РЕШЕНИЕ № 260091
гр. Враца, 18.12.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Врачанският окръжен съд, гражданско отделение, в открито съдебно заседание на четвърти март две хиляди и двадесета
година в състав:
Председател: РЕНЕТА Г. МИШОНОВА-ХАЛЬОВА
Членове: МИРОСЛАВ ДОСОВ
НАДЯ ПЕЛОВСКА
при участието на секретаря М. Костадинова,
като разгледа докладваното от съдия Досов
в. гр. дело № 65 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
С решение №1090/16.12.2019 год. по гр.дело №725/2019 год.
по описа на РС-Враца състав на съда е уважил предявения от Д.М.Н.,*** против А.Б.А. ***
иск с правно основание чл.40 от ЗЗД, като е прогласил за
недействителен по отношение на ответника А.Б.А.
договор за покупко-продажба на недвижим имот, обективиран в Нотариален акт №
57, том I, рег. №1951, нот. дело № 24/2017 г. на нотариус Е. С., район на
действие РС-Враца, рег. № *** при НК на РБ, вписан в СлВп с вх. рег. № 2205 от
03.05.2017 г., акт № 117, том 5, дело 885/2017 г., дв.
вх. №2203, с който Д.М.Н., действаща чрез пълномощника си А.Б.А.,
е продала на А.Б.А. притежавания от нея недвижим имот, представляващ самостоятелен
обект в сграда - *** (***)
с идентификатор 12259.1010.20.5.12 (*** хиляди двеста петдесет и девет, точка, хиляда и десет, точка, двадесет, точка,
пет, точка, ***), находящ се в гр. ***, по кадастрална карта и кадастрални регистри, одобрени със заповед № ИА-18-43/16.09.2005
г. на Изпълнителния директор на АК, последно изменение със заповед: няма издадена
заповед за изменение в КККР, с адрес на имота: гр. ***, самостоятелен обект
в сграда с идентификатор № 12259.1010.20.5.12,
предназначение - жилище, с площ по
документа 76.250 кв.м. с адрес: гр. ***, ***, разположен в сграда № 5 (пет), разположена в поземлен имот с идентификатор 12259.1010.20 (*** хиляди
двеста петдесет и девет, точка, хиляда и десет, точка, двадесет), с
предназначение на самостоятелния обект:
Жилище, апартамент, брой нива на обекта: 1 (едно), с посочена в документа площ: 76.25 кв.м. (седемдесет и шест цяло и двадесет и пет стотни квадратни метра), състоящ се три стаи, кухня и сервизно
помещение, ниво 1 (първо), при
съседни самостоятелни обекти в сградата: на същия етаж: 12259.1010.20.5.11,
под обекта 12259.1010.20.5.9 и над обекта: 12259.1010.20.5.15, ведно
с прилежащите части: ИЗБЕНО ПОМЕЩЕНИЕ № 12 (***),
както и с 4.94 % (четири цяло деветдесет и четири стотни процента) идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху мястото
от 86.42 кв. метра.
Предвид
уважаването на главния иск,
съдът не се е е
произнесъл по предявения от
ищцата против ответника в условията на евентуалност осъдителен иск с правно основаяние чл.79,ал.1
във връзка с
чл.200,ал.1 от ЗЗД за заплащане на сумата от 9800.00 лева, посочена като продажна цена на имота в цитирания по- горе нотариален акт
№57.
На основание чл.78, ал.1 от ГПК съдът е осъдил А.Б.А. да заплати на Д.М.Н. сумата от 1173.61 лева, представляваща разноски по делото.
Решение №1090/16.12.2019 год. по гр.дело №725/2019 год.
по описа на РС-Враца е обжалвано от
ответника в първоинстанционното производство А.Б.А. ***.
Въззивникът поддържа, че
обжалваното решение е неправилно, като постановено в противоречие с материалния
закон и при допуснати нарушения на процесуалните правила, както и необосновано.
Сочи, че при постановяване на своето решение съдът не е обсъдил в съвкупност
доводите в исковата молба и събраните писмени и гласни доказателства,
пренебрегнал е императивните норми на чл.38 и чл.39 от ЗЗД, тълкувал е
превратно приетото в ТР №5/12.12.2016 год. по тълк.дело №5/2014 год. на ОСГТК на ВКС, позовал се е на
неприложима към случая съдебна практика, като същевременно е игнорирал относима такава, създадена след приемането на ТР №5/12.12.2016 год. Счита, че предявеният против него иск е
неоснователен и недоказан, тъй като ищцата не е успяла да докаже наличието на
елементите от фактическия състав на чл.40 от ЗЗД. Счита за неоснователен и
недоказан и евентуалния иск по чл.200,ал.1 от ЗЗД, тъй като ищцата не е успяла
да докаже,че не е получила сумата, посочена в нотариалния акт като цена на
продадения имот.
