Р
Е Ш Е
Н И Е
№ ……......./…..07.2020 г., гр. София
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Г въззивен състав,
в публично съдебно заседание на двадесет и четвърти юни през 2020 година, в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СОНЯ НАЙДЕНОВА
ЧЛЕНОВЕ :
СИМЕОН СТОЙЧЕВ
мл.съдия СВЕТЛОЗАР
ДИМИТРОВ
секретар Алина Тодорова,
като разгледа докладваното от съдия НАЙДЕНОВА гражданско дело
номер 6652 по описа за 2019
година, и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл.258-273 от ГПК.
С решение № 564972 от 18.12.2018 г. постановено по гр.д. №
79222/2017 г. на СРС, 120 състав, са отхвърлени
предявените искове от „Т.С.” ЕАД срещу Д.Г.Я. и Д.И.Я., искове с правно основание
чл.422 вр.
чл.415 ГПК вр. чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД вр.чл.150 ЗЕ и чл.86 ЗЗД за признаване за установено между страните, че ответниците дължат сумите както следва: сумата от 208.59 лв., представляваща главница за доставена топлинна
енергия, сумата за услугата дялово разпределение в размер на 50.83 лв.за периода от месец май 2013 г. до месец май 2014 г., включително, лихвата върху
тези главници в размер на 67.34
лв., в това число лихва върху
погасената главница в размер на 49.30лв. и върху погасената такса
за дялово разпределение в размер на
18.04 лв, поради погасяването на възможността за принудително събиране на тези вземания с изтичане на погасителната давност по чл. 111, б. „в“ от ЗЗД, като неоснователни, като страните са осъдени да си
заплатят взаимно и разноски така : ответниците на
ищеца сумата 75.84 лв. , и ищеца на ответниците
сумата 300 лв. Със същото решение първоинстанционният съд е
оставил без разглеждане исковата молба на Т.С.” ЕАД срещу Д.Г.Я. и Д.И.Я. в
други части и е обявявил за влязла в сила Заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК от 23.08.2017 г., издадена
по ч.гр.д. № 52628/2017 г. на СРС, 120 състав в тези други части.
Решението
е постановено при участието на трето лице-помагач на страната на ищеца - „Т.С.“ ЕООД.
Това решение е обжалвано в срок от ищеца
“Т.С.” ЕАД само в частите, в които
предявените от дружеството искове срещу Д.Г.Я. и Д.И.Я. са били отхвърлени, респ.
и обусловената от това в част за разноските. Излагат се доводи за неправилност
на решението поради нарушение на материалния закон относно погасителната
давност, тъй като следвало да се съобрази от съда, че предмет на исковете са
вземанията по издадената обща фактура за отоплителния сезон 2013-2014 г.
публикувана на 15.07.2014 г. на сайта на дружеството, за което имало съставени
протоколи по чл.539 от ГПК, и забавата започва от 15.08.2014 г. и се отнася за ТЕ за исковия период и към
подаване на заявлението по чл.410 от ГПК давността не е изтекла. Сочи и
несъобразяване с приложимите към исковия период Общи условия на ищеца за продажба
на ТЕ за битови нужди на потребители в София от 2008 г. и от 2014 г. Отделно
сочи по иска за мораторна лихва, че издаваните от ищеца фактури , вкл. и общата
такава, са публикувани, но съдът не указал на ищеца да пресстави
констативните протоколи по чл.593 от ГПК за това Моли да
се уважи въззивната жалба, като се отмени решението в обжалваните част, вкл. и
в частта за разноските, като исковете се уважат в пълен размер, прави и искане
за разноски.
Ответниците Д.Г.Я. и
Д.И.Я. оспорва жалбата с писмен отговор чрез пълномощник адв.И.Д.,
като считат решението в обжалваните
части за правилно, доколкото 3-годишната кратка погасителна давност върху
главниците е изтекла към датата на заявлението по чл.410 от ГПК, а издаването
на изравнителната фактура не влияе върху този давностен
срок, .. резултатът от изравняването е отрицателен. Моли жалбата да не се
уважава, претендират разноски по списък по чл.80 от ГПК за адвокатско
възнаграждение.
Третото лице-помагач
на ищеца не е взело становище по жалбата.
