Р Е Ш Е Н И Е
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
№…………. Гр.София,14.07.2021 г.
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКА КОЛЕГИЯ, IV” в” състав,
в открито съдебно заседание, проведено
на четиринадесети юли две хиляди и двадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Елена Иванова
ЧЛЕНОВЕ: Златка Чолева
Мл.съдия Светлана Петкова
при участието на
секретаря Цветослава Гулийкова, като разгледа докладваното от съдия Зл.Чолева
гр.дело № 2795 по описа за 2019 година,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 – чл.273 от ГПК.
Обжалва
се решение № 308204 от 08.01.2018г., постановено по гр.дело № 37059/2016г. по
описа на СРС, 26 състав, в частта, с която са отхвърлени предявените от В.С.М. искове по чл.124, ал.1 от ГПК
срещу „Т.С.“ ЕАД, както следва: 1/ искът за главницата за разликата над
уважения размер /признат за недължим/ от 807,24лв. - до пълния предявен размер
от 1 648,14лв. – стойност на
топлинна енергия, доставена за ап.№ 12 в гр.София, бул.“Сливница“ /бивш
бул.“Инж.Иван Иванов“/ ****за периода м.07.2013г.м.10.2016г. и 2 / искът за мораторна лихва върху тази
главница за разликата над уважения размер /признат за недължим/ от 373,11лв.-
до пълния предявен размер от 451,25лв. , както и в частта за разноските, в
която част решението е изменено по реда на чл.248 от ГПК с определение от
12.02.2019г. по гр.дело № 15324/2018г. на СГС, ГО-І състав.
Въззивникът-ищец
В.С.М. поддържа доводи за незаконосъобразност и неправилност на решението на
първата инстанция в обжалваната част. Релевира възражения за липсата на
убедителни доказателства, които да установяват дължимостта на сумите.
Възразява, че по делото липсват доказателство, от които да е видно, че той има качеството на „потребител на топлинна
енергия“. В тази връзка, въззивника намира за неправилен извода на първата
инстанция, с който е прието, че от негова страна /на ищеца/ не се спори, че е
„потребител на топлинна енергия“, поради което страните по делото са обвързани
от облигационно правоотношение. Напротив, поддържа, че наличието на
облигационна връзка е изрично оспорено от негова страна. Възразява, че от ответника не е доказана
доставката на точно определена по количество и качество топлинна енергия /ТЕ/. Възразява,
че представените от ответника съобщения към фактури не доказват доставката на
ТЕ , а като такова доказателство не може да бъде ценено и извлечението от
сметките на ответника. С изложените
доводи въззивника-ищец мотивира искането си за отмяна на първоинстанционното
решение в обжалваната от тях част и вместо него- постановяване на друго, с
което предявените от него отрицателни установителни искове да бъдат уважени в
пълните им предявени размери. Претендира присъждане на направените по делото
разноски.
Въззиваемата страна
„Т.С.“ ЕАД – не депозира писмен отговор в срока по чл.263,ал.1 от ГПК. В
съдебно заседание пред въззивната инстанция депозира писмено становище, с което
оспорва жалбата като неоснователна и заявява искане за потвърждаване на
първоинстанционното решение в атакуваната част като законосъобразно и правилно.
Заявява искане за присъждане на разноски за въззивното производство –
юрисконсултско възнаграждение. При
условията на евентуално- поддържа възражение по чл.78,ал.5 от ГПК – за
прекомерност на адвокатското възнаграждение, заплатено от въззивника.
Софийски градски съд, като взе предвид
становищата и доводите на страните и след като обсъди събраните по делото
доказателства по реда на чл.235,ал.3 от ГПК, приема за установено следното:
При извършената проверка по реда на чл.269,предл.1 от ГПК,
настоящият съдебен състав установи, че обжалваното решение е валидно и
допустимо. Ето защо, съдът дължи произнасяне по съществото на правния спор в
рамките на доводите, заявени с въззивната жалба, от които е ограничен, съгласно
нормата на чл.269, предл.2 от ГПК.