Иска обжалваното решение да бъде
отменено, а предявените искове / главен иск с правно основание чл.40 от ЗЗД и
евентуален иск с правно основание чл.200,ал.1 от ЗЗД / отхвърлени, като
неоснователни и недоказани.
В срока по чл.263,ал.1 от ГПК е постъпил отговор от въззиваемата Д.М.Н. ***, в който подробно се мотивира становище за
неоснователност на въззивната жалба.
В откритото съдебно заседание по делото въззиникът, редовно уведомен, се представлява от своя
процесуален представител, който поддържа жалба по изложените в нея доводи. В
срок е представил писмена защита, с която отново оспорва наличието на
елементите от фактически състав на разпоредбата на чл. 40 ЗЗД. Счита, че съдът
не е изследвал втория субективен елемент и не е обсъждал в цялост
доказателствата по делото.
Въззиваемата - Д.Н., редовно уведомена, в съдебното
заседание се представлява от своя процесуален представител, който оспорва
жалбата по доводите, изложени в подадения отговор. В срок не е представил
писмена защита.
За
да се произнесе по спора, съдът съобрази следното:
Районният съд е бил сезиран с искова молба от Д.М.Н. срещу
А.Б.А. с искане
да бъде прогласена недействителността на договор за покупко-продажба,
обективиран в Нотариален
акт № 57, том I, рег. №1951, нот. дело № 24/2017 г. на нотариус Е. С., район на
действие РС-Враца, рег. № *** при НК на РБ, като сключен от предствител във вреда на представлявания. Със същата искова молба
е предявен в условията на евентуалност и иск с правно
основание чл. 200 ЗЗД за осъждане на
ответника да заплати на ищцата сумата от 9 800 лева, представляваща
продажната цена на недвижим имот, находящ се в гр. ***
съгласно Нотариален акт № 57, том I, рег. №
1951, нот. дело № 24/2017 г. на нотариус Е. С., ведно със законната
лихва от датата на продажбата – 03.05.2017 г. до окончателното й изплащане. В
обстоятелствената част на исковата молба ищцата твърди, че е придобила
собствеността върху посочения недвижим имот по силата на сключени два договора
за дарение за по ½ идеална част от този имот с майка си - Н. Б. Ц., и
сестра си - В. М. К., обективирани съответно в Нотариален
акт № 167, том II, рег. № 2804, нот. дело № 250/18.08.2016 г. и Нотариален акт № 6, том III, рег. № 3177, нот. дело №
285/2016 г. и двата по описа на нотариус П. Ц.. Заявява, че заедно с ответника
живели на съпружески начала за времето от 2000 г. до м. януари 2017 г., като обитавали
процесния имот. От съвместното им съжителство били
родени децата им Н. А.Б., роден на *** г., и В. А.Б., роден на *** г. През м.
януари 2017 г. ищцата заминала да работи във Великобритания, като по–късно
взела при себе си и децата. Със съгласието на ищцата ответникът останал да
живее в нейния имот – процесния апартамент. През
пролетта на 2017 г., докато била на посещение в България, ищцата поискала да
прехвърли на децата правото на собственост върху собствения й недвижим имот, но
тъй като не разполагала с достатъчно време, на 10.04.2017 г. упълномощила
ответника А. да прехвърли имота на децата. Пълномощното подписала пред нотариус
Е. С., рег. № *** в НК. Вместо това обаче с Нотариален акт за покупко–продажба
на недвижим имот № 57, том I, рег. № 1951, нот. дело №
24/2017 г. на нотариус Е. С., ответникът А. продал имота на себе си за сумата
от 9 800 лева, която е много по – ниска дори от данъчната оценка на имота,
вписана в нотариалния акт – 15 361 лева. В пункт 2 от нотариалния акт било
посочено, че продажната цена от 9 800 лева е платена изцяло на продавача
предварително – преди подписване на нотариалния акт. Въпреки това ищцата е
изложила твърдение, че не е получила продажната цена за имота и не е имала воля
да го продава на ответника. При тези доводи е посочила, че договорът за
продажба на имота е сключен във вреда на представлявания и не произвежда
действие за него. Изложила е твърдение, че договорът е недействителен, не
поражда права и задължения, нито вещно – транслативен
ефект. Навела е довод, че договорът уврежда интересите й и е сключен при
неизгодни за ищцата условия – продажната цена е много по – ниска от данъчната
оценка и дори не й е заплатена от ответника, а предоставените на пълномощника
права са упражнени превратно, макар и в рамките на представителната власт.
