Р       Е       Ш     Е      Н      И      Е

 

град София, 29.06.2022 година

            В    И  М  Е  Т  О    Н А     Н  А  Р  О  Д  А

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на двадесет и осми април през две хиляди двадесет и втора година в състав:

 

                                                     ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ

                                                                        ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА

                                                               мл.с.: ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА

 

при секретаря ЦВЕТЕЛИНА ПЕЦЕВА и с участието на прокурор …..……… разгледа докладваното от съдия ПЕЙЧИНОВА въз.гр.дело №421 по описа за 2021 година и за да се произнесе след съвещание, взе предвид следното:

 

                Производството е по реда на чл.258 – чл.273 и чл.248, ал.3 от ГПК.

           С решение №80324 от 02.05.2020г., постановено по гр.д.№15433/2019г. по описа на СРС, І Г.О., 173-ти състав, е признато за установено по реда на чл.422 ГПК, че Л.Р.К. дължи на "Т.С." ЕАД на основание чл.79, ал.1 ЗЗД сумата от 585.35 лв., главница за доставена, но незаплатена, топлинна енергия в топлоснабден имот – апартамент №60, находящ се в град София, ж.к."*****, аб.№168123, за периода м.05.2014г. - м.04.2015г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение (13.09.2018г.) до окончателното ѝ изплащане; като е отхвърлен иска за главница за потребена топлинна енергия за разликата над уважената част от 585.35 лв. до пълния предявен размер от 1214.84 лв., представляваща стойност на доставена, но незаплатена топлинна енергия за периода м.05.2014г. - м.04.2015г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение (13.09.2018г.) до окончателното ѝ изплащане, както и изцяло е отхвърлен иска с правно основание чл.422 ГПК вр. чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата от 367.58  лв., представляваща законна лихва за забава върху главницата за периода 16.09.2015г. - 07.09.2018г.. С решението е осъдена Л.Р.К. да заплати на "Т.С." ЕАД на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата от 81.65 лв., представляваща направени разноски в заповедното производство  по ч.гр.д. №60114/2018г. по описа на СРС, І Г.О., 173-ти състав, както и сумата от 225.03 лв., представляваща направени разноски в исковото производство  по гр.д. №15433/2019г. по описа на СРС, І Г.О., 173-ти състав. С решението е осъдена "Т.С." ЕАД да заплати на Л.Р.К. на основание чл.78, ал.3 ГПК сумата от 63.00 лв., представляваща направени разноски в исковото производство по гр.д. №15433/2019г. по описа на СРС, І Г.О., 173-ти състав.

            Постъпила е въззивна жалба от ищеца - "Т.С." ЕАД, с която се обжалва решение №80324 от 02.05.2020г., постановено по гр.д.№15433/2019г. по описа на СРС, І Г.О., 173-ти състав, в частта, в която е отхвърлен предявения установителен иск с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД във вр. с чл.149 от ЗЕ срещу ответницата – Л.Р.К. за признаване за установено, че дължи на ищеца - "Т.С." ЕАД, за разликата над уважения размер от 585.35 лв. до пълния предявен размер от 1214.84 лв., представляваща стойност на доставена, но незаплатена топлинна енергия за периода м.05.2014г. - м.04.2015г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение (13.09.2018г.) до окончателното ѝ изплащане, както и в частта, в която е изцяло отхвърлен предявения установителен иск с правно основание чл.422 ГПК вр. чл.86 ЗЗД за сумата от 367.58  лв., представляваща законна лихва за забава върху главницата за периода 16.09.2015г. - 07.09.2018г.; както и в частта на неприсъдените в цялост разноски. Инвокирани са доводи за незаконосъобразност на съдебното решение в обжалваните части, като постановено в нарушение на материалния закон. Твърди се, че неправилно СРС е приел, че вземанията за главница за част от исковия период са погасени по давност, без да отчете факта, че в случая се претендират вземания за периода м.05.2014г. - м.04.2015г. по издадена обща фактура на 31.07.2015г. и съответно вземанията по тази фактура, съгласно чл.33, ал.1 от раздел IХ от Общите условия, стават изискуеми на 16.09.2015г., от която дата започва да тече и погасителната давност и към датата на подаване в съда на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК– 13.09.2018г. не е изтекла. Поддържа се още, че неправилно СРС е приел, че по делото липсват доказателства ответницата да е изпаднала в забава относно претендираните вземания за главница и на това основание е отхвърлен предявения установителен иск с правно основание чл.422 от ГПК във вр. с чл.86, ал.1 от ЗЗД. Предвид на изложеното моли съда да постанови съдебен акт, с който да отмени решението на СРС в обжалваните части и да постанови друго решение, с което да уважи изцяло предявените искове срещу ответницата за главница и обезщетение за забава в размерите, посочени в исковата молба по отношение на процесния топлоснабден имот. Претендира присъждане на сторените разноски и юрисконсултско възнаграждение за двете съдебни инстанции.

