РЕШЕНИЕ
№ 668
гр. Пловдив, 04.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VII СЪСТАВ, в публично заседание на
девети май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Стефка Т. Михова
Членове:Николай К. Стоянов
Иванка П. Гоцева
при участието на секретаря Ангелинка Ил. Костадинова
като разгледа докладваното от Стефка Т. Михова Въззивно гражданско дело
№ 20255300500693 по описа за 2025 година
Производството е по чл.258 и следващите от ГПК.
Делото е образувано по въззивна жалба на „Милиope Дизайн“ ЕООД, с
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. Пловдив, район
„Северен“, бул. „Дунав“ № 42, подадена чрез пълномощника адв. Б. Д., против
решение № 135/12.01.2025 г., постановено по гр.д. № *** г., по описа на
Районен съд-Пловдив, с което е признава за установено по предявения иск с
правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК във връзка с чл. 79, ал. 1, предл. 1 от
ЗЗД във връзка с чл. 361, ал. 1 от ТЗ, че жалбоподателят дължи на „Тивас
Спед България“ ЕООД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, район „Лозенец“, ул. „Рилски езера“ № 6, ет. 1, сума в
размер на 1 232,17 лв. с ДДС, представляваща възнаграждение по неформален
спедиционен договор за превоз на строителни материали от Италия до
Пловдив, осъществен в периода от 12.01.2023 г. – 16.01.2023 г., с автомобил с
рег. № *** и полуремарке с рег. № ***, за което е издадена Фактура № 32351
от 19.01.2023 г., ведно със законна лихва върху главницата от датата на
подаване на заявлението в съда на 19.03.2024 г. до окончателното й
изплащане, за която сума е издадена Заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № *** г. и жалбоподателят е осъден
да заплати на „Тивас Спед България“ ЕООД, с ЕИК *********, сумата в
размер на 150 лв. – сторени разноски.
Във въззивната жалба са релевирани оплаквания за неправилност и
необоснованост на първоинстанционното решение, като постановено в
1
нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила. Искането
към въззивния съд е за неговата отмяна и постановяване на ново по същество
на правния спор, с което исковата претенция да бъде отхвърлена като
неоснователна.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба
от въззиваемото „Тивас Спед България“ ЕООД, с ЕИК *********, в който
вземат становище за нейната неоснователност и настояват за потвърждаване
на първоинстанционното решение.
Съдът, след преценка на събраните в хода на производството
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено
следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259,ал.1 от ГПК; изхожда от
легитимирано лице; касае неблагоприятното за него първоинстанционно
решение и откъм съдържание е редовна, поради което се явява допустима.
Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като
по останалите въпроси е ограничен от релевираните основания в жалбата.
Производството по делото е образувано по предявен от ищеца „Тивас
Спед България“ ЕООД, с ЕИК ********* иск по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК
във връзка с чл. 79, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД във връзка с чл. 361, ал. 1 от ТЗ, за
признаване за установено, че ответникът „Милиope Дизайн“ ЕООД, с ЕИК
*********, му дължи сумата от сума в размер на 1 232,17 лв. с ДДС,
представляваща възнаграждение по неформален спедиционен договор за
превоз на строителни материали от Италия до Пловдив, осъществен в периода
от 12.01.2023 г. – 16.01.2023 г., с автомобил с рег. № *** и полуремарке с рег.
№ ***, за което е издадена Фактура № 32351 от 19.01.2023 г., ведно със
законна лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението в съда
на 19.03.2024 г. до окончателното й изплащане, за която суми е издадена
Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. №
*** г.по описа на РС-Пловдив.
В предвидения в чл.131 ГПК едномесечен преклузивен срок по делото
ответникът не е подал писмен отговор на исковата молба, не е взел
становище по допустимостта и основателността на предявения иск, не е
направил възражение и не е ангажирал доказателства.
В хода на производството по делото е оспорил предявеният иск с
възражението, че между страните не е съществувало договорно
правоотношение по посочения с исковата молба спедиционен
договор.Изложил е доводи, че услугата е била възложена на друго
дружество-„Тивас Спед“ООД, организирало превоза на стоката и на което
дружество ответникът е заплатил дължимото възнаграждение.
С оглед признанието от страна на ответника, че е осчетоводил
издадената от ищеца Фактура № 32351 от 19.01.2023 г. за организирания
превоз и дължимото възнаграждение в размер от 1232,17 лева,
първоинстанционният съд не е назначил и поисканата от ищеца ССЕ.
2
За да постанови обжалваното решението и да уважи предявения иск ,
първоинстанционният съд е приел, че между страните е съществувало валидно
търговско правоотношение на основание сключен между тях спедиционен
договор за превоз на строителни материали от Италия до Пловдив. Изложил е
съображения, че от приетите по делото и неоспорени доказателства-
товарителница и Фактура № 32351 от 19.01.2023 г. , е установено точното
изпълнение на задължението от страна на ищеца да организира превоза,
осъществен от превозвача „Спедитор Транс“ ЕООД, през периода от
12.01.2023 г. – 16.01.2023 г., с автомобил с рег. № *** и полуремарке с рег. №
***. На 16.01.2023 г. стоката е доставена в разтоварния пункт в гр. Пловдив и
приета от ответника без забележки.Приел е, че отразяването на фактурата в
счетоводството на ответника представлява признание на задължението и
доказват неговото съществуване.При доказателствена тежест за ответника
същият не е ангажирал доказателства да е заплатил дължимото
възнаграждение в размер от 1232,17 лева на ищеца, поради което е уважил
така предявения иск в пълния заявен с исковата молба размер.
Настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите изводи
на първоинстанционния съд, поради което на основание чл. 272 от ГПК
препраща към мотивите му.
В отговор на доводите и оплакванията по жалбата въззивният съд
намира следното:
Претенцията на ищеца се основава на сключен между страните
неформален спедиционен договор за превоз на строителни материали от
Италия до Пловдив, за което е издадена от ищеца фактура № 32351 от
19.01.2023 г., надлежно осчетоводена в счетоводството на ответника, което
обстоятелство съгласно трайната съдебна практика , на която се е позовал и
районният съд, представлява признание на задължението и доказват неговото
съществуване. Същевременно представената от ищеца и неоспорена от
ответника товарителница установява в процеса и изпълнение на задължението
от страна спедитора да организира превоза, осъществен от превозвача
„Спедитор Транс“ ЕООД, през периода от 12.01.2023 г. – 16.01.2023 г., с
автомобил с рег. № *** и полуремарке с рег. № ***.
Оспорването от страна на ответника на съществувалото между страните
търговско правоотношения по процесния спедиционен договор е
преклудирано.
Разпоредбите на чл.131 и чл.133 от ГПК ограничават възможността на
ответника по делото да прави възражения относно основателността на
предявения иск, да сочи доказателства след срока на отговора на исковата
молба, като неговите възражения и доводи, направени с отговора по чл.131 от
ГПК ограничават както първоинстанционния съд да разширява обхвата на
своето произнасяне, така и въззивната инстанция, която е обвързана от същия
този обхват на произнасянето. С изтичането на срока за отговор на исковата
молба се преклудира възможността ответникът да противопостави
възражения, основани на съществуващи и известни нему към този момент
факти. По силата на концентрационното начало в процеса, страната не може
3
да поправи пред въззивната инстанция пропуските, които поради собствената
си небрежност е допуснала в първоинстанционното производство. От горното
следва, че като преклудирани както първоинстанционния съд, така и
въззивният съд, не дължи произнасяне по наведените от ответника в
писмения му отговор възражения.
Единственото своевременно въведено възражение, по което съдът
дължи произнасяне е това заявено в подаденото в заповедното производство
от ответника по реда на чл.414 от ГПК възражение.В същото е посочено , че
ответното дружество не дължи сумата по процесната фактура, тъй като е била
платена по банков път на Тивас Спед България на 18.04.2023г.
Във връзка с така релевираното възражение представя по делото
преводно нареждане за кредитен превод от 14.04.2023г., съгласно което
ответникът е заплатил по банковата сметка на неучастващо по делото
търговско дружество- „Тивас Спед“ЕООД, открита в *** с IBAN : ***, сумата
от 1232,17 лева , с посочено основание за превода-ф.32351/19.01.2023г.
С оглед на така събраните по делото доказателства съдът приема,че
ответникът, който носи доказателствената тежест в процеса, не установи да е
изпълнил паричното си задължение за заплащане на ищеца на дължимото
възнаграждение в размер от 1232,17 лева по сключения спедиционен договор.
Съгласно разпоредбата на чл.75,ал.1 от ЗЗД, съответстваща на тази в чл.305 от
ТЗ, изпълнението на задължението трябва да бъде направено на кредитора
или на овластено от него, от съда или от закона лице, като в противен случай
изпълнението е действително, само ако кредиторът го е потвърдил или се е
възползвал от него.В настоящия случай единственото активно легитимирано
лице да получи изпълнение на паричното задължение е търговското
дружество-ищец „Тивас Спед България“ ЕООД, с ЕИК *********,а всяко
друго плащане на друг претендент е лошо плащане по смисъла на закона,
защото който плаща зле, плаща два пъти.По делото е безспорно установено,че
в издадената от ищеца и осчетоводена от ответника фактура № 32351 от
19.01.2023 г.,е посочен начин на плащане – по банков път, по банковата
сметка на търговското дружество „Тивас Спед България“ЕООД, открита в ***
с IBAN : ***, като не са ангажирани от ответника доказателства да е превел
сумата по така посочената от спедитора банкова сметка, а паричният превод
е бил извършен по банковата сметка на трето за правния спор лице.
В тази връзка извършеният от ответника превод на сумата по банковата
сметка на трето за правния спор търговско дружество, не може да се приеме
като точно изпълнение на паричното задължение, тъй като липсват основания
да се приеме, че това дружество е овластено от кредитора, съда или закона да
получава плащания от името и за сметка на ищеца. Не са представени
доказателства кредиторът да е потвърдил това плащане или да се е възползвал
от него. Не са налице и основанията за приложение на разпоредбата на
чл.75,ал.2 от ЗЗД, установяваща погасителен ефект на изпълнението на
задължението, ако е извършено от длъжника добросъвестно и към лице, което
въз основа на недвусмислени обстоятелства се явява овластено да получи
изпълнението. Съдържанието на дължимата грижа на добър стопанин е
наредителят,в случая ответното „Милиope Дизайн“ ЕООД, да се увери дали
4
лицето, на което плаща има разкрита в тази банка банкова сметка или
лицето,титуляр на банковата сметка може валидно да получава суми за
сметка на кредитора. Вземането не може да се счита и погасено с подаването
на платежния документ от ответника, тъй като и банката не е овластена нито
от кредитора, нито от закона да получи изпълнение.
С изложените съображения съдът приема, че ответникът не установи
валидно изпълнение на претендираното задължение за заплащане на
възнаграждение на ищеца по сключения между страните спедиционен договор
в размер от 1232,17 лева, поради което искът като основателен и доказан
следва да бъде уважен.
Следователно обжалваното решение следва да се потвърди като
правилно, законосъобразно и обосновано, като при постановяване на
съдебния акт първоинстанционният съд правилно е приложил материалния
закон, не е допуснал посочените във въззивната жалба нарушения на
съдопроизводствените правила, самото решение е обосновано на събраните по
делото доказателства. Изложеното, от своя страна, предпоставя липса на
основание за коригиране на първоинстанционния съдебен акт в частта на
присъдените разноски.
В полза на въззиваемото търговско дружество не следва да се присъждат
разноски за настоящата инстанция, тъй като не са ангажирани доказателства
такива да са били направени.
Водим от горното и на основание чл. 271, ал.1, пр.І ГПК, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 135/12.01.2025 г., постановено по гр.д. №
*** г., по описа на Районен съд-Пловдив, ХII гр. състав.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване на основание чл.
280, ал. 3 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5