Ответникът е подал писмен отговор, с който е оспорил предявените
искове неоснователни. Не е оспорил, че по силата на договор за покупко–продажба,
обективиран в Нотариален акт № 57, том I, рег. №
1951, нот. дело № 24/2017 г. на нотариус Е. С., е
придобил правото на собственост върху недвижимия имот, представляващ ***, находящ се в гр. ***. Не е оспорил, че с ищцата имат две
деца, родени от съвместното им съжителство. Заявявал е, че договорът е сключен
след упълномощаването му от страна на ищцата, включително с правото да договаря
сам със себе си, което изрично е вписано в пълномощното от 10.04.2017 г. с
нотариална заверка на подписите и съдържанието. Посочил е, че в пълномощното е
определен неограничен обем на представителната власт, като липсва изрично
представителство ответникът да извърши разпоредителни сделки към децата им. Счита,
че договорът за покупко–продажба е действителен и е породил вещно – транслативен ефект. Изложил е твърдения, че с ищцата никога
не са имали уговорка имотът да бъде прехвърлен в полза на децата им, за което
би било необходимо да бъдат представлявани от техния законен представител –
родител. Сочи, че в процесния имот с ищцата заживели
през 2007 г. и към този момент същият не бил в добро състояние. Навел е довод,
че всички ремонти и обзавеждане са платени от него. През това време ищцата не
работела и нямала никакви доходи, а ответникът издържал цялото домакинство. Посочил
е, че ищцата заминала през 2016 г. да живее и работи във Великобритания, като
през м. януари 2017 г. му заявила, че го напуска и децата ще живеят при нея, за
което нямали разногласия. Посочва, че през пролетта на 2017 г. при прибирането
си в България ищцата предложила на ответника да му продаде собствения си имот.
Казала му, че има необслужвани кредити и заеми, които са просрочени и няма
средства да ги погаси. Ответникът твърди, че уговорката им била той да погаси
нейните кредити и заеми, както и платил в брой на ищцата сумата от 9 800
лева, която била цената на процесния имот. Изложил е
довод, че по тази причина ищцата по собствено желание му предоставила
пълномощно, както и комплект нотариално заверени декларации, като му казала, че
може да прехвърли имота на свое име. След време ответникът заживял във
фактическо съжителство с друга жена в процесния имот
и след като ищцата разбрала за това, започнала да настоява ответникът да й
върне имота. Релевирал е, че при предаването на
сумата от 9 800 лева не е имало свидетели и не са оформени писмени
документи, но след като това е записано в нотариалния акт, същият има характер
на разписка за това плащане. Заявил е, че интересите на ищцата не са увредени,
тъй като същата сама е посочила в пълномощното, че пълномощникът може да сключи
договор на цена, каквато сам прецени. Поискал е постановяване на решение, с
което предявените искове да бъдат отхвърлени като неоснователни и да бъдат
присъдени сторените в производството разноски.
Районният съд е приел, че е сезиран с главен иск по чл.
40 ЗЗД и евентуален иск по чл. 200 ЗЗД. С доклада по чл. 140 ГПК, обявен за
окончателен без възражения от страните, е разпределил доказателствената
тежест по двата иска и е обявил за безспорни по делото и ненуждаещи се от
доказване обстоятелствата, че по силата на договор за покупко-продажба, обективиран в нотариален акт № 57, том I, рег. № 1951, нот. дело № 24/2017 г. на нотариус Е. С., ответникът е придобил
правото на собственост върху недвижимия имот, представляващ ***, находящ се в гр. ***, както и че страните имат две
ненавършили пълнолетие деца, родени от съвместното им съжителство.
По основателността на предявените искове се е произнесъл
с решението, чиято отмяна се иска, като е уважил в цялост главния иск по чл. 40 ЗЗД и е прогласил за недействителен по отношение на ответника А.Б.А.
договор за покупко-продажба на недвижим имот, обективиран в Нотариален акт №
57, том I, рег. №1951, нот. дело № 24/2017 г. на нотариус Е. С., район на
действие РС-Враца, рег. № *** при НК на РБ, вписан в СлВп с вх. рег. № 2205 от
03.05.2017 г., акт № 117, том 5, дело 885/2017 г., дв.