            Въззиваемата страна - Л.Р.К., чрез пълномощник адв.Р.Р., депозира писмен отговор, в който взема становище за неоснователност на подадената въззивна жалба от ищеца. Поддържа се, че решението на СРС в обжалваните части е постановено при правилно прилагане на материалния закон и при съобразяване със събраните по делото доказателства. Моли съда да постанови съдебен акт, с който да потвърди като правилно и законосъобразно решението на СРС в частите, предмет на  обжалване с въззивна жалба от ищеца. Претендира присъждане на разноски, направени във въззивното производство.

Трето лице-помагач - „Техем сървисис” ЕООД не изразява становище по подадената въззивна жалба на ищеца.

          Постъпила е въззивна жалба от ответницата - Л.Р.К., чрез пълномощник адв.Р.Р., срещу решение №80324 от 02.05.2020г., постановено по гр.д.№15433/2019г. по описа на СРС, І Г.О., 173-ти състав, в частта, в която е уважен предявения установителен иск с правно основание чл.422 от ГПК във вр. чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД за сумата от 585.35 лв., главница за доставена, но незаплатена, топлинна енергия в топлоснабден имот – апартамент №60, находящ се в град София, ж.к."*****, аб.№168123, за периода м.05.2014г. - м.04.2015г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение (13.09.2018г.) до окончателното ѝ изплащане, както и в частта на възложените разноски. Изложени са доводи за незаконосъобразност на съдебното решение в обжалваната част, като постановено в нарушение на материалния закон. Излага се, че по делото е останал недоказан основният правопораждащ юридически факт за възникването на договорните отношения между страните по повод доставка на топлинна енергия, а именно, че ответницата се легитимира като собственик на процесния топлоснабден имот през исковия период от време. Поддържа, че по делото липсват доказателства, от които да се установява, че ответницата е собственик на процесния имот, поради което е останал недоказан факта за възникването на облигационна връзка между страните в производството. Представената декларация по чл.14 от ЗМДТ не е титул за собственост, поради което от нея не може да се направи извод, че ответницата е носител на вещно право върху имота.  Твърди се, че от събраните по делото доказателства се установява, че трети за спора лица са собственици на имота, поради което само на посоченото основание предявеният иск се явява неоснователен и като такъв следва да бъде отхвърлен. На следващо място се поддържа, че претендираните от ищеца вземания за главница и обезщетение за забава за целия исков период са погасени по давност, което е основание да се отхвърлят изцяло предявените искове. Предвид на изложеното моли съда да постанови съдебен акт, с който да отмени решението на СРС в обжалваната част и да постанови друго решение, с което да отхвърли изцяло предявения установителен иск с правно основание чл.422 от ГПК във вр. чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД. Претендира присъждане на разноски, направени във въззивното производство, както и изцяло сторените разноски, направени пред първоинстанционния съд. Представя списък по чл.80 от ГПК относно разноските, направени във въззивното производство.

