РЕШЕНИЕ
гр.София,
29.08.2019 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско
отделение, ІV-в състав в публичното заседание на шестнадесети октомври през две
хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Елена Иванова
ЧЛЕНОВЕ: Златка Чолева
мл.с.
Боряна Петрова
при секретаря Капка Лозева и в
присъствието на прокурора .................... като разгледа доклад-ваното от
съдията в.гр.дело N: 615 по описа за 2018 година и за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.
С
решение № 178 984/24.07.2017 г., постановено по гр.д.№ 26 729/2014 г. по описа
на СРС, „Н.М.Г.“ АД, ЕИК *******е осъдено да заплати на Р.К.Н., ЕГН **********
на основание чл.49 във връзка с чл.45 ЗЗД сумата 5 000,00 лева, представ-ляваща
обезщетение за причинени неимуществени вреди, изразяващи се в засягане на
честта, достойнството и доброто й име, вследствие на публикуване на 21.03.2014
г., бр.66 /812/ на изда-вания от дружеството вестник „Всеки ден“ на статия със
заглавие „Р.К. в развод“, съдържаща неверни, обидни и клеветнически твърдения
за ищцата, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 21.03.2014 г.
/датата на увреждането/ до окончателното изплащане, като в останалата му част –
до пълния предявен размер от 10 000,00 лева, искът е отхвърлен ка-то
неоснователен.
Със същия съдебен акт ответникът „Н.М.Г.“ АД е осъден да
заплати на ищцата Р.К.Н. на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата 200,00 лева – разноски
по делото.
Срещу така постановеното съдебно решение в частта, с
която е уважен предявеният иск, е депозирана въззивна жалба от ответника „Н.М.Г.“
ЕАД. В жалбата са изложени съображения за неправилност на решението в атакуваната
част поради неправилно приложение на материалния закон и необоснованост.
Навежда се оплакване, че с ангажираните по делото гласни доказателства не се
установяват твърдяните обем, продължителност и интензитет на вредите; че недоказани са свидетелските показания в
частта им относно намалените професио-нални участия на ищцата в резултат на
публикацията, каквито твърдения не са заявени от нея с исковата молба;
че показанията на свидетелката К.са израз на личната й оценка, а не на
непосредствените й възприятия относно състоянието на ищцата; че свидетелката е
депозирала показания, че ищцата е в състояние на депресия, но не било ясно
какво влага свидетелката в посочения термин, обозначаващ състояние, което е
следвало да бъде диагностицирано от спе-циалист. Поддържа се, че определеният
от първоинстанционния съд размерът на обезщетението не съответства на критерия
за справедливост, като последната не е абстрактно понятие, а се предпоставя от
обективно съществуващи конкретни обстоятелства. Моли съда да отмени реше-нието
в обжалваната част и вместо това да постанови друго, с което да отхвърли изцяло
предя-вения иск, евентуално – да намали размера на присъденото обезщетение.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК не
е постъпил писмен отговор на въззивната жалба от страна на ищцата Р.К.Н..
Решението в частта, с която е отхвърлен предявеният иск
за разликата над сумата от 5 000,00 лева до пълния предявен размер от
10 000,00 лева, не е обжалвано и е влязло в сила.
Софийски градски съд, като
прецени доводите на страните и събраните по делото дока-зателства съгласно
разпоредбите на чл.235, ал.2 ГПК и чл.269 ГПК, намира следното:
Въззивната жалба е допустима – същата е подадена от
легитимирана страна в процеса,
в срока по
чл.259, ал.1 ГПК срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт.
Съгласно нормата на
чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпР.той е
ограничен от наведените в жалбите оплаквания, с изключение на случаите, когато
следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи
служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от Тълкувателно решение /ТР/ №
1/09.12.2013 г. по тълк.дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
При извършената
проверка настоящата инстанция намира, че атакуваното съдебно реше-ние е валидно
и процесуално допустимо в обжалвана част, както и че настоящият казус не попада
в двете визирани изключения в ТР на ОСГТК на ВКС, поради което въззивният
съд следва да се произнесе по правилността на решението по релевираните в
жалбата доводи.
Първоинстанционният съд е
сезиран с иск с правно основание чл.49 ЗЗД във връзка с чл.45 ЗЗД.