Софийски градски съд, действащ като въззивна
инстанция, като съобрази оплакванията в жалбата съгласно чл.269 от ГПК, намира
следното по предмета на въззивното производство:
Първоинстанционното решение е валидно, а
в обжалваните части и допустимо.
При произнасянето
си по правилността
на обжалваното решение, съгласно чл.269, изр. второ
от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на
ВКС, въззивният
съд е ограничен до релевираните във въззивните жалби на страните оплаквания за допуснати нарушения на процесуалните правила при приемане за установени на относими към спора факти и на приложимите материално правните
норми, както и до проверка правилното
прилагане на релевантни към казуса императивни материално правни норми, дори ако
тяхното нарушение не е въведено като
основание за обжалване.
Направените
с въззивната жалба на ищеца оплаквания относно
фактите и приложимото право, очертава обхвата на въззивната
проверка за правилност.
Не
се установи при въззивната проверка нарушение на императивни материално правни
норми. За да отхвърли исковете за главница за цена на ТЕ, за лихви за забава
върху нея и за лихви за забава върху търсената сума за дялово разпределение, първоинстанционният съд е изложил мотиви, че вземанията за
главници за исковия период, за който е висящо делото съобразно частичното оставяне
без разглеждане на исковата молба / м.юни 2014-м.юли 2015 г./, е погасено по
давност както за главница-цена на ТЕ така и за главница цена на услуга дялово
разпределение, и по тази причина и вземането за лихви за забава върху тези
месечни главници са погасени по давност също. Въззивният
съд, при преценка на същия събран по делото доказателствен
материал, като този ред първоинстанционния съд,
споделя изложените в обжалваното решение фактически констатации и правни изводи
и препраща към тях съгласно чл.272 от ГПК.
В
допълнение и по повод оплакванията с въззивната
жалба, се отбелязва и следното:
Неоснователно
е и оплакването на въззиника-ищец относно погасителната давност и приложението
на ОУ на ищеца. Съгласно чл. 155, ал. 1, т. 1 или т. 2 ЗЕ задълженията
на потребителите за заплащане на месечни вноски /равни или прогнозни/ не са в
зависимост от изравнителния резултат в края на съответния отчетен период, а
имат самостоятелен характер. Изравнителният резултат не влияе на дължимостта на месечните вноски в установените за тях
срокове, а до възникване на ново вземане в полза на една от страните по
облигационното отношение в размер на разликата между начислената суми по
прогнозните вноски и стойността на действително доставеното количество топлинна
енергия, отчетено в края на периода. В зависимост от това дали начислените прогнозни
месечни вноски са в по-голям или по-малък размер от стойността на действително
доставеното количество топлинна енергия, отчетено в края на периода, то това
ново вземане възниква в полза на потребителя или в полза на топлопреносното
предприятие. Осъщественото от ищеца фактуриране на консумираното количество
топлинна енергия въз основа на действителното потребление по реда на чл. 32,
ал. 2 от Общите условия не променя момента на изискуемостта на месечните вноски
/равни или прогнозни/. Определянето на срок за изпълнение на задълженията в
общата фактура и срока за плащане по чл.33 от ОУ от 2014 г. , с който
жалбоподателят свързва началния момент, от който започва да тече погасителната
давност, няма действие по отношение на ответниците - арг. чл. 20а, ал. 2 ЗЗД, и не променя началото на давностния срок, който тече от първо число на месеца след
този, за който е доставена ТЕ. Ето защо давността върху прогнозните вземания за
цената на ТЕ помесечно до 30.04.2014 г. е погасено по
давност. За периода са приложими ОУ от 2008 и от 2014 г. Така за сумите на ТЕ
за периода до м.02.2014 г. изискуемостта настъпва от 1-во число на втория месец,
следващ този на доставката, съгласно приложимите ОУ от 2008 г., т.е най-късно на 01.04.2014 г. и 3-годишната
кратка погасителна давност за тях е изтекла преди подаване на заявлението по
чл.410 от ГПК на 31.07.2017 г. За цената на ТЕ за природа м.03.-м.04.2014 г. изискуеумостта настъпва от 1-во число на месеца, следващ
този на доставката, съгласно приложимите ОУ от 2014 г., поради липсата на
уговорен срок за плащане в ОУ, за който длъжникът да се счита уведомен, т.е.
