РЕШЕНИЕ
№
гр. Русе, 07. 02.2020
г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
Административен съд - Русе, VI - ти състав, в публично съдебно заседание на двадесет и осми януари през
две хиляди и двадесета година, в състав:
СЪДИЯ: ЕЛИЦА ДИМИТРОВА
при секретаря БИСЕРКА
ВАСИЛЕВА като разгледа докладваното
от съдия ДИМИТРОВА административно
дело № 765 по описа за 2019
година, за да се произнесе съобрази следното:
Производството е по
чл.197 ал.2 от ДОПК.
Образувано е по жалба на Г.П.Д. против
решение № 313/30.10.2019 г. на Ч.Я. – в.и.д. директор на ТД на НАП – Варна, с
което е оставена без уважение жалбата му срещу постановление за налагане на
обезпечителни мерки с изх.№ С190018-022-0091422/ 03.10.2019г. , издадено от
публичен изпълнител в дирекция „Събиране“ при ТД на НАП Варна, с което е
наложен запор върху трудовото му възнаграждение, получавано от „Донау транзит”
ООД с ЕИК *********. В жалбата са развити подробни съображения за
незаконосъобразност на оспореното решение и на потвърденото с него
постановление за налагане на обезпечителни мерки поради неправилно приложение
на материалния закон, конкретно е налице позоваване на изтекла давност съгласно
чл.82 ал.1 б.”а „ ЗАНН и на Тълкувателно решение № 2 от 12.04.2017 г.
по тълк. дело № 3/2016 г. на Върховен административен съд и Тълкувателно постановление № 2
от 18.03.2019г на Общото събрание на съдиите от ОСГТК на ВКС и Първа и
Втора колегия на ВАС по т.д. 1/2017г.
Иска се тяхната отмяна. Претендира присъждането на направените деловодни
разноски.
Ответникът по жалбата – директорът на ТД на НАП – Варна,
чрез процесуалния си представител, изразява становище за неоснователност на
жалбата. Счита, че правилно е приложен материалния закон, доколкото давността е
прекъсната и доколкото по отношение на присъдените разноски е приложима нормата
на чл. 171 вр.чл.168 ал.2 т.6 ДОПК. Моли
съда да постанови решение, с което да отхвърли жалбата като неоснователна.
Претендира присъждането на юрисконсултско възнаграждение.
Съдът, като съобрази становищата на страните и събраните
по делото доказателства, приема за установено следното:
Жалбата е подадена от процесуално
легитимирана страна - адресата на акта, който е неблагоприятно засегнат от
него, в преклузивния срок, след изчерпване на възможността за обжалване по административен ред и при
наличие на правен интерес, поради което е допустима. Разгледана по
същество, тя се явява основателна.
С процесното Постановление
за налагане на обезпечителни мерки с изх. № С190018-022-0091422/ 03.10.2019г.
на публичен изпълнител в дирекция "Събиране" при ТД НАП- Варна, с
мотиви, че ще се затрудни събирането на публично вземане в размер на 1609,74
лв.,в това число главница 1566,70лв. и лихва от 43,04лв. е наложена обезпечителна мярка – запор върху
трудовото възнаграждение на
жалбоподателя, получавано от „Донау транзит” ООД с ЕИК *********. Така
постановеният акт е обжалван на основание и в срока по чл. 197, ал. 1 от ДОПК пред компетентния за това горестоящ
административен орган - Директора на ТД на НАП - гр. Варна, като в проведеното
административно производство, Директорът на ТД на НАП – Варна го е потвърдил
изцяло
Настоящото решение на
Директора на ТД на НАП - гр. Варна, с което е потвърдено обжалваното
постановление, е предмет на настоящия административноправен спор, съгласно
разпоредбата на чл. 197, ал. 2 от ДОПК.