вх. №2203, като такъв, сключен във вреда на представлявания. При
този изход на делото съдът не се е произнесъл по съединения при условията на евентуалност иск по чл. 200 ЗЗД.
За да постанови този резултат решаващият състав е приел от фактическа страна за беспорни посочените по-горе обстоятелства. Посочил е, че съгласно удостоверение
за данъчна оценка на процесния недвижим имот с изх. №
**********/14.03.2019г., се установява, че към настоящия момент данъчната
оценка на имота е в размер на 12 387,90 лева, а към момента на продажбата - е
била в размер на
15 361 лева. Приел е, че от представените по делото договор,
споразумение, уведомление за цесия и покана за доброволно изпълнение става
ясно, че ответникът е встъпил като солидарен длъжник по сключения от ищцата с „ОББ“
АД потребителски кредит и се е задължил да го изплаща, както и че ищцата има
дълг към „БТК“ ЕАД, който е цедиран на друг кредитор и към 28.02.2019г. все още задължението
по него не е погасено. Отчитайки изслушано и прието заключение на
съдебно-оценителна експертиза е стигнал до извод, че към момента на продажбата
03.05.2017г. пазарната стойност на процесния недвижим
имот с идентификатор 12259.1010.20.5.12, находящ се в
гр. *** с площ от 76,25 кв.м. е в размер на 44 200 лева. Обсъждайки
документите, намиращи се в изискания и приложен препис от нотариално дело №
24/2017г. по описа на нотариус Е. С., е счел, че към нотариалното дело е
приложен препис и от пълномощно с нотариално заверен подпис с рег. №1557/10.04.2017г.
и заверено съдържание с рег. №1558/10.04.2017г. на нотариус Е. С. с район на
действие РС-Враца, рег. №*** при НК, което не е оспорено от страните, и с което
Д.Н. е упълномощила А.А. да я представлява пред нотариус
като от нейно име и за нейна сметка се разпорежда / продава, дарява, заменя,
ипотекира, купува и др./, както намери за добре и на когото намери за добре, на
цена каквато договори, със собствения й недвижим имот, находящ
се в гр. *** с площ от 76,25 кв.м. с идентификатор 12259.1010.20.5.12. Изрично
е вписана уговорката, че пълномощникът може да договаря сам със себе си при
условията на чл.38 ЗЗД. При анализа на показанията на разпитаните по делото
свидетели е приел за установено от тях, че установява наличието на уговорка процесният апартамент да бъде прехвърлен на децата. При
тези фактически изводи е заключил от правна страна, че в случая пълномощникът е
сключил договор за продажба на недвижим имот за сума, равняваща се на 2/3
данъчната оценка на имота към момента на продажбата, и на повече от четири пъти
по-ниска стойност от пазарната цена на имота, с което е доказан първият елемент
от състава на приложимата норма, а именно увреждане на интересите на представлявания.
По отношение на втория елемент от състава на чл. 40 ЗЗД е приел, че той също е
налице, като е отбелязал, че в подобен случай и съобразно тълкувателната
практика не е необходимо да е налице изричен „сговор“ между страните по
сделката да увредят представлявания, а това „споразумяване“ между представителя
и насрещната страна е обективирано в самия
недействителен договор, увреждащ представлявания, което е първият елемент от
фактическия състав. Поради това е прел, че вторият елемент от този фактически
състав е субективен и се изразява не винаги в общ сговор и общо намерение (цел)
у представителя и насрещната страна да увредят представлявания, а в тяхната
недобросъвестност – те, и двамата, знаят (осъзнават), че сключеният договор
обективно уврежда представлявания. Отнасяйки го в конкретика
към делото е заключил, че на първо място не може да се говори за споразумяване ,
доколкото едно и също лице е действало като пълномощник на продавача и като
купувач пълномощникът е договорял сам със себе си,
макар да била предвидена такава възможност в пълномощното, а отделно от това е
посочил, че като се установява по делото съзнаване, че с уговорената
нееквивалентна престация в размер по-нисък от
данъчната оценка и четири пъти по-нисък от пазарната стойност на имота уврежда
интересите на своя упълномощител, като не изпълнил
своите задължения с дължимата грижа. Отделно е посочил, че този елемент е
доказан от близки родствени отношения между пълномощника и третото лице в
степен, в която законът презумира знание за увреждането
(чл. 135, ал. 2 ЗЗД) или заинтересованост (чл. 172 ГПК) вкл. даваща право на
отказ от свидетелствуване (чл. 166, ал. 1, т. 2 ГПК).
