приключило към момента, видно е, че досъдебната фаза на
процеса трае вече повече от 30 години.
Делото се отличава със значителна фактическа и правна сложност, доколкото има няколко
обвиняеми и многобройни обстоятелства, които е следвало да бъдат установени,
включително чрез съдебна поръчка. Независимо от това досъдебната фаза продължава
повече от 30 години, при което давността по чл. 81, ал. 3 от НК за престъплението, за което е
водено производството, е изтекла, което обосновава извод за продължаване на
наказателното производство над разумния срок.
Ето защо, съдът намира, че е нарушено правото на ищеца за разглеждане и решаване на
делото в разумен срок по смисъла на Конвенцията. Прокуратурата на Република България
/като централизирана и единна система/ е пасивно материално легитимирана да отговаря по
предявения иск, тъй като в нейния персонален състав са били включени лицата,
осъществяващи ръководство и надзор върху разследващите органи в рамките на
досъдебното производство /чл. 52, ал. 3 от НПК/ и носещи отговорността за обезпечаване
ритмичността и навременността на разследването.
Посоченото неизпълнение на задълженията на ответника е довело до настъпването в
правната сфера на ищеца на неимуществени вреди, които подлежат на обезщетяване.
7
Същите се изразяват в притеснения и безпокойство от развитието на наказателното
производство, евентуалния му неблагоприятен изход, накърняване на чувството за
справедливост на ищеца на доверието му в държавността поради забавяне на делото,
разочарование и притеснение, че виновните лица за извършените спрямо него репресивни
действия няма да бъдат наказани. (в т. см. решение № 306/22.10.2019 г. по гр. д. № 4482/2017
г., решение № 272 от 27.01.2020 г. по гр. д. № 924/2019 г. и решение № 48/06.04.2020 г. по гр.
д. № 1610/2019 г. на IV ГО на ВКС).
Предвид § 1 от ЗР към ЗОДОВ във вр. с чл. 52 от ЗЗД обезщетението за неимуществени
вреди с правно основание чл. 2б от ЗОДОВ следва да бъде определено от съда по
справедливост. Това означава, че същото трябва да бъде съразмерно с обществения критерий
за справедливост, като при определянето му се вземат предвид конкретните обстоятелства
по делото. Съдът, при определяне на обезщетението, което да репарира причинените
неимуществени вреди следва да отчете характера и степента на увреждането, начина и
обстоятелствата, при които е получено, вредните последици, както и икономическите
условия в държавата.
С оглед на обстоятелствата на конкретния случай, като съобрази изложеното по-горе при
установяването на спора от фактическа страна, продължителния период, през който са
търпени от ищеца процесните неимуществени вреди, икономическата обстановка в страната,
и като съобрази вече установената съдебна практика по сходни казуси / (решение №
50030/09.02.2023 г. по гр. д. № 785/2022 г. на IV-то гр. отд., решение № 60265/20.12.2021 г.
по гр. д. № 1701/2021 г. на IV-то гр. отд., решение № 6/11.02.2022 г. по гр. д. № 1555/2021 г.
на IV-то гр. отд., решение № 140/29.06.2022 г. по гр. д. № 3356/2021 г. на IІІ-то гр. отд.,
решение № 73/02.06.2022 г. по гр. д. № 4038/2021 г. на IІІ-то гр. отд.), съдът намира, че
справедливото обезщетяване на моралните вреди следва да бъде определено на 12 000 лева.
По разноските: Ищецът е представил списък на разноските, видно от който е сторил
разноски в размер на 381,40 лева. Следва да му се присъди сумата 38,14 лева, съразмерно с
уважената част от иска.
С оглед изложените съображения съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА ПРОКУРАТУРАТА НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, гр. София, бул. "Витоша"
№ 2 да заплати на М. А. Ч. ЕГН **********, с. Могилец, ул. ******* обл. Търговище, общ.
Омуртаг, сумата от 12 000 лв. по иск с правно основание чл. 2б от ЗОДОВ за обезщетяване
на претърпените неимуществени вреди от нарушаване правото му на разглеждане и
приключване в разумен срок на сл. д. № 1/1991 г., преобразувано в сл. д. № 780 – II/1998 г. по
описа на ВОП – София, преобразувано в ДП № II - 048/1999 г. по описа на ВОП – София,
8
ведно със законната лихва от датата на исковата молба – 30.06.2023г. до окончателното
плащане, като ОТХВЪРЛЯ иска за разликата над присъденото обезщетение от 12 000 лв. до
предявения размер от 120 000 лева.
ОСЪЖДА ПРОКУРАТУРАТА НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, гр. София, бул. "Витоша"
№ 2 да заплати на М. А. Ч. ЕГН **********, с. Могилец, ул. ******* обл. Търговище, общ.
Омуртаг на основание чл. 10, ал. 3 от ЗОДОВ, вр. с чл. 78, ал. 1 от ГПК сумата от 38,14 лв. –
разноски за производството, съразмерно с уважената част от иска.
Решението подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Софийски апелативен съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски градски съд: _______________________
9