От приложената по делото
административна преписка е видно, че на 25.04.2014г. в ТД на НАП Варна е
получен изпълнителен лист , издаден по АНД 2887/2013г. по описа на РРС срещу Г.П.Д.,
след като е бил осъден да заплати глоба в полза на държавата от 1500лв. по
сметка на РРС , 101,70лв. разноски по сметка на ОДМВР-Русе и 5лв. такса за
издаване на ИЛ по сметка на РРС. Образувано е ИД № 18150005328/2015г. в ТД на
НАП,без да е посочена датата на образуване, като съобщението за доброволно изпълнение № 005328/2015/000001/27.08.2015г. е
получено лично от жалбоподателя на 07.09.2015г. На 15.12.2015г. е извършено
разпределение на постъпили на 07.12.2015г. по ИД сума от 20лв. –главница по такси по сметка на
ОДМВР-Русе.
В последствие е издадено
ПНОМ № С190018-022-0091422 от 03.10.2019г.
От изисканата информация от
РС-Русе и приложеното съдебно решение е видно, че с решение № 147/ 19.02.2014г.
по АНД 2887/2013г. в сила от 16.04.2014г. по реда на чл.78 а НК е наложено
адм.наказание глоба в размер на 1500лв. и са присъдени разноски в полза на
ОДМВР- 101,70лв и в полза на РРС-5 лв.такса за издаване на ИЛ.
При така установеното от
фактическа страна, настоящият състав на Административен съд - гр. Русе, намира
следното от правна страна:
Съдът съобразно задължението
си за пълна служебна проверка на законосъобразността на оспорвания акт по чл. 168 от АПК, вр. § 2 от ДР на ДОПК, извършва преценка дали при
издаването на двата акта са спазени всички изисквания за законосъобразност -
наличието на компетентност на органа; спазване на материалните и процесуалните
правила при издаването им; изискването за писмена форма и съобразяване с целта на
закона.
При извършване на служебната
проверка, настоящият съдебен състав преценява, че ПНОМ е издадено от
компетентен орган - публичен изпълнител в ТД на НАП Варна, съгласно
правомощията му, определени в чл. 167 от ДОПК. Постановлението е в предвидената в чл. 196 от ДОПК писмена форма и съдържа посочените в
същата норма задължителни реквизити. Обжалваното решение на директора на ТД на
НАП Варна също е валидно и допустимо. Същото е издадено от компетентен орган.
Съгласно разпоредбата на чл. 197, ал. 3 от ДОПК, съдът отменя обезпечителните мерки,
в три хипотези: 1/ предоставянето от страна на длъжника на обезпечение в пари,
безусловна или неотменяема банкова гаранция или държавни ценни книжа; 2/ липса
на изпълнително основание, или 3/ неспазване на изискванията за налагане на
предварителни обезпечителни мерки по чл. 121, ал. 1 и чл. 195, ал. 5 от ДОПК.
В конкретния случай не се
оспорва размера на задължението по изпълнително основание, а се твърди, че то е
погасено по давност.
Производството по налагане
на обезпечителни мерки е започнало въз основа на установено и изискуемо
публично вземане,с цел обезпечаването му по горецитираното изпълнително дело и
в посочения размер.