Настоящият
съдебен състав намира жалбата на ищеца за частично основателна по следните
мотиви:
На първо място, настоящата инстанция
намира за законосъобразен извода на първата инстанция ,с който е прието, че
между страните по делото в рамките на исковия период е съществувало
облигационно правоотношение, попадащо в приложното поле на чл.149 и чл.150 от
ЗЕ. Самият ищец в исковата молба изрично признава, че е собственик на ½
ид.ч. от процесния топлоснабден имот,
придобита на основание чл.55 от ЗПИНМ /отм./ и наследяване от З.К.М.Ето
защо, съдът приема, че ищецът има качеството на „потребител на ТЕ“ за битови
нужди, съгласно легалната дефиниция на пар.1,т.42 от ЗЕ /отм., но приложим за
частта от исковия период – 01.10.2009г. до 17.07.2012г./ и съответно-
качеството на клиенти на топлинна енергия за битови нужди по смисъла на
чл.150,ал.1 от ЗЕ и пар.1,т.2“а“ от ЗЕ, /приложими към останалата част от
исковия период 17.07.2012г. – м.05.2016г./, като собственик на ½ ид.ч.
от процесния топлоснабден имот. Съгласно
разпоредбата на чл.150, ал.1 от ЗЕ
продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие - на
клиентите на топлинна енергия за битови нужди, се осъществява при публично
известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от
ДКЕР. Следователно между страните за процесния период е сключен договор за
продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично известни Общи условия
за продажба, каквито са Общите условия, публикувани във вестник „Дневник“, броя
от 14.01.2008г. и тези от 12.03.2014г., публикувани във в-к 24 часа“ – броя от
10.02.2014г. и в-к „ 19 минути“. В
случая съдът съобразява и разпоредбата на чл. 150, ал. 3 от ЗЕ, която
предоставя възможност за клиентите, които не са съгласни с предвидените в
Общите условия /ОУ/ разпоредби, в срок от 30 дни след влизането им в сила да
внесат в съответното топлопреносно предприятие заявление, в което да предложат
специални условия.
Ищецът не твърди и не установява да е
упражнил правото си да възрази по горепосочения начин срещу Общите условия,
поради което съдът намира, че ги е приел. Договорното
правоотношение за продажба на топлинна енергия за битови нужди при общи условия
е възникнало между ищеца, като потребител /клиенти на топлинната енергия /ТЕ/ и
ответника, като топлопреносно предприятие, на основание чл.153 от ЗЕ, без да е било необходимо
отделно и изрично изявление на ищците- потребители за сключване на договора, включително
и досежно приемането на Общите условия, като в този смисъл са и мотивите по т.1
на ТР № 2/17.05.2018г. по т.д.№ 2/2017г. Ето защо, ищецът дължи на ответника
стойността на доставената ТЕ за
процесния топлоснабден имот, съобразно притежаваната от него ½ ид.ч. от
имота в рамките на общата сума- доказана като стойност на тази ТЕ.
От
приетото по делото и неоспорено от ищците заключение на СТЕ се установява, че
през исковия период от време за
процесния имот е доставяна ТЕ за отопление , за сградна инсталация и БГВ, като
за част от целия исков период, а именно- за времето от м.10.2009г. до
31.07.2015г. в процесния имот няма
ползване на топла вода. От същото експертно заключение се установява, че
количеството доставена ТЕ за отопление, сградна инсталация и БГВ, /последната
за частта от исковия период 01.08.2015г.-31.05.2016г./, е установено на база на реални отчети на 2
броя ИРРО, водомера в процесния имот, а
ТЕ отдадена за сградна инсталация е
определена в съответствие с нормативно
установената формула с приложимата към исковия период от време Наредба №
16-344/2007г. /отм./. Ето защо, неоснователно е възражението на ищците, заявено
с исковата молба и поддържано с въззивната жалба – за недоказано реално
доставено количество ТЕ за процесния имот през исковия период от време.
