№ 569
гр. София, 03.09.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, НО II ВЪЗЗ. СЪСТАВ, в публично
заседание на пети юли през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Иван Коев
Членове:Стефан Милев
Теодора Анг. Карабашева
при участието на секретаря Мариана Ал. Косачева
в присъствието на прокурора Кр. Люб. К.
като разгледа докладваното от Стефан Милев Въззивно наказателно дело от
общ характер № 20221100600959 по описа за 2022 година
Делото е разгледано от СГС като втора инстанция след постъпили по реда на
глава ХXI НПК две въззивни жалби, оспорващи обявената на 06.10.2021 г. присъда по
н.о.х.д. № 18998/19 г. на СРС (НО, 13 с.): първата – от защитника на двамата
подсъдими ИВ. П. П. (ЕГН: **********) и С. ЕМ. П. (ЕГН: **********), а втората – от
адв. Н. А., общ повереник на частните обвинители Н. и П. П..
С обжалваната присъда Районният съд е признал подс. П. за виновен в
извършени с едно деяние на 07.01.2019 г. две отделни закани с убийство по чл. 144,
ал.3 НК спрямо всяка от частните обвинителки (майка и дъщеря) и за осъществено на
същата дата хулиганство по чл. 325, ал.1 НК, наказвайки го „общо“ (при условията на
чл. 23, ал.1 НК) с 9-месечна пробация (с мерки по чл. 42а, ал.1-2 НК) и с
присъединеното към нея (чл. 23, ал.2 НК) обществено порицание, а подс. П. е
освободил от наказателна отговорност по чл. 78а, ал.1 НК с глоба от 1000 лв. за
престъпление по чл. 325, ал.1 НК (изразяващо се като факти в причинени на Н. и П. П.
леки телесни повреди), оправдавайки я по по-тежкото обвинение за „дръзко“
хулиганство по чл. 325, ал.2 НК.
Общата жалба на частните обвинители, лаконично поддържана от повереника
им в откритото заседание пред СГС, се явява „съответна“, защото с нея, от една страна,
се иска увеличаване на наказанието за подс. П. – чл. 337, ал.2, т.1 НПК (с настояване
общата санкция да бъде 1 година лишаване от свобода, но „условно“ - с отложено
изпълнение по чл. 66 НК за 3 години) и в същото време – прилагане спрямо подс. П. на
„закон за по-тежко наказуемо престъпление“ (чл. 336, ал.1, т.1 НПК), каквото е било
повдигнатото пред първата инстанция обвинение за квалифицирано хулиганство по чл.
325, ал.2 НК. Адв. А. оспорва не само подхода на СРС да оцени като „изключителни“
1
смекчаващите обстоятелства около двете престъпления по чл. 144, ал.3 НК, но твърди,
че те изобщо не попадат под действието на чл. 55, ал.1, т.2 б. „б“ НК, защото чистото
съдебно минало, добрите характеристики и мотивите за деянието (желанието на подс.
П. да защити честта на приятелката си) в случая не разкриват нищо „изключително“.
Настояването си подс. П. да бъде осъдена за дръзко хулиганство по чл. 325, ал.2 НК,
пък, повереникът мотивира с данните по делото, че тя е владеела бойни изкуства,
които е приложила при ескалацията на възникналия конфликт (аргумент, подкрепен с
тезата, че практиката на ВКС непротиворечиво приемала, че когато непристойните
действия са извършени от „лице, владеещо бойни изкуства“, е налице „изключителна
дързост“).