В исковата молба на Р.К.Н. се твърди, че на 21.03.2014 г. във вестник
„Всеки ден“, бр.66 /812/, стр. 9, чийто издател е ответникът, е била
публикувана статия със заглавие „Р.К. в развод.“, заедно със снимка на ищцата в
цял ръст, придружена с коментар „Р.К. възнамерява да продължи живота си сама.“
и снимка на ищцата и съпруга й, придружена с коментар: „Певицата искала да се
освободи от диктатурата на мъжа си.“; че според публикацията: „Изпълнителката на „Боса по асфалта“ и „Мики Маус“ Р.К. е решила да се раздели
окончателно с мъжа си - поетът Г.Н..
Бракът им от години е изцяло формален, но в последно време двамата живеят
отделени.“, че основната причина за развода е, „че повече от 30 години“ ищцата е „била принудена...да следва заръките“ на съпруга й „и да развива кариерата си според неговите
възгледи“, че Г.Н., който бил „страшен
тартор“, определял всички нейни концертни и телевизионни изяви; че
съпругът й ре-шавал, без да се допитва до нея, какви да са участията й, тъй
като бил ,,деспот“ и
предпочитал тя да си стои вкъщи и с нищо да не се занимава; че съпругът й „се тревожел“, че ако стане още
по-известна, „пред обществото ще лъсне
цялата история на семейството им, както и изневерите му, .... които били
десетки“; че съпругът й „бил
спал с почти всички звезди от близкото минало“ срещу обещанието да им „създаде някакъв уникален хит“ и тъй като на
ищцата й „дошло до гуша да си стои вкъщи“ и „единствената й изява е в реклама
на съмнителни обувки“, а и „така или иначе през последните години нещата между
нея и съпруга й тотално зациклили“, тя е решила да се разведе и се е срещала с
бракоразводен адвокат, както и че се е разделила със съп-руга й, който вече
живеел на квартира. Твърди, че изнесената информация е обидна и невярна и че в
причинна връзка с публикацията е понесла неимуществени вреди, изразяващи се е в
негативни изживявания, психически и емоционален стрес, неудобство, накърняване
на доброто име и авторитета й, изпитвала е притеснения от начина, по който
информацията би повлияла на професионалните й ангажименти. Моли съда да осъди
ответника да й заплати сумата 10 000,00 лева, представляваща обезщетение
за претърпени неимуществени вреди вследствие на разгла-сените неверни факти и
обстоятелства, заедно със законната лихва от датата на деликта – 21.03. 2014 г.
до окончателното изплащане на сумата, както и направените по делото разноски.
В
подадения в срока по чл.131, ал.1 ГПК писмен отговор ответникът „Н.М.Г.“ ЕАД
оспорва предявения иск по основание и размер. Твърди, че изнесената информация
отго-варя на истината, като статията е резултат от добросъвестно
журналистическо проучване, про-ведено при спазване на трайно установените
правила в бранша, като са използвани независими един от друг източници на
информация. Поддържа се и че ищцата води дело с користни и комерсиални цели,
като основаната цел е да бъдат принудени да й заплатят обезщетение за
информации, подадени до журналисти от вестника лично от нея и нейни близки,
като целта й е била да си направи безплатна реклама. Моли съда да отхвърли
предявения иск. Претендира присъждането на направените по делото разноски.
В
производството е безспорно между страните обстоятелството, че на 21.03.2014 г.
бр. 66 /812/, година IV, е била публикувана процесната статия във вестник
„Всеки ден“ с твърдя-ното от ищцата съдържание, в какъвто смисъл е и докладът
на съда по чл.146, ал.1, т.4 ГПК, които факти се потвърждават и от
представените по делото заверени копия от заглавна страни-ца и стр.9 от вестник
„Всеки ден“. Между страните не е спорно и обстоятелството, че ответното
дружество е издател на вестник „Всеки ден“.
Пред
СРС по искане на ищцата е разпитана свидетелката В.К.К., която заявява, че
познава ищцата и съпруга й повече от 30 години, общува почти непрекъснато с тях
и ги свързва близко приятелство. Същата поддържа, че Р.със съпруга й винаги са
били в изключително добри отношения, като еталон за добро семейство и добри
съпружески отно-шения; че във всяко семейство неминуемо може да има проблеми,
които трябва да се решават, но тя лично като техен много близък приятел, не е
била свидетел на нито една криза във взаи-моотношенията им, която да е довела
до подобни решения да се разделят или да се развеждат. Сочи и че през пролетта
на 2014 г. /запомнила е това, тъй като са подготвяли лятно турне като трио
„МВР”, както ги е кръстил Развигор: Мими-Ваня-Роси/, подготвяли са се за
„Бургас и мо-рето” и всичко е пропаднало след една такава публикация – с
измислици, които почти винаги са негативни. Тази публикация е „хвърлила” ищцата
в дълбока депресия; че тя нито е можела да пише музика, а е изключително
талантлив автор, нито е можела да пее, и така вече три години отлагат летните
си турнето триото, участието си във фестивала „Бургас и морето“; че ищцата не
може да се „вдигне”, просто една такава депресия, че тя се контролира като
човек, който е мно-го възпитан, обаче не може да твори. Твърди и че статията е
била за проблеми във взаимо-отношенията между Р.и съпруга й Жоро от лично
естество, че Жоро – в качеството си на неин мениджър, е авторитарен и налага
мнението си, а то не съвпада с това на Р.за творчес-ки въпроси, и колко
невъзможно е да се живее с такъв мъж; че информацията е засягала Р.не само като
жена, но и професионално за това, че е певица без собствено мнение. Във връзка
с последното г-жа К.депозира показания, че във връзка с кариерата на ищцата не
е взето нито едно решение еднолично от Жоро, да й бъде наложено да прави нещо;
че Р.е „безумно” талантлива – пише песни
освен за нея и сина й, има поръчки и от други техни колеги. Твърди и че
изведнъж всичко се е „срутило”; че ищцата е поставила една маска на лицето си,
без да си „скубе косите” и да „тръби” непрекъснато, обаче то депресията е била
изписана на лицето й и до момента на разпита; че Р.е много чувствителен човек; че
изнася благотворителни кон-церти, посветени на деца, без да „тръби” за това; че
сред хората от гилдията изобщо, не само музиканти и певци, тя се радва на едно
всеобщо уважение и обич, не само като автор, а обич – защото „е една много
нежна душа”.
Г-жа
К.свидетелства, че на нея не й е известно през 2014 г. или непосредствени преди
това съпругът на ищцата да е напускал семейното им жилище и да е живял на
квартира; че те имат селски имот, в който се грижат за животни, но това се
върши и от двамата съпрузи и съпругът й не е напускал семейното им жилище
поради раздяла между тях. Депозира показания и че статията е станала достояние
на нейни колеги, които освен че са я коментирали помежду си, са я изпращали на
ищцата; че тя е трябвало да преживява тази статия многократно, тъй като колеги
са й се обаждали и изпращали статията, за да й заявят съпричастието си,
съчувствието си, тъй като статията е засягала болезнени неща.
При
така приетата фактическа обстановка, установена от събрания по делото доказа-телствен
материал, съдът намира от правна страна следното:
По
силата на чл.49 ЗЗД този, който е възложил на друго лице някаква работа,
отговаря за вредите, причинени от него при или по повод изпълнението на тази
работа. Безспорно е в доктрината и съдебната практика, че по правната си
същност отговорността по чл.49 ЗЗД има обезпечително-гаранционен характер и
възниква по повод на чужди виновни и противоправни действия или бездействия, с
които са причинени вреди на трети лица при или по повод изпъл-нението на
възложена от ответника работа.
В
качеството на издател на вестник „Всеки ден“, което обстоятелство не е спорно
меж-ду страните, ответникът-юридическо лице определя характера и съдържанието
на публикува-щите се в него материали, с оглед на което същият има качеството
на възложител на работата по съставянето на съответните статии спрямо авторите
на същите, независимо от техните вът-решно-организационни отношения, което
обосновава принципната възможност за ангажиране на неговата отговорност по реда
на чл.49 ЗЗД за причинените от възложената дейност вреди на трети лица.
С
нормата на чл.39, ал.1 от Конституцията на Република България е провъзгласено
основното право на гражданите да изразяват мнение и да го разпространяват чрез
слово – писмено или устно, чрез звук, изображение или по друг начин, като тази
свобода на изразяване на мнение не е абсолютна, а се разпростира до пределите,
установени в ал.2 на същата раз-поредба, с която са защитени други
конституционни ценности, а именно: правата и доброто име на гражданите, с
регламентираната забрана, че правото на свободно изразяване и разпрост-раняване
на мнение не може да се използва за накърняване на правата и доброто име на
други-го. Такава възможност не е установена и с прокламираната в чл.40, ал.1 от Конституцията на страната свобода на печата и другите средства за масова
информация, както и свързаното с него право по чл.41, ал.1 от визирания акт –
касаещо гарантираната от законодателя
възможност: всеки да търси, получава и да разпространява информация,
чието осъществяване – предвид установеното в изречение второ от тази норма
изискване, също не може да бъде насочено срещу правата и доброто име на другите
граждани. При визираната нормативна уредба – въпросът за баланса на
гарантираните с цитираните разпоредби основни права и свободи на гражданите, се
решава поотделно за всеки конкретен случай, въз основа на наличните
обстоятелства по него.
Съобразявайки
гореизложеното, решаващият състав на СГС намира, че когато не се касае за
превратно упражняване на правото по чл.39, ал.1 и чл.40, ал.1 от Основния закон
на страната и свободата на словото не е използвана, за да се увреди доброто име
на другиго – твър-дения и оценки, вкл. чрез средствата за масово осведомяване
могат да се разпространяват сво-бодно; че задължително следва да се отчита
разликата между мнение /оценка/ и твърдение, както и че на проверка за вярност
могат да бъдат подлагани само фактическите твърдения, а истинността на
стойностната оценка /оценъчното съждение/ – не подлежи на доказване и че те
ангажират отговорността на автора им само ако изразяването им обективно нанася
обида на адресата /в този смисъл е съдебната практика, обективирана в
постановените по чл.290 ГПК решение № 62/06.02.2012 г. по гр.д.№ 1376/2011 г.
на ВКС, ІV ГО; решение № 86/29.01.2010 г. по гр.д.№ 92/2009 г. на ВКС, ІІІ ГО и
др., както и т.57, б.„d“ от Решение от 14.02.2008 г. на Пето отделение на ЕСПЧ
– „Р.И.срещу България“/.
От
друга страна, както е прието в решение № 439/20.01.2016 г. по гр.д. №
2 773/2015 г. на ВКС, ІV ГО и решение № 12/06.02.2013 г. по гр.д.№
449/2012 г. на ВКС, ІІІ ГО, които нас-тоящата инстанция напълно споделя, за да
е обидно или клеветническо дадено изявление или засягащо по някакъв друг начин
честта, достойнството или доброто име на някого, дори и да не покрива състава
на установените в разпоредбите на чл.146 НК или чл.147 НК състави, респ. за да
съставлява противоправно деяние по смисъла на чл.45 ЗЗД, изявлението следва да
визира определено физическо лице – едно или повече, разгласеното чрез
изявлението позорно обстоя-телство трябва да се отнася за него; това определено
физическо лице трябва да се сочи като извършител на предписаното противоправно
деяние. Увреденото лице може да е посочено от автора на изявлението чрез
неговите имена или по всякакъв друг начин, който не предпоставя никакво
съмнение относно неговата личност, като само в такъв случай при предявена
деликтна претенция съдът може да приеме, че са накърнени доброто име, честта
или достойнството именно на дадения ищец и че именно той е противоправно
увреден. Когато обидният или кле-ветнически израз е част от едно по-общо
изявление, той не може да бъде извеждан от контекста на последното и смисъла,
който то внушава като цяло, включително при преценката дали се отнася до ищеца,
претендиращ обезщетение за непозволено увреждане.
В
производството не е спорно обстоятелството, че на 21.03.2014 г. бр.66 /812/,
година IV, е била публикувана процесната статия във вестник „Всеки ден“ с
твърдяното от ищцата съдържание, което е видно и от представеното заверено
копие от нея.
До
приключване на съдебното дирене пред СРС по делото не са ангажирани доказа-телства
от страна на ответника, който носи доказателствената тежест за това по силата
на нор-мата на чл.154, ал.1 ГПК, за установяване на верността на направените в
статията фактически твърдения за това, че Р.К. е в развод и възнамерява да
продължи живота си сама, че са се разделили със съпруга й и живеят отделно, за
десетките изневери на съпруга й, както и твърденията във връзка с лични
отношения между ищцата и съпругът й и техните отношения относно нейните изяви и
участия.
Във връзка с разглеждания въпрос, освен публичното
разпространяване на визираните неверни изявления, следва да се вземе предвид и
начинът на оформление на статията, включ-ващ и публикуването на две снимки на
ищцата Р.К., едната значителна по размер с поставен пред нея надпис с големи
букви: „Р.К. в развод“, което допринася за под-
силване на
търсеното въздействие с отпечатания материал.
Освен неверни, изнесените твърдения имат и обиден характер, преобладаващата
част обективно са позоряващи, като са насочени към уязвяване на личното
достойнство на адресата им, унижаването му като личност, жена и творец. Същите накърняват
честта и достойнството на ищцата, и по един флагрантен начин засягат лична й
сфера и семейните отношения със съп-руга й – факти, които предпоставят
наличието на едно виновно /презумпцията по чл.45, ал.2 ЗЗД не бе оборена в
процеса/ и противоправно деяние от страна на автора на процесната статия, който
при неговото изготвяне не е съобразил добрите журналистически практики за
предоста-вяне на информация.
От ангажираните от ищцата гласни доказателства –
показанията на свидетелката Ваня К.се установи, че изнесената невярна информация
в разглежданата публикация е при-чинила на същата неимуществени вреди –
негативни емоционални изживявания и неудобства от различен характер, както и че
тези вреди са пряка и непосредствена последица от изложените в този печатен
материал визирани по-горе неистински твърдения за факти.
Наличието
на кумулативна даденост на нормативно установените елементи от факти-ческия
състав на института на непозволеното увреждане по чл.49 ЗЗД в настоящия казус
обус-лавя основателността на предявения от ищцовата страна иск на това
основание за заплащането на обезщетение за възстановяването на претърпените от
нея неимуществени вреди.
По силата на
разпоредбата на чл.52 ЗЗД обезщетението за неимуществени вреди при непозволено
увреждане се определя от съда по справедливост, която не е абстрактно понятие,
а за всеки отделен случай се определя въз основа на всички относими към същата
обективно съществуващи обстоятелства /т.11 от ППВС № 4/23.12.1968 г./.
Въз основа на преценката на събраните пред
първоинстанционния съд доказателства – поотделно и в тяхната съвкупност,
въззивният съд приема, че справедливото по смисъла на чл.52 ЗЗД обезщетение,
което ще допринесе за репарирането на неблагоприятните последици от процесното
увреждане в патримониума на ищцата, е в размер на сумата 5 000,00 лева. За да обоснове
този си извод, СГС взе предвид: възрастта на пострадалата в исковия период,
нейните качества и социално положение, съгласно събраните свидетелски показания;
момента на увреж-дането през 2014 г. и начина на неговото извършване;
социално-икономическата конюнктура в страната към този период, определяща
глобалните параметри на критерия за справедливост на този етап от нейното
развитие; времетраенето, вида и интензитета на причинените неимущест-вени вреди
– в резултат на процесната статия Р.К. е изпаднала в „депресия“, която й е
попречила да осъществява творческа си дейност и поети творчески ангажименти, и я
потиска в значителен период от време след излизане на материала; причинените
неудобства от личен и социален характер; степента на личностно засягане и тежестта на
разпространените неверни твърдения с оглед общоприетите норми за етика и морал; фактът, че
статията е станала достоя-ние на колеги
на ищцата и е била обект на коментари; че материалът е бил възприет от неог-раничен кръг от
читатели; липсата на трайни, невъзстановими последици от увреждането, както и обстоятелството,
че осъждането на ответника само по себе си също има
ефекта на овъзмездя-ване /в т.см. и решение № 359/25.09.2012 г. по гр.д.№
1 224/2011 г. по описа на ВКС, ІV ГО, решение № 439/20.01.2016 г. по
гр.д.№ 2 773/2015 г. на ВКС, ІV ГО, постановени по реда на чл.290 ГПК и
др./.
Заявеното от жалбоподателя искане за присъждане на
обезщетение в по-нисък размер от посочената по-горе стойност, е неоснователно, тъй
като това би довело до противоречие с нормативното изискване за определянето на
същия по справедливост, както и до несъобразя-ване с доказаните в дадения казус
конкретни обстоятелства, имащи значение относно прецен-ката във връзка с
размера на това вземане, в какъвто смисъл са разясненията, дадени в т.11 на
ППВС № 4/1968 г.
Неоснователно е възражението на „Н.М.Г.“ АД, че показанията на свидетел-ката са израз на личната й оценка на статията-предмет
на спора, а не на възприети от нея обс-тоятелства, свързани със състоянието на
ищцата. В частта от показанията на свидетелката, в която тя изразява личната си
оценка към публикацията, показанията не са послужили при фор-миране на
фактическите и правни изводи на съда. В частта, касаеща състоянието на г-жа Р.К.
и отражението на статията върху нея, показанията на свидетелката К.отразяват нейните
лични впечатления, възприятия във връзка с тези въпроси, поради което в
посочената част те са годни и относими към предмета на спора доказателства.
Неоснователен е и доводът на въззивника, че
състоянието на депресия не можело да се установи от показанията на
свидетелката, а единствено от специалист психолог. Нито в иско-вата молба се
твърди, нито свидетелката поддържа, че ищцата е понесла неимуществени вреди,
изразяващи във влошаване на психичното й здраве – изпадане в клинична депресия
или някакво патологично разстройство на психиката, за установяване на които да
се изискват специални познания. Употребеният от свидетелката термин „депресия“ е
използван в неговия житейския смисъл на психически и емоционален стрес,
негативни изживявания, потиснатост, които със-тояния могат да бъдат установявани
с гласни доказателства.
Неоснователно е и наведеното във въззивната жалба
възражение за недоказаност на свидетелските показания в частта им относно
намалените професионални участия на ищцата в резултат на публикацията.
Свидетелските показания не притежават качеството „доказаност“ или
„недоказаност“, тъй като самите те са гласно доказателство, ангажирано в случая
от ищцата за установяване на твърденията й за претърпени неимуществени вреди,
които твърдения с оглед преценката на ангажираните доказателства по делото,
биха могли да се приемат за доказани или недоказани. От друга страна: показанията
на свидетелката, че в причинна връзка с процесната статия ищцата е понесла
негативни изживявания и стрес, което й я довело до творческа криза, попречило й е да реализира планирани участия и
ангажименти, не касаят вреди, които ищцата не твърди да е понесла, а наведените
в исковата молба фактически твърдения за претърпени от нея неимуществени вреди от
процесното увреждане в различни аспекти.
Поради
съвпадение на крайните изводи на двете съдебни инстанции относно изхода от
разглеждането на спора, решението на СРС в обжалваната част следва да се
потвърди.
С оглед
неоснователността на въззивната жалба, на жалбоподателя не се дължат раз-носки
по реда на чл.78, ал.1 ГПК.
Ответницата
по жалбата има право на разноски за въззивната инстанция, но тъй като същата не
е ангажирала доказателства за извършването на такива и не е заявила искане за тях-ното
присъждане на основание чл.78, ал.3 ГПК, съдът не дължи произнасяне на това
основание.
Воден от
горното, Съдът
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 178984/24.07.2017 г.,
постановено по гр.д.№ 26729/2014 г. по описа на СРС – в ЧАСТТА, с която „Н.М.Г.“ АД, ЕИК *******е осъдено да заплати на Р.К.Н.,
ЕГН ********** на основание чл.49 във връзка с чл.45 от ЗЗД сумата 5 000,00 лева, представляваща
обезщетение за причинени неимуществени вреди, изразяващи се в засягане на
честта, достойнството и доброто й име, вследствие на публикуване на 21.03.2014
г., бр.66 /812/ в издавания от дружеството вестник „Всеки ден“, на статия със
заглавие „Р.К. в развод“, съдържаща неверни и обидни твърдения за ищцата, ведно
със законната лихва върху тази сума, считано от 21.03.2014 г. /датата на
увреждането/ до окон-чателното изплащане на сумата.
Първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен предявеният иск
за сумата над 5 000,00 лева до пълния предявен размер от 10 000,00
лева, не е обжалвано и е влязло в сила.
Решението
може да се обжалва с касационна жалба пред Върховния касационен съд
при наличието на предпоставките на чл.280,
ал.1 и ал.2 ГПК в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.