Доставеното количество ТЕ за процесния имот за исковия период от време,
съгласно неоспореното заключение на СТЕ и неоспореното заключение на
ССЕ3 144,48лв. Съдът кредитира
заключението на СТЕ, тъй като стойността на доставената ТЕ е определена от
вещото лице при спазване нормата на чл.155,ал.1т.2 от ЗЕ и на базата на
проверените от експерта индивидуални отчети, / подписани от ищцовата страна/ ,
относно показанията на водомера за топла вода в имота на ищеца и ИРРО и при
спазване на нормативно установената формула за определяне стойността на ТЕ,
отдадена за сградна инсталация. Неоснователно е възражението на ищците за
недоказано качество на доставената ТЕ. Възражението не е конкретизирано. На
следващо място, ищецът не твърди и не установява от негова страна да са заявявани при условията на уговореното по
Общите условия и нормативната уредба
рекламации пред ответника във връзка с температурата в процесното жилище
и тази на топлата вода. Поради това, дори да се приеме, че възражението на ищеца
относно качеството касае именно температурата, то се явява недоказано и неоснователно.
Законосъобразно първоинстанционният съд е приел, че възражението
на ищеца за погасяване по давност на
част от вземанията на ответника за цената на ТЕ за част от исковия
период. Вземането се погасява с кратната тригодишна давност. Съгласно разпоредбата на чл.114,
ал.1 от ЗЗД давността започва да тече от момента на изискуемостта на вземането,
като при срочните задължения /каквито са процесните за главница/, давността
тече от деня на падежа. Съгласно клаузата на чл.33,ал.1 от ОУ
от 2008г., приложима към вземанията за
главниците за частта от исковия период м.10.2009г.- 31.01.2014г., купувачите на ТЕ дължат плащане на месечно
дължимата сума в 30 дн.срок от изтичане
на периода, за който се отнасят. Т.е. за
стойността на ТЕ за първия месец от исковия период- м.10.2009г., падежът за
плащане е настъпил на 30.11.2009г. и от следващия ден – 01.12.2009г. е започнала да тече тригодишната погасителна
давност, която е изтекла на 01.12.2012г.
Към датата на предявяване на исковата молба- 05.07.2016г., /към който
момент ищецът претендира установяване недължимост на част от вземанията на
ответника, като погасени по давност/ , погасителната 3 годишна давност е
изтекла за главницата- стойност на ТЕ за частта от исковия период м.10.2009г.-м.05.2013г.
, която възлиза на сумата от 1 614,48лв., съгласно неоспореното заключение
на ССЕ, като в рамките на тази сума –задължението на ищеца, погасено по
давност, съобразно притежаваната от него ½ ид.ч. възлиза на сумата от 807,24лв. Независимо, че неправилно с
първоинстанционното решение е прието, че вземането на ответника и за стойността
на ТЕ за м.06.2013г. попада в обхвата на погасителната давност, доколкото
изискуемостта на вземането, съгласно приложимата клауза на чл.33,ал.1 от ОУ от
2008г. настъпва на 30.07.2013г. и 3 годишната давност за него не е изтекла към
датата на предявяване на исковата молба / 05.07.2016г./, горепосочената сума от 1 614,48лв. /съответно- ½ от
нея от 807,24лв./ , съответства по размер именно на стойността на ТЕ за периода
, попадащ в давността,видно от заключението на ССЕ /за периода м.10.2009г.
–м.04.2013г./ , от една страна. От друга
страна, съдът следва да съобрази и
забраната на чл.271,ал.1, изр.2 от ГПК– за влошаване положението на
жалбоподателя. Като последица от това, настоящият съдебен състав приема, че
жалбата срещу решението в частта, с която е отхвърлена исковата претенция за
главницата за разликата над сумата от 807,24лв. – до пълния предявен размер от 1 648,14лв. се явява неоснователна и като такава- следва
да бъде отхвърлена, а обжалваното решение в частта, с която искът е отхвърлен
за посочената разлика следва да бъде потвърдено.