Обемна по своето съдържание и доводи е и общата въззивна жалба от името на
двамата подсъдими, а отправените с нея до втората инстанция искания са алтернативно
формулирани: а) да ги оправдае изцяло по обвиненията - чл. 336, ал.1, т.3 НПК (П. –
поради абстрактния характер на отправената закана по чл. 144, ал.3 НК, неотговаряща,
според защитата, на изискването да е била в състояние да възбуди основателен страх
от реализирането й; и поради преценката, че твърдените негови непристойни действия
с нищо не надскачат дребното хулиганство по чл. 1, ал.3 УБДХ; и П. – поради
лансираната теза, че причинените от нея леки телесни повреди на всяка от частните
обвинителки съставляват престъпления от частен характер по чл. 130, ал.2 НК, за които
дори е приложим институтът на реторсията по чл. 130, ал.3 НК); и б) да върне делото за
ново разглеждане в СРС (чл. 335, ал.2 НПК) поради съществени процесуални
нарушения, допуснати при преценката пострадал ли е всъщност от хулиганството на
подс. П. свидетелят К.Г..
Въпреки редовното им уведомяване, подсъдимите и частните обвинители не се
явяват в заседанието пред въззивния съд, а прокурорът от СГП лаконично моли
присъдата да бъде потвърдена.
I.
Преди да разгледа доказателствените и правни оплаквания на страните,
въззивният съд намери, че следва приоритетно да се произнесе по искането на
защитата присъдата да бъде отменена, а делото – върнато за ново разглеждане поради
процесуални нарушения, съществено ограничили правото на защита на едно от
пострадалите лица – К.Г., спрямо когото (според обвинението) са били насочени
хулиганските действия на подс. П.. Въпросът следва да бъде изведен „пред скоби“,
защото евентуалното приложение на чл. 335, ал.2, вр. чл. 348, ал.3, т.1 НПК би
направило безпредметно обсъждането на останалите (същински) проблеми на делото.
Оплакването е неоснователно.
Подсъдимият по принцип няма право да иска отмяна на присъдата поради
ограничени права на пострадалия, защото подобна претенция излиза извън правния му
интерес. Овен това, нарушения с правни последици по чл. 348, ал.3, т.1 НПК във
връзка с участието на св. Г. не са допуснати. Очевидно е, че в случая досъдебните
органи не са третирали въпросния свидетел като „пострадал“ по смисъла на чл. 74 и сл.
НПК, въпреки че част от инкриминираните в обвинението на П. хулигански действия
са били насочени срещу него. Този свидетел нито е бил уведомен за правата си (чл.75,
ал.2 НПК), нито призован за предявяване на разследването (чл. 227, ал.2 НПК), но
допуснатият порок, макар и съществен, е бил отстранен (поправен) от СРС още в
началото на съдебната фаза, когато лицето е информирано за качеството си, за
възможността до датата на разпоредителното заседание да се запознае с делото, да
направи извлечения и да встъпи като частен обвинител и граждански ищец срещу подс.
П. – опции, от които самият Г. не е пожелал да се „възползва“, ако се съди от
изявленията на изпратения да го представлява повереник в разпоредителното заседание
2
на 14.10.2020 г. Следователно, въпросите около евентуалното конституиране на
пострадалия като страна в съдебното производство не са повлияли на правилността на
проверяваната присъда, така че да се налага нейната отмяна на чисто „процесуално“
основание.
II.
