Р Е Ш
Е Н И Е
гр.София, 19.06.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Б състав, в публично
съдебно заседание на двадесет и седми
май две хиляди и деветнадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБОМИР
ВАСИЛЕВ
ЧЛЕНОВЕ: КАЛИНА
АНАСТАСОВА
МЛ.СЪДИЯ: СВЕТОСЛАВ
СПАСЕНОВ
при
секретаря Донка Шулева, като разгледа докладваното от съдия Анастасова гр. дело
№ 14924 по описа за 2018 година и за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по
чл. 258 – чл. 273 ГПК /въззивно обжалване/.
С
Решение № 480573 от 31.08.2018 г., постановено по гр.д. № 26674/2016 г. /при
допусната очевидна фактическа грешка при изписване номер на делото като 35271 и
година на образуване като 2012 г./ по описа на СРС, 164 с-в, ответникът „Т.“ АД
е осъден да заплати на И.В.А. на основание чл. 79, ал. 1, пр. 2 ЗЗД вр. с
чл.250, ал.1, пр.1 от ЗЗД и чл. 82, ал. 1, изр. 1 ЗЗД сумата от 4850.00 лв.,
представляваща равностойността на унищожения при пожар възникнал в нощта на 24
срещу 25.03.2016 г. на денонощен охраняем паркинг, собственост на „Т.“ АД, лек
автомобил „Пежо“, модел „307“, с рег. № *******, собственост на И.А., сумата от
97.00 лв., представляваща равностойността на унищожения годишен винетен стикер
за 2016 г., поставен на предното стъкло на изгорелия в пожара автомобил, като отхвърлил
искът в останалата му част за сумата от 1 403.00 лв. до
пълния размер от 1 500.00 лв., сумата
1500.00 лв., представляваща стойността на претърпените неимуществени вреди, в
резултат на пожара възникнал в нощта на 24 срещу 25.03.2016 г. на денонощен
охраняем паркинг, собственост на „Т.“ АД,
при който е унищожен собствения на ищцата лек автомобил, ведно със законната
лихва върху сумите, считано от 18.05.2016 г. до окончателното им изплащане. С
оглед изхода на спора ответникът е осъден да заплати на ищеца на основание чл.
78, ал. 1 ГПК сумата от 1470,21 лв., разноски по производството.
Срещу така постановеното решение е
постъпила въззивна жалба от ответника, в която се излагат доводи за
неправилност на постановеното решение. Изразява становище, че недоказано е
останало твърдението на ищеца за наличие на сключен договор за влог, по силата
на който „Т.“ АД се е задължил да съхранява процесния автомобил на
описания паркинг. Неправилно съдът приел, че е уговорено, респ. заплатено месечно
възнаграждение в размер на 40.00 лв. в полза на „Т.“ АД, за да съхранява
автомобила на своя паркинг. От приетите доказателства не било установено как и
на кого ищцата е предала за съхранение автомобила си, вкл. на кого е заплащала
месечното възнаграждение. Излага доводи, че между страните не е налице договор
за влог, на месечна база, а били налице множество договори, които били
сключвали всеки ден с влизане и излизане от паркинга. Изразява становище, че
уважената претенция за имуществени вреди в размер на 97.00 лв. е недоказана,
тъй като не били представени доказателства за закупуване на годишна винетка. По
отношение на уважения иск за присъждане на неимуществени вреди счита, че
неоснователно е уважена претенция за сумата 1 500.00 лв., тъй като
причинените вреди не били предвидими при сключване на договора. Прави
възражение, че в исковата молба били описани и вреди на трети лица, като съдът
е обезщетил неправилно. Моли, решението да бъде отменено в посочената част и
исковете отхвърлени изцяло. Претендира разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е
постъпил отговор на въззивната жалба от ищеца И.В.А., в който се изразява
становище за неоснователност на жалбата. Излага правни и фактически доводи, че
правилно и законосъобразно първоинстанционния съд е приел за установено
сключването на договор за влог с ответника, както и поемането на задължение от
последния за съхранение на процесния автомобил, което в случая не е изпълнено. Заявява,
че е понесъл неимуществени вреди от неизпълнението на задълженията по договора,
за които е определено справедливо обезщетение. Моли, въззивният съд да потвърди
постановеното решение в обжалваната част, като правилно и законосъобразно.
Претендира разноски.
Жалбата
е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима.
Софийският
градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и наведените от
страните доводи по реда на въззивното производство и при така очертания от
жалбите предмет, приема следното:
На
18.05.2016 г. СРС е сезиран с искова молба от И.В.А.. В нея са изложени правни
и фактически доводи, че между И.В.А. и „Т.“ АД е бил сключен неформален договор
за влог, съгласно който „Т.“ АД се задължил да съхранява на паркинг с адрес в
гр. София, р-н „Слатина“, ул. „Боян Магесник“ 110 и ул. Кривина – Складова база
на „Т.“ АД притежавания от ищцата автомобил срещу месечно възнаграждение в
размер на 40.00 лв. По твърдение, в резултат на възникнал пожар автомобилът бил
напълно унищожен заедно с движими вещи на стойност 1 500.00 лв. От
неизпълнението на поетото от ответника задължение за съхранение на автомобила
била претърпяла неимуществени вреди, които оценява на сумата от 1 500.00
лв. Отправя искане до съда за заплащане на паричната равностойност на
автомобила в размер на 7 000.00 лв., като в хода на процеса намалила
претенцията си на 5 100.00 лв.
В срока
за отговор ответникът оспорва претенциите по основание и размер. Излага правни
и фактически доводи, че не е бил сключван договор за влог с ищцата, а пожарът
бил възникнал вследствие на повреда в автомобила. Прави възражение, че по време
на пожара в автомобила не са били вещите, чиято равностойност се иска. Изразява
становище, че обезщетение за неимуществени вреди се дължи само при деликтна
отговорност, а не и при реализирането на договорна такава.
Жалбата
е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е процесуално допустима.
Съгласно
чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта- в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Настоящия състав намира, че
първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Не е допуснато нарушение на императивни материални норми.
Решението на СРС е
и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към
мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във
въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:
Договорът
за влог е реален, като се счита сключен с реалното предаване на вещта. Тъй като
няма предвидена форма за действителност на договора, допустимо е установяване
на същия посредством всякакви доказателствени средства, вкл. свидетелски
показания. Със сключване на договора, чрез предаване на вещта от влогодателя и
получаването й от влогоприемателя се създава правоотношението, от което
възникват: а) право за влогодателя да иска връщане на вещта даже преди изтичане
на уговорения срок заедно с получените от нея плодове - чл. 252, ал. 1 ЗЗД и б)
задължение за влогоприемателя да пази вещта и да я върне при поискване.
Изводът
на първоинстанционният съд, че между страните е налице сключен договор за влог,
настоящият състав намира за правилен и законосъобразен. Страните не спорят и се
установява чрез събраните писмени доказателства /Договор за охрана и
приемо-предавателен протокол/, че недвижимият имот, находящ се в гр. София, р-н
„Слатина“, ул. „Боян Магесник“ 110 и ул. Кривина – Складова база на „Т.“ АД се
използва от ответното дружество като паркинг. Установява се, че към момента на
настъпване на вредоносното събитие – 24.03.2016 г.- 25.03.2016 г. е сключен и
договор с „Б.И.С.“ ЕООД за денонощна охрана на движимото и недвижимото
имущество на паркинга, находящ се на горепосочения адрес.
Чрез
събраните в първата инстанция гласни доказателства – показанията на свидетеля Н.З.и
свидетеля Д.С.се установява, че жалбоподателят е предоставял за ползване паркоместа
срещу заплащане на възнаграждение. Това обстоятелство се потвърждава и от
представената касова бележка за заплатена услуга паркинг, издадена от „Т.“ АД на
ищцата, както и от служебна бележка, издадена от изпълнителния директор на „Т.“
АД.
Страните
не спорят, че автомобилът на ищцата е изгорял именно на паркинг на ответното
дружество, като от представената в първата инстанция касова бележка за
предоставена паркинг услуга се установява, че същият е бил предаден на „Т.“ АД
за съхранение срещу възнаграждение в размер на 40.00 лв. месечно. С приемането
на автомобила за съхранение на този паркинг се установява именно наличие на договор
за влог. Събраните и приетите доказателства изцяло кореспондират като
съвкупност, а именно както по-горе бе посочено от представените писмени
доказателства се установява, че имотът е използван като паркинг, ответникът е
предоставял паркинг услуга срещу заплащане, процесният автомобил е бил на
съхранение в паркинга по време на пожара. Дори да се приеме, наведено във
въззиваната жалба, че не за месец, а всеки ден се сключва такъв договор, то,
изходът на спора не би бил различен, тъй като отново ще са налице претърпени
вреди от неизпълнение по договор за влог, щом автомобилът е унищожен по време
на съхранението му. Постъпването на възнаграждението по сметка на „Т.“ АД,
респ. изпълнението на задължението за заплащане на възнаграждение по договора
за влог не е релевантно по спора в случая, доколкото не това е предмет на
същия. Установено е от приетата пред първата инстанция съдебно-оценителна
експертиза, която настоящият състав кредитира по реда на чл.202 ГПК, че средната
пазарна стойност на унищожения в резултат на пожара лек автомобил възлиза на
сумата 5100.00 лв. При съобразяване получената от ищцата сума в размер на
250.00 лв. при разкомплектоване на автомобила, правилно първоинстанционният съд
е уважил претенцията за заплащане на обезщетение за причинената й имуществена
вреда в размер на 4850.00 лв.
С оглед изложеното, решението на СРС
следва да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно в посочената част.
В
частта, в която първата инстанция е уважила предявения иск за присъждане на обезщетение
за имуществени вреди в размер на 97.00 лв., представляваща равностойността на
унищожения годишен винетен стикер за 2016 г., поставен на предното стъкло на
изгорелия в пожара автомобил, въззивният съд намира следното:
Съгласно
действащите разпоредби на Закон за пътищата към датата на пожара 24.03.2016 г. -25.03.2016
г., при заплащане на винетната такса се издава ценна книга, наречена
"винетка", която удостоверява правото на ползване на републиканските
пътища. Съгласно чл. 10а от ЗП / изм. и доп., бр. 101 от 22.12.2015 г., в сила
от 22.12.2015 г./, винетката се състои от две части; първата част е оформена за еднократно залепване в долния десен ъгъл
на вътрешната страна на предното стъкло на пътното превозно средство и е
осигурена срещу фалшифициране със защитни знаци; тя има и предназначението да
удостоверява плащането на винетната такса пред контролните органи; втората част във вид на талон се
съхранява от водача на пътното превозно средство и служи за доказателство за
платена винетна такса при издаване на безплатен винетен стикер в случаите на
счупване или кражба на предното стъкло на автомобила, както и при производствен
дефект на винетния стикер. Унищожаването на първата част се удостоверява
съответно със служебна бележка или с констативен акт на Главна дирекция
"Национална полиция“. Като при унищожаване на залепената част в ЗП е
предвидена възможност за собственикът или ползвателят да им бъде издаден
безплатен годишен винетен стикер. Издава се такъв стикер на собственика или
ползвателя на пътното превозно средство след представяне в съответното областно
пътно управление на заявление за безплатна винетка, към което се прилагат копие
от документа за собственост или ползване на пътното превозно средство, актът за
констатиране на счупването, втората част на годишния винетен стикер и частта,
която е била залепена на счупеното стъкло.
В производството не са ангажирани
каквито и да е доказателства за закупуване на годишен винетен стикер за
увредения автомобил от страна на собственика - ищец. Не е представена и втората
част на винетния стикер, която следва да се съхранява от водача и служи за
доказателство за платена винетна такса, както бе посочено. Пред първата
инстанция е установено единствено, чрез събраните гласни доказателства, че
автомобилът е използван от ищцата с цел посещение на болния баща на свидетеля З.в
гр. Ихтиман, както и за други пътувания. Това обстоятелство не води до извод за
наличие на такъв винетен стикер. За настъпване на посочената имуществена вреда
ищецът не е провел пълно и главно доказване, т.е. без съмнение.
Поради
това, настоящият състав намира за неправилен извода на първата инстанция, че
сумата 97.00 лв., представляваща равностойността на унищожения годишен винетен
стикер за 2016 г. следва да бъде присъдена в полза на ищцата. В посочената част
решението на СРС следва да бъде отменено като неправилно, а предявеният иск –
отхвърлен като неоснователен.
По
отношение присъденото от първата инстанция обезщетение за неимуществени вреди в
размер на 1 500.00 лв., въззивният съд намира следното:
Видно от обстоятелствената част на
исковата молба за присъждане на неимуществените вреди ищцата действително е
посочила, че и трети лица са изпитали неудобство от унищожаването на автомобила
при пожара. Ясно и конкретно е посочено, че ищцата е изпитвала неудобство от
това, че нейни близки - трети лица са възпрепятствани да се предвижват заради
нейната невъзможност да им осигури превоз. По този начин ищцата обосновава свои
понесени нематериални щети във връзка с вредоносното събитие, а не чужди
такива. Поради това същата е активно легитимирана и притежава правен интерес от
предявяване на такава претенция, която настоящият състав намира за допустима.
Според
дадените разяснения с ТР № 4 от 29.01.2013 г. по тълк.д. № 4/2012 г., ОСГТК на
ВКС, при липсата на обща уредба на вредата от неизпълнението (или неточното
изпълнение) на договорни задължения и наличието на общи правила за пределите на
отговорността за обезщетение на имуществени вреди в чл. 82 ЗЗД и за начина на
определяне на обезщетението за неимуществени вреди в чл. 52 ЗЗД, следва да се
приеме, че и нарушаването на общата забрана да се вреди другиму, и нарушаването
на договорно задължение може да причинят неимуществени вреди, които подлежат на
обезщетяване. Когато неимуществените вреди са причинени от деликт, на
обезщетяване подлежат всички вреди, които са пряка и непосредствена последица
от увреждането съгласно чл. 51 ЗЗД (деликтната отговорност е по-строга от
договорната). Когато неимуществените вреди са причинени от неизпълнението (или неточното
изпълнение) на договорни задължения, на обезщетяване подлежат вредите,
доколкото те са пряка и непосредствена последица от неизпълнението и са могли
да бъдат предвидени при пораждане на задължението, а при установена по делото
недобросъвестност на длъжника (знание на фактите, обуславящи по-тежката му
отговорност) - обезщетението е за всички преки и непосредствени неимуществени
вреди.
Обезщетението
за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост по реда на чл. 52
от ЗЗД. Справедливостта не е абстрактно понятие. То включва обсъждането на
обективни критерии, свързани с вида на нематериалните вреди, начин на
настъпването им, наличие на остатъчни поражения, прогноза за в бъдеще, възраст
на пострадалия и пр.
Освен
това, когато пострадалият докаже засягането на съответното благо, при
доказаност и на останалите елементи от фактическия състав, с това искът за
обезщетение е доказан по своето основание. Не е в тежест на пострадалия да
докаже всяко свое негативно изживяване или да го остойности (физическа болка,
душевно състояние, неудобство и др.). Съгласно чл. 162 ГПК, когато искът е
установен в своето основание, но няма достатъчно данни за неговия размер, съдът
определя размера по своя преценка или взема заключение на вещо лице. Доказаният
в своето основание иск не може да бъде отхвърлен като неоснователен, поради
липса на доказателства за неговия размер - Определение
№ 545 от 18.05.2015 г. на ВКС по гр. д. № 774/2015 г., III г. о., ГК, докладчик
председателят К.Ю., Решение № 316 от 14.10.2013
г. на ВКС по гр. д. № 121/2013 г., IV г. о., ГК, докладчик председателят Б.Б..
В случая е отправена претенция за
обезщетяване на неимуществени вреди от неизпълнение на договор. Поради това, преценката
за предвидимост се осъществява към момента на сключването на договора.
Изискването за предвидимост не се отнася до размера на вредите, който подлежи
на доказване. Предвидими са вредите, които нормално би следвало да се допуснат
при пораждане на задължението, като закономерен резултат от неговото
неизпълнение; вредите, които длъжникът, при полагане на дължимата грижа, е
могъл да прогнозира според обстоятелствата, които са му били известни при
сключването на договора или които са могли да му бъдат известни.
Предвидимо към момента на сключване на
договора е, че вследствие на неизпълнение на задължението за съхранение, респ.
погиването на процесния автомобил са щели да възникнат неимуществени вреди
/стрес, притеснение, безпокойство, дискомфорт/ от невъзможността да използва
автомобила си за обичайни нужди като превоз и предвижване. Както по-горе е
посочено предвидимостта по см. на чл. 82 ЗЗД се отнася до вредите, а не до причината
за тяхното възникване или техния размер.
С оглед горното, при съобразяване
установеното в първата инстанция чрез събраните гласни доказателства –
показанията на свидетелите Н.З.и Д.С.правилно с постановеното решение е уважена
претенцията за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди в посочения
размер. Пълното унищожаване и загубата на семейния автомобил, закупен не много
отдавна от ищцата предизвикало у нея комплекс от отрицателни емоции, изразяващи
се в установените безпокойство, стрес, страх, дискомфорт от ползването и
управлението на чужд автомобил. Отчитайки всички претърпени от ищцата негативни
емоции, тяхната продължителност и интензитет, съдът намира за справедлив размер
за обезщетяването им, сумата от 1500,00 лв., в какъвто размер е и предявен иска.
По
разноските:
Общият
размер на сумите, по отношение на които въззивният съд е извършвал проверка на
първоинстанционното решение, е 6 447 лв. /4 850 лв. + 97 лв. + 1 500 лв./
Въззивникът
е направил в настоящото производство разноски в общ размер на 1628,94 лв., от
които 1 500 лв. адвокатско възнаграждение и 128,94 лв. държавна такса за
въззивната жалба. Направено е възражение за прекомерност на адвокатско
възнаграждение. Съгласно чл. 7, ал. 2, т. 3 от Наредба 1 за минималните
адвокатски възнаграждения минималния адвокатски хонорар е в размер на 647,50
лв. От процесуалният представител на страната е направено уточнение, че е
регистриран по ДДС, следователно следа да му бъде присъдено адвокатско
възнаграждение с ДДС. По силата на параграф 2а от същата наредба, ако адвокатът
е регистриран по Закона за данък добавена стойност, то този данък се начислява
върху възнагражденията по тази наредба и се счита за неразделна част от
дължимото от клиента адвокатско възнаграждение. По делото не е представено
доказателство за регистрацията му по ДДС, следователно не се установява, че
същият е регистриран по ДДС. Настоящият състав счита, че възнаграждение за
адвокат е прекомерно съобразно фактическата и правна сложност на делото и
следва да бъде намалено до минималния размер определен в Наредба 1 за
минималните адвокатски възнаграждения минималния адвокатски хонорар. С оглед
изхода на спора в настоящото
производство следва да бъдат присъдени разноски в размер на 11.72 лв. В
първоинстанционното производство ищецът е направил разноски в размер на 1 500
лв., предвид изхода на въззивното производство следва да бъдат присъдени
разноски в размер на 324,15 лв.
Въззиваемата
страна е направила разноски в размер на 630 адвокатско възнаграждение по
отговора на въззивната жалба. С оглед изхода на спора в настоящото производство следва да бъдат
присъдени разноски в размер на 620,48 лв. В първоинстанционното производство
ищецът е направил разноски в размер на 1 500 лв., предвид изхода на въззивното
производство следва да бъдат присъдени разноски в размер на 1414,15 лв.
Воден
от горното, съдът
Р Е Ш И
ОТМЕНЯ Решение № 480573 от 31.08.2018 г.,
постановено по гр.д. № 26674/2016 г. /при допусната очевидна фактическа грешка
при изписване номер на делото като 35271 и година на образуване като 2012 г./ в
частта с която „Т.“ АД, ЕИК *******е осъден да заплати на И.В.А., ЕГН **********,
сумата от 97 лв., представляваща равностойността на унищожения годишен винетен
стикер за 2016 г., поставен на предното стъкло на изгорелия в пожара лек
автомобил „Пежо“, модел „307“, с рег. № *******, както и в частта, в която е
уважена претенцията за разноски на ищеца по чл. 78, ал. 1 ГПК за разликата над
сумата 1414,15 лв. до сумата 1 470,21 лв., като вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявеният от И.В.А., ЕГН **********
срещу „Т.“ АД, ЕИК *******, иск с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 2 ЗЗД вр.
с чл.250, ал.1, пр.1 от ЗЗД и чл. 82, ал. 1, изр. 1 ЗЗД за заплащане на сумата 97.00
лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в равностойността
на унищожения годишен винетен стикер за 2016 г., поставен на предното стъкло на
изгорелия в пожара автомобил.
ОСЪЖДА „Т.“ АД, ЕИК *******да заплати на И.В.А.,
ЕГН **********, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от 620,48 лв., разноски
във въззивното производство.
ОСЪЖДА И.В.А., ЕГН ********** да заплати на „Т.“ АД,
ЕИК *******, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата от 14,21 лв.,
представляваща разноски в първоинстанционното производство, както и сумата
11.72 лв., сторени разноски във въззивното производство.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 480573 от 31.08.2018 г.,
постановено по гр.д. № 26674/2016 г. /при допусната очевидна фактическа грешка
при изписване номер на делото като 35271 и година на образуване като 2012 г./ в
останалата част, в която ответникът „Т.“ АД, ЕИК *******е осъден да заплати на И.В.А.,
ЕГН ********** на основание чл. 79, ал. 1, пр. 2 ЗЗД вр. с чл.250, ал.1, пр.1
от ЗЗД и чл. 82, ал. 1, изр. 1 ЗЗД, сумата от 4850.00 лв.-обезщетение за причинени
имуществени вреди, представляващи равностойност на унищожен при пожара
възникнал в нощта на 24 срещу 25.03.2016 г. на денонощен охраняем паркинг,
собственост на „Т.“ АД, лек автомобил „Пежо“, модел „307“, с рег. № *******,
собственост на И.А.; в частта в която ответникът „Т.“ АД, ЕИК *******е осъден
да заплати на И.В.А., ЕГН **********, на основание чл. 79, ал. 1, пр. 2 ЗЗД вр.
с чл.250, ал.1, пр.1 от ЗЗД и чл. 82, ал. 1, изр. 1 ЗЗД, сумата 1500.00 лв.-обезщетение
за неимуществени вреди причинени в резултат на пожар възникнал в нощта на 24
срещу 25.03.2016 г. на денонощен охраняем паркинг, собственост на „Т.“ АД при който е унищожен собствения на
ищцата лек автомобил „Пежо“, модел „307“, с рег. № *******, ведно със законната
лихва върху сумите, считано от 18.05.2016 г. до окончателното им изплащане; в
частта, с която „Т.“ АД, ЕИК *******е осъден да заплати на И.В.А., ЕГН **********,
на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата 1414,15 лв.-разноски пред СРС.
Решението не
подлежи на обжалване с оглед указаното в чл.280, ал.3, т.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.