Въззиваемата страна - „Т.С.” ЕАД, не депозира писмен отговор, в подадена писмена молба от 21.04.2022г. взема становище за неоснователност на подадената въззивна жалба от ответника. Моли съда да постанови съдебен акт, с който да потвърди решението на СРС в частта, в която е уважен предявения установителен иск с правно основание чл.422 от ГПК във вр. чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД.

Трето лице-помагач - „Техем сървисис” ЕООД не изразява становище по подадената въззивна жалба от ответника.

Постановено е определение №146580/10.07.2020г. по гр.д. №15433/2019г. по описа на СРС, І Г.О., 173-ти състав, с което е оставена без уважение молба по чл.248 ГПК вх. №5059630/26.05.2020г., подадена от Л.Р.К., чрез пълномощник адв.Р.Р., за изменение на решение №80324/02.05.2020г. по гр.д. №15433/2019г. по описа на СРС, І Г.О., 173-ти състав, в частта за разноските.

Постъпила е частна жалба от ответницата - Л.Р.К., срещу определение №146580 от 10.07.2020г., с което е оставена без уважение молба по чл.248 ГПК вх. №5059630/26.05.2020г., подадена от Л.Р.К., чрез пълномощник адв.Р.Р., за изменение на решение №80324/02.05.2020г. по гр.д. №15433/2019г. по описа на СРС, І Г.О., 173-ти състав, в частта за разноските.

В частната жалба са релевирани доводи за неправилност и незаконосъобразност на обжалваното определение, като постановено в нарушение на материалния закон. Твърди се, че неправилно СРС е изчислил разноските, които е присъдил в полза на ответницата. Поддържа, че от доказателствата по делото се установява, че претендираните от ответницата разноски за адвокатското възнаграждение в заповедното производство са заплатени не лично от нея, а от трето лице за нейна сметка, поради което следва да се приеме, че същите са реално сторени и следва да се възложат в тежест на ответното дружество. Моли съда да постанови съдебен акт, с който да отмени атакуваното определение и вместо него постанови друго, с което да измени постановеното решение като сторените от ищцата разноски за адвокатското възнаграждение в заповедното производство се присъдят в нейна полза.  Претендира присъждане на разноски за настоящата инстанция.

Ответникът по жалбата – „Т.С.” ЕАД, не депозира писмен отговор и не взема становище относно подадената частна жалба.

Предявени са от „Т.С.” ЕАД срещу Л.Р.К. при условията на обективно съединяване искове с правно основание чл.422 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД.

С оглед предмета на подадените въззивни жалби от страните, съдът  приема, че на въззивен контрол подлежи изцяло постановеното първоинстанционно решение.

Софийският градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така, както е изложена подробно от първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са събрани доказателства по смисъла на чл.266, ал.2 и ал.3 от ГПК, които да променят установената фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са правилно обсъдени и преценени към релевантните за спора факти и обстоятелства.

В конкретния случай не е спорно между страните и се установява от доказателствата по делото, че за процесните искови суми видно от приложеното ч.гр.д. №60114/2018г. по описа на СРС, І Г.О., 173-ти състав, въззивникът –ищец - „Т.С.” ЕАД е подала заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК на 13.09.2018г. и е постановена на 26.09.2018г. заповед за изпълнение на парично задължение по реда на чл.410 от ГПК срещу Л.Р.К. за заплащане на сумите, посочени в заявлението. В срока по чл.414 от ГПК е подадено от длъжника - Л.Р.К. възражение, поради което дължимите от нея суми, посочени в заповедта на изпълнение, са предмет на предявените в настоящото производство установителни искове.

Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:

Въззивните жалби, с които съдът е сезиран, са допустими - подадени са в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирани страни в процеса, срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледат по същество.

Разгледани по същество въззивната жалба на ищеца - "Т.С." ЕАД, е НЕОСНОВАТЕЛНА, а въззивната жалба на ответницата - Л.Р.К., е ОСНОВАТЕЛНА.

Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Обжалваното решение е валидно /не е постановено в нарушение на правни норми, които регламентират условията за валидност на решенията – постановено е от съд с правораздавателна власт по спора, в законен състав, в необходимата форма и с определеното съдържание/ и допустимо /съдът е разгледал предявените искове като им е дал правилна правна квалификация/, но по същество е неправилно в частта, в която е уважен предявения установителен иск с правно основание чл.422 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД поради допуснато нарушение на императивни материалноправни норми. Първоинстанционният съдебен акт в останалите обжалвани части – в частта, в която е отхвърлен предявения установителен иск с правно основание чл.422 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД, както и е изцяло отхвърлен предявения установителен иск с правно основание чл.422 ГПК вр. чл.86 ЗЗД, е правилен, постановен в съответствие с материалния закон. За да постанови обжалваното съдебно решение относно предявения установителен иск за главница – стойност на доставена в процесния имот топлинна енергия, първоинстанционният съд е приел, че досежно претендираните вземания за част от исковия период е основателно направеното от ответника възражение за погасяване по давност, поради което предявеният установителен иск с правно основание чл.422 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД е частично уважен. Така приетият краен извод на СРС за частична основателност на предявения установителен иск с правно основание чл.422 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД е обоснован при неправилно тълкуване и прилагане на материалния закон. Относно предявеният установителен иск за мораторна лихва, който е изцяло отхвърлен, първоинстанционният съд е приел, че при доказателствена тежест за ищеца по делото не са ангажирани доказателства, че ответницата е изпаднала в забава досежно претендираните вземания за главница, който краен правен извод се споделя от настоящия въззивен състав и в тази част съдебният акт е правилен и законосъобразен, постановен при  правилно прилагане на материалния закон.

В процесната хипотеза и противно на поддържаното във въззивната жалба на ответницата съдът приема, че от събраните по делото доказателства се установява обстоятелството, че ответницата - Л.Р.К. се легитимира като собственик на 1/2 ид.ч. от процесния топлоснабден имот - апартамент №60, находящ се в град София, ж.к."*****, аб.№168123; през исковия период от време. От представената по делото декларация по чл.14 от ЗМДТ, подадена през 2000г. от Л.Р.К.  се установява, че същата е декларирала пред администрацията на СО, че притежава 1/2 ид.ч. от процесния топлоснабден имот, придобит по наследство. Тази декларация, депозирана пред данъчната администрация, по естеството си съставлява извънсъдебно признание за декларираните в нея обстоятелства. Макар че подадената декларация по чл.14 от ЗМДТ не съставлява титул за собственост, това не я лишава от доказателствена стойност, а вменява в задължение на съда да извърши съвкупна преценка на всички ангажирани по делото доказателства, твърденията и възраженията на страните, както и направените от тях оспорвания. В случая ответницата не е заявила в хода на делото, че депозираната от нея пред СО декларация по чл.14 от ЗМДТ удостоверява неверни фактически обстоятелства. Отделно от това по делото не са ангажирани никакви доказателства, които да опровергаят или разколебаят извънсъдебното признание на ответницата, направено пред данъчната администрация относно принадлежността на правото на собственост по отношение на процесния имот. На следващо място съдът намира да посочи, че в случая следва да се съобрази и обстоятелството, че ответницата е включена в списъка на етажните собственици, в качеството й на собственик на апартамент №60, в процесната жилищна сграда, като е декларирал 3 бр. разпределители и 3 бр. вентили. Индивидуалната справка и главен отчет, изготвяни от фирмата за дялово разпределение, които се отнасят за исковия период, са на името на ответницата. Дали същата реално е ползвала имота през процесния период няма отношение при извършване на преценка относно качеството на клиент на топлинна енергия за битови нужди. Ответницата не твърди и съответно не са ангажирани доказателства, че се е разпоредила с процесния имот преди началото на исковия период. По изложените съображения въззивният съд счита, че ищецът е изпълнил доказателствената си тежест да установи принадлежността на правото на собственост върху процесния имот за исковия период. Според действалата през периода разпоредба на чл.153, ал.1 ЗЕ потребител на топлинна енергия за битови нужди е собственикът или титулярът на вещното право на ползване на топлоснабдявания имот. Разпоредбата императивно установява кой е страна по облигационното отношение с топлопреносното предприятие, като меродавно е единствено притежанието на вещно право върху имота – собственост или вещно право на ползване. В случая след като по делото е установен факта, че ответницата е собственик на 1/2 ид.ч. от имота през процесния период, т.е. без съмнение през процесния период същата е имала качеството потребител/клиент на топлинна енергия по смисъла на чл.153, ал.1 ЗЕ и е страна по договорното отношение с ищеца за продажба на топлинна енергия, поради което е налице основанията в закона за ангажиране на нейната договорна отговорност за заплащане на дължими суми за доставена в имота топлинна енергия, съобразно притежавания от нея дял от правото на собственост върху имота, т.е. до размер на 1/2 част от общия размер на вземането. Обстоятелството колко точно количество топлинна енергия е доставено в сградата и конкретно в жилището на ответника е от значение единствено към доказването на размера на иска, като евентуалната недоказаност на този размер не може да доведе до отхвърлянето му съгласно чл.162 ГПК. 

В случая въз основа на констатациите на вещото лице, изготвило съдебно-техническата експертиза съдът  приема, че по делото е доказан и размерът на реално потребеното количество топлоенергия за процесния период. Съдът кредитира приетото по делото заключение на съдебно-техническа експертиза, което е изготвено не само на базата на изходящите от ищеца фактури, но експертът е извършил и проверки на месечните отчети на общия топломер в сградата, както и на дяловите разпределения от фирмата за топлинно счетоводство. Съгласно заключението на приетата по делото съдебно-техническа експертиза, в случая дяловото разпределение на топлинната енергия за имота на ответникът през процесния период е извършено правилно и съобразно нормативните изисквания на действащата през периода нормативна уредба, като дела на ответника за ползвана топлинна енергия е изчислен точно. Ответницата не е установила да се е възползвала от предвиденото рекламационно производство и да е оспорила изготвените от третото лице-помагач изравнителни сметки в установените срокове съгласно чл.32 ал.3 от Общите условия, които имат силата на закон за страните – в 45-дневен срок след периода, за който се отнасят, нито в срока за рекламации за отчет на уредите и разпределението по чл.70, ал.6 от Наредбата за топлоснабдяването, поради което и с оглед на липсата на мотивирано оспорване на тези документи и по настоящото производство, съдът намира, че разпределението е извършено по описания и отразен от експерта начин в съответствие с нормативната уредба. 

По изложените съображения съдът приема, че за целия исков период – м.05.2014г. – м.04.2015г. ищцовото дружество е доставяло топлинна енергия в недвижимия имот на ответницата /в каквато насока са констатациите и на приетото по делото заключението на съдебно-счетоводната експертиза и заключение на съдебно-техническа експертиза/. Въззивникът-ответник до приключване на устните състезания не е ангажирала доказателства, че е заплатила стойността на доставената в имота й топлинна енергия.

На следващо място въззивният съд след като приема, че вземането на ищеца е доказано по основание, намира, че първостепенният съд макар и да е разгледал своевременно заявеното от ответницата възражение за давност, неправилно е приложил института на погасителната давност. В настоящия случай въззивният съд намира, че релевираното от ответницата възражение за изтекла погасителна давност се явява основателно за претендираните от ищеца вземания за главница за целия исков период. Вземането на „Т.С.” ЕАД спрямо ответницата представлява задължение за периодично плащане по смисъла на чл.111 от Закона за задълженията и договорите, по отношение на което се прилага тригодишен давностен срок. Противно на поддържаното във въззивната жалба на ищеца, съдът счита, че началният момент, от които започва да тече давностния срок, е обвързан с настъпване на изискуемостта на вземането /по аргумент на чл.114 от ЗЗД/. В случая относно процесният период са приложими Общи условия, одобрени с Решение №ОУ-02/03.02.2014г. на ДКЕВР, в сила от 12.03.2014г., като съгласно чл.33, ал.1 от тях клиентите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия в 30-дневен срок от датата на публикуването им на интернет-страницата на топлопреносното предприятие. По своята същност ежемесечното публикуване на дължимите суми на общодостъпно място в интернет представлява покана от кредитора до длъжника, в която е конкретизиран размерът на дължимата сума за изтеклия отчетен период, т.е. в случая изискуемостта на задължението е обвързана с изпращането на покана от продавача на топлинна енергия, поради което следва да се приеме, че давността за тези задължения започва да тече от датата на възникването им (арг. чл.114, ал.2 ЗЗД). Следователно задълженията на ответника за заплащане на стойността на доставената енергия са възникнали като срочни – според общите условия месечните суми за топлинна енергия са били дължими в 30-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят. В случая не се оспорва обстоятелството, че искът е предявен в срока по чл.415 от ГПК и съобразно изричната разпоредба на чл.422 ал.1 от ГПК искът се счита предявен от момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 13.09.2018г.. При това положение, погасени са по давност всички вземания от целия процесния период - 01.05.2014г. до 30.04.2015г. вкл. доколкото вземането за последния месец от исковия период - м.04.2015г. е станала дължимо на 01.06.2015г., съответно погасени по давност се явяват вземанията, за които е издадена обща фактура на 31.07.2015г.. По тези аргументи въззивният съд намира, предявеният иск за главница за целия исков период - 01.05.2014г. до 30.04.2015г. вкл. се явява неоснователен като погасен по давност и като такъв следва да бъде отхвърлен. Обжалваният съдебен акт в частта, в която е уважен предявения установителен иск с правно основание чл.422 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД следва да бъде отменен на основание чл.271, ал.1 от ГПК и вместо него да се постанови друго решение, с което в тази част искът за главница да се отхвърли като погасен по давност. Първоинстанционното решение в частта, в която е отхвърлен предявения установителен иск с правно основание чл.422 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД следва да бъде потвърден като правилен и законосъобразен на основание чл.271, ал.1 от ГПК.

Решението в частта, в която е изцяло отхвърлен предявения установителен иск с правно основание чл.422 от ГПК във вр. с чл.86, ал.1 от ЗЗД е постановено при правилно приложение на материалния закон. Във въззивната жалба на ищеца няма конкретни оплаквания за незаконосъобразност на съдебното решение в тази част, предвид на което съдът препраща към мотивите на първоинстанционния съд, които счита за правилни и законосъобразни.

По разноските:

С оглед изхода на спора следва да се отмени частично решението и в частта на присъдените в полза на ищеца разноски, на който не следва да се присъждат разноски за производството пред СРС и СГС.

На основание чл.78, ал.3 от ГПК в полза на ответницата следва да се присъди изцяло сторените от нея разноски пред СРС, които възлизат общо на сумата от 100 лв.. Доколкото с обжалваното решение топлофикационното дружество е осъдено да заплати на ответницата сумата от 63.00 лв., поради което с настоящото решение следва да се присъди в полза на ответницата още 37.00 лв., реално сторени разноски пред СРС за платено адвокатско възнаграждение. Настоящият състав намира, че следва да се произнесе за дължимостта на разноските, направени в заповедното производство /съгласно т.12 на ТР №4/2013г. от 18.06.2014г. на ОСГТК/ като относно претендираните от ответницата разноски в заповедното производство в размер на сумата от 150.00 лв., такива не й се дължат поради липсата на доказателства, че реалното са направени такива. СРС е изложил подробни правни аргументи, на основание на които е приел, че претенцията на ответницата за присъждане на разноски, които твърди, че е направила в заповедното производство не следва да се уважава, които напълно се споделят от настоящия състав, поради което препраща към изложените от СРС мотиви, без да излага собствени такива.