Според СГС, не се налага и ревизия (промяна) на фактите по делото (при
условията на чл. 316 НПК), защото те са били обосновано установени от първата
инстанция, която е била обвързана от лаконично описаните фактически параметри на
обвинението. Не, че в производството пред Районния съд не са били изяснени и
множество допълнителни обстоятелства, но след като прокурорът не ги е
инкриминирал още в обвинителния акт като елемент на разглежданите закани и
хулиганство, няма как това да стане от съда за първи път с присъдата или с акта на
въззивната инстанция, защото подобен подход би довел до съществено изменение на
обстоятелствата, непредявено по реда на чл. 287, ал.1 НПК. Следователно, СРС е бил
„обвързан“ да провери и да се произнесе: а) дали с казаната от подс. П. реплика пред
частните обвинители Н. и П. П. („Кой създава напрежение на жена ми? … Ако това се
повтори, ще ви убия!) е довела до извършено спрямо всяка една от тях престъпление
по чл. 144, ал.3 НК; б) дали същият подсъдим е „хулиганствал“ (чл. 325, ал.1 НК) пред
двете частни обвинителки и св. К.Г. с предявените срещу него в тази насока факти (че
„ядосан нахлул“ в офиса на Н.П., съпровождан от подс. П., която носела в ръцете си
куче; че заявил на Н. и П. П., че ще ги пребие; че блъскал К.Г. и скъсал якето му,
докато последният се опитвал да го изведе от помещението; че се опитвал да удари с
юмрук пострадалите жени); в) дали с влизането си в офиса на св. Н.П., носейки куче в
ръце и адресираната по неин адрес реплика („Искаш ли да ти ударя един юмрук?“),
последвана от нанесени удари и леки телесни повреди по спрямо Н. и П. П.,
подсъдимата П. също е извършила хулиганство, при това – с изключителна дързост
(чл.325, ал.2 НПК).
Именно - защото фактите, които втората инстанция намира за установени по
делото, следва да са в рамките на инкриминираните в обвинителния акт, не се налага
събирането на допълнителни доказателства, нито някакъв специален анализ на
сочените във въззивната жалба на частното обвинение обстоятелства, свързани с
практиката на подс. П. да паркира на тротоара пред процесния офис и извършваните в
тази насока от нея нарушения на ЗДвП. Частното обвинение винаги има субсидиарен
характер спрямо обвинителната теза на прокурора и неговият представител „… не
може да предявява претенции към съдържанието на обвинителния акт от гледна точка
на инкриминираните в него обстоятелства и посочения като приложим материален
наказателен закон…“ (р. 482/08-І; в този смисъл – вж. и р. 557/12-І, 397/11-І, 330/04-ІІІ,
423/11-І и т.н.). И още едно уточнение, пряко свързано със забраната за „reformatio in
peius“ – макар и фигуриращи в обвинителния акт като елемент на хулиганството на
подс. П., част от предявените в тази връзка факти (за това, че казал пред П. и Н. П., че
„ще ги пребие“) не могат да бъдат изяснявани при условията на чл. 316 НПК от СГС,
защото постановената точно за тях частично оправдателна присъда не е била оспорена
със съответни протест или жалба от частните обвинители.
Така, съобразявайки пределите на обвинението, събраните от СРС доказателства
и необжалваното частично оправдаване на подс. П. за някои от инкриминираните
факти, въззивният съд прецени, че картината на изследваните събития с пряко
съставомерно значение може да бъде сведена до следното: Около 14.00 ч. на 07.01.2019
г. подс. С.П. паркирала управлявания от нея автомобил на тротоара пред офиса на
дружеството „Н.“ ЕООД (гр. София, кв. „Манастирски ливади“, ул. „****), което
предизвикало недоволството на фирмения управител – св. Н.П., и на нейната дъщеря –
3
П.П.. Това бил пореден случай и довел до словесен спор, след което П. се прибрала в
апартамента си, а двете частни обвинителки сигнализирали на тел. 112 за неправилно
паркиралото превозно средство. По-късно следобеда в дома си се върнал и подс. П.,
който съжителствал със С.П. и – научавайки за възникналия конфликт, решил да слезе
до процесния офис, за да се саморазправя, съпровождан от приятелката си, която взела
в ръце и малкото си куче. Двамата нахлули в помещението на фирмата, където през
това време били свидетелите Н.П., П.П., Н.Н. и К.Г.. Подс. П. най-напред се обърнал
към двете частни обвинителки (Н. и П. П.) с думите „Кой създава напрежение на жена
ми? Ако това се повтори, ще ви убия…“, след което – въпреки опитите на намесилия се
свидетел Г. да го успокои – замахнал към тях, неуспешно опитвайки се да ги удари. Св.