най-късно на 01.05.2014 г. и 3-годишната
кратка погасителна давност за тях е изтекла преди подаване на заявлението по
чл.410 от ГПК на 31.07.2017 г. Осъщественото от ищеца фактуриране на
консумираното количество топлинна енергия за целия отоплителен сезон
м.04.2-13-м.04.2014 г. въз основа на действителното потребление по реда на чл.
32, ал. 2 от Общите условия, не променя
момента на изискуемостта на прогнозните месечни вноски /равни или прогнозни/.
Определянето на срок за изпълнение на задълженията в общата фактура и срока за
плащане по чл.33 от ОУ от 2014 г. , с който жалбоподателят свързва началния
момент, от който започва да тече погасителната давност, няма действие по
отношение на ответниците - арг.
чл. 20а, ал. 2 ЗЗД, и не променя началото на давностния
срок, който тече от първо число на месеца след този, за който е доставена ТЕ.
Ето защо главното вземане до м.05.2014 г. е погасено по давност. По отношение
на изравнителната сметка от ФДР за същия този отполителен
сезон 2013-2014 г., сочеща, че абонатът има да доплаща сумата 4,90 лв., т.е. в
полза на ищеца е възникнало изравнително вземане само за тази сума въз основа
на общата фактура от 30.06.2014 г., и за това изравнително вземане давността
тече от 01.07.2014 г. по изложените вече по-горе съображения, и тъй като това
се явява последното периодично изравнително вземане в полза на ищеца за този
отоплителен сезон. Така за това изравнително вземане се прилага също кратката
3-годишна давност и тя изтича на 01.07.2017 г. преди подаване на заявлението по
чл.410 от ГПК на 31.07.2017 г., при което се счита също погасено по давност. С
погасяване по давност на главното вземане се погасява и акцесорното
такова за лихви за забава върху него съгласно чл.119 от ЗЗД, защото без главен
дълг няма и забава да бъде платен, и това оплакване по жалбата се явява
неоснователно. Неотносими към предмета на спора се
явяват доводите на въззивника-ищец за издаване и
публикуване на месечните фактури, доколкото ОУ от 2014 г. макар и да сочат
плащане от публикуване на фактурите, доставчикът не е фиксирал точен момент на това
публикуване и така не може да се счита че е уговорен срок за плащане, от който
да настъпва изискуемостта на вземането, и няма доказателства за отправена
покана към длъжника преди подаване на заявлението. Така длъжникът и реално не е
поставен в забава за вземанията за главница цена на ТЕ за процесния
период, предмет на исковото производство. Съдът няма задължение да указва на
страната какви точно документи в подкрепа на исковете си да представя по
делото, с въззивната жалба ищецът не е направил
искане за допускане на нови доказателства от въззивния
съд.
За вземането за цената на услугата дялово
разпределение в ОУ на ищеца, които уреждат отношенията му с потребителите, въззивникът не сочи оплаквания в жалбата, при което въззивният съд, съгласно чл.269 от ГПК приема, че и този
иск се явява неоснователен поради погасяване вземанията за тази услуга по
давност, както е посочил първоинстанционният съд,
респ. и лихвата за забава върху това вземане се счита погасеня
по давност съгласно чл.119 от ЗЗД
Поради съвпадане изводите на
двете съдебни инстанции, решението в обжалваните части следва да се потвърди,
вкл. и в частта за разноските, определени според изхода на спора.
По разноските за въззивната инстанция : По въззивната жалба на ищеца същият няма
право наразноски, тъй като жалбата му не се уважава.
Въззиваемата страна-ответник Д.Я., на
основание чл.78, ал.3 от ГПК има право на възстановяване на разноски за нейния пълномощник-адвокат, но не в размера от 300лв.,
претендиран по списъка по чл.80 от ГПК, който е и доказано
да е платен на адвоката от ответника Д.Я..
В този смисъл възражението на въззивника-ищец
пред въззивния съд с молба от 23.06.2020 г. за прекомерност се явява основателно. Въззивният съд намира, че в случая може да определи размер
и под минимума по Наредба № 1/2004 г. на ВАдвС / т.е.
и под 300лв. в прибложимата редакция на Наредбата към
датата на договора за правна помощ/, поради липсата на фактическа и правна
сложност на спора пред въззивния съд, както и поради наличие на практика в този
смисъл в решения на Съда на ЕС /напр. решение от 23.11.2017 г. по съединени
дела C 427/16 и C 428/16 , Решение от 05.12.2006 г. по съединени дела С 94/04 и
С 202/04 на голямата камара на CEO/ сочат на общ извод, че националната юридсикция / съда в случая/ не е задължен да се съобразява
с ограниченията, наложени относно минималните размери на адв.възнаграждения,
определени с акт на адвокатско сдружение/ в случая с Наредба на ВАдвС/ и забраната съда да определя възнаграждение под
минимума, определен с такъв акт, както и че това ограничаване „би могло да
ограничи конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101,
параграф 1 ДФЕС“ съгласно решението по т.1 от решение от 23.11.2017 г. по
съединени дела C 427/16 и C 428/16 на
СЕС, първи състав по преюдициално запитване,
отправено от състав на Софиски районен съд. В същото
решение се сочи, че „Запитващата юрисдикция следва да провери дали с оглед на
конкретните условия за прилагането ѝ такава правна уредба действително
отговаря на легитимни цели и дали така наложените ограничения се свеждат до
това, което е необходимо, за да се осигури изпълнението на тези легитимни
цели“. Като такива легитимни цели би могло да се считат посочените в чл.36,
ал.2 от ЗАдв-справедливостта и обосноваността на
възнаграждението на адвоката, както и тези посочени в Решение № 9273 от 27 юли
2016 г. по административно дело № 3002 от 2015 г. на ВАС, потвръдено
с решение Р№ 5485 от 2 май 2017 г. по административно дело № 1403 ОТ 2017 г. (обн. - ДВ, бр. 41 от 2017 г.) - гарантиране от държавата на
право на всеки гражданин на защита при нарушаване на техни права и законни
интереси, вкл. и във всички стадии на процеса - чл. 56 и 122 от Конституцията
на Република България, и на достъпа на
гражданите и юридическите лица до квалифицирана правна помощ и необходимостта
от предотвратяване на всякакъв риск от влошаване на качеството на предоставяните
услуги. Или за конкретния случай съдът следва да прецени дали минималния размер
на адвокатското възнаграждение по Наредбата отговаря на тези цели и критерии:
фактическа и правна сложност на спора, достъп до правосъдие, качество на
услугата, справедливост, и необходимост загубилата страна да понесе поне
значителна част от разноските на противната страна, направени за защита по
делото. При определяне на справедливия
размер в случая, при съобразяване и на изложеното по-горе относно липсата на
сложност на спора пред въззивния съд, и на
легитимните цели, въззивният
съд намира, че това следва да е минимума по чл.25, ал.1 от Наредбата за
правната помощ от 100лв. като друга нормативно определена граница за
възнаграждение за оказвана правна помощ за една съдебна инстанция. Така на ответника
Д.Я. въззиникът-ищец
дължи по 100лв. за адвокатско възнаграждение
Воден от горните
мотиви, СГС
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 564972 от 18.12.2018 г. постановено
по гр.д. № 79222/2017 г. на СРС, 120 състав, В ОБЖАЛВАНИ ЧАСТИ, в които
са били отхвърлени предявените искове от „Т.С.” ЕАД срещу Д.Г.Я.
и Д.И.Я., и в частта за разноските.
ОСЪЖДА Т.С.“ ЕАД,
ЕИК *********, със седалище и адрес *** Б да заплати на
основание чл.78, ал.3 и ал.5 от ГПК, сумата от 100 лв. на Д.Г.Я., ЕГН **********,***, разноски за въззивната инстанция.
ОСТАВЯ БЕЗ
УВАЖЕНИЕ исканeто на ищеца „Т.С.“
ЕАД за разноски за въззивната инстанция по чл.78, ал.1 и ал.8 от ГПК.
Решението е постановено при участието на трето лице-помагач на страната на ищеца - „Т.С.“ ЕООД.
РЕШЕНИЕТО е окончателно
съгласно чл.280, ал.3, т.1, предл.първо от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.