С оглед изхода на спора пред настоящата съдебна инстанция право на разноски има въззивника – ответник. На основание чл.78, ал.3 от ГПК в полза на въззивника-ответник следва да се присъди сумата от 25.00 лв., платена държавна такса за подадената от нея въззивна жалба. По отношение на подадения отговор на въззивната жалба на ищеца и за осъществено процесуално представителство няма данни за реално сторени разноски, поради което такива не се присъждат.

По подадената частна жалба съдът приема следното:

Частната жалба е допустима - подадена е в законоустановения срок, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което следва да се разгледа по същество.

Разгледана по същество частната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.

Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното определение №146580 от 10.07.2020г., с което е оставена без уважение молба по чл.248 ГПК вх. №5059630/26.05.2020г., подадена от Л.Р.К., чрез пълномощник адв.Р.Р., за изменение на решение №80324/02.05.2020г. по гр.д. №15433/2019г. по описа на СРС, І Г.О., 173-ти състав, в частта за разноските, е правилно и законосъобразно. Решаващият състав споделя изцяло изводите на първоинстанционния съд относно факта, че разноски за адвокатско възнаграждение се присъждат само при наличие на доказателства, свидетелстващи че разноските са сторени от страната, а такива в настоящата хипотеза не са налице досежно претендирани от ответницата разноски, които твърди, че е направила в заповедното производство. Страната, която претендира разноски за адвокатско възнаграждение, трябва да установи на първо място, че такива са уговорени и на второ място - че действително са заплатени. Тези предпоставки в разглеждания случай не са налице, тъй като по делото не е доказано извършването на претендираните от ищцата разноски в заповедното производство. От представената в заповедното производство по ч.гр.дело №60114/2018г. по описа на СРС, І Г.О., 173-ти състав вноска бележка от 23.10.2018г. се установява, че не ищцата, а адв.Тодоров, неин пълномощник е платил по сметка на адвокатско съдружие – „Лекс Глобус“, което е упълномощила да я представлява по делото, сумата от 150.00 лв., респективно съдът приема, че платеца на сумата е управляващият съдружник адв.Тодоров в полза на самото дружество. Действително съществува възможност трето за делото лице, дори и адвокат на страна по него, да заплати разноски по делото, които в последствие да бъдат присъдени в полза на страната, от името на която те са сторени. Вътрешните отношения между заплатилия сумата и страната са ирелевантни относно претенцията за присъждане на разноски. В случая става дума обаче само за тези разноски, които са насочени към обезпечаване на образуването и хода на делото и събирането на доказателства по него – държавни такси, депозити за експертизи и свидетели и т.н. Когато адвокатът сам заплати собствения си хонорар, като го внесе по сметка на представляваното от него дружество, то в  този случай следва да се приема, че липсват доказателства за реално направени от ищцата разноски за ангажирания от нея повереник. По горните аргументи претендираните от ответницата – частна жалбоподателка, разноски в заповедното производство в размер на сумата от 150.00 лв., не се дължат, съответно обжалваното определение като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено изцяло. Частната жалба е изцяло неоснователна и като такава следва да се остави без уважение.

При този изход на спора в полза на частната жалбоподателка не се дължат разноски, такива се дължат на ответника, който обаче не е направил своевременно искане затова и съдът не следва да се произнася в тази насока. От друга страна доколкото съдът констатира, че частната жалбоподателка не е заплатила дължимата от нея държавна такса по подадената частна жалба, намира, че на основание чл.77 от ГПК няма пречка с настоящия съдебен акт да бъде осъдена да заплати по сметка на СГС сумата от 15.00 лв., дължима държавна такса за подадената частна жалба.

Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав

 

Р  Е  Ш  И :

 

ОТМЕНЯ решение №80324 от 02.05.2020г., постановено по гр.д.№15433/2019г. по описа на СРС, І Г.О., 173-ти състав, В ЧАСТТА, в която е уважен предявения установителен иск с правно основание чл.422 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД във вр. с чл.150 от ЗЕ за признаване за установено, че Л.Р.К., с ЕГН **********, дължи на "Т.С." ЕАД, с ЕИК *****, сумата от 585.35 лв., главница за доставена, но незаплатена, топлинна енергия в топлоснабден имот – апартамент №60, находящ се в град София, ж.к."*****, аб.№168123, за периода м.05.2014г. - м.04.2015г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение (13.09.2018г.) до окончателното ѝ изплащане, което вземане е предмет на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК, издадена по ч.гр.дело №60114/2018г. по описа на СРС, І Г.О., 173-ти състав, както и В ЧАСТТА, в която е осъдена Л.Р.К., с ЕГН **********, да заплати на "Т.С." ЕАД на правно основание чл.78, ал.1 и ал.8 от ГПК сумата от 81.65 лв., представляваща направени разноски в заповедното производство  по ч.гр.д. №60114/2018г. по описа на СРС, І Г.О., 173-ти състав, както и сумата от 225.03 лв., представляваща направени разноски в исковото производство  по гр.д. №15433/2019г. по описа на СРС, І Г.О., 173-ти състав.

И ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ предявеният от "Т.С." ЕАД, с ЕИК *****, със седалище и адрес на управление:***23Б, срещу Л.Р.К., с ЕГН **********, с адрес: ***; установителен иск с правно основание чл.422 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД във вр. с чл.150 от ЗЕ, че Л.Р.К., с ЕГН **********, дължи на "Т.С." ЕАД, с ЕИК *****, сумата от 585.35 лв., главница за доставена, но незаплатена, топлинна енергия в топлоснабден имот – апартамент №60, находящ се в град София, ж.к."*****, аб.№168123, за периода м.05.2014г. - м.04.2015г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение (13.09.2018г.) до окончателното ѝ изплащане, което вземане е предмет на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК, издадена по ч.гр.дело №60114/2018г. по описа на СРС, І Г.О., 173-ти състав.

ПОТВЪРЖДАВА решение №80324 от 02.05.2020г., постановено по гр.д.№15433/2019г. по описа на СРС, І Г.О., 173-ти състав, в останалите обжалвани части.

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частна жалба, подадена от Л.Р.К., с ЕГН **********, чрез адв.Р.Р. срещу определение №146580 от 10.07.2020г., с което е оставена без уважение молба по чл.248 ГПК вх. №5059630/26.05.2020г., подадена от Л.Р.К., чрез пълномощник адв.Р.Р., за изменение на решение №80324/02.05.2020г. по гр.д. №15433/2019г. по описа на СРС, І Г.О., 173-ти състав, в частта за разноските.

ОСЪЖДА "Т.С." ЕАД, с ЕИК *****, със седалище и адрес на управление:***23Б, да заплати на Л.Р.К., с ЕГН **********, с адрес: ***; на основание чл.78, ал.3 ГПК сумата от 37.00 лв., представляваща направени разноски в исковото производство по гр.д. №15433/2019г. по описа на СРС, І Г.О., 173-ти състав; както и сумата от 25.00 лв., сторени разноски пред въззивната инстанция.

ОСЪЖДА Л.Р.К., с ЕГН **********, с адрес: ***; на основание чл.77 от ГПК да заплати по сметка на СГС сумата от 15.00 лв., дължима държавна такса за подадената от нея частна жалба.

РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване по аргумент на чл.280, ал.3 от ГПК.

 

 ПРЕДСЕДАТЕЛ :                      ЧЛЕНОВЕ : 1./                      2./