К.Г. го хванал през кръста, за да го изведе от офиса, но П. го блъскал и дори скъсал
ръкава на якето му. В същото време подс. П. попитала Н.П. „Искаш ли да ти ударя
един юмрук“, след което нанесла с ръка удар в лицето й. В помощ на майка си се
притекла св. П.П., като в борбата между трите жени подсъдимата бързо взела
физическо надмощие – започнала да нанася ритници по тялото на Н.П. (довели до
кръвонасядане по предната повърхност на шията в долната й трета и отляво,
драскотини по шията, кръвонасядане по предната повърхност на гръдния кош и
охлузване по гръбната повърхност на дясната предмишница), а след това – да скубе,
удря с юмруци в лицето и да рита в корема и краката св. П.П. (сваляйки част от нейната
коса и причинявайки й отток и кръвонасядане по левия клепач, подутина по кожата на
корема над ингвиналната гънка долу вдясно и охлузване по гръбната повърхност на 5-
тия пръст на лявата ръка. Охлузвания и кръвонасядания от взаимното сбиване
получила и подс. П.. Междувременно, св. Г. успял да изтласка И.П. от помещението на
офиса, след което двамата подсъдими напуснали мястото на инцидента. Свидетелите Г.
и Нанкова повикали чрез тел. 112 полицейски екип, който се отзовал за изясняване на
случая.
III.
Дейността на СРС по оценката на доказателствата не страда от пороци, които
да правят присъдата необоснована. Първата инстанция обективно е съпоставила
всички източници на информация (предимно – от свидетелските показания и
обясненията на самите подсъдими) и аргументирано е преценила кои от тях са
достоверни и могат да бъдат възприети с доверие. Недоволство от извършената оценка
е заявено единствено във въззивната жалба на подсъдимите и то – предимно по
въпроса кой е започнал сбиването между трите жени (П., Н.П. и П.П.), защитно или
нападателно е било поведението на подс. П., в каква поредност са нанасяни ударите. За
да разколебае обвинителната теза, жалбоподателят твърди, че първата инстанция
неправилно е игнорирала казаното от свидетелите Н. (че макар тя да е присъствала в
офиса, изобщо не е видяла кой пръв е започнал сбиването) и Т. (съсед на подс. П.,
която под формата на производни факти е преразказала съобщената й от самата
подсъдима версия за протичането на конфликта), както и обстоятелството, че и на П. са
били причинени медицински документирани телесни увреждания.
Противоречията в доказателствата, обаче, не правят фактите по обвинението
недоказани, още повече, че СРС е изпълнил процесуалното си задължение в тази
ситуация да мотивира защо приема за верни едни и отхвърля достоверността на други
изявления (чл. 305, ал.3 НПК). Съобщената от Н. и П. П. версия за развитието на
събитията не е била приета безкритично, защото първата инстанция не само е отчела
качеството на двете свидетелки като частни обвинители, но е съпоставила разказите им
с показанията на св. К.Г. – очевидец на инцидента, чиято връзка с инкриминираните
място и време е единствено в това, че е бил клиент на дружеството „Н.“ ЕООД. При
него не се установява никакъв мотив да лъжесвидетелства, набеждавайки умишлено
4
двамата подсъдими за факти, които не са се случили. И доколкото поднесената в
показанията на двете пострадали жени информация съвпада почти изцяло (с
разминавания в някои дребни и незначителни детайли, дължащи се общо взето на
бързото и хаотично протичане на създалата се ситуация) с разказа на Г., Районният съд
е имал пълно основание да изведе основните факти по делото (за заканителната
реплика на П., за непристойното му поведение в офиса и за нанесените от подс. П.
удари) именно от тези гласни доказателствени средства.