Съдът приема, че ищецът дължи
единствено лихви върху главницата от 256,17лв. - стойност на ТЕ за частта от исковия период извън
давността м.07.2013г.- м.01.2014г., /доколкото
за недължимостта на главницата от 807,24лв. за периода м.10.2009г.- м.06.2013г.
решението на СРС е влязло в сила, както и за лихвата в размер на 373,11лв./, която лихва е натрупана за периода 31.08.2013г.-
16.06.2016г. и която лихва е в размер,
определен по реда на чл.162 от ГПК и
съгласно заключението на ССЕ възлиза на сумата от 13,59лв. За тази сума от 13,59лв. , отрицателният установителен
иск се явява неоснователен и като такъв – следва да бъде отхвърлен. На основание клаузата на чл.33,ал.1 от ОУ от
2008г., приложима към вземанията за
главницата от 256,17лв. за тази част от исковия период извън давността - м.07.2013г.-
м.01.2014г., купувачите на ТЕ дължат
плащане на месечно дължимата сума в 30
дн.срок от изтичане на периода, за който се отнасят. За времето на забавата за
плащане, ищецът дължи обезщетение в размер на законната лихва в горепосочения
размер.
Настоящият съдебен състав приема, че
за разликата над доказаната като дължима сума от 13,59лв.- до пълния предявен
размер от 451,25лв. , отрицателният установителен иск се явява основателен.
Т.е., отрицателният установителен иск е основателен за сумата от 437,66лв. /= 451,25лв.-
13,59лв./. Част от вземането на ответника за лихви се явява погасено по давност
- в размер на 373,11лв., /признато с
влязлото в сила като необжалвано решение на СРС/, а за разликата до сумата от 437,66лв. /или за сумата от 64,55лв./, е
недължимо по следните съображения: Лихвата от 64,55лв. , претендирана от
ответника върху главницата– стойност на
ТЕ за периода м.02.2014г.-м.05.2016г., е недължима от ищците, поради нищожност на клаузите на чл.33, ал.1 и ал.2 от
приложимите за този период от време ОУ от 2014г. / в сила от 12.03.2014г./. С
посочените договорни клаузи е
регламентиран падежът за изпълнение на задължението за плащане на
стойността на ТЕ. Настоящият съдебен състав намира, че клаузите на чл.33,ал.1 и
чл.33,ал.2 от ОУ от 2014г. са нищожни, на основание чл.146,ал.1,предл.1 от
Закона за защита на потребителите, като неравноправни - противоречащи на общия
принцип за добросъвестност, установен от нормата на чл.143,ал.1 от ЗЗП и водещи
до значително неравновесие на правата и задълженията на ищеца – търговец и тези
на потребителя /купувач/ - ищец по делото.
С клаузата на чл.33, ал.1 от ОУ
от 2014г. е установен падеж за плащане на месечните дължими суми за ТЕ,
определени по прогнозен дял /по чл.32,ал.1 от ОУ/- в 30дн.срок от датата на
публикуването им на интернет страницата на продавача. А с клаузата на
чл.33,ал.2 от ОУ е установен падеж за изпълнение на задължението за плащане на
дължими суми за доплащане, след изготвянето на изравнителните сметки /по
чл.32,ал.2 от ОУ/ - отново в 30 дн.срок след публикуването на интернет
страницата на продавача „Т.С.“ ЕАД. Настоящият съдебен състав приема, че така
обвързаното настъпване на падежа на задължението за плащане, с притежаването на специално техническо
средство от страна на потребителя /компютър или смартфон /, което да му дава
възможност за достъп до интернет, както и задължаването на потребителя да
обезпечи допълнително и самата възможността за достъп до интернет, го поставя в
значително неравностойно икономически положение спрямо търговеца. Съдът приема,
че потребителят не може да бъде задължен да направи значителни по размер
икономически инвестиции за снабдяване с посочените технически средства и
отделно от тях – да направи и допълнителни
парични вложения, които да му гарантират достъп до интернет, за да може
да изпълнява задълженията си по процесния договор, чийто предмет няма връзка с
тези вложения. Ето защо, настоящият съдебен състав приема, че клаузите на
чл.33,ал.1 и ал.2 от ОУ от 2014г. противоречат на императивната норма на чл.143,ал.1
от Закона за защита на потребителите и като последица от това, на основание
чл.146,ал.1, предл.1 от ЗЗП – са нищожни.