Съгласно чл. 195, ал. 1 ДОПК на обезпечение подлежат установените
и изискуеми публични вземания, като обезпечението се извършва чрез налагане на
някоя от предвидените в чл. 198, ал. 1 от същия кодекс обезпечителни мерки. Следва се
отбележи, че разпоредбата на чл. 195, ал. 1 ДОПК касае публичните вземания на
държавата към жалбоподателя. В тази връзка последният се позовава на изтекла
давност с оглед на характера на вземането- глоба, наложена с влязло в сила
съдебно решение. Спорът по приложението на закона произтича от обстоятелството,
че глобата, освен административно наказание, е и публично вземане, каквито са и
останалите изброени в чл. 162, ал.2 ДОПК вземания - данъците, осигурителните
вноски, митните сборове и др. Разликата между глобата и останалите публични
държавни и общински вземания е, че глобата е административно наказание,
резултат от упражнена административно-наказателна репресия, чието основание и
размер се определят в наказателния и адмнистртивно-наказателния процес.Именно
спецификата на глобата като вид административно наказание е факторът, който е в
основата на сравнително по-кратките давностни срокове за реализиране на
административно-наказателната отговорност и за изпълнението на
административното наказание. Тази специфика на глобата е предмет на
задължителната практика по Тълкувателно
решение № 2 от 12.04.2017 г. постановено по т. д. № 3/2016 г. по описа на
Върховния административен съд на Република България - ОСС от I и II колегия и
дори още по-конкретно именно с оглед на спецификата на глобата по чл.78 а НК и
на Тълкувателно решение № 2 / 28.02.2018г. по т.д.2/ 2017г на ОСНК на ВКС/ по
въпроси 7 и 8/
С процесното съдебно решение, влязло в сила на 16.04.2014 г., на
жалбоподателя е наложена адм. Наказание „глоба“ в размер на 1500 лв.
Тук именно следва да се
посочи, че институтът на давността във връзка с изпълнение на наказанията, е
уреден изрично в ЗАНН, което изключва възможността за прилагане на чл. 171 от ДОПК, както неправилно е приел решаващия орган.
В тази връзка следва да бъде съобразено Тълкувателно решение № 2 от 12.04.2017
г. постановено по т. д. № 3/2016 г. по описа на Върховния административен съд
на Република България - ОСС от I и II колегия, според което след прекъсване на
давността в хипотезата на чл. 82, ал. 2 от ЗАНН при изпълнение на административното
наказание "глоба", се прилага давностният срок по чл. 82, ал. 1, б. "а" от ЗАНН, т. е.
определената по реда на ДОПК давност не може да намери приложение в случаи от
категорията на процесния. Същите са и съображенията по въпроси 7 и 8 от
Тълкувателно решение № 2 / 28.02.2018г. по т.д.2/ 2017г на ОСНК на ВКС, в които
се препраща към давностните
срокове уредени в ЗАНН.
Според разпоредбата на чл. 82, ал. 1, б "а", вр. ал. 2 от ЗАНН, административното наказание не се
изпълнява, ако са изтекли: две години, от влизане в сила на акта, с който е
наложено наказанието, и се прекъсва с всяко действие на надлежните органи,
предприето спрямо наказания за изпълнение на наказанието. След завършване на
действието, с което е прекъсната давността, започва да тече нова давност.
Съгласно ал. 3 от същата разпоредба, независимо от спирането или прекъсването
на давността, административното наказание не се изпълнява, ако е изтекъл срок,
който надвишава с една втора срока по ал. 1. Разпоредбата на предходната алинея
не се прилага по отношение на глобата, когато за събирането й в срока по ал. 1
е образувано изпълнително производство ( чл. 82, ал. 4 ЗАНН).
С ТР № 2/04.12.2017 г. постановено по т. д. № 3/2016 г.,
ВАС е приел, че след прекъсване на давността, в хипотезата на чл. 82, ал. 2 ЗАНН, при
изпълнение на административното наказание "глоба", се прилага
давностният срок по чл. 82, ал. 1, б. "а" ЗАНН". Според изложените в ТР мотиви, при разглеждане на
правната природа на глобата, превес следва да има нейният характер на
административно наказание, а не на публично вземане, поради което е неприложим
общия давностен срок за събиране на публични държавни вземания, предвиден в чл. 171, ал. 1 ДОПК. При тази
правна уредба и с оглед посоченото ТР № 2/04.12.2017 г., приложими в случая са
разпоредбите на ЗАНН, уреждащи погасителната давност, като специален закон,
който изключва приложението на нормите на ДОПК, противно на приетото в
оспореното решение.
Съгласно задължителното за
прилагане Тълкувателно решение № 2 от 12.04.2017 г. постановено по т. д. №
3/2016 г. на ВАС разпоредбата на чл. 82, ал.4 ЗАНН изключва приложението само
на чл. 82, ал.3 ЗАНН. Тя не изключва приложението на чл. 82, ал.2 ЗАНН, който
предвижда прекъсването на давността с всяко действие, предприето за изпълнение
на наказанието, нито правилото, че след завършване на действието, с което е
прекъсната давността, започва да тече нова давност
В случая давността е
прекъсната на 07.09.2015г. с връчване на съобщението за доброволно изпълнение и
на 15.12.2015г. с извършеното разпределение на постъпили суми само за такси. Обаче
Тълкувателно решение № 2 от 12.04.2017 г. по тълк. дело № 3/2016 г. на Върховен
административен съд касае давността, в хипотезата на чл. 82, ал. 2 от ЗАНН, при изпълнение на административното
наказание "глоба". По отношение на наложената глоба давността е
прекъсната на 07.09.2015г. и от тогава започва да тече новия двугодишен
давностен срок по чл.82 ал.1 б. а ЗАНН. В рамките на този нов срок до
07.09.2017г./ или най-късно до 15.12.2015г./ не са предприети действия по
изпълнението. Такива с процесното ПНОМ са предприети едва на 03.10.2019г., т.е.
две години след изтичане на давностния срок по чл.82 ал.2 вр.ал.1 б.а ЗАНН, т.е
след като е изтекла погасителната давност.
След 07.09.2018г., съгласно чл.
168, т. 3 ДОПК, публичното вземане от „глоба в размер
на 1500лв“ е погасено по давност и отпада
възможността не
само за обезпечаването му, но и за
принудителното му изпълнение. Предвид изрично направеното от жалбоподателя
възражение
пред ответника за погасяване на вземането по
давност, то последното вземане, на основание чл.
173 ДОПК, следва да бъде отписано, а
производството по принудително изпълнение да бъде прекратено /чл.
255, ал. 1 ДОПК/.
Или иначе казано, предвид
разпоредбите на чл. 82, ал. 1, б. "а" от ЗАНН и Тълкувателно
решение № 2/12.04.2017 г. за глобата от 1500лв давностният срок е изтекъл през
2017 г. Това означава, че към момента на издаване на Постановление за налагане
на обезпечителни мерки с изх. ПНОМ № С190018-022-0091422 от 03.10.2019г. и
решение № 313/30.10.2019г . на директора на ТД на НАП – гр. Варна, този срок е
изтекъл и не съществува изпълнително основание за обезпечаването
,респ.принудителното събиране на погасеното по давност публично вземане от
глоба. Издаването на ПНОМ , е извършено след
изтичането на давността по чл.
82, ал. 1 б. "а" от ЗАНН, поради което
няма как да доведе до нейното прекъсване, а още по- малко спиране.
За вземания, които са
различни от глоби, основанието за прекратяване е по ДОПК. За таксите и
разноските, по влезли в сила присъди/ съдебни решения/, като вид публично
вземане по чл. 162, ал. 2, т. 6 от ДОПК, се прилагат нормите на ДОПК,
уреждащи давността. Съгласно чл. 171 от ДОПК ал. 1 публичните вземания се погасяват с
изтичането на 5-годишен давностен срок, считано от 1 януари на годината,
следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение,
освен ако в закон е предвиден по-кратък срок. Съгласно ал. 2 на същата
разпоредба с изтичането на 10- годишен давностен срок, считано от 1 януари на
годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното
задължение, се погасяват всички публични вземания независимо от спирането или
прекъсването на давността освен в случаите, когато задължението е отсрочено или
разсрочено. Съгласно чл. 172. ал. 1 от ДОПК давността спира: 1. когато е
започнало производство по установяване на публичното вземане - до издаването на
акта, но за не повече от една година; 2. когато изпълнението на акта, с който е
установено вземането, бъде спряно - за срока на спирането; 3. когато е дадено
разрешение за разсрочване или отсрочване на плащането - за срока на
разсрочването или отсрочването; 4. когато актът, с който е определено
задължението, се обжалва: 5. с налагането на обезпечителни мерки; 6. когато е
образувано наказателно производство, от изхода на което зависи установяването
или събирането на публичното задължение. Съгласно ал. 2 давността се прекъсва с
издаването на акта за установяване на публичното вземане или с предприемането
на действия по принудително изпълнение. По отношение на разноските и таксата
давността е прекъсната на 07.09.2015г. и на 15.12.2015г., т.е в петгодишния
срок по чл.171 ал.1 ДОПК, обаче по отношение на това публично вземане с остатък
в общ размер 109,74лв. към датата на
ПНОМ, налагането на запор върху цялото трудово възнаграждение не е съобразено с
дължимата сума.