Защитата на подсъдимите е донякъде права в тезата си, че в
първоинстанционното съдебно следствие св. Н. е говорила абстрактно и без
конкретика, като е заявила, че не помни П. да е отправял закани, нито кой точно пръв е
започнал „женското сбиване“. Но пропуска, че именно липсата на спомени е довела до
прочитане на досъдебните й показания (л.53 от д.п.), чието съдържание (потвърдено от
Н. в присъствие на всички страни по делото) вече съответства на казаното от
свидетелите Н.П., П.П. и К.Г.. В случая не е била нарушена и забраната по чл. 281, ал.8
НПК: първо – защото фактите, възпроизведени с прочетените показания, се съдържат и
в разказите на останалите свидетели по делото; и второ – защото при непосредствения
си разпит в съдебното заседание пред СРС Н. е потвърдила казаното в присъствие на
двамата подсъдими и с осигурена им възможност да поставят в условията на
състезателност своите въпроси и възражения. Що се отнася до цитираните във
въззивната жалба показания на св. Т., те не внасят в делото някаква нова (странична)
информация, която не е била заявена от свидетелите или подсъдимите, а по-скоро
(както е отчел Районният съд) пресъздават по производен път това, което въпросното
лице е чуло за случката от всички участници в конфликта и за принципно влошените
им отношения. Последното не е предмет на обвинението, а иначе – в наказателното
производство производните доказателства са допустими само при липсата на първични
или за проверка на същите. И в двата случая, обаче, разпитът на Т. на практика не
допринася с нищо, защото – освен, че съдържа редица оценъчни изявления – с него са
преповторени двете насрещни версии за събитията - на участвалите в тях свидетели и
на двамата подсъдими. А самите подсъдими са взели активно участие в
доказателствената дейност, защото са дали обяснения по фактите на обвинението.
Версиите им, обобщено сведени до това, че частните обвинителки първи нападнали
подс. П., а П. се намесил, за да й помогне, мотивирано са били отхвърлени от първата
инстанция с конкретни доводи – и доказателствени (несъответствието им с
еднопосочната версия на свидетелите К.Г., Н.П. и П.П.; обстоятелството, че приетите с
доверие съдебно-медицински експертизи са установили далеч по-сериозни като
интензитет телесни увреждания при Н. и П. П., отколкото при П.), и процесуални
(принципно двойствената природа на обясненията, които са и начин за упражняване на
правото на защита), и дори житейски (че липсва логика, ако все пак подсъдимите в
действителност бяха жертва на инициирано спрямо тях нападение, те да напуснат
мястото на инцидента, а другите участници в него да сигнализират органите на МВР на
тел. 112).
Подходът на СРС да възприеме с доверие заключенията на двете психиатрични и
на техническата експертиза (анализирала данните от позвъняването на тел. 112) не е
оспорен с въззивните жалби, а изводите на вещите лица не съдържат и противоречия,
които се налага да бъдат коментирани в детайли.
IV.
С присъдата, обаче, материалният закон е бил приложен неправилно и тази
грешка следва да бъде отстранена от втората инстанция в рамките на същите факти,
приети за установени от Районния съд.
Причинените от подс. С.П. спрямо Н. и П. П. леки телесни повреди (сведени,
5
според медицинските заключения, до болки и страдания по смисъла на чл. 130, ал.2
НК) неправилно са били квалифицирани като хулиганство по чл. 325, ал.1 НК, защото
водещото посегателство в случая не е срещу реда и общественото спокойствие, а срещу
телесния интегритет (личността) на пострадалите. Вярно е, че при влизането си в
процесния офис подсъдимата е проявила и непристойни действия с отправената към
ч.о. Н.П. реплика „Искаш ли да ти ударя един юмрук“, но това поведение,
непосредствено предхождало нанасянето на последващите удари при сбиването, е
христоматиен пример за едно деяние на причинена лека телесна повреда „по
хулигански подбуди“ - чл. 131, ал.1, т.12, вр. чл. 130, ал.2 НК (разяснения в този
смисъл: П-2/74, Пл., р.134/12-I, 307/71-II и 546/09-III), което деяние – въпреки
наличието на две пострадали лица – остава единно поради предвидения за него и
допълнителен квалифициращ признак по чл. 131, ал.1, т.4 НК. Престъплението по чл.
131, ал.1, т.т. 4 и 12, вр. чл. 130, ал.2 НК се явява по-леко наказуемо от хулиганството
по основния състав на чл. 325, ал.1 НК, поради което правилното приложение на
материалния закон налага СГС да измени присъдата в този смисъл (чл. 337, ал.1, т.2
НПК), без да внася съществена промяна във фактите по делото. Тази преквалификация
прави безпредметно обсъждането на доводите във въззивната жалба на частното
обвинение, че демонстрираната от подс. П. подготовка по бойни изкуства налага
хулиганското й поведение да се оцени като „дръзко“ по смисъла на чл. 325, ал.2 НК,
защото приложението на специалния състав в случая изключва всички възможни
разновидности на престъплението по чл. 325 НК. Няма как при това положение да се
твърди и наличието на реторсия по чл. 130, ал.3 НК (каквато е една от лансираните в
жалбата на защитата тези), защото тя може да се прояви само в рамките на някои от
двата основни алтернативни състава по чл. 130, ал.1-2 НК, но не и в квалифицираните
случаи на леки телесни повреди, един от които (по чл. 131, ал.1, т.12 НК) превръща
посегателството в престъпление от общ характер (по аргумент от чл. 161, ал.1 НК).
В същото време, не се налага промяна в начина, по който Районният съд е
санкционирал подс. П. и освобождаването й от наказателна отговорност с
административна глоба от 1000 лв. следва да бъде запазено. Така е, защото и
престъплението по чл. 131, ал.1, т.т. 4 и 12, вр. чл. 130, ал.2 НК прави възможно
приложението на чл. 78а, ал.1 НК, при условие, че са налице предпоставките за
действие на този институт (прагът на предвидената наказуемост, съдебното минало на
дееца, липсата на причинени с деянието имуществени вреди).
На фактите около поведението на подс. И.П. също е дадена неправилна
квалификация, защото те трябва да се разглеждат неразривно като една обща
(комплексна) непристойна проява, започнала от влизането му в процесния офис и
приключила с напускането на мястото на конфликта. Именно като елементи на тази
проява следва да се третират залегналите в обвинението обстоятелства за казаната от
П. пред свидетелите Н. и П. П. фраза („Кой създава напрежение на жена ми? Ако това
се повтори, ще ви убия…“), за това, че при блъскането на св. К.Г. откъснал част от
ръкава на якето му и че по същото време замахвал с ръка в опитите си да удари двете
частни обвинителки. Незнайно защо тук СРС е отнесъл и данните, че П. нахлул във
въпросния офис „ядосан“, както и че бил съпровождан от подс. П., която „носела куче в
ръце“, защото и едното, и другото не разкрива нито престъпно, нито каквото и да е
неправомерно поведение. Така или иначе, въззивният съд не споделя преценката, че
установената от първата инстанция фактология на събитията съставлява три отделни
престъпления – две по чл. 144, ал.3 НК (поради наличието на двама пострадали от
изречената закана) и едно по чл. 325, ал.1 НК, и в тази насока жалбата на защитата е
основателна.
Изречената в присъствието на двете частни обвинителки закана е обективно
6
несъставомерна по чл. 144, ал.3 НК, защото липсва основното законово изискване - тя
да е била в състояние „да възбуди основателен страх“ от реализирането й. Репликата
на подсъдимия П. изобщо не е била категорична, а е изречена под условие – „ако това
се повтори, ще ви убия“. Никъде в обвинението не се твърди, че П. се е заканвал на
двете свидетелки да ги умъртви и то – с такава демонстрирана степен на сериозност,
която основателно да е убедила пострадалите, че той може да я изпълни. Напротив,
целият им страх от случилото се, последващият психически дискомфорт и социална
неразположеност са били провокирани основно от проявената спрямо тях физическа
агресия на подс. П., а не от абстрактно изречената в конкретната ситуация фраза. Или
казано по друг начин – не думите на подс. П., а поведението на неговата приятелка са
причинили всички негативни последици за частните обвинители Н. и П. П..
Посоченото дотук не означава, че процесната реплика на подсъдимия не може да
бъде разгледана като елемент от цялостното му непристойно поведение в съчетание с
останалите подобни прояви – блъскането на св. К.Г., откъсването на част от якето му и
замахването в неуспешен опит да удари с юмрук двете пострадали. Именно всички
тези действия могат съвкупно да бъдат третирани като едно хулиганско деяние, но
същественият въпрос в случая е за степента на неговата обществена опасност.
Районният съд го е оценил като „грубо“ нарушаващо обществения ред, приписвайки
му съставомерност по чл. 325, ал.1 НК, но не е дал конкретни разяснения с какво точно
то „надскача“ обикновените случаи на „…оскърбително отношение и държане към
гражданите (…), скарване, сбиване или други подобни действия, с които се нарушава
общественият ред и спокойствие“ – все изрично регламентирани хипотези на „дребно
хулиганство“ по чл. 1, ал.3 УБДХ. Въззивният съд, обаче, прецени, че деянието на
подс. П. е типична проява именно на тези хипотези, защото то не съставлява нищо
повече от оскърбително държане към частните обвинителки (вкл. чрез изречената пред
тях реплика), скарване и сбиване със св. Г. (ако изобщо взаимното им бутане може да
се нарече „сбиване“) и „други подобни действия“ (като например - замахването към
двете пострадали жени). То, като резултат, е довело до нарушаване на обществения
ред и спокойствие, но не в „грубата“ степен, типична за престъпното хулиганство по
чл. 325, ал.1 НК. Деянието е извършено в закрито помещение, провокирано е било от
оплакването на подс. П., че по-рано същия ден тя е била нагрубена от Н. и П. П. пред
офиса на фирмата и в крайна сметка – с него подс. П. не е целял да изрази „явното си
неуважение към обществото“ (по смисъла на чл. 325, ал.1 НК), а единствено – да влезе
в поредната съседска саморазправа, съзнавайки, че успоредно с това косвено засяга и
общественото спокойствие (чл. 1, ал.3 УБДХ). Точно това разграничение е трябвало да
направи и първата инстанция по делото, най-малкото – поради предявените пред нея в
същия смисъл възражения на защитата, които е следвало да получат мотивиран
отговор.
Че подс. П. е хулиганствал, е несъмнено, но – пренесено на езика на
наказателното право – постъпката му не е „груба“, а „дребна“, което налага фактите по
предявеното му обвинение да бъдат преквалифицирани от три отделни престъпления
(две по чл. 144, ал.3 НК и едно по чл. 325, ал.1 НК) в едно деяние по чл. 1, ал.3 УБДХ.
Това следва да се извърши по реда за изменение на първоинстанционните съдебни
актове – чрез прилагане на закон за по-леко наказуемо престъпление (чл. 337, ал.1, т.2
НПК), защото в случая се променя единствено правната оценка на фактите. Вярно е,
че нормата на чл. 337, ал.1, т.2 НПК говори за „престъпление“, а не за
административни нарушения, каквото е дребното хулиганство, но криминалният
характер на едно деяние не се определя от това как националният законодател го е
регламентирал, а от обстоятелството дали евентуалното му преследване отговаря на
критериите „Енгел“ (изведени по делото „Engel and Others v. Netherland“) за
„наказателно обвинение“ по смисъла на чл.6, пар. 1 ЕКПЧ. И доколкото "възможното"
7
наказание лишаване от свобода „почти по правило обуславя наказателния характер на
производството“ (вж. в този смисъл разясненията в раздел I в Т.р.3/15-ОСНК),
дребното хулиганство по чл. 1, ал.3 УБДХ (алтернативно наказуемо и със задържане до
15 дни в звена на МВР) е класически пример за деяние, попадащо под регламента на
наказателната процедура. Което сочи, че в случая преоценяването на фактите (от
„заканителни“ по чл. 144, ал.3 НК и „хулигански“ по чл. 325, ал.1 НК в такива по чл. 1,
ал. 3 УБДХ) не представлява „оправдаване на подсъдим, осъден от
първоинстанционния съд“ (чл. 336, ал.1, т.3 НПК), а прилагане на „закон за по-леко
наказуемо престъпление“ (чл. 337, ал.1, т.2 НПК) чрез изменение на проверявания
съдебен акт. Не, че законът не регламентира възможност при съответен протест или
жалба на частното обвинението също „по реда на изменението“ втората инстанция да
наложи административно наказание за предвидено в указ административно нарушение
(чл. 337, ал.2, т.4 НПК), но доколкото дребното хулиганство е приравнено на деяние,
преследвано чрез „наказателно обвинение“, корекцията в присъдата следва да бъде
извършена именно при условията на чл. 337, ал.1, т.2 НПК.
Наказването на подс. П. за непристойната му проява следва да е с една от
алтернативните санкции по чл. 1, ал.1 УБДХ – глоба в максимален размер от 500 лв.,
доколкото хулиганската му постъпка е била насочена срещу няколко лица и е имала
различни проявни форми. Според СГС, другата алтернатива на наказанието –
задържане в поделение на МВР за срок до 15 дни е неприложима, защото би влязла в
конфликт със забраната за „reformatio in peuis“. По своето същество, въпросното
задържане представлява вид ефективно лишаване от свобода, а такова наказване (дори
да е регламентирано в националния закон като „административно“) не е било
„съответно“ поискано (чл. 337, ал.2 НПК) нито с протест на прокурора, нито чрез
жалбата на частните обвинители; още повече, че в първата инстанция подс. П. - макар
и съобразно НК - е бил санкциониран по-леко: с пробация и с обществено порицание.
Възлагането в тежест на подсъдимите на разноските по делото, обаче, следва да
бъде запазено, защото и двамата на практика са признати за виновни по фактическата
страна на повдигнатите им обвинения, независимо от промяната в тяхната правна
квалификация.
Мотивиран от всичко изложено и в съответствие с чл. 337, ал.1, т.2 НПК,
Софийският градски съд, НО, ІІ въззивен състав:
РЕШИ:
ИЗМЕНЯ присъда от 06.10.2021 г. по н.о.х.д. № 18998/19 г. на СРС (НО, 13 с.),
като:
а) преквалифицира деянието на подс. С. ЕМ. П., с ЕГН: **********, в
престъпление по чл. 131, ал.1, т.т. 4 и 12, вр. чл. 130, ал.2 НК (причинени на 07.01.2019
г. по хулигански подбуди на Н. П. П. и П. В. П. леки телесни повреди), като я
оправдава за това, то да съставлява престъпление по чл. 325, ал.1 НК.
б) преквалифицира фактите по обвинението срещу подс. ИВ. П. П., с ЕГН:
**********, в деяние по чл. 1, ал.3 УБДХ, за което му налага наказание по чл. 1, ал.1,
т.2 УБДХ - глоба в размер на 500 лв., като оправдава подс. П. за това, същите факти да
съставляват престъпление по чл. 325, ал.1 НК и две престъпления по чл. 144, ал.3 НК
(извършени спрямо Н. П. П. и П. В. П.) и отменя присъдата в частта й относно
наложените на П. за посочените престъпления наказания пробация и обществено
порицание.
8
ПОТВЪРЖДАВА обжалваната присъдата в останалите й части.
Решението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9