Като последица от това, настоящият съдебен състав приема, че вземанията на ответника за дължимата стойност
на ТЕ за частта от процесния период
м.02.2013г.- м.05.2016г., които попадат в приложното поле на ОУ от 2014г. /в
сила от 12.03.2014г./, ищците не са
изпаднали в забава, тъй като липсва договорен падеж, както и покана за плащане
от страна на ответника, съгласно изискването на чл.84,ал.2 от ЗЗД. С оглед гореизложените мотиви, съдът приема,
че отрицателният установителен иск за лихвата се явява основателен до размера
на сумата от 437,66лв. /или допълнително
за сумата от 64,55лв./, поради което първоинстанционното решение в частта, с
която отрицателният установителен иск е отхвърлен за сумата от 64,55лв.
/представляваща разликата между уважения размер от 373,11лв.- до размера на
недължимата сума от 437,66лв./, следва
да бъде отменено и и вместо него да бъде постановено друго, с което искът да
бъде уважен за тази разлика. В останалата обжалвана част, с която искът за
лихва е отхвърлен за разликата над сумата от 437,66лв.- до пълния предявен
размер от 451,25лв., както и в обжалваната част , с която е отхвърлен искът за
главницата за разликата над уважение размер от 807,24лв.- до пълния предявен
размер от 1 648,14лв. обжалваното решение следва да бъде потвърдено.
По
разноските по делото:
При горния
изход на делото и на основание чл.78,ал.1 от ГПК на ищеца се дължат разноски за първата
инстанция, съразмерно с уважената част от исковете в размер на 365,42лв.,
/държ.такса и адв.възнаграждение/, поради което ответникът следва да бъде
осъден да заплати допълнително сумата от 18,05лв. над присъдените с
определението на СГС по чл.248 от ГПК разноски от 347,37лв.
На ищеца се дължат разноски за въззивното
производство , съразмерно на уважената част от
жалбата от 8,07лв. /държ.такси, вкл. по подадената частна жалба срещу
определението на СРС по чл.248 от ГПК/.
Съответно, на основание чл.78,ал.3 от ГПК ответникът има правото на разноски за първата
инстанция, съразмерно с отхвърлителната част от исковете от 357,24лв. /депозити
за СТЕ и ССЕ и юрисконсултско възнаграждение/, поради което за разликата над
тази сума – до пълния присъден размер от 384,23лв., първоинстанционното решение
следва да бъде отменено. За въззивното производство въззиваемият-ответник
претендира присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждени, но съдът
приема, че такива не му се дължат, независимо от установената частична
неоснователност на жалбата на ищеца, тъй като във въззивното производство от упълномощения от ищеца
процесуален представител не са извършени
реално никакви процесуални действия, /извън еднотипната бланкетна молба с
която единствено е заявено бланкетно оспорване на жалбата.
Воден от горните мотиви Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение
№ 308204 от 08.01.2018г., постановено по гр.дело № 37059/2016г. по описа на
СРС, 26 състав и изменено в частта за разноските по реда на чл.248 от ГПК с
определение от 12.02.2019г. по гр.дело № 15324/2018г. на СГС, ГО-І състав., в
частта, с която е отхвърлен
предявеният от В.С.М. срещу „Т.С.“ ЕАД иск с правно основание чл.124,ал.1 от ГПК за разликата над сумата от 371,11лв.- до размера на сумата
от 437,66лв.- мораторна лихва върху главницата- стойност на топлинната
енергия, както и в частта, с която В.С.М. е осъден да заплати на „Т.С.“
ЕАД- разликата над дължимата сума от 357,24лв.-
до пълния присъден размер от 384,23лв.- разноски по делото, ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО
, на основание чл.124,ал.1 от ГПК, че В.С.М. не дължи на „Т.С.“ ЕАД - разликата над сумата от 371,11лв.- до
размера на сумата от 437,66лв.- мораторна лихва върху
главницата- стойност на топлинната енергия.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 308204 от 08.01.2018г., постановено
по гр.дело № 37059/2016г. по описа на СРС, 26 състав, изменено по реда на чл.248 от ГПК в частта за
разноските с определение от 12.02.2019г. по гр.дело № 15324/2018г. на СГС, ГО-І
състав, в останалата обжалвана част, с
която са отхвърлени предявените от В.С.М.
искове по чл.124, ал.1 от ГПК срещу „Т.С.“ ЕАД, както следва: 1/ искът за
главницата за разликата над уважения размер /признат за недължим/ от 807,24лв.
- до пълния предявен размер от 1 648,14лв. – стойност на топлинна енергия, доставена за
ап.№ 12 в гр.София, бул.“Сливница“ /бивш бул.“Инж.Иван Иванов“/ ****за периода
м.07.2013г.м.10.2016г. и 2 / искът за
мораторна лихва върху тази главница за разликата над сумата от 437,66лв.- до пълния предявен размер от 451,25лв., както и в частта, с която В.С.М. е осъден да заплати на „Т.С.“
ЕАД- разликата над дължимата сума от 357,24лв.
В
останалата част, с която отрицателните установителни искове са уважени, като
необжалвано първоинстанционното решение е влязло в сила.
ОСЪЖДА „Т.С.“
ЕАД да заплати на В.С.М. сумата от
18,05лв.- допълнително дължими разноски за първата инстанция и сумата от
8,07лв.- разноски за въззивното производство, на основание чл.78,ал.1 от ГПК.
Решението е окончателно и не
подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1/ 2/
ОСОБЕНО
МНЕНИЕ
на мл.съдия Светла Петкова
по отношение част от мотивите по
в.гр.д. 2795/2019г. на СГС, IV „В“ с-в
Не споделям
становището на мнозинството от състава, че е нищожна клаузата на чл. 33, ал. 1
и ал. 2 от Общите условия на ищеца от 2014 г., в сила от 12.03.2014 г., според
която купувачите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна
енергия в 30 – дневен срок от датата на публикуването им на интернет страницата
на купувача, тъй като поставяла потребителя в значително неравностойно
положение спрямо търговеца, като задължава потребителя да закупи крайно
техническо устройство и да поддържа договори с други доставчици (на интернет
услуги).
Публикуването на месечните дължими суми за топлинна
енергия по чл. 32, ал. 1 от Общите
условия и на стойността на фактурата по чл. 32, ал. 2 представлява по своето
естество уговорен между страните начин, по който кредиторът отправя искането си
/поканата си/ за изпълнение. Следователно изпълнението на задълженията зависи
от волята на кредитора, т. е. той решава кога да поиска изпълнение. И тъй като
правото на иск в случая зависи от волята му, законодателят пренася началото на
погасителната давност към възникване на задълженията, защото поканата за
изпълнение може да се отправи от възникването на правото.
Това обаче
не се отразява на крайния резултат по делото, защото при тази редакция на
общите условия, за да настъпи изискуемост и да се постави клиентът на топлинна
енергия за битови нужди в забава, е необходимо установяване на публикуване на
месечните дължими суми на интернет страницата на ищеца, което играе ролята на
покана и изтичане на срока по ОУ след обявяването. След като по ОУ е предвидена
покана и срок след нея, а покана не е доказана, то искът за заплащане на
мораторна лихва се явява неоснователен, какъвто е крайния извод на СГС.
Мл.съдия
Светла Петкова: