РЕШЕНИЕ
№
град София, 02.04.2019 год.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІІ-г въззивен състав, в публично заседание на двадесет и втори март през две хиляди и деветнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ТАТЯНА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ : СОНЯ НАЙДИНОВА
МЛ. СЪДИЯ АНЕТА ИЛЧЕВА
при секретар
Алина Тодорова, като разгледа
докладвано от съдия Димитрова
гр. д. № 468/2019 год.
по описа на
СГС, за да
се произнесе взе
предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 – чл.
273 ГПК.
С решение от
16.08.2018 г., постановено по
гр.д. №
24217/2018 г. по описа на СРС съдът е отхвърлил предявените от
Ю.С.К. с ЕГН
********** против „Н.Е.К.“ ЕАД
с ЕИК ********, седалище и
адрес на управление *** искове, както следва: иск с
правно основание чл.
344, ал. 1, т. 1 от КТ - за признаване за незаконно и
отмяна на уволнението на
ищеца, извършено със
Заповед № 2/16.01.2018г. на
Изпълнителния директор, връчена му на 14.02.2018г., поради налагане
на дисциплинарно наказание „уволнение“
и иск по
чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ - за възстановяване на
заеманата преди уволнението длъжност - „Експерт,
финансови и стопански анализи
- финансиране и банкиране“ в
отдел „Корпоративни финанси“. Съответно е разпределил разноски като е осъдил Ю.С.К. с ЕГН
********** да заплати на
основание чл. 78 ал.3 и ал.8 ГПК на „Н.Е.К.“ ЕАД
с ЕИК ******** разноски за
юрисконсултско възнаграждение в
размер на 100 лв.
Недоволен от съдебното решение е останал ищецът Ю.С.К., който е подал настоящата въззивна
жалба, с искане въззивната
инстанция да го
отмени и да
постанови друго, с
което да уважи предявените
искове. Въззивникът твърди, че съдебното решение е незаконосъобразно и
необосновано, постановено при
допускане на съществени процесуални
нарушения. Навежда, че
съдът неправилно е
приел, че е
спазена процедурата по
чл. 193, ал.1 КТ, както и неправилно е преценил, че
тежестта на извършеното нарушение съответства
на тежестта на
наложеното наказание.
В срок по
делото е постъпил отговор на въззивната жалба, с който въззиваемият
„Н.Е.К.“ ЕАД твърди, че
обжалваното съдебно решение е правилно и
законосъобразно, а подадената въззивна
жалба е напълно неоснователна.
Представено е подробно становище
в подкрепа на
изложените възражения.
Страните не представят нови доказателства и не сочат нови обстоятелства по смисъла на чл. 266 от ГПК.
За да се
произнесе по подадената въззивна
жалба Софийски
градски съд съобрази следното:
Жалбата
е процесуално допустима, подадена
в срок, от
легитимирана страна в
процеса и против акт, подлежащ на
разглеждане по реда на въззивното производство.
Съгласно
чл. 269 от ГПК
въззивният съд се
произнася служебно по
валидността на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от
посоченото в жалбата.
Обжалваното
първоинстанционно решение е
валидно и допустимо. По отношение на
неговата правилност, съдът намира следното:
Пред
настоящата съдебна инстанция не съществува спор между страните, че
въззивникът е работил по трудов договор при въззиваемия и
е заемал длъжността „Експерт
финансови и стопански анализи-
финансиране и банкиране“ в
отдел „Корпоративни финанси“, както и че трудовото правоотношение
е прекратено със
Заповед №2/16.01.2018 г. на
изпълнителния директор, която е връчена редовно на работника на
14.02.2018 г., поради налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“,
тъй като ищецът е закъснявал и/или преждевременно е
напускал работа в
дните от 02.01.2018 г. до
05.01.2018 г., като е
пристигал и напуснал работа в посочените в заповедта часове.
Няма
спор, че с
трудовия договор работникът е поел задължението да
спазва работно време от 8,30 ч. до
17,30 ч., с един час обедна почивка съобразно
Приложение към чл.
48 от Правилника за
работещите в централното управление.
Неоснователно
е възражението на
въззивника, че първоинстанционният съд
неправилно е приел, че в рамките на първоинстанционното производство, ищецът (работникът)
не е оспорил, че е извършил посочените
в заповедта за
уволнение отклонения от
работното време. От
събраните по делото доказателства
е видно, че
още с исковата молба, работникът не
твърди, че не
е извършил нарушенията на
трудовата дисциплина, посочени в заповедна за
уволнение. Напротив, той изрично е посочил, че е осъществил закъснения
и преждевременни напускания на работното си
място в периода от
02.01.2018 г. до 05.01.2018 г. като е посочил, „ че му се налагало да закъснява“. Никъде с исковата молба работникът
не е посочил, че има претенция относно продължителността на
закъсненията си, така както те са
посочени в заповедна за уволнение. Съответно, като е съобразил и отговора на
исковата молба, съдът е приел тези обстоятелства
като безспорни по
делото, а работникът не е
възразил и срещу изготвения
доклад, въпреки че
такава възможност му
е дадена в
първото по делото заседание
и че ответникът е представил присъствената справка още с отговора на исковата молба.
С оглед на
изложеното неоснователно е
и възражението, че
първоинстанционният съд, в
нарушение на процесуалните правила, не е допуснал поисканата
от него с
молба от 16.07.2018 г. техническа експертиза, чиято цел е
да установи дали той може да
манипулира пропускателната система и дали същата работи изрядно. Основание за налагането на
наказанието на работника, изложено
в заповедта за
уволнение, не е
твърдение на работодателя за
манипулиране на пропускателната система, а точно определено неизпълнение
на трудовото задължение за спазване на
работното време в
определени дни и
часове, което от
своя страна не
е отречено от
ищеца с исковата молба, а напротив. Признато
е, но се
твърди, че е
било по уважителни причини и че
работодателят е бил
компенсиран с отработване на
времето извън работно време. Съответно недопускането на
поисканата експертиза не
съставлява процесуално нарушение, доколкото
обстоятелствата, за които тя се иска, са безспорни между страните
съобразно предприетия метод на защита на
ищеца.
Неоснователно
е възражението на
въззивника, че първоинстанционният съд
неправилно е преценил, че са изпълнени изискванията
на чл. 193, ал.1 КТ. В тази връзка по делото е категорично установено, че работодателят е
поискал обяснения от
работника за закъсненията му
и преждевременното напускане на работа на
следните дати: от
02.01.2018 г. до 05.01.2018 г., като е посочено и
в какви конкретни часове е станало това. Работникът е
потвърдил с исковата молба, а се
установява и от
представените по делото писмени доказателства (лист 13 от делото), че е дал обяснение по така поставените пред него въпроси, като е посочил, че
закъсненията му „
се дължат изключително и
само на семейни причини,
както и поради провеждане
медицинска рехабилитация, във връзка с двукратни медицински
оперативни лечения, които ми са се
наложи да проведа през изтеклата 2017 г.“.
След извършена допълнителна проверка на трайното поведение на работника, работодателят е
взел решение да
прекрати трудовото си
правоотношение с него, въз основа на
неспазването от негова страна на работното време, като е
издал заповед №
2/16.01.2018 г. Видно от
заповедта, основанието за
прекратяване на трудовото правоотношение
с налагане на
дисциплинарно наказание „уволнение“
се основава единствено и само на
закъсненията и преждевременните напускания на работното място от страна на
работника в периода от
02.01.2018 г. до 05.01.2018 г., за което работникът е
дал обяснения. В
тази връзка неоснователно въззивникът твърди, че заповедта се
основава и на
други периоди от
закъснения, за които не са му
били изискани обяснения. Останалите
дни, за които в заповедта е
посочено, че е
било налице неизпълнение на
работното време от
страна на работника, са изложени единствено като обосновка във
връзка с преценката на поведението му
като цяло и
отношението му към
задължителното работно време, а не са
основание за налагане на уволнението, поради което е иррелеватно дали за тези други дати на работника е било искано обяснение
или не.
С оглед изложеното горе съдът правилно е приел, че
са спазени формалните изисквания
на чл. 193 КТ за налагане на
наказанието „уволнение“, поради което правилно е
предприел проверка по
същество, а именно за съотношението между тежестта
на наложеното наказание и тази на
извършеното нарушение.
Тежестта
на нарушението се
определя от това какво нарушение е
извършено, дали то
е извършено умишлено или по небрежност, има ли вредни последици
за работодателя или
дали е налице възможност
да настъпят такива, дали то е
извършено еднократно или
многократно и др.
При така посочените критерии,
настоящият съд намира, че първоинстанционният съд
правилно е преценил, че наложеното наказание съответства
по своята тежест на извършеното нарушение, като в тази връзка възраженията на
въззивника са неоснователни.
На първо място, категорично
по делото е
установено, че в
процесните няколко дни,
работникът не се
е явявал на
работа в установеното работно време, като закъснението му
е било с
повече от един час. Установено е
и че същият е напускал работното си място преди края на работното време, като в
някой от дните това е ставало с повече от
час по –рано.
Посоченото не се
оспорва от работника с подаването на
исковата молба и
се потвърждава от
представената по делото присъствена
справка от автоматична пропускателна система, както и от
показанията на свидетелите А.В.– С.
и И.П., съответно пряк ръководител и
заместник пряк ръководител в
процесния период. Всички доказателства,
събрани по делото, са непротиворечиви и
следва да се
кредитират твърденията на
работодателя, изложени в
заповедта за уволнение.
На следващо място, по делото се
установява, че работникът в нито един момент не е
уведомил прекия си
ръководител, неговия заместник или друго компетентно лице, че му се
налага да закъснява за работа и
да си тръгва преди края на
работното време. Работникът по
своя инициатива и
без да съгласува това с ръководен орган е променил работното
си време, като от постоянно такова на 8 часов работен ден, го е
направил плаващо и
се е явявал на работа, когато му е удобно. Така е и
напускал работното си
място. Помолил е
за толерантност и
разбиране в обясненията, които са му изисквани, едва след като вече е било установено
от работодателя, че
не спазва неговите правила и самоволно си определя работното време. Работникът не е
представил пред работодателя никакви доказателства,
за наличието на
обективни и оправдателни причини да отсъства, нито преди да извърши нарушението,
нито след това, включително
при даването на
обяснения по реда на чл. 193 КТ, в които е
посочил, че има
„семейни“ причини и рехабилитация. Семейните ангажименти
обаче не са
оправдателна причина да
не се спазва работното
време, освен и
единствено ако е
поискано предварително разрешение от работодателя и
той е дал
такова. Рехабилитацията също не е такава причина,
а по делото не са представени и
доказателства, че тя
действително е била извършена
в процесния период. За извършването и
работникът следва да
ползва болничен или
отпуск, освен ако
изрично не му
е разрешено от
работодателя да се
отклонява от работното си време във
връзка с нея.
Недопустимо е работникът едностранно
да изменя уговореното в
трудовия договор работно време, включително и
ако се приеме, че той се
е опитвал да
компенсира закъсненията си
като остава да
работи извън работно време (свидетеля С.).
Работното време е
прерогатив единствено на
работодателя като законовите му ограничения са
установени в интерес и на двете страни по договора. Без неговата санкция работниците
нямат право да
го изменят. Още повече, че това едностранно
изменение от страна на работника е
възможно да доведе до неблагоприятни последици за работодателя, ако например
му се направи проверка
от Инспекция по
труда и на
място се устави, че работят хора извън установеното работно време, без това да се отчита от работодателя по
установения в закона ред. Освен това едно такова поведение влияе и на
работния колектив и
внася напрежение в
него. Не на
последно място, първоинстанционният съд
е взел предвид и трайното поведение на работника, което се установява не
само от представената присъствена справка от автоматичната система на работодателя, но
и от свидетелските показания, които кореспондират изцяло с останалия доказателствен материал и не са
налице основания да
не бъдат кредитирани от
съда. От свидетелските показания се установи, че
работникът като цяло не спазва работното си време, че
идва със закъснение от порядъка на
половин, един час,
че си тръгва по всяко време, както и че
понякога работи извън работното
време, особено когато не е идвал през деня. Всичко това говори за
едно трайно установено незачитане
от страна на
работника на установеното при
работодателя работно време.
При така приетото въззивната
инстанция приема, че
първоинстанционният съд правилно е приел, че
са налице предпоставките, предвидени в
чл. 190, ал.1, т.1 КТ и извършеното нарушение съответства
на тежестта на
наложеното наказание. Поради съвпадение
на изводите на
първата и въззивната инстанция,
съдът препраща и
към мотивите на
първоинстанционния съд на
основание чл. 272 ГПК и намира, че
следва да потвърди обжалваното
решение като правилно и законосъобразно.
По разноските:
Предвид изхода на делото пред въззивната инстанция на въззивника не
следва да се
присъждат претендираните разноски. На въззиваемата страна се дължат разноски за юрисконсултско възнаграждение на
основание чл. 78, ал.8 ГПК в размер на 100 лв.
По изложените мотиви, Софийският градски съд
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА съдебно решение от 16.08.2018 г., постановено по
гр.д. №
24217/2018 г. по описа на СРС.
ОСЪЖДА Ю.С.К. с ЕГН ********** да заплати на „Н.Е.К.“ ЕАД с ЕИК ******** сумата от 100 лв. разноски във въззивното производство на основание чл. 78, ал.3 вр. ал.8 ГПК.
РЕШЕНИЕТО подлежи на
обжалване пред ВКС
на РБ по
реда и условията на чл. 280 ал. 1 ГПК в едномесечен срок от съобщаването му
на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ
: 1.
2.