При тези мотиви решаващият състав е уважил иска и е възложил в тежест на
ответника сторените по делото разноски.
Настоящият съдебен състав, като съобрази наведените
оплаквания в жалбата, становището на другата страна и събраните по делото
доказателства, основавайки се на своето вътрешно убеждение, приема за
установено от фактическа страна следното:
Установява се по делото, че въззиваемата
е придобила собствеността върху посочения по-горе недвижим имот по силата на
сключени два договора за дарение за по ½ идеална част от този имот с
майка си - Н. Б. Ц., и сестра си - В. М. К., обективирани
съответно в Нотариален акт № 167, том II, рег.
№ 2804, нот. дело № 250/18.08.2016 г. и Нотариален
акт № 6, том III, рег. № 3177, нот. дело № 285/2016 г. и двата по описа на нотариус П. Ц..
Не е спорно, че страните по делото са живеели заедно на
семейни начала, а от съвместното им съжителство имат родени две ненавършили
пълнолетие деца. Безспорно е също, че по силата на договор за покупко-продажба
на недвижим имот,
обективиран в Нотариален
акт № 57, том I, рег. №1951, нот. дело № 24/2017 г. на нотариус Е. С., район на
действие РС-Враца, рег. № *** при НК на РБ, вписан в СлВп с вх. рег. № 2205 от
03.05.2017 г., акт № 117, том 5, дело 885/2017 г., дв.
вх. №2203, въззивникът е придобил правото на собственост върху описания по-горе недвижим имот срещу сумата от 9800,00 лева, която купувачът Д. заявила чрез пълномощника си А.А., че е получила преди подписване на нотариалния акт.
Видно от вписването в нотариалният
акт данъчната оценка на имота е в размер на 15 361 лева към момента на
сключване на сделката, а съгласно представеното по делото удостоверение за
данъчна оценка става ясно, че към момента тя възлиза в размер на 12 387,90 лева.
От приложеното по делото пълнощно с
нотариално заверен подпис с рег. №1557/10.04.2017г. и заверено съдържание с
рег. №1558/10.04.2017г. на нотариус Е. С. с район на действие РС-Враца, рег. №***
при НК, се установява, че въззиваемата Д.Н. е
упълномощила въззивникът А.А.
да я представлява пред нотариус, като от нейно име и за нейна сметка се
разпорежда /продава,
дарява, заменя, ипотекира, купува и др./, както намери за добре и на когото
намери за добре, на цена каквато договори, със собствения й недвижим имот, находящ се в гр. *** с площ от 76,25 кв.м. с идентификатор
12259.1010.20.5.12., включително има право да договаря сам със себе си при
условията на чл. 38 ЗЗД.
От представените по делото договор за встъпване в дълг,
споразумение, уведомление за цесия и покана за доброволно изпълнение става
ясно, че ответникът е встъпил като солидарен длъжник по сключения от ищцата с
„ОББ“ АД потребителски кредит, който към този момент е бил в размер на 1401,50
лева, и се е задължил да го изплаща, както и че въззиваемата
има дълг към „БТК“ ЕАД, който е цедиран на друг
кредитор и към 28.02.2019г. все още задължението по него не е погасено.
Съгласно изслушаното и прието по делото заключение на
съдебно-оценителна експертиза е видно, че към момента на продажбата - 03.05.2017
г., пазарната стойност на процесния недвижим имот с
идентификатор 12259.1010.20.5.12, находящ се в гр. ***
с площ от 76,25 кв.м. е в размер на 44 200 лева. Това заключение следва да бъде
ценено от съда. То е изготвено от компетентно лице, след нужните проверки,
задълбочен анализ и използването на няколко метода на оценка, на база на които
е дадена средната пазарна стойност на процесния имот
към съответната дата.
От показанията на разпитаните по делото свидетели се установяват
отношенията между страните по делото - това, че са живеели заедно на семейни
начала, след което въззиваемата е заминала за
Великобритания, за да живее и работи, а по-късно е взела със себе си и децата
си, за които обаче въззивникът продължавал да полага
грижи и издръжка. От тези показания се установява още наличието на уговорка
между страните, според която възивникът следвало да
подготви документите, за да може въззиваемата да
прехвърли поравно имота в гр. Враца на техните деца В. и Н. , за което било съставено посоченото
по-горе пълномощно.
За да приеме за достоверни посочените по-горе
обстоятелства, изнесени от разпитаните по делото свидетели, съдът даде вяра на
показанията на всеки един от тях. По-конкретно показанията на свидетеля И. И.
са дадени от лице без роднинска връзка с
някоя от страните, а казаното от него се подкрепя от останалите свидетели. Това
е достатъчно основание казаното от него да бъде споделено. За да приеме за
достоверни показанията на останалите двама свидетели - Л. В. и В. К., в една
тяхна част, съдът съобрази на първо място наличието на роднинска връзка между
последната и въззиваемата страна. Това обстоятелство
обаче само по себе си не предопределя негодността на тези показания, доколкото,
преценени в тяхната цялост, и с оглед на останалите събрани по делото
доказателства, става ясно, че с тях обективно се възпроизвеждат фактите от действителността.
Не следва да се взимат предвид показанията на тези двама
свидетели, касаещи обстоятелствата около съставяне на пълномощното, доколкото
те не са относими към предмета на доказване.
Гореизложената
фактическа обстановка обуславя следните правни изводи:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част. По отношение на неправилността на първоинстанционния
съдебен акт, съобразно разпореждането на чл. 269, ал. 1, изр. второ ГПК, въззивният съд е ограничен от посочените в жалбата
оплаквания.
Решението
на първоинстанционния съд съдържа реквизитите по чл.
236 ГПК и е действително. Произнасянето на съда съответства на предявеното
искане и правото на иск е надлежно упражнено, поради което производството и
съдебният акт са допуситими. Съобразно обхвата на
проверката по чл. 269, ал. 1 ГПК решението е правилно, а въззивната
жалба - неоснователна по следните съображения:
Съгласно чл.40 ЗЗД, ако представителят и лицето, с което
той договаря, се споразумеят във вреда на представлявания, договорът не
произвежда действие за представлявания.
Тълкувателната практика е развила фактическия състав на
недействителност на такъв договор в Тълкувателно решение № 5 от 12.12.2016
г. по тълк. д. № 5/2014 г., ОСГТК на ВКС, според
което фактическият състав, пораждащ недействителността по чл. 40 ЗЗД се състои от
два елемента: А. Обективен елемент – договорът, сключен от (чрез) представителя
и насрещната страна по него (третото лице) е във вреда на (уврежда)
представлявания и Б. Субективен елемент – „споразумяване“ между представителя и
насрещната страна по договора (третото лице) за увреждането на представлявания.
По отношение на първия обективен елемент посоченото
тълкувателно решение разяснява, че увреждането на интересите на представлявания
може да има най-различни проявни форми, например: договор,
сключен при неизгодни за него условия; имуществото му е неоправдано обременено с
уговорени тежести или договорът поражда допълнителни бъдещи и/или условни задължения
(под модалитет), нетипични за конкретния тип договори;
предоставените на пълномощника права са упражнени превратно, макар и в рамките на
представителната му власт, както и най-различни други хипотези, като преценката
за наличие на увреждане се прави във всеки конкретен случай, преценявайки се
обстоятелствата към момента на сключване на договора.
Като проявна форма на увреждане
интересите на представлявания според съдебната практика, обективирана
в Решение № 1444/4.11.1999 г. по гр. д. № 753/99 г., V г. о. ВКС, Решение №
160/14.03.2006 г. по гр. д. № 325/2004 г., ІІ г. о. ВКС, Решение №
597/28.05.2008 г. по гр. д. № 2365/2007 г., І г.о. ВКС, Решение № 27/02.02.2015 г. по гр. д. № 4265/2014 г. на ВКС, Решение № 615/15.10.2010
г. по гр. д. № 1208/2009 г. на ВКС, нарушение на добрите нрави е налице при
нееквивалентност на престации, в който случай
сключената сделка е нищожна, поради нарушаване на основния принцип на
отношенията между представител и представляван, а именно на задължението на
представителя да действа в интерес на представлявания. Неморално е
пълномощникът да уговаря над *** пъти по-ниска стойност на продаваните имоти,
договаряйки сам със себе си, макар наличието на пълномощно от собственика на
имотите да извърши продажбата „на купувач и на цена, каквито намери за добре”.
В случая е налице именно тази проявна
форма на увреждане интересите на представлявания - нееквивалентност на престациите до степен на пълна такава. Този извод следва от
факта, че посочената в нотариалния акт продажна цена е приблизително четири
пъти по-ниска от действителната /средната пазарана/
стойност на имота към датата на сделката, а е и по-ниска от неговата данъчна
оценка, поради което сделката уврежда
интереса на представлявания да получи цена, съответстваща на стойността на
имуществото, с което се извършва разпоредителна сделка. Изложеното обуславя
наличието на първия елемент от фактическия състав на приложимата норма. В
отговор на направените възражения този извод не се разколебава от наличието на
уговорка в самото пълномощно, която дава право на представителя да договаря сам
със себе си при условията на чл. 38 ЗЗД, защото подобна уговорка не следва да
се тълкува като възможност представлявания да бъде ощетен, а като възможност за
гъвкаво и в полза на представлявания преценяване на пазарната ситуация /в този
смисъл е решение № 223/27.03.2009 г. по гр. д. № 6158/2007 г. на ВКС/.
По втория елемент от фактическия състав - „споразумяване“,
тълкувателното решение също дава разяснения, от които се заключва, че той се свежда
до недобросъвестност на представителя и насрещната страна по договора (третото лице)
относно увреждането на представлявания. По-нататък в решението е казано, че „споразумяването“
не съставлява отделна правна сделка между представителя и насрещната страна по
недействителния договор, която сделка да е различна от самия този договор, т.е.
– не е необходимо да е налице изричен „сговор“ между тях да увредят
представлявания, което би предполагало във всички случаи намерение за увреждане
и умисъл за това, но в голяма част от хипотезите такива не са налице или са
практически недоказуеми от страна на представлявания. Това „споразумяване“
между представителя и насрещната страна е обективирано
в самия недействителен договор, увреждащ представлявания, което е първият
елемент от фактическия състав. Поради това вторият елемент от този фактически
състав е субективен и се изразява не винаги в общ сговор и общо намерение (цел)
у представителя и насрещната страна да увредят представлявания, а в тяхната
недобросъвестност – те, и двамата, знаят (осъзнават), че сключеният договор
обективно уврежда представлявания. Тази недобросъвестност също не се предполага, а подлежи
на доказване от страна на представлявания. Преценката за наличието й също се извършва
предвид конкретните обстоятелства във всеки отделен случай, но във всички
случаи към момента на сключването на договора.
В практиката е прието, че наличието на сговор за
увреждане може да бъде установено с косвени доказателства, които, ценени в
съвкупност, да обуславят извод за сговаряне за увреждане. Поредица от такива
косвени доказателства могат да бъдат: близки родствени отношения между
пълномощника и третото лице в степен, в която законът презумира
знание за увреждането (чл. 135, ал. 2 ЗЗД) или заинтересованост (чл. 172 ГПК)
вкл. даваща право на отказ от свидетелствуване (чл.
166, ал. 1, т. 2 ГПК), като на още по-голямо основание същото е приложимо,
когато купувач по неизгодната сделка е именно пълномощникът на продавача. В
този смисъл са и Решение № 615 от 15.10.2010г. по гр.д. № 1208/2009 г., Г. К.,
ІІІ г.о. на ВКС, Решение № 586 от 01.11.2010 по г.д № 853/2009, ГК, IV г.о. на
ВКС и Решение № 841 от 19.01. 2010 г. по гр.д. № 3530/2008 г. на ІVг.о. на ВКС.
Съдебната практика /решение № 140 от 15.10.2015 г. по т.
д. 2092/2014 г., на ВКС, І т. о. и решение № 934/13.09.2010 г. по гр. д. №
3657/2008 г. на ВКС/ стига дори до извода, че за „споразумяване“ не може да се
говори, доколкото едно и също лице е действало като пълномощник на продавача и
като купувач, като същото е съзнавало, че имотът е продаден при явно неизгодни
условия много под пазарната си стойност, дори без да бъде реализирана неговата
данъчна оценка. Доколкото в случая пълномощникът е договарял сам със себе си,
за което изрично е бил овластен, не следва да се
доказва споразумяване между пълномощника и третото лице във вреда на
представлявания. В случая основателността на иска е обусловена от намерението
за увреждане у пълномощника. Наличието на такова намерение към момента на
сключване на договора се установява от факта, че именно пълномощникът, в
качеството на купувач, се облагодетелства от разликата между стойността на
продаденото имущество и уговорената за него цена
Настоящият случай е именно такъв - пълномощникът е
договарял сам със себе си, за което изрично е бил овластен.
Макар според цитираната практика да не е нужно наличието на сговор, последният
личи от избора на представителя да защити своя собствен интерес пред този на
своя доверител, договаряйки сам със себе си и то съзнавайки, че сключва сделка
при много неизгодни за представлявания условия. Това обстоятелство само по себе
си е достатъчно, за да обуслови доказаност на втория
елемент от приложимия законов състав, а именно недобросъвестност на
представителя относно увреждането на представлявания. Тук е мястото съдът да се
произнесе по направените от въззивника възражения по доказателствения анализ на показанията от пъвроинстанционния съд и оспорване наличието на този втори
елемент от фактическия състав на чл. 40 ЗЗД. Действително контролираната
инстанция не е направила задълбочен анализ на показанията на разпитаните по
делото свидетели, посочвайки по-конкретно кои от изложените от тях факти и
обстоятелства приема за случили се и кои не. Това нарушение, обаче, не е
съществено и не променя крайния извод, а недостатъкът е отстранен от настоящата
съдебна инстанция в съответствие с правомощията й. Отделно, наличието на
вторият елемент от фактическия състав на приложимия материален закон се
обуславя от други обстоятелства, а не от наличието или не на предварителна
уговорка между страните с посоченото по-горе съдържание. Заради това
несъстоятелно е твърдението, че такава уговорка е следвало да бъде включена в
пълномощното. Правно издържано би било същата да бъде инкорпорирана в писмен
съдебен акт, но това не е задължително, още повече, че в случая подобна
уговорка не обуславя изхода на спора. По тези съображения съдът намира
направените възражения за неоснователни.
Не може да бъде споделено оплакването, че съдът не е
съобразил обема на представителната власт и тълкувателната практика в този
смисъл. Както първоинстанционният съд, така и
настоящият, е изложил фактическата страна на спора, където изрично е посочен
обема на представителна власт, а следващите се правни изводи дават подробен
отговор защо този обем не е от значение при наличие на обстоятелства,
обуславящи проявна форма на увреждане интересите на
представлявания. Нещо повече, именно този обем от представителна власт - да
договаря сам със себе си при условия каквито намери за добре, следва да
съобрази представителя и да предпочете чуждия пред своя интерес, заради
доверителния елемент в това мандатно отношение.
Вярно е твърдението във въззивната
жалба, че не всяко разминаване в уговорената и действителната цена води до
недействителност на договор, но не може да се сподели, че случаят е такъв.
Както бе посочено по-горе само нееквивалентност, свеждана реално до липса на престация е равнозначно на недействителност на договора, в
който смисъл е цитираната съдебна практика. Затова е изследван именно този
въпрос, при което бе даден положителен отговор и се изведе наличието на първия
елемент от фактическия състав.
Неоснователно е оплакването, че съдът неправилно е
разпределил доказателствена тежест по отношение на
евентуалния иск. Тежестта на доказване се разпределя щом като е предявен такъв
иск, независимо от оспорванията. Нещо повече - налице
е оспорване от страна на въззиваемата, че не е
получила продажната цена, поради което на още по-силно основание разпределяне
на доказателствена тежест се дължи. Въпрос на доказателствено искане е вече какви способи ще бъдат
предприети, за да бъде оборена формалната сила на нотариалния акт в частта,
имащ характер на разписка за получена сума.
Не може да бъде споделено оплакването, че въззиваемата е желаела да се разпореди с имота в полза на въззивника заради непогасени дългове. Уговорка с такова
съдържание не може да бъде изведена от доказателствата по делото. От тях може
само и единствено да се установи наличие на задължения, по които лично като съдлъжник се е задължил въззивникът.
Това обстоятелство дори по-скоро обуславя обратния извод за липса на такава уговорка,
щом като задължението вече е лично обезпечено от друго лице.
Изложените мотиви съвпадат с крайния извод на първоинстанционния съд и дават основание атакувания съдебен
акт да бъде потвърден.
С оглед изхода на делото разноски се дължат на въззиваемата страна. Същата своевременно е заявила
претенцията си за присъждането им и е представила доказателства за реалното им
заплащане, поради което и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК следва да и се присъди
сумата от 500,00 лева, представляваща направени от нея разноски за адвокатско
възнаграждение пред въззивния съд.
Мотивиран от изложеното по-горе и на основание чл. 271,
ал. 1 ГПК Окръжен съд - Враца, в настоящия съдебен състав
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение
№ 1090/16.12.2019 год. по гр. дело №725/2019 год. по описа на Районен съд - Враца.
ОСЪЖДА на
основание чл.78, ал. 1 ГПК А.Б.А., ЕГН **********,
с адрес ***, да заплати на Д.М.Н., ЕГН **********,
, с адрес ***, сумата от 500,00 лева /петстотин
лева/ представляваща разноски за
адвокатско възнаграждение в настоящото производство.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба при
условията на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК пред ВКС на РБ в едномесечен срок от
връчването му на страните.
Председател:
Членове:1
2