В заключение следва да се посочи, че публичният
изпълнител е следвало да съобрази изтеклата давност по отношение на глобата и
така да съобрази и размера на публичното задължение и едва тогава да направи
извод, че налагането на ПНОМ е наложително поради затруднено събиране на
изискуемото вземане, а ответната страна е следвало да съобрази искането на
жалбоподателя за прилагане на давността. Като не е процедирал по този начин
публичният изпълнител е допуснал нарушение на материалния закон, което не е
било отстранено и от решаващия орган.
Доколкото естеството на акта не позволява решаването на
делото по същество от съда, след отмяната на решението на директора на ТД на
НАП – Варна и на посоченото разпореждане, преписката, на основание чл.160, ал.3
вр.чл.144, ал.2 от ДОПК, следва да бъде върната на публичния изпълнител със задължителни
указания по тълкуването и прилагането на закона.
Жалбоподателят е направил искане за присъждане на
разноски съгласно представен списък. Присъждане на адвокатско възнаграждение се
претендира за процесуално представителство и съдействие в съдебното производство. По изложените
съображения и на основание чл.161, ал.1, изр. първо от ДОПК, в полза на
жалбоподателя и съобразно направеното искане следва да бъдат присъдени
деловодните разноски в съдебното производство в общ размер на 360 лева, включващи
държавна такса от 10 лева и адвокатско възнаграждение в размер на 350 лева.
Тези разноски, на основание § 1, т.6 от ДР на АПК вр. § 2 от ДР на ДОПК, следва
да бъдат възложени в тежест на НАП, която агенция е самостоятелно юридическо
лице съгласно чл.2, ал.2 от ЗНАП.
Така мотивиран и на основание чл.160, ал.1 и ал.3
вр.чл.144, ал.2 от ДОПК, съдът
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ по жалба на Г.П.Д. ЕГН ********** решение №
313/30.10.2019 г. на Ч.Я. – в.и.д. директор на ТД на НАП – Варна, с което е
оставена без уважение жалбата му срещу постановление за налагане на
обезпечителни мерки с изх.№ С190018-022-0091422/ 03.10.2019г. , издадено от
публичен изпълнител в дирекция „Събиране“ при ТД на НАП Варна
ОТМЕНЯ постановление за налагане на обезпечителни мерки с изх.№
С190018-022-0091422/ 03.10.2019г. , издадено от публичен изпълнител в дирекция
„Събиране“ при ТД на НАП Варна
ВРЪЩА преписката на публичния изпълнител при ТД на НАП – Варна,
за ново произнасяне по подаденото от Г.П.Д. ЕГН ********** възражение срещу ПНОМ С190018-022-0091422/
03.10.2019г. и за прекратяване на ИД в
частта му касаеща сумата от 1500лв , съобразено с дадените в настоящото
решение указания по тълкуването и прилагането на закона, съдържащо се в
мотивите на настоящото решение.
ОСЪЖДА Националната агенция по приходите да заплати на Г.П.Д.
ЕГН ********** сумата от 360 лева – деловодни разноски.
Решението не подлежи на обжалване.
СЪДИЯ: